Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
                

Великата революция в Питкеърн

Позволи ми, читателю, да ти разкажа една твърде странна история.
Преди близо сто години екипажът на британския кораб "Баунти" се разбунтувал, завзел кораба, свалил капитана и офицерите му в открито море и поел на юг. Бунтовниците си взели жени от туземците на Таити и се отправили към една усамотена скала насред Тихия океан, наричана остров Питкеърн. Нарочно докарали кораба до плитчините да заседне, смъкнали от него всичко, което можело да се окаже полезно за новата колония, и се заселили на брега.
Питкеърн бил толкова далече от търговските пътища, че минали много години преди там да спре друг кораб. Смятали го за безлюден остров чак до 1808 година, когато заблудена гемия хвърлила котва и капитанът с огромна изненада установил, че мястото е обитаемо. Метежниците непрестанно се сражавали помежду си, избивали се и накрая останали само двама-трима от първоначалните заселници. Междувременно обаче им се народили куп деца, тъй че през 1808 година островът имал впечатляващо население от двадесет и седем души. Един от оцелелите метежници – Джон Адамс, бил мъдър човек и успял да усмири хората. Те го избрали за губернатор и патриарх на колонията. Бившият бунтовник и убиец станал хрисим праведник и паството му от двайсет и седем души било сред най-благочестивите и набожни в целия християнски свят. Адамс издигнал британското знаме и обявил колонията за собственост на британската корона.
Островът представлявал стръмна скала, три четвърти миля дълга и половин миля широка, с една шепа орна земя, обработвана от няколкото "избрани" семейства, които си я били поделили още при заселването. Завъдили кози, прасета, пилета и котки, но без кучета и друг едър добитък. В Питкеърн имало едничка църква, използвана за държавно учреждение, училище и обществена библиотека. От няколко поколения насам губернаторът се титулувал "магистрат и главен управител, подчинен на нейно величество кралицата на Великобритания". Той създавал законите, той ги прилагал, но длъжността му все пак била изборна и всеки навършил седемнайсет години имал право на глас независимо от пол или раса.
За всичкото това време поминък на местните били селското стопанство и риболовът, а едничкото им развлечение – богослуженията. На острова не съществували нито пари, нито магазини. Облеклото и нравите били примитивни, а законодателството – елементарно. Царяло дълбоко неделно спокойствие, нехаещо за проблемите на световните империи отвъд безграничната океанска уединеност на Питкеърн. Веднъж на три-четири години се спирал някой кораб, колкото да ги разстрои с остарели новини за кървави битки, унищожителни епидемии и рухнали династии, после им продавал сапун и плат срещу картофи и плодове от хлебно дърво, след което си тръгвал и ги оставял в кроткото им ежедневие и благочестиви развлечения.
На 8 септември миналата година, когато населението вече наброявало деветдесет души, главнокомандващият британския флот в Тихия океан адмирал Де Хорси посетил острова и представил следния официален доклад в Адмиралтейството:
Питкеърнците се изхранват с варива, плодове и зеленчуци. Купуват дрехи от преминаващите кораби и ги заплащат с хранителни продукти. Нямат извори, но разполагат с достатъчно дъждовна вода и рядко страдат от суша. Не пият и не знаят що е пиянство. Нуждаят се от платове, обувки, тютюн и сапун. А също от хартия за писане в училището. С охота приемат всякакви сечива. Наредих да им се отпусне от държавния запас британско знаме, за да го вдигат тържествено при пристигането и отплаването на корабите. Дадохме им и трион, че много им трябваше.
Богослужение се извършва два пъти всяка неделя в църквата, изградена от Джон Адамс, който е починал през 1829 година. Новият пастор господин Саймън Йънг води службата по всички канони и се радва на голяма почит. Всяка сряда се провеждат уроци по вероучение, а всеки първи петък от месеца се организира общ молебен. Сутрин и вечер във всяка къща четат молитви и никой не посяга към храна без молба за божия благословия преди и след ядене. Смятам, че щом най-голямото им удоволствие е да общуват с бога чрез молитви и химни, щом нямат пороци, значи нямат нужда от свещеник. Надявам се, Ваши сиятелства ще останат доволни.
Тук обаче стигаме до едно изречение в рапорта на адмирала, което съвсем случайно се е изплъзнало изпод перото му. Той не е и подозирал каква трагична прозорливост е проявил с това изречение! Ето какво пише:
На острова се е заселил един чужденец, някакъв американец – твърде съмнителна личност!
Съмнителна личност, и още как! Всичко, което знаем за въпросния американец, е документирано от Ормсби, капитана на американския кораб "Стършел", акостирал край Питкеърн четири месеца след адмирала. Но нека следваме хронологията.
Американецът се казвал Бътъруърт Стейвли. Отнело му два-три дни да опознае жителите на острова и да намери цаката на всеки от тях. Първо ги сразил с набожността си, защото непрестанно четял Библията си, молел се или пеел псалми. А и молитвите му били ненадминати по дължина и прочувственост. После неусетно посял семената на раздора, защото тайната му цел била да завземе властта. За отделните хора използвал различни средства – на едни с възмущение говорел колко кратка е неделната служба, на други посочил, че нямат равно право на глас, на трети изтъкнал, че занятията в неделното училище са крайно недостатъчни. Така тихомълком оформил няколко различни партии. Естествено, той самият ръководел всички фракции и течения и станал негласният лидер на островитяните.
Тогава пристъпил към следващия си ход – открито обвинил главния магистрат Джеймс Ръсел Никой, човек с характер, способности и значителни богатства, собственик на къща с гостна, три акра и половина орна земя и единствения плавателен съд в Питкеърн – китоловна лодка. И за нещастие поводът за това обвинение възникнал в най-подходящия момент, когато толкова мистериозно изчезнал един от първите и най-строго тачени закони на острова – Законът против накърняване правото на владение.
Ето за какво става дума: Преди трийсет години в питкеърновския съд било заведено дело по този закон, защото едно пиле на Елизабет Йънг, петдесет и осем годишната дъщеря на метежника Джон Милс, проникнало без позволение в землището на Четвъртък Октомври Християнски, двадесет и девет годишния внук на метежника Флетчър Християнски. Християнски убил и изял пилето, но според закона трябвало да върне останките му на собственика и да получи обезщетение в размер на нанесените поражения. Протоколите на съда разказват, че Християнски върнал останките на пилето и поискал един чувал картофи за обезщетение. Елизабет Йънг обаче възразила, че това е твърде много. Християнски загубил делото на първа инстанция, защото му присъдили половин чувал с картофи, което си е чиста загуба. Той подал апелативна жалба и делото се протакало години наред на все по-висши инстанции. Най-после стигнало до върховния съд, където престояло двайсет години, след което съдията все пак сколасал да се произнесе и за пореден път потвърдил първоначалната присъда. Християнски най-после се примирил с половин чувал картофи, но нашият американец Стейвли му подшушнал да поиска съдът да му покаже текста на оригиналния закон. Искането прозвучало странно, но съдът приел да удовлетвори претенцията. Пратили едно момче да донесе закона от къщата на магистрата, но то се върнало и съобщило, че документът е изчезнал от държавния архив. Тогава съдът отменил решението си, защото се позовавало на закон, който на практика не съществувал. Хората зашумели, плъзнала мълвата, че може би символът на народните свободи е предателски унищожен. За половин час всички питкеърновци се събрали в съда, тоест в черквата, и Стейвли обвинил главния магистрат за извършеното злодейство. Обвиняемият се държал достойно и отрекъл да е пипал липсващия закон. Заявил, че старателно е пазел държавния архив в кутията за свещи и няма никаква вина за изчезването на толкова тачения документ. Това не го спасило, защото под ръководството на Стейвли бил обявен за предател, отнели му длъжността и конфискували целия му имот. И като капак на всичко враговете му го обвинили, че унищожил документа, защото искал да облагодетелства Християнски, който му се падал братовчед! Читателят не бива да забравя, че единствено Стейвли нямал кръвна връзка с осъдения. Всички жители на Питкеърн помежду си били роднини и семейните им връзки представлявали сложна плетеница, абсолютно неразгадаема за външен човек. Спокойно можело да чуете островитянин да казва:
"Тази млада жена е моя леля и в същото време ми е братовчедка. Освен това ми е несъщинска сестра, племенница, бивша съпруга, вуйна на доведения ми брат, стринка на майка ми, баба на зет ми, моя овдовяла балдъза, а следващата седмица ще стане и моя тъща."
Сами разбирате колко нелепо било обвинението срещу главния магистрат, но, така или иначе, то помогнало да изберат Стейвли на овакантената длъжност. Нашият герой не губил много време, а запретнал ръкави и се заловил да прави реформи.
Първо се развихрили всеобщи безконечни богослужения, които траели все по-дълго и отправяли молби не само за благоденствие на всичко живо по земята, ами и за евентуалното население на няколкото известни по това време планети.
После по няколко пъти на ден народът се събирал да засвидетелства своята признателност към новия магистрат. Старият закон, който не позволявал да се готви в неделя, бил променен в забрана въобще за ядене.
Последвало преоформяне на неделното училище в ежедневно училище.
Дошъл мигът за следващия ход на нашия герой. Отначало предпазливо, а после съвсем явно той започнал да настройва общественото мнение против Англия. За няколко дни убедил хората, че са длъжни в името на своите велики традиции да въстанат с цялата си мощ и да отхвърлят "непоносимото английско иго".
Някои от простодушните островитяни се тюхкали:
– Бе какво чак толкова ни тормозят? Веднъж на три-четири години Англия праща кораб със сапун и облекло, пък на нас наистина ни трябват, ние им благодарим и толкоз. Всеки следва своя собствен път.
– Какъв ти собствен път, човече? Това е робско мислене! Ето колко сте пропаднали, колко примитивни сте станали под смазващата английска тирания! Какво!? Къде е мъжката ви гордост? Нима за вас свободата не струва пукнат грош? Защо дремете под чуждата омразна власт, щом можете да въстанете и да заемете мястото, което действително ви се полага в августейшето семейство на народите? Стресни се, нацийо велика, свободна, просветена и независима от ничий скиптър, скокни, народе, господар на собствената си съдба! Издигни своя глас в решаването на световните съдбини!
Лека-полека подобни речи постигнали желания резултат. Гражданите вече съвсем реално усещали английското робство – не знаели точно как и къде, но без съмнение то ги гнетяло. Започнали да протестират, да негодуват в оковите си и да жадуват освобождение. Не след дълго намразили британския флаг, престанали да го вдигат и свалят, гнусливо отвръщали очи от него и свирепо скърцали със зъби. Една сутрин открили, че флагът е стъпкан в калта в подножието на пилона, но никой не посегнал да го извади оттам. Още същата нощ няколко от най-изтъкнатите граждани отишли при магистрата и му рекли:
– Не можем повече да търпим тази омразна тирания. Как да се освободим от нея?
– Чрез държавен преврат.
– Какво?
– Държавен преврат. Ето как: подготвяме се и в уречения час аз като официален глава на народа публично и тържествено ще провъзглася независимостта и освобождението на Питкеърн от властта на която и да е велика сила.
– Че то било лесно. А после какво ще правим?
– Ще завземем държавното имущество, ще обявим военно положение, ще приведем армията и флота в бойна готовност и ще провъзгласим империята!
Питкеърнците направо се възхитили:
– Браво!... Прекрасно... Ами Англия няма ли да се възпротиви?
– Нейна работа. Тази скала е наша.
– Така си е. А империята? Нали трябва да имаме император?
– Засега, приятели, трябва само да се обединим. Вижте Германия, погледнете Италия. Те са се обединили. Там е истината. Там е напредъкът. Трябва да имаме постоянна армия и флот, трябва да въведем данъци. Тогава ще станем велики.
И така на осми декември остров Питкеърн бил провъзгласен за свободна и независима държава. Още същия ден с бурни празненства се състояла тържествената коронация на Бътъруърт I, император на остров Питкеърн. Целият народ дефилирал покрай трона в колона със знамена и музика. Ентусиазмът на хората бил безграничен.
Не след дълго се заредили имперски реформи. Учредени били титли за аристокрацията, назначен министър на флота (на китоловната лодка) и министър на войната, който получил заповед веднага да се заеме със свикването на редовна армия. Избран бил министър-председател, който да изработи данъчна система и да провежда преговори за националната неприкосновеност, отбраната и търговските споразумения с чуждите държави. Били назначени няколко генерали и адмирали, както и необходимите флигеладютанти, камерхери и лордове на императорската спалня. Но... в един миг великият Галилейски херцог, министър на войната, се оплакал че всичките шестнайсет мъже в империята са получили високи длъжности и отказват да служат като редници, затова организацията на редовната армия си останала в мъртва точка. Маркиз Араратски1, министър на флота, също проронил, че се нуждаел от гребци за китоловната лодка.
За да се справи със ситуацията, императорът задължил момчетата, навършили десет години, да влязат в армията. Така образувал корпус от седемнайсет деца, командвани от генерал-лейтенант и двама генерал-майори. Министърът на войната бил доволен, но всички майки в Питкеърн протестирали, че свидните им рожби са обречени на смърт и безименни гробове по бойните полета.
Поради изключителната оскъдица на хора се наложило херцог Витанийски2, главен директор на пощите, да стане гребец във флота и да седи зад по-нисш по ранг благородник, като виконт Ханаански3, главен съдия по тъжбите, а това никак не му се харесвало.
Положението все повече се влошавало. Един ден императорът направил Нанси Питърс дукеса и още на другия я взел за своя съпруга, а държавническите интереси налагали да се ожени за Емелин, най-голямата дъщеря на Витлеемския4 архиепископ. Това предизвикало брожение в средите на църквата.
Новата императрица била приятелка на двайсет и четири от всичките трийсет и шест питкеърновски жени и ги направила свои придворни дами. Останалите дванайсет обаче станали нейни смъртни врагове. Семействата на придворните дами пък скоро започнали да се бунтуват, защото нямало кой да се грижи за домакинството. Дванайсетте пренебрегнати отказали да работят в императорската кухня като слугини, тъй че се наложило Ерихонската графиня5 и други знатни дами да носят вода, да чистят двореца и да вършат цялата черна и нелицеприятна работа. Представяте си негодуванието, нали?
Всички се завайкали, че наложените данъци за поддържане на армията, флота и останалите императорски учреждения са непоносимо тежки и ще докарат народа до просешка тояга. Императорът отговарял: "Така е в Германия и в Италия, така ще е при нас. Нали имаме обединение?", но това не ги задоволявало. Те протестирали: "Как да ядем обединение, ние гладуваме. Съсипахме селското стопанство. Всички са в армията, във флота или на друга държавна служба, разхождат се в мундири, а кой да оре нивите?"
Императорът отвръщал: "И в Германия, и в Италия е същото. Няма друг начин да бъде запазено обединението." Но недоволниците пак подемали: "Не искаме данъци, до гуша ни дойде."
Като капак на всичко кабинетът докладвал, че държавният дълг възлиза на четирийсет и пет долара – по половин долар на глава от населението, и трябва да се съберат средства за покриването му. Някой предложил да се въведе мито върху вноса и износа на стоки и да се пуснат облигации, подлежащи на обмяна в картофи и зеле след петдесет години. Императорът решил да прибегне към нечувани крути мерки. В неделя сутринта той се явил в църквата заедно с армията си и заповядал на министъра на финансите да събере пари от присъстващите.
Това било камъчето, което прекатурило колата. Капката, която преляла чашата. Искрата, която подпалила пожара. Първо един гражданин, после друг се изправили и отказали да се подчинят на нечуваната наглост. Всеки протест бил последван от незабавно конфискуване собствеността на недоволния. Терор смазал всеки глас на недоволство и събирането на пари продължило сред мрачно и зловещо мълчание. Когато се оттеглял с войниците си, императорът заявил: "Ще ви науча аз кой е господарят тук!" Неколцина се престрашили и извикали: "Долу обединението!" и, естествено, били арестувани. Но междувременно, както дори учениците знаят, се появил социалдемократът и намушкал императора с харпун цели петнайсет или шестнайсет пъти. За щастие с такава характерна социалдемократическа липса на точност, че действията му останали без сериозни последици за жертвата.
Същата нощ започнала революцията. Народът се вдигнал като един, пехотинците захвърлили мотиките, артилеристите изоставили своите кокосови орехи, моряците строшили греблата. Хванали императора и го оковали в собствения му дворец. Той бил ужасно разочарован:
– Аз ви освободих от смазваща тирания. Издигнах ви от бездната на собственото ви унижение, превърнах ви в народ на народите. Дадох ви силно, здраво и централизирано правителство и ви предоставих върховното благо – обединението. И за какво бе всичко – да получа омраза, оскърбления и тези вериги. Ето ме, правете с мен каквото пожелаете. Аз с радост се отказвам от короната си, освобождавам се от непоносимата є тежест. Империята вече я няма – сега блъскайте и рушете на воля, неблагодарници!
Народният съд единодушно дарил императора и социалдемократа с доживотни присъди: или завинаги да се лишат от радостта на църковните служби, или да полагат ежедневен каторжнически труд на китоловната лодка с непрекъснати религиозни служби – по техен избор. След задълбочен размисъл бившият император и социалдемократът избрали вечното отлъчване от богослуженията пред каторжническия труд. Питкеърновци обаче се усъмнили в здравия разум на двамата нещастници, щом избират лишението от радостта на църквата, смилили се над тях и ги пратили на китоловната каторга. На другия ден всички се събрали и издигнали британския флаг, възстановили британската тирания, разжалвали аристокрацията до простолюдие и моментално се заловили усърдно да плевят запуснатите картофени лехи. Бившият император се разкаял и върнал откраднатия Закон против накърняване правото на владение. Народът възстановил разжалвания магистрат и му върнал отчуждените имоти.
Ето такава е историята за съмнителната личност на остров Питкеърн.


1
Алюзия с планината Арарат в Източна Турция, близо до границата с Иран, традиционно смятана за мястото, където Ноевият ковчег достигнал сушата.
2 Витания (библ.) - село в Западна Йордания, недалеч от Ерусалим, родно мястро на Мария и Лазар.
3 Ханаан - библейското название на Палестина.
4 Витлеем (библ.) - град в Северозападна Йордания, близо до Ерусалим, родно място на Иисус и Давид.
5 Ерихон (библ.) - древен град в Палестина, на север от Мъртво море.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания