Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Руски Паспорт
Убийството на Юлий Цезар
Журналистика в Тенеси
Как редактирах селскостопански вестник
Жив или мъртъв
За бръснарите
Тайнственото посещение
Банкнота от 1 000 000 лири стерлинги
Дупчете, братя, дупчете!
Разговор с Артемъс Уорд
Откраднатият бял слон
Интервюто
Разказ за доброто момче
Разказ за лошото момче
Руски паспорт
Как авторът бе измамен в Нюарк
Канибализъм във влака
Разказ за любовта на ескимоската девойка
Разказът на капитана
Легенда за Загенфелд в Германия
Великата революция в Питкеърн
До кандидат-гения
Макуилямсови и автоматичната сигнализация против крадци
Смъртоносен жребий
  
Виж още:
Преводна художествена литература /Американска литература /Разкази
Руски Паспорт
Автор:
Марк Твен
            

Смъртоносен жребий

Това се случило по времето на Кромуел. Полковник Мейфеър бил най-младият от офицерите в армията на републиканците. На трийсет години той вече бил ветеран, кален и опитен воин, защото военната му кариера започнала, когато бил едва седемнайсетгодишен. Много сражения помнели неговата безпримерна храброст, много ордени кичели гърдите му след паметни подвизи по бойните полета, но ето че го сполетяла голяма беда. Тежка сянка затулила славния му път.


I.

Навън бе зимна вечер, снежна виелица блъскаше стъклата, а в стаята цареше тягостна тишина. Полковникът и младата му жена надълго обсъждаха мъката си, после прочетоха на глас една глава от Библията, казаха си вечерната молитва и сега можеха единствено да стоят хванати за ръка, да гледат искрите на огъня в камината, да мълчат и да чакат. Едва ли щеше да им се наложи да чакат дълго. Не им оставаше много време и тази мисъл караше жената да потръпва.
Те имаха една дъщеря – седемгодишната Аби, техния идол. Всеки момент тя щеше да дойде при тях, за да я целунат за лека нощ. Затова полковникът наруши мълчанието и каза на жена си:
– Изтрий тези сълзи! Нека детето не ни вижда такива отчаяни. Нека поне заради нея изглеждаме щастливи и да забравим за миг какво ни предстои.
– Добре, ще стая мъката в сърцето си, само бог ще вижда колко ми е тежко.
– Не се страхувай, мила, ще приемем, каквото бог ни е отредил, спокойно и покорно, защото всичко, което той ни праща, е справедливо и добро...
– Нека бъде волята му... Но, боже милостиви, нима за последен път докосвам тази ръка, нима за последен път целувам тези устни...
– Шшшт! Тихо, мила! Идва Аби!
На вратата се показа къдрава главица, а след нея и малко телце, облечено в нощница. Момиченцето се втурна в стаята и за миг се озова в прегръдките на баща си. Мъжът притисна детето до сърцето си и го целуна, и пак го целуна, и пак...
– Чакай, татко, ще ми разрошиш косата!
– Извинявай, миличка, извинявай, моля те за прошка, нали ще ми простиш...
– Разбира се, че ще ти простя... Ама ти наистина ли се извиняваш, или само се преструваш?
– Ето, виж сама! – полковникът скри лице в шепите си и се престори, че плаче.
Дъщерята мигом съжали, че е накарала баща си да заплаче. Очите є се изпълниха със сълзи и тя започна да дърпа ръцете му, за да открие лицето му, и да го увещава:
– Недей да плачеш, тате, недей! Аз наистина не исках... Аз няма повече...
В този миг полковникът отмести малко едната си ръка и детето срещна погледа му. Разбрала, че баща є се преструва, тя възкликна:
– Ах, ти, лош татко! Опитваш се да ме измамиш! Не играеш честно. Аз ти се сърдя и затова отивам при мама!
Тя се опита да се измъкне от скута му, но той я стисна в прегръдката си и каза:
– Чакай! Постой при мен, моля те! Да, права си, не играх честно, но не ми се сърди! Дай да изтрия с целувка твоите сълзички. Ето, моля те за прошка, ще направя каквото ми кажеш! Виж, вече няма сълзи, няма разрошени къдрици. Ще направя каквото ми заповяда моята малка Аби...
Мирът бе възцарен, слънцето отново изгря на детското личице, усмивка озари страните є. Тя погали баща си по бузата и произнесе наказанието:
– Искам да ми разкажеш приказка! Искам приказка!
Но какво е това?
Възрастните затаиха дъх и се заслушаха. Стъпки! В началото по-тихи, но ето че стават все по-отчетливи! Идват насам! Вече са току пред вратата! Отминават. Заглъхват. Полковникът и жена му въздъхнаха с облекчение. После той попита:
– Приказка ли? Някоя весела?
– Не, искам някоя страшна приказка.
Бащата настоя за весела приказка, но детето държеше на своето – пък и нали се разбраха, че той ще изпълни всяко нейно желание. Като истински воин знаеше, че трябва да сдържи обещанието си. А и детето не спираше да го убеждава:
– Не трябва винаги да ми разказваш весели приказки. На човек понякога му се случват и страшни неща, нали? Бавачката така каза.
Майката въздъхна едвам прикрито и мислите є литнаха към страшните неща, които бяха сполетели собственото є семейство. Бащата отвърна тихо и нежно:
– Да, мила, понякога се случват и страшни неща. Тъжно е, че ни сполетяват беди и нещастия, но такъв е животът...
– Тогава – хайде! – разкажи ми приказка със страхотии. Толкова страшни, че да настръхваме и да треперим, сякаш се случват с нас! Мамо, ти ела и седни по-близо, ето така. Хвани ме за ръката, за да се страхувам по-малко. Когато ме държиш ти, хич не ме е страх. Хайде, татко, започвай!
– Добре... Имало едно време един полковник...
– Ура! Аз обичам полковниците – нали и ти самият си полковник! Знам какви са им униформите! Продължавай, тате!
– Веднъж той и двамата му приятели – също полковници – нарушили военната дисциплина...
Тази дълга и непонятна дума хвърли детето в неподправен възторг:
– Какво е това дисциплина, тате? Нещо за ядене ли е?
Слабо подобие на усмивка пробягна по лицата на родителите и бащата с мъка отвърна:
– Не, мила. Да нарушиш военната дисциплина, означава да превишиш пълномощията си и...
– Това също не го разби...
– Да, добре, слушай сега! По време на битка, когато станало ясно, че тяхната армия ще загуби сражението, тримата полковници получили заповед да направят лъжлива атака към най-укрепения пост на противника, за да дадат шанс на останалите войници да се изтеглят. Добре, обаче нашите трима полковници не само превърнали лъжливата атака в истинска, но и в ентусиазма си успели да превземат укреплението, да спечелят сражението и да удържат пълна победа над врага. Лорд-протекторът страшно се разгневил, че полковниците не се подчинили на заповедите му, и ги предал на военния съд в Лондон.
– Тате, този лорд-протектор генерал Кромуел ли е?
– Да, мила.
– Аз съм го виждала! Видях го веднъж, когато мина покрай нашата къща. Яздеше бял кон, следваха го много войници. Изглеждаше толкова... Толкова... И аз не знам какъв. Гледаше сърдито и всички се бояха от него. Но не и аз, защото, когато погледна към мен, очите му не бяха такива страшни.
– Куражлийката на татко! Добре, слушай нататък. Довели тримата полковници в Лондон и срещу честната им дума им разрешили да се върнат при семействата си, за да се сбогуват с тях.
Ето пак!
Те наостриха уши. Отново по коридора отекваха стъпки. Но отново отминаха и постепенно утихнаха. Жената отпусна глава на рамото на мъжа си, за да скрие смъртната бледност, която като було покриваше страните є.
– И така, тримата полковници тази сутрин се върнаха при семействата си...
– Ама как така? Това истинска история ли е?
– Да, миличка.
– Как се радвам! Още по-хубаво, че е истинска... Мамо, ти плачеш ли? Мамче, защо...
– Нищо, нищо... Просто ми стана мъчно за нещастните им семейства...
– Ама защо? Нали знаеш, че всички приказки имат щастлив край? Сега ще видиш! Накрая всички ще пируват три дни и три нощи – нали, тате? Кажи є и тя ще спре да плаче. Кажи є!
– Но преди да ги пуснат по домовете им, тримата полковници стояли заключени в мрачния затвор на кулата Тауър.
– Ааа, знам къде е Тауър. Тя се вижда оттук. Хайде, разказвай!
– Опитвам се, но ти все ме прекъсваш. И тъй, в затвора на Тауър военният трибунал заседавал цял час, накрая обявил тримата полковници за виновни и ги осъдил на смърт чрез разстрел.
– Значи да ги убият, така ли?
– Да.
– Уф че лошо! Мамо, ама ти пак заплака! Не се бой, ей сегичка всичко ще се оправи. Тате, разказвай, че мама пак се разстрои.
– Да, мила, продължавам. Прости ми, че толкова се замислям...
– Недей да му мислиш, казвай какъв е краят?
– Краят ли? Ами тези трима полковници...
– Ти познаваш ли ги?
– Да.
– Ех, как искам и аз да ги познавам! Толкова обичам полковниците. Дали ще ми позволят да ги целуна, а, татко?
Гласът на полковника трепна:
– Единият от тях със сигурност ще ти позволи, слънчице мое! Затова целуни мен вместо него...
– Ето целувка за него, а ето още две за другите двама! Сигурна съм, че и те ще ми позволят, защото, като отида при тях, ще им кажа: "И моят татко е полковник! Той е най-смелият полковник на света. Той също би постъпил като вас. И значи това е правилно независимо какво смятат онези съдии. Затова не трябва да се срамувате!" Ето това ще им кажа! Ще ми повярват ли, татко?
– Че как иначе, съкровище!
– Мамо... О, мамо, недей! Татко ей сега ще стигне до щастливия край – нали папa?
– Почти... Ето какво станало тогава... Някои от членовете на военния трибунал, които съчувствали на осъдените, отишли при лорд-протектора и го помолили да помилва поне двама от полковниците. Той ги попитал защо тогава, щом настояват за помилване, са произнесли смъртна присъда, а те му обяснили, че такъв е военният им дълг, но случаят очевидно заслужава снизхождение. Лорд-протекторът бил непреклонен и ги обвинил, че те са изпълнили дълга си, а сега молят него за нарушение. Но те му отвърнали, че сами биха постъпили с подобно великодушие, ако имаха неговото височайше право на помилване. Тези думи поразили лорд-протектора, той се замислил, после им казал да почакат, оттеглил се в кабинета си, за да помоли бог за мъдрост и съвет. Не след дълго се върнал и наредил: "Нека осъдените теглят жребий. Така ще решим кои двама да живеят и кой да умре."
– И какво станало после, а? Кажи, тате? Кой изтеглил жребия? Горкият човек!
– Не, мила, не стигнали дотам. И тримата отказали да теглят жребий.
– Как така? Защо?
– Защото всички те били християни, а Библията забранява сам да отнемеш живота си. Та нали, ако се съгласиш да теглиш жребий, ти доброволно приемаш да се лишиш от живота си, доброволно и сам се осъждаш на смърт. Затова те обявили, че са готови да умрат, ако съдът разпореди така, но няма да теглят жребий.
– И какво значи това, какво ще стане с тях?
– Те... Те ще бъдат разстреляни.
Ето пак! Какво е това?
Вятърът ли? Не. Раз-два. Раз-два. Раз-два. Раз-два. Раз-...
– В името на лорд-протектора отворете!
– Тате, това са войници! Обичам войници! Нека аз да отворя, а? Може ли? Нека аз! Искам аз!
Тя скочи и изтича до вратата. Отвори я широко и обяви:
– Заповядайте, заповядайте. Тате, ама това са гренадири! Виж ги какви са напети!
Отрядът влезе с марш в стаята и се строи в една редица. Войниците отметнаха пушки на рамо, а предвождащият офицер отдаде чест на полковник Мейфеър. Полковникът на свой ред отвърна на поздрава изпънат във военна стойка. Съпругата му стоеше до него бледа и премаляла, лицето є издаваше титаничната є душевна мъка, а дъщеря им с широко ококорени от радостно вълнение очи поглъщаше жадно всеки жест и детайл...
Последва дълга прощална прегръдка между майката, бащата и дъщерята, прекъсната от заповедта: "Към Тауър – ходом – марш!" Полковникът последва войниците с отчетлива маршова стъпка, после вратата се затвори зад тях.
– Мамо, видя ли, че всичко свършва добре! Нали ти казах! Сега татко ще отиде при полковниците в кулата и ще...
– Замълчи, мое малко невинно глупаче...


II.

На следващата сутрин, смазана от скръбта, майката не можеше да се изправи на крака. Докторите и сестрите се суетяха около нея, говорейки шепнешком. Не пуснаха Аби в спалнята є. Казаха на детето, че мама е сериозно болна и не бива да я безпокои, затова нека излезе да си поиграе на двора. Аби излезе навън, увита в топлото си шалче, заигра се за известно време, но изведнъж є хрумна, че е странно, дето татко є толкова време се бави в Тауър и даже не знае, че мама е сериозно болна. Не бива така, трябва да му кажат. Даже тя сама трябва да отиде да му каже...
Един час по-късно военният съд в пълния си състав се изправи пред лорд-протектора. Кромуел стоеше навъсен и суров, подпрян на масата и готов да ги изслуша. По негов знак един от членовете на военния трибунал пристъпи крачка напред и заговори:
– Настоявахме, заричахме, заплашвахме ги да премислят решението си, но те са непреклонни. Няма да теглят жребий. Готови са да умрат, но не да потъпчат каноните на религията си.
Лицето на лорд-протектора потъмня и се смръщи, но той не произнесе ни дума. Няколко минути генералът остана дълбоко замислен, после бавно и тържествено заяви:
– И въпреки това няма да умрат и тримата. Някой друг ще изтегли жребия вместо тях.
По лицата на присъстващите се разляха благодарствени усмивки, от всички сърца се изтръгнаха въздишки на облекчение.
– Доведете осъдените – продължи лорд-протекторът. – Вкарайте ги в онази стая. Наредете ги един до друг в редица с лице към стената. Завържете китките им отзад, на гърба. После ми съобщете, когато всичко е готово.
Лорд-протекторът се оттегли в кабинета си и заповяда на адютанта:
– Иди и ми доведи първото дете, което срещнеш на улицата.
Адютантът излезе и почти веднага се върна с Аби за ръка. Тя леко зъзнеше, дрехите є бяха посипани със сняг. Детето веднага се отправи към могъщата личност на генерала, пред когото се скланяше всяка благородна глава и на колене падаха толкова величия. Аби се приближи до него и каза:
– Аз ви познавам, сър. Вие сте лорд-протекторът. Видях ви, когато минахте на белия си кон покрай нашата къща. Всички се страхуваха от вас, но не и аз, защото вие ме погледнахте и очите ви въобще не бяха строги. Помните ли? Бях облечена в червена рокля със сини басти отпред. Помните ли?
Суровото лице на генерала се смекчи от промъкналата се усмивка и той започна да обмисля най-дипломатичния отговор:
Ами чакай да си спомня... Така... Как да ти кажа... Видиш ли...
– Аз стоях пред къщата, пред нашата къща, съвсем до вратата... А?
– Мило дете, срам ме е да си призная, но май не помня...
Аби го прекъсна с укор в гласа:
– Значи не ме помните! А аз ви помня!
– Наистина се срамувам. Прости ми. Но вече няма да те забравя. Прости ми и ще бъдем приятели завинаги. Става ли?
– Съгласна! Не знам защо сте ме забравили, но ви прощавам, защото сте добър! Само че... Прегърнете ме моля ви, тук е толкова студено. Нека се гушна при вас, както ме стопля татко.
– Ще те прегърна, разбира се, с цялото си сърце, моя нова, малка приятелко. Нали сме приятели? Приятели до гроб? Толкова приличаш на моята дъщеря... Тя вече отдавна е пораснала. Когато беше на твоите години, беше също толкова мила, очарователна, сърдечна – също като теб. Също такава вълшебница – мигновено завързваше приятелства – и с близки, и с непознати. Покоряваше всички с неподправения си чар. Когото и да заговореше, той ставаше неин доброволен роб, щастлив, че може да угоди на всяко нейно желание. И тя като теб имаше навика да се сгушва в мен. Тогава тозчас се стопяваха всичките ми грижи, проблеми и тревоги. Сърцето ми забравяше що е умора, в душата ми се възцаряваше блажен покой – също както сега. Бяхме приятели, големи приятели. Но оттогава мина много време, отдавна отлетяха тези златни години. Чак сега небесата ми връщат спомена за онези щастливи мигове. И ето, старият човек те благославя, дете! Снеми от плещите му тежката грижа за родната Англия, дай му миг отдих, поеми бремето на отговорността на крехките си плещи вместо него!
– Вие сигурно много, много сте обичали дъщеря си?
– Така е – тя заповядваше, а аз само се подчинявах.
– Толкова сте добър. Ще ме целунете ли?
– За мен ще е чест, ако ми разрешиш! Ето тази целувка е за теб, а тази – за моята дъщеря. Можеше и да не ме молиш, а направо да ми заповядаш, защото, каквото кажеш ти, аз съм длъжен да изпълня – нали сега ти заместваш моята дъщеря.
Мисълта за тази висока привилегия – да заповядва на самия лорд-протектор – накара Аби весело да запляска с ръце.
В този миг се чу приближаващ тропот на ботуши в маршова стъпка.
– Войници! Войници! Искам да ги видя. Толкова обичам войници!
– Разбира се, че ще ги видиш. Но... почакай минутка. Имам за теб една важна и отговорна задача.
В този миг в стаята влезе войник, поклони се ниско и съобщи:
– Вече са тук, ваше височество.
После отново се поклони и излезе.
Лорд-протекторът даде на Аби три малки топчета от восък – две бели и едно червено. С тях жребият щеше да определи кой полковник да умре.
– Какви хубави топчета. А червеното е най-хубаво! За мен ли са?
– Не, мила, трябва да ги дадеш на трима души. Открехни завесата в коридора към онази врата и ще видиш трима мъже с лице към стената и с ръце на гърба. Отиди при тях и пусни в шепата на всекиго по едно топче. После бързо се върни при мен. Хайде!
Аби се шмугна зад завесата и изчезна за известно време. Лорд-протекторът остана сам и си помисли: "Няма съмнение, сам бог ми прати тази мисъл, за да ме избави от затруднението ми. Неговото незримо присъствие осенява всеки, който се нуждае от помощта му и който се осланя на вярата си в него. Той по-добре знае кому трябва да се падне смъртоносният жребий, затова ми изпрати своя ангел – своя невинен пратеник, да направи най-верния избор. Друг би сгрешил, но той – никога! Неведоми са пътищата господни, да се свети името му!"
В това време Аби се мушна през завесите и се озова в другата стая. Няколко мига тя стоя неподвижна, оглеждаше стаята, пазачите, войниците и застиналите с гръб към нея мъже и си мислеше: "Да, няма съмнение, един от тях е моят татко. Аз ще го позная дори и в гръб. И точно на него ще дам най-хубавото топче – червеното!"
После се втурна напред, пусна топчетата в разтворените шепи на полковниците, провря личице иззад лакътя на баща си и възкликна:
– Тате, тате, виж какво ти пуснах в ръката. Аз ти го дадох!
Мейфеър погледна дланта си, видя смъртоносния жребий и рухна на колене пред малката екзекуторка. Притисна своя невинен палач до гърдите си с любов и мъка, неспособен да отрони дума. Войниците, офицерите, пазачите, освободените полковници – всички стояха вцепенени и потресени пред великата трагедия, на която бяха станали свидетели. Покъртителната сцена дълбоко трогна сърцата на суровите воини, по закоравелите им лица започнаха да се стичат сълзи. Няколко минути цареше скръбно мълчание, после един от офицерите неуверено пристъпи напред, сложи ръка на рамото на обречения и едвам чуто пророни:
– Наистина ми е тежко, сър, повярвайте ми, но дългът така повелява...
– Какво повелява? – с недоумение попита Аби.
– Трябва да го отведа... Съжалявам от цялата си душа, но трябва да го отведа...
– Къде да го отведеш? Къде ще го водиш?
– На оня... В другия... Боже, помогни ми! В другата част на крепостта.
– Никъде няма да го водиш! Мама е много болна и аз трябва веднага да отведа татко вкъщи! – Аби се освободи от прегръдката на баща си, качи се "на конче" на гърба му и обгърна шията му с тънките си ръчички. – Хайде, тате, готова съм. Да тръгваме.
– Не мога, Аби, скъпа моя, не мога. Трябва да се подчиня и да отида с тях.
Детето скочи на пода и се огледа наоколо. После хукна към оня офицер, който настояваше да отведе баща є. Спря пред него, преизпълнена с негодувание, тропна с мъничкото си краче по пода и заяви:
– Нали ти казах, че мама е болна, не ме ли чу? Веднага да позволиш на татко да си дойде вкъщи! Веднага го пусни!
– Не ми се сърди, мило дете, защото, ако можех, веднага бих го пуснал, но съм длъжен да го отведа и...
Аби изхвърча като фурия от стаята. След по-малко от секунда се върна, като теглеше лорд-протектора за ръка.
– Ми-и-ирно! Строй се! За по-о-очест!
Всички присъстващи застинаха изпънати и смълчани при вида на лорд-протектора. Офицерите отдадоха чест, войниците отметнаха пушки на рамо, само Аби продължаваше да го тегли за ръката и да го увещава:
– Кажете им да престанат, сър! Мама вкъщи е болна, аз вече им обясних, но те не щат и да ме чуят! Искат да го отведат някъде си! А аз настоявам татко да си дойде у дома!
Лорд-протекторът се стресна и попита:
– Татко ти ли, мило дете? Този ли е твоят баща?
– Разбира се, че е той! Кой друг би могъл да бъде. Той е моят татко! Щях ли да му дам хубавото червено топче, ако не беше той. Нали толкова го обичам!
Лорд-протекторът не можа да скрие голямото си душевно вълнение, лицето му видимо се състари от съзнанието за пълната безизходност на положението. Той поклати глава и промълви:
– Боже милостиви, помогни ми! Сатанински сили ме подтикнаха да извърша най-голямата жестокост и несправедливост, която светът познава. Какво да сторя? Как да постъпя?
Аби пристъпи напред огорчена и нетърпелива и извика:
– Защо? Нали можете да им наредите да го пуснат! Нека го пуснат! – тя захлупи лице в ръчичките си и зарида. – Кажете им да го пуснат! Нали преди малко там, в другата стая, заявихте, че ще изпълните всичко, което поискам, че моята воля е заповед за вас... Ето че сега не се подчинявате още на първото ми желание...
Суровото старческо лице се озари от слаба усмивка. Лорд-протекторът протегна ръка и внимателно погали къдриците на малкия хлипащ тиранин. После бавно изрече:
– Благодаря на всевишния, че в момент на безразсъдна нежност аз наистина дадох такова обещание. Благодаря и на теб, прекрасна моя приятелко, че в решителния миг ми напомни за дадената дума. Офицер, подчинете се на нейните заповеди, както се подчинявате на моите. Освободете полковник Мейфеър. Той е помилван!


Разказът е вълнуваща история по действителен случай, упоменат в книгата на Карлайл "Писма и речи на Оливър Кромуел".

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания