Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Канибализъм във влака

Наскоро ми се наложи да пътувам на запад към Сейнт Луис. Малко след като смених влака в Тера Хота, Индиана, един благ, добросърдечен господин към четирийсет и пет или към петдесетгодишен влезе в моето купе и седна до мен. Поприказвахме си приятно на различни теми и ми се стори, че е изключително интелигентен и забавен. Когато научи, че съм от Вашингтон, веднага взе да ме разпитва за изтъкнати правителствени деятели и за работата на Конгреса и на мен ми стана ясно, че без съмнение разговарям с доверено лице на интригантите в политическия живот на столицата. Не ще да е случаен човек, помислих си, щом е на "ти" с парламентарните процедури на националното законодателство, сенаторите и представителите в камарите.
След известно време от съседното купе някой извика името "Харис" и очите на моя приятел блеснаха от удоволствие. Приятен спомен, помислих си аз. После изражението му стана замислено, почти мрачно.
Той се обърна към мен и каза:
– Нека ви разкажа една история. Тя е таен отрязък от моя живот и никому не съм разказвал за него. Обещайте ми да я запазите в тайна.
Обещах и той подхвана следния странен разказ:

На 19 декември 1853 година потеглих за Сейнт Луис с вечерния влак за Чикаго. Бяхме общо двайсет и четирима пътници, сред които нито една жена или дете. Пътуването беше чудесно и скоро вече всички се познавахме. Никой в компанията, струва ми се, нямаше и най-слабо предчувствие, че скоро ще преживеем нещо толкова кошмарно и апокалиптично.
В 11 часа вечерта започна да вали обилен сняг. Скоро след като напуснахме селцето Уелдън, навлязохме в прерийната пустош, която се простира на десетки безлюдни мили чак до Джубили Сетълмънтс. Задуха насрещен вятър и със свиреп вой забръскваше тежкия сняг по релсите пред влака. Бързо натрупваше снежни камари и по намаляващата скорост на влака скоро разбрахме, че локомотивът все по-трудно си пробива път през плътните преспи, налягали като гигантски гробове по пътя пред нас. Разговорите почнаха да замират. Веселата непринуденост отстъпи място на мрачна загриженост. Никому не се нравеше възможността да гостуваме в ледената прегръдка на снежната пустош на десетки мили от най-близкото населено място. Мисълта за бяла смърт постепенно обзе и последния оптимист сред нас.
В два часа след полунощ внезапно усетих, че локомотивът съвсем е спрял да се движи. Ужасяващата истина мигновено проблесна в съзнанието ми – ние бяхме пленници на огромна снежна преспа! "Всички на помощ!" – този вик разбуди хората, те като един наскачаха и се втурнаха да помагат. Навън бе бурна нощ, непрогледен мрак, бушуваща снежна виелица, но всички се трудеха усърдно със съзнанието, че всеки миг закъснение може да ускори гибелта ни. Лопати, ръце, дъски – всичко бе впрегнато да изгребва сняг. Сигурно сме изглеждали странно – малка група мъже, които трескаво се борят с гневната природа в половинчатия мрак на локомотивния прожектор!
След цял час усилия се оказа, че не сме напреднали дори с половин метър. Докато отстраним една пряспа, снегът успяваше да барикадира железопътната линия с десетина нови. И по-лошо – установихме, че при последната съпротива на локомотива срещу леда се е строшил надлъжният вал на кормилото! Дори и да изчистехме снега от пътя, пак щяхме да останем безпомощни. Прибрахме се на топло във влака, капнали от умора, мокри и печални. Сгушихме се около печките и решихме да обсъдим положението. Нямахме провизии, но пък имахме солиден запас от дърва в тендера1, значи нямаше да замръзнем, но бяхме осъдени на гладна смърт. Освен ако не потърсим помощ. Тогава кондукторът взе думата, колкото да ни отчае с обезкуражителната си констатация, че всеки опит на някого от нас да измине петдесет мили през такъв сняг неминуемо ще завърши със смърт. Не, не можехме да изпратим за помощ, нито да разчитаме сама да пристигне отнякъде. Можехме само да чакаме, търпеливо да чакаме. Да чакаме гладната смърт. При тези думи, струва ми се, и най-големия смелчага го побиха тръпки на ужас.
След около час разговорите стихнаха до шепот, често заглушаван от пристъпите на виелицата. Осветлението намаля и болшинството от изгнаниците се отдадоха на размисъл между трепкащите сенки. Опитвахме се да забравим настоящето и да заспим, но уви!
Безкрайната нощ най-после взе да преваля и на изток се сипна мразовитата сивкава зора. Когато просветля още, пътниците почнаха да се размърдват и да дават всевъзможни признаци на живот. Изпъваха сковани нозе и отправяха жални погледи през прозореца към безрадостната снежна пустош.
Цял ден прекарахме в униние из влака – почти не говорехме, всеки се давеше в собствените си черни страхове. Настъпи поредната мудна и мъчителна нощ. А с нея и гладът.
И поредната зора. И още един ден мълчание, печал, мъчителен глад, безнадежден взор, отправен навън в очакване на помощта, която не идваше и не идваше. И после нова нощ на неспокоен сън, пълен с видения за пищни манджи и угощения. Ново потискащо събуждане, съпроводено с усещане за още по-свиреп глад.
Четвъртият ден настъпи и отмина. После и петият! Пет дни ужасно заточение! И глад, глад, който святкаше в очите на всички ни все по-див и по-жесток.
Шестият ден се източи, за да отстъпи място на седмия. Бяхме съвсем съкрушени, изтерзани и отчаяни. Можехме да чакаме единствено смъртта, добрата смърт, която да ни избави от мъките.
Всъщност всички имахме по една тайна мисъл, която никой не искаше да изрече гласно. Но гладът бе толкова зверски, че вече назряваше моментът, в който трябваше да огласим скритите си планове. Природата бе притисната до краен предел и трябваше да поддаде.
Ричард Гастън – висок, мършав и блед младеж от Минесота, бавно се изправи. Другите знаеха какво предстои. Бяха се приготвили да потиснат всяка емоция, всяко подобие на вълнение или мекушавост. Очите на всички излъчваха единствено спокойна и сериозна съзерцателност.
– Господа, повече не може да се чака! Дошло е време да действаме! Трябва да определим кой от нас ще умре, за да нахрани останалите! Днес е един добър ден да се заемем с този въпрос.
Джон Уилямс от Илинойс заяви:
– Господа, аз предлагам това да е преподобният Джеймс Сойър от Тенеси.
Адамс от Индиана възрази:
– Аз предлагам Даниел Стоул от Ню Йорк.
Чарлс Лангтън се обади:
– Аз пък предлагам Самуел Боуън от Сейнт Луис.
Стоул ги прекъсна:
– Господа, извинете, но искам да си направя отвод в полза на Джон ван Ностранд-младши от Ню Джърси.
Гастън се обърна към всички:
– Ако нямате възражения, нека удовлетворим желанието на този господин.
Джон ван Ностранд-младши се обяви против и отводът на г-н Стоул бе отхвърлен. Сойър и Боуън също побързаха да си направят отвод, но все се намираше някой да възрази и в крайна сметка нито един отвод не бе приет.
Баскъм от Охайо се намеси:
– Господа, настоявам предложенията да се прекратят и да пристъпим към избор чрез гласуване.
Сойър пак взе думата:
– Протестирам категорично срещу подобни действия. Това на нищо не прилича. Не може да постъпваме така неправомерно и нецелесъобразно. Изисквам незабавно преустановяване на тази анархия. Първо трябва да си изберем председател на заседанието, съответни длъжностни лица, които да му помагат, и чак след това да продължим с предложения и гласувания.
Бел от Айова размаха ръце:
– Възразявам. Стига формалности! Не е време да се придържаме стриктно към процедурните изисквания. Седми ден гладуваме. Защо да губим ценни мигове в безсмислени дискусии, вместо да пристъпим към яденето. Аз съм удовлетворен от издигнатите кандидатури, а сигурно и други ще ме подкрепят. Затова нека не го увъртаме, а да се заемем с незабавния избор на един или няколко кандидати. Искам да направя резолюция...
Гастън грубо го прекъсна:
– Ама не може така, простете. Според процедурата можем да приемем някоя резолюция най-рано едно денонощие след прочитането є, а това значи да отложим избирането на кандидат. Дума да не става за ново чакане! Нали днес е добрият ден за нашия влак!
Ван Ностранд-младши се покашля и подхвана:
– Господа, аз единствен съм чужд сред вас, не съм търсил честта, с която съм натоварен, и изпитвам известно неудобство...
Морган от Алабама се намеси:
– Стига глупости, нека да се върнем на предишния въпрос. Поддържам предложението на г-н Сойър.
Последва гласуване, а по-нататъшните дебати, както се полага, бяха преустановени. Мнозинството подкрепи предложението да се изберат членове на ръководството. След вота избрахме Гастън за председател, Блейк – за секретар, господата Холком, Дайър и Болдуин – за комисия по кандидатурите, а Хоуланд натоварихме със задължението технически да съдейства на комисията по подбора.
Председателят обяви половинчасова почивка, а след нея се обособиха няколко малки фракции. При звука на председателското чукче заседанието се възобнови и комисията обяви подкрепата си за кандидатурите на Джордж Фъргюсън от Кентъки, Люсиен Хърман от Луизиана и Уилям Месик от Колорадо. Предложението бе подложено на гласуване и прието.
Роджърс от Мисури взе думата:
– Уважаеми господин председател, уважаеми колеги, при положение че докладът е внесен за обсъждане, аз предлагам да нанесем в него една малка корекция. Да заменим името на Хърман с това на Лусиъс Харис от Сейнт Луис, който е добре известен и почитан гражданин. Не искам да подценя достойнствата на господина от Луизиана, но никой от нас не може да си затваря очите, че той загуби доста килограмчета, откакто е на гладна диета през тази седмица. Не можем да не отбележим, че комисията е пренебрегнала преките си задължения. Проявената небрежност или престъпното недоглеждане са довели до безмозъчната кандидатура за изборите на господин със съмнителна питателност. Не искам да подценявам несъмнените му качества и благородни мотиви, но...
Председателят не се стърпя и го прекъсна:
– Г-н Роджърс, отнемам ви думата. Не мога да допусна почтеността на комисията да се подлага на съмнение. Настоявам всички жалби и оплаквания да се разглеждат в строго съответствие с процедурните изисквания. Да чуем мнението на присъстващите във връзка с направеното предложение!
Халидей от Вирджиния вдигна ръка:
– Аз настоявам за още една поправка по доклада. Предлагам да заменим Месик с Харви Дейвис от Орегон. Основанията на многоуважаемата комисия изтъкват, че трудностите и лишенията на живота в неговия край са направили г-н Харви Дейвис твърде жилав. Но, господа, време ли е да се заяждаме кой е жилав и кой – крехък? Време ли е да проявяваме придирчивост за дреболии? Време ли е да изпадаме в махленски клюки? Не, господа, онова, което желаем в този миг, е маса – плътност, тегло, големина, качество! Това е, което ни трябва – не талант, не гениалност, не образование. Настоявам за тази поправка.
Морган скочи развълнувано:
– Господин председателю, възразявам най-категорично срещу такава поправка. Господинът от Орегон, не искам да го обидя, е стар и при това е масивен само на кости, не и на плът. Питам господина от Вирджиния ние супа ли искаме или тлъста пържола? Защо ни залъгва с измамните килограми на този орегонски призрак? Нека се вгледа в разтревожените лица около себе си, да види гладните очи, да се вслуша в къркоренето на червата ни и после с ръка на сърцето да си признае редно ли е да ни натрапва този изпосталял соев фалшификат? Питам го не го ли е срам да се гаври с окаяното ни положение, с мъките и теглата на тези пътници? – той посочи театрално с ръка към насядалите. Направи пауза и продължи: – С какви очи настоява той за този мършав, съсухрен и спаружен субект от Орегон? Ще се съгласите ли да ръфате сухожилията на тази хърба, дето едвам се държи на краката си? Никога!
Последваха бурни аплодисменти.
След неколкочасови ожесточени дебати между фракциите от ляво и от дясно поправката бе подложена на гласуване и отхвърлена с мнозинство. Дойде ред за обсъждане на първото предложение – подмяната на господин Харис. Решихме да гласуваме тайно. Пет пъти не стигнахме до избор. На шестия Харис бе избран с всички гласове, без неговия собствен. Постъпи предложение всеки избор да бъде утвърждаван с пълно единодушие, приехме го, но така пък провалихме избирането на Харис, защото той отново гласува против себе си. В крайна сметка след направените добавки и допълнения към вписаната процедура Харис бе обявен в менюто за вечеря.
Г-н Радуей предложи да се премине към гласуване на други кандидати, за да не отлагаме избирането на вариант за закуска. Предложението бе прието.
На първия тур се появи пречка, защото половината от членовете подкрепяха единия кандидат заради младостта му, а останалите – другия заради внушителното му телосложение. Едните твърдяха, че закуската трябва да е свежа, а другите – че трябва да е силно хранителна. Председателят даде своя решаващ глас за втория вариант, за г-н Месик. Председателското мнение породи негодувание в средите на първата фракция и ропот в приятелския кръг на г-н Фъргюсън, победения кандидат. Чуха се думи за ново гласуване, но в разгара на споровете чукчето на председателя удари по масата, дебатите бяха прекратени и заседанието излезе в обедна почивка.
Така или иначе, вечерята бе осигурена и приготовленията около нея за известно време уталожиха недоволството и протестите на Фъргюсъновите привърженици. В късното следобедно заседание те се опитаха да внесат в дневния ред точка за обсъждане на техните оплаквания, но в този миг квесторите съобщиха, че г-н Харис е напълно готов, и всички моментално забравиха пленарните кавги.
Сковахме си импровизирани маси и заехме местата си в трепетно очакване за най-прекрасната вечеря след седем мъчителни, демонични дни. Няма думи, които да изразят радостта в очите, благодарността в сърцата, надеждите за живот в душите. Няма слова, достойни да опишат звучното мляскане, предъвкване и преглъщане на всяка хапка. Това бе най-щастливият час в моя живот. Вятърът виеше свирепо и бясно вихреше снега около нашия малък затвор, но това ни най-малко не можеше да ни разстрои.
Харис толкова ми хареса. Едва ли можеше да бъде по-деликатесен и вкусен! Нищо друго не ми се е услаждало повече! Месик на закуска също си беше доста вкусен, даже пикантен, но, пак ви казвам, Харис си остана ненадминат готварски шедьовър. Толкова хранителен, крехък, засищащ! Е, и Месик си имаше своите достойнства, не отричам, но все пак Харис бе ненадминат! А Фъргюсън пък беше само кожа и кости, по-добре да бяхме яли египетска мумия! Мършав и жилав! Нищо не искам да кажа за човечеца, ама разберете и мен в крайна сметка!
След закуска избрахме едного от Детройт – стеснителен тип на име Уокър. И него си го биваше. После писах на жена му с благодарност. Той си заслужаваше похвалите. Винаги ще си го спомням като едно от най-вкусните ми преживявания. Беше малко алангле, но иначе чудесен и сочен.
На следващата сутрин закусихме с Морган от Алабама. Как да ви кажа, той бе толкова фин и изтънчен, истински джентълмен. Красив, образован, изискан, говореше свободно няколко езика. Ама за ядене ставаше колкото и подметка от гьон. За вечеря гризнахме оня орегонски патриарх, живи мощи, кокали и хрущяли, щяхме да си изпочупим зъбите. Накрая аз станах и казах: "Господа, простете, но аз възнамерявам да изчакам следващия избор." Граймс от Илинойс се присъедини към мен и добави: "Когато изберете достоен за уважение човек, с удоволствие отново ще се присъединя към вас."
Скоро стана явно, че Дейвис от Орегон не е удовлетворил ничий вкус, и за да запазим добрата воля и демократичния дух, възцарени с изяждането на Харис, решихме да проведем ново гласуване. То приключи с единодушния избор на Бейкър от Джорджия. Ето това се казва вкус! С него духовете се успокоиха. Мир и любов обзеха всички ни след Дулитъл и Хокинс. Макелрой обаче бе прекалено дребен и кльощав, та предизвика известни оплаквания. После нещата дойдоха на местата си с Пенрод, Смит и Бейли. А, забравих да спомена, че Бейли се оказа с дървен крак, можеше да ни каже глупакът, че поне да не сме на загуба. Но пък си го биваше препечен на скара! След това видяхме сметката на индианеца – задушен на бавен огън в собствен сос, на органиста – запържен на тиган, и на скитника Бъкминстър, който дори за раздумка не го биваше, пък какво остава за порядъчен шницел. Добре, че го изядохме, преди да дойде избавлението.
Да, драги, ние бяхме спасени в една ярка слънчева утрин точно след поредното гласуване. Спомням си, тъкмо бяхме избрали Джон Мърфи за поредната мръвка на обяд и всички предвкусвахме пищното угощение. Само че той отърва ножа, прибра се у дома заедно с нас във влака, който пристигна да ни спаси. После чух, че се оженил за вдовицата на Харис, първия ни жертвен избор. Ожени се за нея, сега е щастлив, уважаван и преуспяващ господин... А, ето я и моята спирка. Съжалявам, че трябва да се сбогувам с вас. Да не забравя – винаги сте добре дошъл у дома, ще се радвам да ви видя отново! Толкова сте симпатичен! Харесах си ви от пръв поглед! Толкова приличате на горкия Харис! А малцина могат да му съперничат, уверявам ви! Е, хайде довиждане, господине, и лек път.
Той слезе от влака и ми помаха с ръка, топло усмихнат. Никога през живота си не съм бил толкова слисан, потиснат и объркан. Вътрешно се радвах, че си е отишъл. Особено като си спомня как многозначително спираше върху мен жадни очи. А пък последните му думи, че ме е харесал от пръв поглед и достойно съпернича на изядения Харис, направо ме хвърлиха в панически ужас.
Дълго не можех да се съвзема. Продължавах да мисля за неговата зловеща история, струваше ми се, че ей сегичка отново ще цъфне в купето ми със своята фина и невинна усмивка. Не се усъмних и за миг в думите му, не допусках, че някой толкова образован и политически изявен човек като него може да седне да ми разправя куп лъжи. Освен това той разказваше с такива убедителни подробности, с толкова ярки детайли, че чак потръпнах от ужас и смут. Мислено дори подозирах, че може би спътникът ми не е издал докрай отчайващо чудовищните си постъпки, че ми е спестил най-смразяващите истини за преживения канибализъм. Сепнах се и видях, че кондукторът ме гледа с любопитство. Попитах го:
– Извинете... Познавате ли господина, който слезе преди малко?
– Да, беше член на Конгреса. Свестен човек. С тъжна съдба. Веднъж влакът, с който пътувал, попаднал в снежна виелица и заседнал в непроходими преспи. Човекът едва не умрял от глад. Когато го открили, бил премръзнал и изсъхнал като скелет. Продължителната липса на храна помрачила съзнанието му, два-три месеца след това боледувал и едвам го спасили. Сега, казват, се е оправил, но мисълта му е обсебена от този инцидент и захване ли старата тема, никога не спира, докато не сдъвче един вагон хора. Сигурно с вас не е успял да ги изяде всичките, защото трябваше да слезе на тази спирка. Смайвал ме е как реди имената им като по ноти. Когато всички вече са погълнати, той завършва с думите: "После дойде ред на обичайното гласуване за утрешната закуска. Нямаше други кандидати освен мен. Никой не възрази и бях единодушно избран. Само че си направих отвод. И понеже нямаше кой да протестира, отводът ми бе единодушно приет. Факт, благодарение на който сега съм тук, пред вас."
Кондукторът отмина, тъжно клатейки глава.
А аз въздъхнах с неизразимо облекчение, че все пак съм изслушал безобидните брътвежи на някакъв невменяем, а не действителните преживявания на кръвожаден канибал.


1 Специален вагон за въглища и вода, закачен непосредствено зад локомотива.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания