Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Убийството на Юлий Цезар

Най-правдивата хроника на подлото убийство, публикувана някога. Източник – римският ежедневник "Капитолийски новинар". Датата на вечерното издание съвпада с покъртителната имперска драма.

Първа радост за вестникаря е да чопли с умопомрачителна изчерпателност обстоятелствата около някое кърваво и мистериозно престъпление. Неописуемата наслада превръща това полезно дело в труд на любовта. Особено ако журналистът знае, че всички други вестници вече са дадени за печат и страховитата информация ще бъде поместена само в неговия собствен.
Хиляди пъти горчиво съм се проклинал, че ме е нямало в Рим, докато са убивали Цезар. Какво шоу е било само, а? И аз да го пропусна. А можех (ех, можех!) да бъда чевръст репортер във вечерно издание с потенциален аванс поне дванайсет часа пред писарушките на сутрешния брой. Тогава щях да се уредя с най-тлъстото "парче", попадало нявга в ръцете на някоя журналистическа хрътка. Само аз и никой друг в цялата Римска империя...
Ставали са и други славни сензации под слънцето. Коя от тях обаче въплъщава всички пълновластни нюанси на лелеяната черна новина? И тук кефът не опира единствено до жестокия информационен повод. Сладкото е в героичния контекст на ситуацията – имаме, първо, величие и блясък (заради високия ранг на актьорите в драмата), после позор и падение (актьорите се държат като обикновени улични гангстери), накрая идват социалната и политическата поука за широките народни маси – техните главатари май съвсем са изперкали и хич не си струва да им се плащат данъци. А данъците в древния Рим, знаете, си ги е бивало.
Така или иначе, не ми бе съдено да направя горещ репортаж от убийството на клетия Юлий Цезар. Съдбата обаче ми сервира рядкото удоволствие да преведа от латински една вледеняваща възстановка на трагедията, поместена във вечерното издание на римския ежедневник "Капитолийски новинар."

По традиция в Рим всичко е спокойно. Но не и вчера. Нашето тихо и миролюбиво градче бе хвърлено в смъртен ужас след едно от тези кървави кланета, които карат сърцето да замре, а душата да се сгърчи на хармоника. Подобни издевателства внушават на всички кротки и благоразумни римляни тягостни предчувствия за бъдещето на една система, в която човешкият живот се разменя за торба овес. И най-суровите държавни норми открито се подлагат на безочливи предизвикателства от страна на разпасани и овластени самозванци, дарени с висше императорско благоволение.
Мъчително, трижди мъчително е нашето задължение – като съвестни хроникьори на правдата, да отразим смъртта на един от най-свидните и обични граждани на Рим. Това е човекът, най-гръмко клеветен, оплюван и тачен в епоса на народа; човекът, който сам си е история и съвсем няма нужда от скромната реклама на нашия вестник – но какво да се прави, и ние хляб ядем, и ние деца храним, и ние на жени угаждаме...Тъжният случай собствено касае господин Юлий Цезар, действащ император.
Фактите по случая, доколкото нашият зорко бдящ репортер е бил в състояние да ги извлече от противоречивите показания на очевидците, са приблизително следните:
Разбира се, поредният изборен гаф стои в основата на печалния инцидент. Свободната воля на гражданството да гласува за когото му падне докара сляпото насилие на обичайно спокойните римски площади и тържища. Колизеят вече не е онова блажено място за наслада на предрешени весталки. Пред терора на Колизея пукотевиците в Чикаго са като детска игра на стражари и апаши. Реваха, реваха за демокрация дисидентстващите плебеи (и някои изпаднали в опозиция сенатори) – и ето им сега победила демокрация, ето им сега кожодерски данъци, ето им сега кръвопролитни избори... О, тези омразни избори! О, този пагубен порив на освободения роб да възседне господарския трон!
Хич не ни трябват мандати, ще знаете. Само да можеше управниците в Рим да ги избират до живот, за цял един век, да речем. Колко мирни граждани на отечеството щяха да отърват кожата тогава! Колко радост и полза, колко спасени човешки съдби! Че ние на прост гладиатор не залагаме, без да се изпотрепем с тълпата на арената – какво остава за парламента, не дай, боже – за императора... вечна му памет и слава, честити му старини, ако ги доживее.
Говори се, че когато онзи ден на пазара "Римска стена" обявили огромното мнозинство за Цезар, завистливият народ надал някакъв човекоподобен истеричен вой – сякаш не тези хора са дали вота си свободно и демократично за достопочтения Юлий. Между впрочем, понеже е природно скромен, макар и сърцат, въпросният господин трикратно отказвал предложената му корона. Но дори и тази негова удивителна себеотрицателност не била в състояние да го предпази от оскърбленията на разни интригантстващи типове, като Каска от Десети административен район, и разни застъпници на отхвърления кандидат, пристигащи от Единайсета, Тринайсета и други периферни околии.
Върхът на всичко е, че едни наши надеждни информатори охотно ни описаха как Марк Брут и наетата от него пасмина декласирани елементи хладнокръвно са организирали покушението срещу благия Юлий Цезар. Пъклен заговор стоял в основата на вандалската сцена. И този антисценарий щеше да си потъне в нафталина на историята, ако доблестният екип на "Капитолийски новинар" не беше разнищил провокацията до голо.
Ето как ликвидират героите днес.
Сенатът вече се поти в безконечни и безсмислени дебати, докато Цезар обхожда улицата към Капитолия, увлечен в другарска беседа с близки приятели. Понеже е човек от народа, той няма нужда от бодигард. Неговата надеждна защита е любовта на гражданите. Юлий минава край дрогерията на Демостен и Тукидид и подхвърля небрежно към един господин (според нашите информатори – изкусен оракул), че петнайсетият ден на март вече е настъпил. Отговорът:
Да, настъпил е, но още не е отминал.
Ето го Артемидор – приближава се, поздравява според ритуала и моли Цезар да прочете някакво писание, трактат или нещо подобно. Г-н Деций Брут също измънква нещо за "смирена просба", която иска да бъде прочетена. Артемидор държи на своето – нека господарят прегледа първо неговото материалче, защото е с лични последствия за самия Цезар. Скромен, скромен до глупост, пресветейшият отвръща, че онова, което се отнася до него, трябва да бъде оставено за най-накрая. Артемидор не се дава и подхваща старата песен: Йок, не, чети моето! Според английския дописник У. Шекспир, по случайност свидетел на нелепия инцидент, писанието е просто бележка, разкриваща на Цезар заговора за убийството му. Юлий обаче е непоколебим и отказва да чете каквато и да е петиция на улицата. Влиза в Капитолия, а тълпата го следва.
Някъде по това време наш съгледвач дочува следния любопитен разговор – очевидно със зловеща значимост в светлината на последвалите събития. Г-н Папилий Лена отправя бележка към Джордж У. Касий, мутра, наета от опозицията: О, как се надявам вашето начинание да преуспее. Природно интелигентен, Касий се почесва по квадратния тил и невинен като агънце пита: Какво начинание? Тогава Лена се разхилва ехидно, притваря за миг лявото си око (именно лявото, а не дясното – сигурно тук е стаен дълбок смисъл!), отронва едно безразлично "сбогом" и се отправя към Цезар. Марк Брут, главатарят на шайката главорези, очистили Цезар, пита какво всъщност е имал предвид Лена. Касий – понеже, както споменахме вече, е бияч интелигент и е проумял – обяснява приглушено: Боя се, че нашата цел е разкрита.
Брут нарежда на своя мъдър съучастник да държи Лена под око. Миг по-късно Касий подканва онзи мършав и изгладнял скитник Каска – с репутация на меркантилно и дръгливо псе, да побърза. Заговорниците вече са боят от провал.
Фанатикът Касий се заклева на Брут, че или Цезар, или той непременно ще хвърлят топа. Ако атентатът се провалял, умникът бил готов сам да си разпори червата. Де тоя късмет!
По това време Юлий отговорно върши държавническите си дела. Сега се е впуснал в задълбочена беседа със селскостопански деятели, които се тревожат за есенната реколта. Цезар е толкова улисан в болките на народа, че изобщо не подозира какво се готви. Първата мишена на атентаторите става радетелят за гражданско общество и личен приятел на Цезар – Марк Антоний. Под някакъв евтин предлог той е отведен настрани. Брут, Деций, Каска, Цина, Метел Цимбър и още няколко изпечени главорези (Рим вече е фрашкан с подобна пасмина) заобикалят обречения Цезар. Метел Цимбър коленичи лицемерно и горещо моли брат му да бъде върнат от изгнание. Цезар все пак не е вчерашен, съзира демагогията и отказва да удовлетвори прошението. Първо Брут, а после и Касий се присъединяват към молбата на Цимбър за амнистия на прокудения Публий; но Цезар пак ги реже: Аз съм непреклонен, аз съм като Полярната звезда... Тук Юлий се впуска в научни сказки за постоянството на небесните тела (това е обаче излишен лукс). Ето защо, тъй както бил категоричен, че Цимбър трябва да гние в каторгата, сега бил не по-малко категоричен, че трябва да си остане в зандана, а в още по-добрия случай – да го обесят!
Възползвайки се от този инсцениран претекст за стълкновение, Каска се нахвърля върху Цезар и го промушва с кинжал. Цезар успява да сграбчи ръката му, а с левачката нанася мощен удар, който просва влечугото обляно в кръв на земята. Тогава нашият бащица опира гръб в статуята на Помпей и застава здраво на крака, готов да срещне своите убийци.
Касий, Цимбър и Цина се хвърлят отгоре му с наострени ками. Първият изверг успява да го наниже. Но преди да нанесе следващ удар и преди някой от останалите изобщо да посегне, Цезар просва тримата мерзавци в нозете си с няколко мощни удара на здравия си пестник.
По това време в Сената вече цари невъобразима бъркотия. Тълпите от граждани във фоайетата обсаждат портите в трескави усилия да избягат от сградата. Придворният церемониалмайстор и неговата стража се сражават с убийците. Достолепни сенатори захвърлят робите си – само се пречкат в екшъна, – прескачат депутатските банки и се носят надолу по пътеките в залата към укритието на заседателните помещения. Хилядното разлютено множество реве: "Полиция! Полиция!" – сякаш полицията не е двигателят на пуча.
И сред целия този хаос Великият Цезар като лъв, притиснат до стената, се сражава с нападателите си без оръжие, с голи ръце, предизвикателен и неустрашим, със смелост, която неведнъж е показвал по безбройните облени в кръв бойни полета. Били Требоний и Кай Легарий го пронизват с кинжалите си и рухват повалени също като събратята им съзаклятници преди тях.
Как дошла развръзката на драмата? Нашите хора издават, че на финала Цезар съзира своя стар другар Брут да пристъпва напред, въоръжен с вещаещия смърт нож. Бремето, бремето на тъгата и удивлението повалили добрия Юлий. Отпускайки до тялото си своята непобедима левачка, той заравя лице в диплите на тогата си и посреща предателския удар без всякакво усилие да му попречи. Само промълвява: "И ти ли, Бруте?" и угасва безжизнен на мраморните плочи.
Оказва се, че плащът, който покойният носел на смъртния одър, бил същият като онзи в героичния следобед, когато Юлий разгроми нервите1. Експертизата установила, че дрехата е срязана и прободена поне на седем различни места. Джобовете били празни – Цезар ходеше вечно безпаричен. Плащът е необоримото доказателство за акта на убийството.
Сведенията за трупа и местопрестъплението са достатъчно надеждни, тъй като идват директно от Марк Антоний. Рангът на този господин му дава достатъчно свобода да се рови тук-там и да е посветен във всякакви задкулисни интриги.
И още един многозначителен епизод от драмата. По-късно, когато коронерът свикал съдебните заседатели, Марк Антоний и други приятели на Цезар вдигнали тялото и го положили на Форума. Като връх на безобразието Антоний и Брут произнесли речи над траурното ложе. Народът търпял, търпял, но всяко търпение си има граници. Като се отпуши този ми ти гняв народен, като се въодушеви тази поругана човешка маса, и се юрва да твори история.
Най-доволен по традиция е началникът на полицията. Той потърква ръце, защото и тази нощ няма да остане без работа.


1 Племе от белгийска Галия.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания