Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Дупчете, братя, дупчете!

Ще помоля уважаемия читател да хвърли поглед на следните стихове и да види дали открива нещо зловредно в тях:

Хей, кондуктор, платят ли ти билет,
дупчи го ти пред пасажера клет!
Дупчи за осем цента син,
за шест дупчи му жълт един
или пък розов – срещу цента три.
Дупчи в присъствие на пасажера ти!

Припев:
Дупчете, братя, дупчете грижливо!
Пред пасажерите дупчете живо!

Наскоро попаднах на тези звучни стихове в един вестник и ги препрочетох няколко пъти. Превзеха ме незабавно и изцяло. Докато закусвах, непрестанно се въртяха с танцова стъпка в главата ми и когато накрая си смачках салфетката и я хвърлих в чинията, не можех да кажа със сигурност ял ли съм или не. Предишната вечер внимателно бях планирал работата си за днес – трябваше да завърша един потресаващо трагичен епизод от последния ми роман. И тъй, отправих се към кабинета си, за да се отдам на благородното литературно дело. Стиснах перото, но всичко, което успях да напиша на белия лист, бе: "Дупчи в присъствие на пасажера ти!"
Цял час отчаяно се борих и напъвах – уви! В главата ми продължаваше убийствено да звъни: "Дупчи за осем цента син, за шест дупчи му жълт един" и тъй нататък, безкрай. Работата ми за деня беше напълно провалена, подло осуетена, обречена на неуспех.
Отказах се и тръгнах към центъра на града. Не след дълго установих, че нозете ми се местят в ритъма на тази несекваща мелодия. Ужасих се и побързах да сменя темпото. Абсолютно безполезно – стиховете се нагодиха по новата ми походка и продължиха да ме тормозят както по-рано. Прибрах се у дома и мълчаливо страдах цял следобед. Измъчвах се и през дългата тягостна вечер. Сам не знам защо се терзаех, ридаех и рецитирах цяла вечер. После си легнах, въртях се като шило, мятах се до полуда и продължавах да рецитирам наум. Станах посред нощ трескав и бледен, помъчих се да чета, но пред очите ми подскачаха единствено думите на това проклето стихотворение: "Дупчи! Дупчи в присъствие на пасажера ти!" Призори вече бях като обезумял. Всички у дома се дивяха и блещеха очи от идиотското ми бръщолевене: "Дупчи! Дупчи! О, дупчи в присъствие на пасажера ти!"
Два дни по-късно, в събота сутринта, станах с тътрещата се походка на пълна съборетина и излязох да се срещна с негово преподобие г-н Х., когото трябваше да придружа до Талкот Тауър, на десет мили от дома. Щом ме видя, той се оцъкли срещу мен, но нищо не попита. Тръгнахме и г-н Х. говореше ли, говореше, опитваше се да ми надуе главата, какъвто си му е обичаят. Аз мълчах като риба и оставах сляп и глух за всичко наоколо. След близо миля г-н Х., разтревожен от неуспеха си да ме вбеси и изнерви, плахо попита:
– Марк, да не си болен? Не съм виждал по-измъчен и отвлечен поглед от твоя. Продумай нещо бе, човек!
Унило, без капчица ентусиазъм изрекох едвам:
– "Дупчете, братя, дупчете грижливо! Пред пасажерите дупчете живо!"
Спътникът ми ме изгледа в пълно недоумение, сякаш му обявих мат с пешката, почеса се по темето и рече:
– Опасявам се, че не разбирам накъде биеш. Каква връзка има това с всичко останало? Добре, че не е тъжно или сърцераздирателно. И все пак... Нещо в начина, по който изрече думите, ми навява... Всъщност никога не съм чувал нещо по-ритмично. Какво...
Само че аз не чух нищо повече. Вече витаех далече с моето безжалостно, умопомрачително: "Дупчи за осем цента син, за шест дупчи му жълт един, или пък розов – срещу цента три. Дупчи в присъствие на пасажера ти!"
Не знам как сме изминали останалите девет мили. Внезапно обаче г-н Х. стовари ръка на рамото ми и изкрещя:
– Ей, събуди се, Марк! Събуди се! Събуди се! Няма да спиш цял ден! Ето пристигнахме в Тауър, човече! Хайде, стегни се, нека ти помогна. Погледни този възхитителен есенен пейзаж! Виж го! Виж го! Отвори очите си за него! Нали си пътувал, виждал си уж прехвалени пейзажи? Хайде, кажи честно. Има ли другаде по-вълнуваща гледка от тая?
Аз въздъхнах изнурено и измърморих:
– "За шест дупчи му жълт един, или пък розов – срещу цента три. Дупчи в присъствие на пасажера ти!"
Преподобният г-н Х. се закова на място, много сериозен и явно загрижен. Известно време се взираше в мен, после каза:
– Марк, тук има нещо, което никак не разбирам. Това са горе-долу същите думи, които изрече и по-рано. Привидно в тях няма смисъл, но щом ги чуя, направо ми късат сърцето. "Дупчи в..." Как беше нататък?
Аз подхванах стиховете отначало и му ги повторих. Лицето на моя приятел светна от неподправен интерес.
– Виж ти, какъв пленителен ритъм – възхити се той. – Та това е почти музика. Толкова плавно. Аз самият вече ги запомних. Кажи ми ги само още веднъж и ще видиш, че ще ги науча.
Изрецитирах му ги за пореден път. После г-н Х. ги повтори. Допусна само една незначителна грешчица, която тутакси поправих. Следващия път преподобният ги възпроизведе съвсем точно.
В този миг сякаш огромен товар се смъкна от плещите ми. Натрапчивият ритъм освободи мозъка ми и аз бях обладан от блажено чувство на покой. Стана ми толкова леко на душата, та чак ми се допя, и аз наистина си попях в продължение на половин час ей така, на пътя, докато се връщахме към дома. После езикът ми се раздвижи, успях да си възвърна дар слово, след което думите, мъчително спирани часове наред, рукнаха като порой. Потекоха ведро и жизнерадостно, изливаха се с часове, докато накрая изворът им се изчерпа и пресъхна. На сбогуване стиснах ръката на приятеля си и рекох:
– Прекарахме си царски, нали? Само че защо сега пък ти повече от два часа не обели нито дума? А? Хайде, кажи нещо.
Преподобният г-н Х. вдигна към мен угаснал взор, въздъхна тежко и почти машинално, сякаш в безсъзнание, глухо изрече:
– "Дупчете, братя, дупчете грижливо! Пред пасажерите дупчете живо!"
Прониза ме остра болка и си рекох: "Горкият човек, горкият човек! Сега и него го прихвана!"
Разделихме се и два-три дни не се бяхме виждали. Във вторник вечерта той се дотътри при мен и рухна сломен в едно кресло. Изглеждаше блед и измъчен, жалка картинка. Вдигна невиждащи очи към мен и рече изтерзан:
– Ах, Марк, тези безсърдечни стихове ме погубиха! Съсипан съм! Преследват ме като кошмар ден и нощ, час след час, безспир. Откакто те видях, се мъча като грешник. В събота вечерта неочаквано ме извикаха с телеграма в Бостън и аз потеглих с вечерния влак. Починал бе близък приятел, който още приживе ме закле да произнеса надгробните слова на погребението му.
Настаних се в купето си и започнах да обмислям своята проповед. Ще ми повярваш ли, останах си само с няколкото уводни думи. Щом влакът потегли и колелетата започнаха своето трака-трак... трака-трак... трака-трак... трака-трак, ненавистните рими се нагодиха към този ритъм. В продължение на час аз седях под този акомпанимент и като маниак повтарях сричка по сричка думите от стихчето в такт с всяко отделно, отчетливо потракване. Накрая така грохнах, сякаш бях цепил дърва цял ден. Главата ми пулсираше от болка. Струваше ми се, че ако още миг продължа да слушам този ритъм, ще полудея. Съблякох се и си легнах. Едва ли трябва да ти описвам резултата от жалките ми опити да заспя. Онова нещо си продължи по стария начин. "Трака-трак, трака-трак, дупчи за осем цента син, трака-трак, трака-трак, за шест дупчи му жълт един, трака-трак, трака-трак" и така нататък до безкрай: "Дупчи в присъствие на пасажера ти!"
Да не мислиш, че съм спал? Не съм мигнал нито за миг! Не можах дори да склопя очи! В Бостън пристигнах като сомнамбул. Само не ме питай за погребението. Никога не съм преживявал такъв резил. Всяко от тържествените ми изречения започваше и свършваше с "Дупчете, братя, дупчете грижливо, пред пасажерите дупчете живо!" А най-ужасното бе, че и самото изговаряне ставаше в синхрон с тези пусти рими. Дори забелязах как някои от оплаквачите неусетно се поддадоха на този монотонен ритъм и почнаха да се поклащат в такт. Марк, ако щеш, вярвай, още не бях свършил, а всички присъстващи, без да си дават сметка за това, кимаха ритмично в тържествен унисон, опечалени и ридаещи, даже гробарите се полюшваха танцувално.
Щом приключих, мигом се втурнах да си ходя, ужас?н от обзелата ме истерия. Обаче тъкмо когато се отдалечавах, се натъкнах на опечалената възрастна леля на покойника, която бе пристигнала от Спрингфийлд твърде късно, за да участва в церемонията. Тя зарови лице в рамото ми и почна да хлипа:
– О-о, няма го вече, няма го, а аз дори не успях да го зърна, преди да издъхне!
– Да! – рекох аз. – Дупчете... О, небеса, вечно ли ще продължава тази мъка?
– Ах, значи и вие сте го обичали. И вие сте го обичали, нали!
– Кого да съм обичал?
– Как кого, моя беден Джордж! Милия ми племенник!
– Ааа, да, бе, Джордж, естествено! Да, разбира се. "Дупчете, братя... дупчете..." О, това направо ще ме убие!
– Господ да ви поживи, сър, за милите съчувствени думи! И за мен той е непрежалима загуба. Бяхте ли до него в последния му миг?
– Да... Чий последен миг?
– На Джордж. На скъпия ни покойник.
– Да! О, да... дупчете... да! Да, така мисля, просто не знам! Разбира се... бях там... дупчете... бях!
– Ах, каква привилегия! Драгоценна привилегия! Благородно ви завиждам! А какви бяха последните му думи? Моля ви кажете ми какво промълви, преди да издъхне?
– Той каза... Какво каза, ли? Той каза... Каза единствено: "Дупчи, дупчи, дупчи в присъствие на пасажера ти!" Това каза. Мадам, сега ме оставете! В името на всичко свято оставете ме на моята лудост, на моята мъка, на моето отчаяние! Той каза: "За шест дупчи му жълт един или пък розов срещу цента три... Дупчи в присъствие на пасажера ти!"
Моят приятел г-н Х. ме съзерцаваше унило в продължение на една тягостна минута с безнадеждни очи, след което тихо ме укори:
– Марк, защо мълчиш? Защо не ми кажеш как да се спася? Нима няма надежда? Или ти е все едно? О, ти не можеш да ми помогнеш. Отдавна мина времето, когато можех да бъда утешен с думи. Нещо ми подсказва, че езикът ми е обречен вечно да се мята в танца на този безмилостен ритъм. Ето... Пак ме връхлита: "Дупчи за осем цента син, за шест дупчи му жълт един..."
И като повтаряше тези думи с все по-неясен шепот, моят приятел г-н Х. постепенно изпадна в транс, забрави за мъчителните си проблеми, загърби страданията си и отказа да мисли за нелепите си премеждия. После потъна в блажен покой.
Искате да знаете как го спасих от лудницата? Много просто. Отведох го в един университет наблизо и го накарах да разтовари бремето на своите натрапчиви мисли от коварното стихотворение в наострените уши на бедните, нищо неподозиращи студенти.
Как са те сега, ли? Резултатите са повече от печални, тъй че по-добре да не ги споменавам.
Защо ви разказах всичко това? Единствено с благородна цел. За да предупредя теб, читателю, че ако случайно попаднеш в някой вестник на тези безмилостни и зловредни стихове, трябва да бягаш от тях! Да бягаш от тях като от чума!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания