Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги

Когато бях на двайсет и седем години, живеех в Сан Франциско и работех като борсов посредник в минния бранш. Бях много добър в професията си, но това не бе достатъчно, за да постигна кой знае какви успехи. Въпреки несгодите си оставах непоправим оптимист.
Всяка събота подир обед излизах с малка платноходка из залива. Един ден се поувлякох и неусетно се озовах в открито море. Взе да се смрачава и вече почвах да губя надежда, когато ме спасиха моряците от един малък бриг1, поел курс към Лондон. Пътуването трая безкрайно дълго и както се сещате, трябваше да заработвам като редови моряк безплатния си престой на борда. Когато пристигнахме в Лондон, изглеждах по-зле от скитник, а в джоба ми се мъдреше един-единствен долар. Щеше да ми стигне за храна и подслон през следващото денонощие. А после?
На другата сутрин, потиснат и гладен, тътрех пети по Портланд плейс. Покрай мен мина охранено детенце със своята бавачка и хвърли в канавката разточително голяма круша, отхапана само веднъж. Аз застинах смразен от това престъпление, впих поглед в поокаляното съкровище и устата ми се изпълни със слюнка. Стомахът ми се сгърчи от копнеж по нея, неистово я желаех, полудявах от образа є. Но щом посегнех, все се намираше някой минувач да ме изгледа погнусено и аз се отдръпвах смутен, придавах си нехаен вид и безразлично изражение. Няколко пъти все не успявах да се добера до моята безценна круша и отчаянието вече ме сграбчваше до безумие. Събрах смелост за пореден път и а-ха да я грабна, когато от един прозорец зад мен прокънтя мъжки глас:
– Господине, заповядайте вътре, ако обичате.
Обърнах се. Вратата се отвори и някакъв лакей в безупречна ливрея с жест ме покани в разкошна стая при двама възрастни джентълмени. Те отпратиха слугата и ми предложиха да седна. Току-що бяха привършили закуската си и гледката на остатъците от нея ме хвърли в отчаяние. Едвам запазих разсъдъка си пред толкова пропиляна храна. С мъка се подчиних на последните капки от достойнството си да не се нахвърля върху огризките, без да съм поканен.
Двамината не обърнаха внимание на терзанията ми и ме обсипаха с купища лични въпроси. Разказах им историята си и те изразиха доволство, че отговарям на изискванията им. Осмелих се да полюбопитствам за какво става дума, и тогава единият ми подаде затворен плик с думите, че обясненията са вътре. Понечих да го отворя, но той властно ме спря. Помоли ме да го прочета вкъщи на спокойствие. Бях озадачен и държах сега да разбера, но те побързаха да се сбогуват с мен и аз се озовах отново на улицата, засегнат и обиден. Така значи, избират ме като подходящ за някакъв "номер", а после дори не ми обясняват в какъв цирк ме въвличат. Как да не негодуваш после срещу богатите!
Канех се да вдигна крушата и да я изям гордо пред очите на целия свят, само че нея вече я нямаше. И тук бях претърпял поражение. Попържните ми по адрес на двамата братя станаха още по-цветисти. Отдалечих се достатъчно, за да не ме видят от къщата, и тозчас отворих плика. Боже, в него имаше пари! Тутакси си промених мнението за богаташите, тези мили и добри типове. Без да се разтакавам, тикнах писмото и парите в джоба и се понесох към най-близката евтина гостилница. Само как се наплюсках! Когато вече не бях в състояние да погълна дори залък повече, извадих парите, разгънах банкнотата, погледнах я и... За малко не припаднах. Един милион лири! Та това са повече от пет милиона долара! Майчице! Свят ми се зави.
Трябва да съм стоял сащисан поне минута. Когато отново дойдох на себе си, забелязах кръчмаря, оцъклен като гръмнат при вида на банкнотата. От него капеше благоговение и явно не можеше да се помръдне от мястото си. Направих единственото разумно нещо в тоя миг – протегнах банкнотата и небрежно изтърсих:
– Развалете ми ги, ако обичате.
Той се сепна от унеса си, посъвзе се и с хиляди извинения обясни, че точно в момента не можел да развали банкнотата. Магнетичното є въздействие продължаваше да държи в плен очите му. Аз пак му я подадох, но той дори не пожела да я докосне. Тогава рекох:
– Съжалявам, че ви създавам затруднения, но ми се налага, защото не нося други пари.
Той енергично възрази, че нямало значение, че с удоволствие щял да остави уреждането на такава дреболия за някой друг път, че щял да почака, че е готов да ме чака цял живот. Нима можело да откаже доверие на толкова богат господин, като мен, само защото съм бил веселяк и съм решил да се пошегувам, като се предреша на просяк. Започнахме да привличаме погледите на околните и собственикът ме подкани да прибера чудовищната банкнота. Като си тръгвах, той непрекъснато ми се кланяше.
Реших да се върна в къщата на Портланд плейс, за да поправя допуснатата от онези господа грешка, преди полицията да се е втурнала по петите ми. Бях изнервен и уплашен, знаех, че са сбъркали, помислили са, че е банкнота от една лира. И сега ще си го изкарат на мен, сякаш аз съм виновен за късогледството им. Плахо позвъних. Появи се същият лакей. Попитах за двамата джентълмени.
– Те заминаха.
– Как заминаха? Къде?
– На пътешествие.
– Какво пътешествие?
– В Европа, струва ми се.
– Европа?
– Да, господине.
– Ама как? Къде?
– Не мога да ви кажа, господине.
– Кога ще се върнат?
– След месец.
– Месец? Не! Боже, как да се свържа с тях. Спешно е!
– Нямам представа, господине.
– Тогава нека се видя с някой друг от семейството!
– Няма никой, господине.
– Човече, не разбираш ли? Те допуснаха огромна грешка, сигурно още тази вечер ще се върнат. Кажи им моля те, че съм идвал и ще продължавам да идвам, докато се оправи тази каша.
– Не ги очаквам скоро, господине. Те ме предупредиха, че ще дойдете уплашен, и ме помолиха да ви успокоя, че наистина ще се видите след месец.
Ама че загадка! Знаели, че ще дойда уплашен, щели сме да се видим след месец – какво ли значи това? О, писмото! Бях го забравил. Извадих го и прочетох следните редове:
Вие сте интелигентен и честен, както изглежда. Решихме, че сте беден и отскоро сте в Лондон. В плика ще намерите банкнота от един милион лири, която е единствена по рода си. Банката е отпечатала единствен екземпляр и притежателят му е регистриран. Даваме ви на заем тази банкнота за един месец без лихва. Обадете се в края на този срок. Преди няколко дни се обзаложихме с брат ми на двайсет хиляди лири каква би била съдбата на интелигентен и почтен човек без приятели и близки в Лондон и без никакви други пари освен тази банкнота, чието притежание той не би могъл да обясни. Брат ми заяви, че човекът ще умре от глад, защото не може да я осребри в банка, където веднага ще го арестуват. Аз твърдя, че човек може да преживее с нея повече от месец. Купих банкнотата. После прекарахме цял ден на прозореца, за да търсим подходящия човек, на когото да я връчим. Минаха почтени хора с неинтелигентни лица, интелигентни, но богати, бедни, но нечестни. Чак когато се появихте вие, с брат ми се съгласихме, че отговаряте на всички условия. Аз вярвам във вас, ако спечелите, ще ви дам която служба под мое разпореждане пожелаете.
Без подпис, без адрес, без дата.
Ама че бъркотия! Отидох в един парк да обмисля какво да правя. Изтече цял час, а аз бях все така объркан. Не мога да я осребря, защото, ако излъжа, ще ме пратят в затвор, а ако кажа истината – в лудница.
Значи трябва да издържа, докато се върнат братята. Имам един милион, а не мога да го харча, трябва да го пазя цял месец и да живея от подаяния. Не мога да се отърва от банкнотата, защото нито честен гражданин, нито разбойник ще иска да се замеси в подобна история. Значи двамата братя не рискуват нищо. Дори да я изгубя или изгоря, те винаги могат да спрат изплащането и банката ще им я възстанови. Остава единствено на всяка цена да спечеля облога и да получа мястото, което ми обещават. Хора като тях сигурно имат доста привлекателни службици. Пък после със заплатата от първия месец ще си стъпя на краката и ще се оправя. Надеждите ми постепенно се възродиха. Скоро се почувствах превъзходно. Тръгнах да обикалям из улиците. Влязох в едно шивашко ателие, ей така, да погледам. Искаше ми се да се облека прилично. Можех ли да си го позволя? Та аз нямах нищо на този свят освен един милион лири. Мъжествената ми съпротива трая дълго, но накрая се предадох. Престраших се и попитах дали нямат някой върнат костюм. Шивачът не ми отговори, а кимна към един друг калфа. Той също ме отпрати, а третият само измърмори:
– Ще чакате.
Изчаках търпеливо почти час, докато благоволи да ме заведе в една тъмна стаичка отзад, изрови от купа с бракувани костюми най-неугледния и ми го хвърли в ръцете. Аз го облякох. Беше малко по-хубав от собствените ми дрипи, но нямах очи да му диря кусури и се съгласих да го взема. Подхванах с известна стеснителност:
– Ще ви затрудня ли, ако ви помоля да ме изчакате няколко дни за парите. В момента нямам в себе си дребни.
Шивачът извади най-саркастичната си усмивка и рече:
– О, не съм и очаквал друго. Най-логично е джентълмен като вас да носи само едри пари.
Почувствах се истински засегнат и отвърнах:
– Не бързай да преценяваш непознатите по дрехите, приятелю. Просто не искам да ти създавам кахъри да разваляш едри банкноти.
Той малко се сепна, но продължи високомерно:
– Никак няма да ми е трудно да разваля каквато и да е банкнота.
Аз му подадох банкнотата и рекох:
– Тогава моля за извинение.
Той я пое със самодоволна усмивка, но в мига, в който съзря изписаните на нея цифри, усмивката му се вледени и застина като змиевидните потоци лава по ниските склонове на Везувий. Преди не бях виждал вкаменена навеки усмивка. Шивачът остана така завинаги, стиснал в ръка банкнотата, и собственикът пристигна обезпокоен:
– Е, какво има? Какъв е проблемът?
Аз отвърнах:
– Никакъв. Чакам си рестото.
– Хайде, Тод, върни му колкото трябва.
Тод продължаваше да стиска банкнотата.
Собственикът посегна към нея, ахна от изненада и мигом се гмурна в купа дрехи. Докато ровеше в него, бъбреше трескаво:
– Проклет глупак! Да продаде на милионер чудак такава дрипа! Абсолютен и непоправим глупак. Все такива ги върши. Прогонва всички милионери от магазина ми, защото не е способен да различи богаташ от скитник. А-а, ето какво търсех. Моля ви съблечете тия боклуци от гърба си, господине, вижте какво ще ви предложа – костюм за благородник като вас! Шихме го за негова светлост принца на Халифакс. Наложи му се да ни го остави, за да надене траур, защото майка му беряла душа. О! Панталоните ви стоят чудесно, жилетката е като излята! И сакото! Я се вижте сега! Великолепно!
Аз врътнах доволно глава.
– Да, господине, а да видите какво ще ви ушием по собствените ви мерки.
Преди да се усетя, той ми беше взел всички мерки и даваше нареждания за няколко официални костюма, ежедневни сака, ризи и какво ли не още. Едва успях да вметна:
– Чакайте, банкнотата...
– Нямайте грижа, господине, друг път ще ми платите, всичките ви костюми ще пристигнат на адреса ви. Нека ви изпратя, ето оттук, приятен ден, господине, и всичко хубаво.
Е, после се впуснах да купувам каквото ми хрумне, без да плащам – и всеки път исках ресто. Само след седмица живеех в скъп частен хотел, имах всичко, което пожелаех, ядях на корем в ресторантите, а често отскачах до гостилницата, в която за първи път ми бяха сервирали аванта срещу моята банкнота. Създадох репутация на заведението. Беше плъзнала мълва, че негов покровител е някакъв чужденец чудак, който носел банкноти от по един милион в джоба си, и това беше достатъчно. От мизерно квартално ресторантче заведението стана прочуто и не можеше да насмогне на многобройните клиенти. Кръчмарят ми беше безкрайно признателен и дума не ставаше да му плащам. Бях просяк, а живеех като най-богатите. Сигурно рано или късно ще се сгромолясам, мислех си, но щом съм се хванал на хорото, ще го играя докрай. Нощем подобни мисли не ми даваха покой, но новият ден не закъсняваше да ме потопи в безброй комични ситуации. Славата ми растеше от ден на ден, станах една от знаменитостите на Лондон. Вестниците се надпреварваха да пишат за "чужденеца с един милион в джоба си". Отначало ме споменаваха на опашката на светските хроники, после догоних и задминах новините за баронетите, накрая изпреварих всички херцози без кралска кръв и цялото духовенство, с изключение на Кентърбърийския епископ. Вече дума не можех да изрека, без да я повторят и тиражират, крачка не можех да мръдна, без да ме съпровождат с възклицания: "Той е!", не можех да закуся без тълпа зрители, не можех на опера да ида, без стотици лорнети да се вперят в ложата ми.
Бях си запазил старите дрипи и от време на време ги надявах, за да изпитам някогашния кеф да купувам дреболии, да ме обиждат и после да смразя ругателя с банкнотата от един милион лири. Но илюстрованите вестници направиха облеклото ми толкова популярно, че когато излизах с него, веднага ме разпознаваха и след мен поемаше тълпа, а посегнех ли да купя нещо, продавачът ми предлагаше целия си магазин още преди да съм показал банкнотата.
На десетия ден от славата си реших да направя официална визита на американския пълномощен министър. Той ме посрещна с ентусиазъм, сгълча ме, че съм закъснял с посещението си, и заяви, че имало само един начин да ми прости – ако същата вечер отида на неговия официален прием. Съгласих се и от дума на дума стана ясно, че някога неговият и моят баща били съученици, после следвали заедно в Йейл и останали приятели до самата смърт на татко. Посланикът настоя да прекарвам в дома му повече време и аз приех с охота. В интерес на истината се надявах, че след неизбежния ми крах този човек би могъл да ми помогне. Все щеше да измисли нещо. Не можех да му се изповядам сега, вече бях отишъл твърде далеч. Е, не по-далеч от годишната заплата, която смятах да получа, когато спечеля облога. Естествено, не знаех каква точно, но очаквах да е между петстотин и хиляда лири годишно. Ако продължа да внимавам и пестя, ако отклонявам непрестанните предложения за заеми и кредити, заплатата ми за първите две години ще стигне да покрия дълговете си, а после ще му мисля.
На приема присъстваха само лордове, графини и херцози. В един момент прислужникът обяви, че пристига господин Лойд Хейстингс. Хейстингс ме забеляза и сърдечно протегна ръка. После застина на място точно когато трябваше да се ръкуваме, и смутено промълви:
– Извинете, господине, сигурно съм се припознал...
– Нищо подобно, стари приятелю – отвърнах аз.
– Не може да бъде! "Чудовището с един милион в джоба"? Каква изненада! Един-два пъти четох за милионера Хенри Адамс, но реших, че е съвпадение на имената. Само преди три месеца беше чиновник и по цели нощи ми помагаше да проверявам отчетите. Какво стана? Това приказка от "Хиляда и една нощ" ли е?
– Нещо такова.
– Господи! Не мога да повярвам! Помниш ли като седяхме в ресторант "Миньор"...
– А, не, в "Наздраве".
– Да, "Наздраве" беше. Помниш ли как те убеждавах да дойдеш с мен в Лондон. Казах ти, че ако реализирам продажбата, ще покрия всичките ти разходи, даже нещичко отгоре ще има, а ти не искаше да си рискуваш службата. Сега си тук и си направил бляскава кариера! Как успя?
– Това е дълга история, Лойд, ще ти я разкажа някой друг път.
– Кога?
– В края на този месец.
– Петнайсет дни са твърде голямо изпитание за любопитството ми...
– Остави това, кажи по-добре как върви търговията?
Той помръкна и отвърна с въздишка:
– Ти беше истински пророк, Хенри, по-добре да не бях идвал.
– Добре, тази вечер ще дойдеш у дома и ще ми разкажеш всичко най-подробно.
– Наистина ли? Сериозно? – в очите му блесна издайническа влага.
– Да, настоявам да чуя цялата история, дума по дума.
– Толкова съм ти признателен! Хенри, приятелю! Благодаря ти! Не знаеш какво са за мен твоето внимание и съчувствие след всичко, което преживях... Ето, падам на колене пред теб!
Обещахме си да си тръгнем заедно. Приемът трябваше да продължи. Всъщност англичаните винаги похапват, преди да отидат на официални места, но ние с приятеля ми не познавахме традициите. На всичкото отгоре благородниците не успяха да се споразумеят за йерархията помежду си, нито как да се подредят около масата, затова похапването стана на крак – застанали в кръг. След закуската внесоха маси и ние поиграхме на карти, по шест пенса на партия. Англичаните никога не играят някаква игра просто за удоволствие. Ако не могат да спечелят или да загубят нещо, те просто няма да играят.
Най-голямото бижу на вечерта беше двадесет и две годишната англичанка Поршия Лангам, в която се влюбих от пръв поглед. Толкова се захласнах, че все обърквах броенето и редовно губех играта. Момичето също проявяваше интерес към мен и в крайна сметка аз є признах, че съм влюбен в нея, а тя пламна така, че чак косите є почервеняха. Аз мълвях "Господи, колко сте хубава!", а тя ми отвръщаше с дяволито премрежени погледи.
Е, аз абсолютно честно и почтено я осведомих, че съм беден като мишка, че си нямам нищо освен този един милион, за който всички говореха. Дори си признах, че и той не е мой, а това определено възбуди любопитството є. После тихо є разказах цялата история, а тя за малко да си умре от смях. Не можах да разбера какво всъщност є се стори толкова смешно. Смееше се до захлас. Не бях виждал нещо подобно. Искам да кажа, че не е редно толкова трагична история като моята да предизвиква такъв смях. Изобщо нямаше на какво да се радва, а тя се заливаше от смях! Както изглежда, много скоро щях да имам нужда точно от такава съпруга. Обясних є, че ще минат няколко години, докато се стабилизирам, но тя нямаше нищо против. Помоли ме само да бъда много внимателен с разходите, за да не похарча предварително заплатата ни и за третата година. После изведнъж се сепна и ме попита не сме ли завишили твърде много сумата за първата година. Опасенията є прозвучаха топло и искрено и аз побързах да я поканя:
– Поршия, скъпа, ще дойдеш ли с мен, когато трябва да се изправя срещу тези двама джентълмени?
Тя се сви едва забележимо, но отвърна:
– Ако смяташ, че ще ти вдъхна кураж. Но... мислиш ли, че е редно?
– Наистина ще имам нужда от подкрепата ти в този миг.
– Тогава ще дойда! – заяви тя с пленителна самоотверженост.
– Поршия, толкова си красива и добра! Ако дойдеш с мен, ще поискам най-високата заплата, направо ще ги смажа тези старчоци...
Само как прелестно се изчерви и как блеснаха очите є!
– Не вярвам ни дума от цялата история, но ще дойда с теб накрай света.
По целия път до дома витаех в облаците. Хейстингс не спираше да ми говори, но аз мислех само за Поршия.
Когато пристигнахме вкъщи, той възкликна:
– О, Хенри, едва сега си давам сметка, колко богат си ти и колко беден съм аз, колко окаян, смазан, съсипан, свършен, затрит и унищожен!
Ау! Тръпки ме побиха от тези думи. Настръхнах, усетил ронливата почва, по която балансирам над пропастта. Затънал до гуша в дългове, без пукнат грош в джоба, с момиче, чиято съдба държа в ръцете си, а пред мен – само неясни надежди за някаква си заплата!
– Хенри, аз мога да бъда спасен дори с най-дребните трохи от твоя ежедневен доход...
– А, да, ежедневният ми доход! На, пийни чаша уиски, наздраве! Ама ти си гладен...
– Не ми е до ядене. Но с теб ще се напия до козирката.
– Първо ми разкажи твоята история.
– Ама пак ли?
– Защо пак?
– Че нали ти я разказах по пътя насам?
– Ти?
– Да, аз.
– Да висна обесен, ако съм чул и дума.
– Хенри, будалкаш ли ме?
Обясних му, че съм мислил за най-прекрасното момиче на този свят, че съм влюбен и тя отговаря на чувствата ми. Наложи се да ми разкаже всичко отначало. Как пристигнал в Англия с грандиозните планове да продаде един рудник и да прибере цялата горница над сумата един милион долара. Работил усилено, похарчил почти всичките си пари, но не успял да убеди никого да го изслуша, а пълномощното му изтичало в края на месеца. С една дума, бил разорен. В този момент той скочи и извика:
– Хенри, ти можеш да ме спасиш! Само ти. Ще ми помогнеш ли?
– Кажи как.
– Дай ми един милион!
Изпаднах в агония. Как да му кажа, че аз самият съм просяк, затънал в дългове! В този момент ми хрумна нещо. Заех студената поза на капиталист и рекох самоуверено:
– Ще те спася, Лойд!
– Аз съм спасен! Господи, спасен!
– Чакай, Лойд! Няма да ти дам милион, защото не ми трябва да купувам мини, но ще разкажа на всички колко доходен е този рудник и че струва много повече, отколкото му искаш. Ти свободно можеш да ползваш моето име и, уверявам те, скоро ще продадеш мината за доста пари. Ако искаш, ще делим по равно.
Хейстингс за малко да превърне мебелите в трески от лудешкия си танц. Побързах да го вържа. Миг по-късно той лежеше на пода и нареждаше:
– Твоето име... Боже, ще налитат на тълпи, ще се сбият за акциите ми. Аз съм спасен, обезпечен завинаги. Няма да те забравя, докато съм жив.
След по-малко от двайсет и четири часа Лондон зажужа! Дни наред аз си седях вкъщи и обяснявах на тълпите посетители:
– Да, познавам този човек, зная за мината. Репутацията му е безупречна, а мината струва много повече, отколкото той є иска.
Вечерите си прекарвах в дома на посланика в компанията на Поршия. Не є казах нито дума за мината, реших да я изненадам по-късно. Говорехме за заплатата, вечно за заплатата и за любовта. Понякога за заплатата, друг път за любовта, понякога и за двете заедно.
В края на месеца аз и Хейстингс разполагахме с по един милион кредит в Лондонската банка. В уречения ден аз се издокарах с най-хубавия си костюм и двамата с Поршия се отправихме към къщата на двамината братя. Тя нескривано се вълнуваше, а това я правеше непоносимо красива.
– Скъпа, докато си до мен, е просто немислимо да се обсъжда каквато и да е заплата под три хиляди лири.
– Хенри, къде ти е умът! Ако поискаме твърде много, може изобщо да не получим никаква заплата. И какво ще стане тогава с нас?
– Не се тревожи, всичко ще бъде наред!
Посрещна ни същият лакей, а вътре ни очакваха двамата джентълмени. Естествено, изненадаха се от присъствието на прелестната Поршия, затова побързах да обясня:
– Господа, това е моята бъдеща съпруга. Готов съм да ви изнеса отчета си.
– Нека чуем – каза единият, – ако сте осигурили моята печалба от облога, ще ви дам всяка служба, която пожелаете. Разполагате ли с банкнотата от един милион?
– Ето я – рекох аз и я подадох.
– Аз спечелих! – изкрещя той и тупна брат си по гърба.
– А аз загубих двайсет хиляди лири. Просто не е за вярване! – поклати глава другият.
– Мога да се похваля и с друго – обадих се аз, – ето, погледнете това.
– Какво? Какво е това? Извлечение от банкова сметка за двеста хиляди лири. Ваши ли са? – питаха братята един през друг.
– Да. Заработих ги с ума си благодарение на малкия заем, който любезно ми позволихте да ползвам.
– Удивително! Невероятно!
Сега бе ред на Поршия да се изненада. Очите є се разшириха и тя възкликна:
– Хенри, това наистина ли са твои пари? Нима си скрил от мен истината?
– Да, скъпа, но знам, че ще ми простиш.
Тя се нацупи и отвърна:
– Не бъди толкова сигурен. Как посмя да ме излъжеш!
– Скъпа, беше просто шега, така е. Хайде да тръгваме.
– Но чакайте, къде отивате? А службата? Аз обещах да ви дам работа! – обади се моят човек.
– Е – казах аз, – безкрайно съм ви признателен, но всъщност нямам нужда от работно място.
– Чакайте, можете да получите наистина най-доброто.
– Благодаря ви сърдечно, но наистина не ми е необходимо.
– Хенри, срамувам се заради теб. Защо обиждаш този добър господин? – Поршия се нацупи, после отиде при моя човек, настани се в скута му, обви с ръце шията му и го целуна право в устата.
Двамата възрастни господа избухнаха в смях, а аз се вцепених, просто се вкамених. Тогава Поршия се обади:
– Татко, той каза, че не би приел никакъв пост от теб, и аз се чувствам засегната!
– Нима това е баща ти?
– Да, глупчо! Разбираш ли сега защо се смях така, когато ми разправяше за облога между татко и чичо.
Аз се съвзех и веднага се обърнах към баща є:
– Простете ми, господине, вземам си думите обратно. Вие притежавате един пост, който силно ме интересува.
– Назовете го.
– Ваш зет.
– Тъй, тъй... Имате ли препоръки?
– Вземете ме на изпитателен срок за следващите четирийсет години!
– Щом е така, назначен сте.
Дали сме били щастливи? Няма думи да опишат щастието ни. А цял Лондон с месеци наред се тресеше от смях, когато истината се разчу.
Бащата на моята Поршия върна услужливата банкнота в банката, за да я осребри. Банката му изплати сумата в брой и му подари самата банкнота. Той ни я поднесе като сватбен подарък и оттогава тя си виси в рамка на почетно място в къщата ни. Защото ме срещна с Поршия. Оттогава винаги казвам, че тази единствена по рода си банкнота от един милион лири послужи за единствена по рода си покупка, и то на далеч по-висока стойност.


1 Двумачтов кораб.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания