Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Разказ за любовта на ескимоската девойка

– Да, господин Твен, ще ти разкажа всичко, каквото пожелаеш, от моя живот – изрече тя с тих глас и спокойно обгърна лицето ми с честния си поглед. – Ти си добър. Аз съм много доволна, че ме харесваш и искаш да ти разкажа нещо за мен.
През това време ескимоската разсеяно изстъргваше китовата мас от бузите си с малко кокалено ножче и внимателно я пренасяше върху кожения си ръкав. Северното сияние сипеше от небето своите пламтящи стълбове и заливаше самотната снежна равнина и островърхите айсберги с богатите си багри. Това зрелище беше непоносимо красиво и омайващо с великолепието си.
В следващия миг тя тръсна глава, сякаш да отърси спомените си, и се приготви да ми разкаже скромната история, която настоявах да чуя.
Настани се удобно върху един малък айсберг, който използваха като диван, и аз видимо наострих уши. Тя беше красива. Имам предвид от ескимоска гледна точка. Някои биха казали, че е малко по-закръглена от необходимото. Беше само на двайсет години и в племето є я смятаха за най-изгодната партия за женене. И все пак дори на открито, навлечена в безформеното си кожено палто с огромна качулка, красотата на лицето є си оставаше безспорна. Колкото до фигурата є обаче, твърдението за изяществото є трябва да се приема на доверие. За да бъда честен, ще си призная, че сред всички гости, които идваха и си отиваха от бащиното є иглу, аз не видях момиче, което можеше да се сравни с нея по хубост. Но тя не бе разглезена. Беше мила, естествена и искрена и ако си даваше сметка, че е красавица, нищо в поведението є не го издаваше.
Вече цяла седмица бях неизменно с нея от сутрин до мрак и колкото повече я опознавах, толкова повече я харесвах. Тя бе израснала сред грижа и нежност като галено дете в атмосфера, странно изискана за полярните райони. Баща є бе най-важният човек в племето си и заемаше върховно положение в ескимоската йерархия.
Казваше се Ласка и заедно с нея правехме продължителни преходи с шейна из внушителните ледени полета. Аз много се радвах на компанията є и на съвместните ни разговори. Ходехме с Ласка за риба, но аз не се качвах в лодката, оставах на леда и я наблюдавах отдалеч как цели дивеча с безпощадно точното си копие. Заедно ловяхме тюлени, а няколко пъти гледах как тя и семейството є издълбаваха китова мас от заклещен насред ледовете кит. Веднъж дори изминах с нея част от пътя, по който тя преследваше бяла мечка, но се върнах преди края, защото, да си кажа честно, ме е страх от мечки.
Забелязах, че Ласка се готвеше да подхване своята история. Ето какво ми разказа:
– В миналото нашето племе е скитало от място на място по тези замръзнали морета също като другите племена, но преди две години на баща ми му дойде до гуша от чергарския живот и се хвана да построи тази голяма къща. Избра най-хубавите ледени блокове. Само я виж – виж колко по-висока и по-дълга е от останалите. Оттогава живеем тук. Той бе много горд със своя дом, тъй като, ако си го разгледал внимателно, сигурно си забелязал, колко по-хубав и завършен е от обикновените къщи. Но ако това не ти е направило впечатление, обърни внимание и ще установиш, че е пълен с луксозни подобрения, а другите къщи не могат да се похвалят с тях. Например в този край, който ти толкова смешно наричаш "хол", издигнатото място за гостите и семейните събирания е най-голямото, което си виждал, нали?
– Да, Ласка, така е, никъде не съм виждал по-голямо издигнато място за гости. В целите Съединени щати няма да откриеш подобно нещо.
Признанието ми накара очите є да заблестят от гордост. Отбелязах точка за мен.
– Така си и знаех – каза тя. – И още нещо, там е застлано с много повече кожи от обикновено, всякакви кожи в изобилие – от тюлен, морска видра, сребърна лисица, бяла мечка, бялка, самур. Ледените блокове за спане, които вие толкова глупаво наричате "легла", също са потънали в кожи. Вашите ледени "легла" с повече кожи ли са застлани?
– Честно казано, не, Ласка, изобщо не са застлани с кожи.
Това отново є достави искрено удоволствие. Тя мислеше единствено за бройката кожи, не за тяхната стойност. Как да є обясня, че тези купища пищни кожи струват цяло състояние, поне в моята страна? Тя едва ли би могла да ме разбере. Нейният народ не познаваше парите, ценностите тук бяха други. Щеше да ме сметне за луд, ако се опитах да обясня, че дрехите, с които е облечена, са на стойност хиляда и петстотин долара и никой нормален човек не се пременява с тоалет за хиляда и петстотин долара, за да отиде за риба. Затова си замълчах. Тя продължи:
– Ами коритата за рибни отпадъци? Имаме две в гостната и още две в останалата част от къщата. Това е голяма рядкост! В твоята къща има ли две корита за рибни отпадъци в гостната?
При спомена за тези корита стомахът ми се сви в мъчителен спазъм за повръщане, но успях да се овладея, преди да ме забележи, и възкликнах:
– О, Ласка, толкова ме е срам, че се излагам така пред теб. Не аз, дори най-богатият човек в Ню Йорк не разполага с две корита за рибни отпадъци в собствената си гостна.
Както си беше с кожените ръкавици, тя плесна с ръце в изблик на невинна радост и възкликна:
– Наистина ли, нали не ме лъжеш?
– Напротив, скъпа, говоря самата истина. Ето например г-н Вандербилт. Той е най-богатият човек в целия свят. Дори да бях заплашен със смърт, пак щях да твърдя, че дори той няма две корита за рибни отпадъци в гостната си. Горкият, той и едно си няма, а ти говориш за две!
Прекрасните є очи светнаха от учудване и тя бавно, с известно благоговение в гласа промълви:
– Колко странно! Невероятно... Просто да не повярваш. Той скъперник ли е?
– Не... Причината не е там. Той не е човек, дето ще седне да се пазари за цената... Хм... Виж, всъщност дълбоко в себе си... По душа той е обикновен човек и не иска да се изтъква.
– Значи е достоен за уважение – отбеляза Ласка, – стига да не прекалява. А как изглежда отвътре неговата къща?
– Ами доста гола и незавършена...
– Знаех си! А поне хубава ли му е къщата?
– Да, определено. Изглежда много добре.
Девойката се умълча за известно време. Остана вглъбена, докато дъвчеше края на една свещ. Явно разсъждаваше усилено. Накрая кимна леко и категорично заяви:
– Ето какво, според мен, когато един човек е достатъчно богат да си позволи две корита за рибни остатъци в гостната, но не го прави, причината може да е в неговата скромност, но сто пъти по-вероятно е той просто да се старае околните да го забележат. Мисля, че този Вандербилт знае какво цели.
Аз се опитах да протестирам, защото чувствах, че притежаването на две корита за рибни отпадъци в хола не е най-точният стандарт, по който да се мери богатството, но девойката вече бе стигнала до дълбокото си умозаключение и нищо не можеше да я разубеди. После попита:
– Богатите хора като теб имат ли си такива хубави ледени блокове за спане, като нашите, а?
– Абе имат, ама не са от лед.
– Как така? Защо не са от лед?
Наложи се да обяснявам за неминуемите трудности и солената цена на леда в Ню Йорк, където, ако не държиш под око доставчика си на лед, сметката ти може да натежи повече от доставената стока. Тогава тя възкликна:
– Боже мой, нима вие купувате леда си?
– Да, скъпа.
Тя се разсмя звънко и добави:
– Никога не съм чувала нещо по-глупаво. Защо го купувате, като има толкова много и не струва нищо. Виж, накъдето и да погледнеш, все е лед. И всичкия да ми предлагат, не бих дала за него и спукан рибешки мехур.
– Да, защото не знаеш колко ценен може да бъде, малка провинциална глупачка такава. Ако имаше малко лед в Ню Йорк посред лято, с него би могла да купиш всичките китове на пазара.
Тя ме погледна с колебание и рече:
– Истината ли говориш?
– Абсолютно. Кълна ти се.
Това я накара да се замисли. Малко по-късно въздъхна:
– Де да можех да живея там!
Виждате ли, единственото ми желание бе да є предоставя нормален стандарт за измерване на стойностите, но очевидно нищо не се получи. Създадох у нея погрешното впечатление, че китовете в Ню Йорк са много на брой и от евтини по-евтини, от което устата є се напълни със слюнка. Трябваше на всяка цена да поправя стореното зло, затова добавих:
– Но ако живееше там, изобщо нямаше да се интересуваш от китово месо.
– Какво?
– Така е, у нас на никого не му идва на ум да яде китово месо.
– Че защо?
– Ох, как да ти обясня. Предразсъдъци, предполагам. Да, точно така, предразсъдъци. Хората са си с предубеждение към това месо, какво да ги правиш.
– Да... – кимна девойката замислено. – Също като нашия предразсъдък към сапуна... Всички първоначално са имали голямо предубеждение.
Вперих поглед в нея, за да видя дали е сериозна. Поколебах се за миг и после рекох предпазливо:
– Извинявай, защо вашите хора са имали предубеждение към сапуна?
– Никой не искал да го яде. Е, било е само в началото.
– А-а-а-а, ясно. Просто в първия момент не те разбрах.
Тя продължи:
– Преди време, когато чужденците донесли сапун, никой не го харесал. Но после станал модерен и
сички почнали да го ядат. Сега вече всеки, който може да си го позволи, не пропуска да го тури на трапезата си. Ти обичаш ли го?
– Да, разбира се! Обожавам го! Бих пукнал, ако го нямах, особено тук.
– А свещи обичаш ли?
– Считам ги за абсолютна необходимост. А ти?
Тя врътна дяволито очи и възкликна:
– Не ще и дума. Свещи и сапун!
– И рибешки отпадъци!
– И китово масло!
– И смазка!
– И китова мас!
– И гранясало месо! И вкиснато зеле! И пчелен восък! И катран! И терпентин! И меласа! И...
– Недей, не, недей, че ми потекоха лигите!
– Поднасяш всичко това в кофа за мас, каниш съседите и заедно се нахвърляте върху деликатесите!
Видението за подобно върховно пиршество є дойде твърде много и тя, горката, припадна. Разтрих лицето є с малко сняг, свестих я и след известно време поохладих въодушевлението є. После тя отново се впусна в своята история:
– И така, заживяхме тук, в тази хубава къща. Но аз не бях щастлива. Усещах, че съм родена за любов, и без нея за мен не можеше да има истинско щастие. Исках да бъда обичана заради самата мен. Исках идол и да бъда идол за моя идол, само взаимно боготворене можеше да задоволи пламенната ми природа. Имах много обожатели, даже повече, отколкото трябва, но те всички без изключение имаха един фатален недостатък. Рано или късно го откривах. Никой от тях не успя да ме измами. Недостатъкът бе, че те не желаеха мен, а богатството ми.
– Богатството ти ли? Какво богатство?
– Баща ми е най-заможният в нашето племе... Пък и в околните племена.
Дълбоко се почудих какво ли съдържа богатството на баща є. Не може да е къщата – всеки би могъл да си построи такава. Кожите също не ставаха – за тукашните хора те нямаха стойност. Не ставаше въпрос и за шейната, кучетата, харпуните, лодката – не, все неща, които всички имаха, пък и какво богатство е това. Чудех се и се маех какво ли правеше баща є толкова богат в очите на другите, та привличаше в дома им цяло ято користолюбиви ухажори? Накрая се престраших и реших да попитам. Девойката бе явно поласкана от въпроса ми, не се и съмнявам, че е изгаряла от нетърпение да є го задам. Тя се сгуши доверчиво в мен и каза:
– Познай на каква стойност е! Никога няма да можеш!
Престорих се, че задълбочено човъркам в мозъка си. Тя наблюдаваше напрегнатото ми и съсредоточено изражение с нескрита наслада. Накрая се предадох и горещо я помолих да ми разкрие на колко възлиза богатството на баща є – този полярен Вандербилт. Тя прилепи устни до ухото ми и прошепна внушително:
– Двайсет и две кукички за риба – не кокалени, а чуждоземни, направени от истинско желязо!
После театрално отскочи назад, за да наблюдава ефекта. Направих каквото бе по силите ми да не я разочаровам.
Пребледнях и измърморих:
– Велики Боже!
– Вярно е, господин Твен!
– Ласка, ти нещо ме ментиш, не е възможно да говориш истината!
Тя се обезпокои и възкликна разтревожено:
– Самата истина, до последната думичка. Ти трябва да ми вярваш, кажи, че ми вярваш...
– Аз... Да, опитвам се... Но всичко е толкова неочаквано. Така внезапно и съсипващо. Не бива да постъпваш така.
– Извинявай! Не се замислих за ефекта...
– Е, естествено, откъде можеш да предположиш...
– А, не, бях длъжна да съобразя!
– Всъщност, ако беше казала пет-шест кукички като начало и после постепенно...
– А, разбирам! После постепенно да прибавям по една-две и чак тогава да ти кажа цялата бройка! Ех, защо не ми хрумна по-рано!
– Няма нищо, вече съм по-добре, ей сегичка ще се съвзема напълно. Не биваше да стоварваш тежестта на всичките двайсет и две кукички върху човек като мен, който изобщо не е подготвен, пък и поначало не е особено издръжлив...
– Чудовищно от моя страна! Но ти ми прощаваш, нали? Прости ми, моля те!
Тя ме отрупа с ласки и увещания, аз є простих, а тя отново се възнесе до небесата от щастие. Не след дълго разбрах, че семейното съкровище съдържа още нещо - някакво безценно бижу, за което никой не биваше да узнае. На Ласка хем є се искаше да ми разкаже за него, хем не є стискаше и гледаше до говори по заобиколен начин, да не би пак да изпадна в шок. Наложи се да демонстрирам как, ако не ми каже, ще се изпепеля от любопитство, и я погледнах с най-умоляващия си поглед. Тя се колебаеше. Аз обаче настоях с уверението, че този път ще се стегна и мъжки ще погледна в очите смразяващата истина за несметните є съкровища. Обещах тържествено да не реагирам толкова болезнено на шока. Тя се терзаеше от угризения, но изкушението да сподели своята тайна и да се порадва на удивлението ми бе по-силно. Ласка сведе поглед и призна, че носи у себе си въпросното неподозирано богатство. После за последен път ме погледна колебливо и мушна ръка в пазвата си, откъдето извади очукан квадратен месингов жетон. Наблюдаваше ме напрегнато. Аз рухнах върху леда в добре инсцениран припадък, който зарадва сърцето є и за малко не я умори от страх. Стараех се бавно да дойда на себе си, а тя нетърпеливо очакваше да узнае какво мисля за бижуто є.
– Какво мисля? Какво мога да мисля, Ласка? Никога в живота си не съм виждал по-изискана и съвършена вещ, това мисля.
– Наистина ли? Наистина ли?
– Ама, разбира се! Ако притежавах екватора, веднага бих го заменил за твоята скъпоценност.
– Ама аз няма да ти я дам – каза тя. – Толкова е красива. Няма втора като нея по тези ширини. Хората идваха чак от Полярно море да я зърнат. Виждал ли си друг път нещо толкова хубаво?
– Не, никога – отвърнах аз, – сега ми е за първи път.
Постарах се да не се издам какъв долен лъжец съм, защото от пръв поглед разпознах в нейното квадратно бижу стария модел жетони за багаж от Централната гара в Ню Йорк.
– Ласка, чакай – възкликнах аз, – как така спокойно носиш у себе си тази скъпотия, не те ли е страх, че някой може да ти я открадне?
– Шшшт! По-тихо! – прекъсна ме тя. – Никой не знае, че я нося у себе си. Всички мислят, че е заключена в сейфа на татко.
– А къде е този сейф?
Глупав въпрос! Тя се стресна и ме изгледа с подозрение, но аз побързах да я успокоя:
– Какво, да не би да се страхуваш от мен? От всичките седемдесет милиона души в Америка няма да намериш нито един, който не би ми доверил тайната си за притежаваните от него метални кукички за риба.
Тя се замисли, прецени каква атестация е това за мен, успокои се и ми разкри къде е скривалището на баща є. Беше ми толкова лесно да є угаждам и да я успокоявам, че ми доставяше страхотно удоволствие.
– Ах, Ласка – продължих аз, – щастливо момиче си ти! Имаш красива къща, съвършено бижу, огромно богатство, твои са всички девствени снегове, айсберги, мечки и моржове, свободата на необятен простор! Всички в племето ти те обичат, гледат те с възхитените си погледи и тайни надежди. Почитат те. А ти си млада, богата, красива, желана, ухажвана, ревнувана... Ето това е щастлива съдба! Виждал съм безброй момичета, но ти си единствената, която заслужава такава участ, Ласка!
Думите ми я изпълниха с гордост и щастие. Тя обърна към мен искрящи очи, които издаваха, че е трогната до дъното на душата си. После каза:
– И все пак не всичко в живота ми тече гладко като по тюленова кожа. Тежко е бремето на богатството. Понякога ми се е искало да съм бедна... Или поне не толкова богата. Комшиите ме гледат втренчено, завиждат ми, чувам как в племето говорят за мен: "Ето я... Тази е дъщерята на милионера!" А понякога отронват толкова тъжно, че ми късат сърцето: "Тя тъне в кукички, а аз съм последен бедняк." Едно време, когато все още бяхме бедни, спяхме с отворена врата, не се страхувахме. Днес обаче ни се налага да наемаме нощен пазач. Преди татко беше внимателен и любезен към всички, а сега е суров и високомерен и не общува с никого. Някога мислеше само за семейството си, а сега е станал маниак на тема кукички. Ако хората му демонстрират уважение, то е заради богатството му, то ги кара да се държат така раболепно и да му угаждат. По-рано никой не се смееше на тъпите му вицове, сега обаче всички се кискат до припадък на безумно плоските истории, които той повтаря като латерна. Не дай си, боже, някой да пропусне да се засмее в края на безвкусните му шегички! Баща ми го поглежда с най-разочарования си поглед. Хората някога наистина го търсеха за съвет и мнение, днес го правят от куртоазия. При това той лично настоява да му ръкопляскат за глупавите изказвания. Хич и не страда от скромност или деликатност.
Тази промяна се отрази на цялото ни племе. Някога бяхме открит и мъжествен народ, а сега сме жалки лицемери, обладани от раболепие. Ненавиждам милионерите. Едно време бяхме обикновени и непретенциозни хора, доволни да притежават само кукичките на своите бащи. Погледни ни сега – разядени сме от алчност и сме готови да пожертваме чувства и достойнство, за да се сдобием с повечко чуждоземни кукички.
Както и да е, говорех за друго. Мечтата ми беше някой да се влюби в мен заради онова, което съм, а не заради богатството ми.
И настъпи мигът, в който моминските ми копнежи, изглежда, щяха да се осъществят. Един ден при мен дойде непознат момък на име Калула, който каза, че ме обича. Щях да полудея от радост, почнах да подскачам по снега и да крещя, че и аз го обичам, че съм се влюбила в него от пръв поглед. Той ме притисна до себе си и потърка носа си о моя, с което искаше да каже, че няма по-щастлив ескимос от него по целия Северен полюс. Тръгнахме на разходка по ледения мегдан на селото ни. Разказахме си всичко един за друг, крояхме планове за бъдещето ни! Неусетно се оказахме далеч от селото, изморихме се и седнахме да похапнем, каквото дал бог – той си носеше сапун и свещи, а аз имах малко китова мас. Никога не бях яла толкова вкусно, както тогава с Калула.
Земите на неговото племе се простираха далеч на север и аз разбрах, че няма как да е чувал за баща ми и за несметното му богатство. Всъщност оказа се, че даже до тяхното село стигнал слух за полярния милионер, но изобщо не знаели името му. Аз реших да не издавам наследница на какви съкровища съм. Най-после някой ме обичаше заради самата мен! Дори не можеш да си представиш какво означаваше това за мен!
За вечеря го отведох у дома. Поканих го в къщата ни, а той толкова се изненада и отказа да повярва, че това наистина е бащината ми стряха. Успя само да промълви: "Колко е прекрасна!" Наистина беше възхитен, не можеше да го скрие. Сърцето ми се сви за миг от болезнено съмнение, но бързо премина, защото го обичах безмерно. Всичките ми роднини – лели, чичовци, вуйчовци, вуйни и братовчеди – много го харесаха. Залостихме вратите, запалихме огън, опекохме месо и подхванахме буйно пиршество за моя годеж.
В края на угощението суетата на баща ми надделя и той не се стърпя да се похвали със състоянието си. Отведе Калула да види несметното богатство, което скоро ще наследи заедно с мен. Можех да се разплача или да се развикам, но с това нямаше да разубедя баща си да спре с глупавото перчене и да се тупа в гърдите пред изумения човечец. Затова просто седях там и мълчаливо страдах.
Пред очите на всички баща ми отвори сейфа си, извади оттам кукичките, донесе ги и посипа с тях главата ми. Те се разпиляха като искрящ поток върху косите и раменете ми, по масата и по пода.
Естествено, дъхът на моя любим секна. Той загуби ума и дума, само седеше като втрещен пред изумителната гледка на цели двайсет и две метални кукички, и то в ръцете на един-единствен човек! След няколко минути мълчание моят Калула вдигна очи и изненада всички с прозорливостта си:
– А, значи ти си полярният милионер!
Всички избухнаха в смях, после баща ми небрежно събра разпиляното съкровище, сякаш бе най-обикновен боклук без всякаква стойност, и го отнесе обратно в сейфа. Бедният ми Калула сякаш си беше глътнал езика. Едва успя да промълви:
– Защо ги прибираш, без дори да ги преброиш?
Баща ми самоуверено се изсмя, след което отвърна:
– Ето по това ще познае човек, че никога не си бил богат, щом такива дреболии, като една-две кукички, ти изглеждат толкова важни.
Калула се смути и сведе глава, но отвърна:
– Да, наистина, господине, аз никога не съм виждал човек, който да притежава толкова много кукички, че да не си мърда пръста да ги преброи. Най-заможният, когото познавам, притежава само три.
Моят глупав баща отново се изхили, за да създаде погрешното впечатление, че няма навик да брои кукичките си или да ги държи под око. Правеше го само да се изфука, нали разбираш. Иначе винаги ги броеше? Всеки ден без изключение!
Срещнах моя любим, когато се пукваше зората. Отведох го у дома три часа по-късно привечер. По него време наближаваше шестмесечната нощ и дните ставаха все по-къси. Празненството продължи дълго, но накрая все пак хората се умориха и легнаха да спят. Всички почти веднага захъркаха сладко, само аз бях твърде щастлива, за да спя. Много дълго лежах неподвижно, а по едно време покрай мен мина някаква сянка и безшумно потъна в мрака. Не можах да различа кой е, нито дали е мъж или жена. След малко същата фигура мина в обратна посока. Чудех се какво ли означава всичко това, но докато се чудех, неусетно съм заспала.
Не знам колко време съм дрямала, но се събудих от гръмовния глас на баща ми, който гневно извика: "В името на Великия снежен бог, една кукичка е изчезнала!" Сърчицето ми изсъхна като чироз, нещо ми подсказа, че за мен идват скръбни дни. В следващия миг баща ми оправда най-тъмните ми предчувствия с вика: "Ставайте всички до един и хванете непознатия!" От всички страни се понесоха ругатни и проклятия по адрес на горкия Калула. В сумрака настана трескава суматоха, неясни форми се разшетаха напред-назад. Исках да помогна на моя любим, но какво можех да сторя, освен да кърша кахърно ръце? Роднините ми вече го бяха овързали със сушени рибешки черва. Строполих се до тялото на Калула и заплаках на гърдите му. Баща ми и цялото ми семейство ме гълчаха, а него засипваха със заплахи и хули. Чух как баща ми нарежда да се свика съветът на старейшините, за да осъдят на смърт моя Калула. "Какво!", възкликнах аз. "Та вие дори не сте потърсили изгубената кукичка?" Те се изсмяха в лицето ми, после един през друг закрещяха, че кукичката не е изгубена, а открадната. Аз предложих да я потърсим първо. Никой не ме подкрепи и се наложи сама да преровя къщата сантиметър по сантиметър. Мислех, че ще я намеря, вярвах, че ще я намеря, молех се да я намеря. Но уви! Пълна тишина съпровождаше отчаяните ми опити. После отново се разнесе тих кикот, който ставаше все по-силен, докато накрая избухна в жесток присмех, и аз се отказах да диря повече.
Никой не знае какво изстрадах в онези мигове. Тогава отидох при моя Калула, обгърнах с ръка шията му и му прошепнах в ухото:
– Ти си невинен, скъпи мой, сигурна съм. Но нека го чуя и от твоята уста. Тогава ще мога да понеса всичко, което ни очаква.
Той отвърна:
– Колкото е сигурно, че в момента гледам смъртта в лицето, толкова сигурна е и моята невинност.
– Тогава нека се събере съветът – викнах аз и преди да завърша думите си, чух хрущене на сняг и на прага изникнаха очертанията на старейшините.
Баща ми пристъпи напред и разказа какво се беше случило. Изтъкна, че пазачът бил отвън пред вратата и че в къщата нямало друг освен семейството и новодошлия.
– Нима семейството ще посегне да краде собственото си имущество? – завърши той обвинителната си реч.
Старейшините постояха безмълвни няколко мъчително дълги минути. После един след друг се произнесоха: "Чужденецът е крадецът."
Щях да умра. Тежкљ ми! Горката аз!
Най-възрастният от старейшините попита:
– Има ли някой да защити чужденеца?
Аз скочих и казах:
– Че защо му е да краде една кукичка, защо му е да краде даже всички кукички, щом само след ден, като се оженим, ще наследи всичко!
Стоях и чаках. Чаках цяла ледникова ера! Най-после старейшините кимнаха един по един и рекоха:
– Думите на момичето не са лишени от смисъл.
В сърцето ми блесна надеждата, най-красивите зари на Северното сияние цъфнаха в душата ми, празничните песни на влюбени китове звъннаха в ушите ми! О, мимолетна и безценна моя надежда!
– Има ли друг, който да каже още нещо? Нека говори сега или да мълчи завинаги!
Баща ми отново пристъпи напред и рече:
– През нощта покрай мен в мрака се плъзна някакъв силует, отправи се към съкровището и след известно време се върна. Мисля, че е бил непознатият.
Щях да припадна. Смятах, че само аз знам за това и дори Великият снежен бог не може с бурните си ветрове да изтръгне тая тайна от сърцето ми.
Оглавяващият съда се обърна към Калула и строго нареди:
– Говори, чужденецо!
Калула се поколеба, но после отговори:
– Да, аз бях. Мислех за съкровището и не можех да заспя. Отидох до сейфа, взех кукичките в ръце, целунах ги, погалих ги, за да успокоя духа си и да удавя възбудата си. После ги върнах на мястото им. Може да съм изпуснал някоя, но не съм откраднал, кълна се в духа на полярната мечка.
Фатално признание! Не биваше да отваря уста! Настъпи зловеща тишина. Калула бе произнесъл собствената си присъда. Край! Сбогом, любов, сбогом сладки мечти за щастливо бъдеще! Не смеех да мръдна. Стоях безмълвна и бездиханна и чаках суровата присъда, с която неизбежно щяха да ме откъснат от моя любим. Тогава се изправи най-възрастният старейшина и проговори, като с всяка своя дума забиваше нож в сърцето ми.
– Съдът реши обвиняемият да изтърпи Изпитанието на водата.
Изпитанието на водата, проклет да е, който го е измислил, е най-жестокият ритуал по нашите земи. Хвърлят клетника в ледените води и ако е невинен, трябва да се удави. Ако ли пък е виновен, ще се гмурне и ще изплува. Бях покрусена от мисълта, че моят невинен Калула ще потъне в прегръдката на Ледовития океан и повече няма да го видя. Затуй не се отделих от него до последния миг. Ридаех безутешна в обятията му, а той ми отвръщаше с несекващия поток на своята любов. Бях хем печална, хем щастлива.
Мъжете от племето трябваше с нож да го отделят от прегръдките ми, за да го хвърлят във водата. Зарових лице в шепите си. В следващия миг хората зашумяха и първо един, а после и другите в хор закрещяха в злобно тържество, че е изплувал. Аз дръпнах ръце от лицето си. Горчива гледка! Той плуваше! Значи е бил виновен и ме е излъгал! Сърцето ми незабавно се обърна на буца лед. Тръгнах си разгневена към дома.
После разбрах, че моят любовник успял да доплува до някакъв айсберг. Когато баща ми се прибра вкъщи, рече:
– Твоят крадец ти изпрати предсмъртно послание. Докато айсбергът се отдалечаваше, той изкрещя: "Кажете є, че съм невинен и че сега, когато съм обречен на бяла смърт, докато бавно умирам, ще продължавам да я обичам, да мисля за нея и да благославям деня, в който видях прекрасното є лице." Доста поетично.
Аз ядно отвърнах:
– Той е подлец! Не желая да слушам повече за него.
Изминаха девет месеца. Девет тягостни, скръбни, печални месеца. Настъпи денят на Великото ежегодно къпане, когато всички девойки от племето мият лицата си и сресват косите си. С първото прокарване на гребена от косите ми изпадна фаталната кукичка. През всичките тези месеци си е лежала скътана там. Щом я зърнах, припаднах в ръцете на моя обзет от угризения баща. Той изстена: "Ние го убихме, дъще! Заклевам се никога повече да не се усмихна!" И удържа на думата си!
От този ден нататък не минава и месец, без да си среша косите. Но вече е твърде късно!
Ласка завърши своята трогателна история, а за всички нас остава следната поука: щом 100 000 000 долара в Ню Йорк и 22 кукички за риболов в земите на ескимосите са еднакво висок финансов връх, нашенец в затруднено материално положение трябва да е последен глупак, ако остане в Ню Йорк, вместо да си купи стотина кукички за 25 цента и да емигрира отвъд Полярния кръг.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания