Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Стефан Стамболов - от перото до ятагана
Арете: дял четвърти
Черно-белият филм
Книги и идеи
За свободата дал си бих живота
Когато знаеш да губиш
“Гладстон на изток”
Отговорността на държавника
Признателност и политика
Не го лови кантарът
Просветен народ - модерно общество
Царски ятаган
Перо на поет
Слово на трибун
Печат за лична употреба
Заключение: една осъзната мисия
  
Виж още:
Хуманитарни и социални науки /История
Стефан Стамболов - от перото до ятагана
Автор:
Иванов, Димитър

Перо на поет

Формално погледнато, големият поет, публицист и революционер Христо Ботев не е обучавал някого в революционност и публицистика. Със своя пример обаче, със своя живот и творчество, той е вдъхновител, идеен водач на по-младите революционери, мнозина от които опитват перото си в журналистиката и публицистиката – Стоян Заимов, Никола Обретенов, Филип Симидов, Иван Кършовски, Павел Бобеков и др. Но най-изявен между тях като поет и публицист е Стефан Стамболов.
Първото свидетелство за поетическа изповед на младия Стамболов датира от времето на обучението му в Одеската духовна семинария, т.е. между 1870 и 1873 г. Както е известно, пребиваването на Стамболов в Русия съвпада със засилване на движението за реформи в руското общество, в което участват много интелигенти, студенти, ученици. Наред със създадените либерални клубове с по-умерени желания и стремежи, за кратко време в по-големите културни и студентски центрове на Русия възникват множество народнически и нихилистични кръжоци и групи. В един от тях, в ръководения от Иван Ковалски кръжок, попада и Стамболов. Израз на своето житейско настроение, идейни увлечения и омраза към тиранството и мракобесието Стамболов дава в следните стихове:

Търпях аз толкоз време
и работих кат‚ вол.
Вие сити сте, облечени,
пък аз съм гладен, гол.
У вас палати мраморни,
аз няма де да спя.
У вас безценни камъни
пък аз от глад мра.
Нек’ текат потоци кръв,
и гръм и бой най-страшен,
срещу всички врагове народни.
Или:
Я, дай, жена,
ти пушката!
Дотегна ми
такъв живот.
С пушката
ще найда аз
друг, по-добър.
Тогаз ще имаме
и хляб, и топъл кът!
И още:
Турците не са власт,
от Бога установена!
И няма власт
на Бога приятна!
Аз нямам началници,
господари на волята.
Ний всички сме работници,
свободен сме народ!1

Тези изпълнени с вътрешна сила и призив строфи, вероятно писани през 1872–1873 г., по-късно са преработвани и включени в други стихотворения. Може да се допусне, че те са четени от българи, учещи в Одеса, някои от които членували в революционни кръжоци. Най-вероятно е тези стихове да не са печатани, а само да са рецитирани многократно пред различни аудитории от техния автор, да са преписвани от ръка на ръка. В подкрепа на това, че Стамболовите стихове още в Одеса са били популярни сред революционно настроената студентска и ученическа младеж, свидетелства Д. Маринов, който твърди, че “в съвета на семинарията неведнъж се занимавали с тия Стефанови произведения”.2
В стихосбирката “Песни и стихотворения от Стефан Стамболов”, издадена през 1897 г., са поместени пет стихотворения, за които е отбелязано, че четири са писани през 1873 г. в Одеса („Живот”, “Надежда”, “Сега или никога” и “Кога”) и едно – в Търново, по времето, когато Стамболов е бил във ваканция („Възвание”).
Това са все още слаби стихове, но съдържат силен публицистичен заряд. Макар че в някои от тях („Живот”, “Надежда”) се чувства известна музикалност на стиха и безспорна ритмика, главното, което завладява читателя и го кара да не се замисля за художествената им стойност, е мощният призив за борба, за въстание („Възвание” и др.). Народът е този, който сам може да реши дали да живее като скот, или да смаже змийската глава на поробителя („Кога”). Авторът се бунтува срещу покорството и търпението на своя народ, но, наред с призивността, му отправя и упрек:

Народе клет, я ми кажи се тъй ли ще търпиш,
се тъй ли враговете си ще храниш, ще кърмиш?
(„Кога”)

Първото стихотворение, за което съществуват данни, че е дадено за печат, е “Пиеница”, отпечатано в сп. “Читалище”, бр. 2 от 20.01.1875 г. Списанието е основано през 1870 г. в Цариград и в продължение на пет години излиза като редовно месечно издание. Ползвало се е с популярност, показателен е фактът, че в него са печатали свои творби П. Р. Славейков, Кр. Пишурка, Р. Жинзифов, Д. Войников, Ст. Михайловски, В. Друмев, Ив. Вазов, Екзарх Йосиф (Л. Йовчев) и др. Списанието е имало между 1500 и 1700 годишни абонати. Било е най-разпространеното периодично издание преди Освобождението, прониквало е в най-отдалечените краища на Турската империя и е било търсено и четено от всички грамотни българи.3
Стихотворението “Пиеница” е публикувано също в “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” и в другите цитирани издания на Стамболови творби. Вероятно е писано през втората половина на 1874 г., когато авторът му, вече наследник на Апостола Левски, прави първата си обиколка из страната, за да се запознае със състоянието на революционната организация след станалия провал и да укрепи съществуващите местни комитети. Изглежда, че по време на обиколката си той е видял не много радостна картина – разколебани и уплашени дейци, отчаяни селяни и т. н. Точен израз на тези негови впечатления е “Пиеница”, в което подлага на критика онези революционери, които са изневерили на идеалите на Левски, забравили са своите загинали събратя и само когато са с чаша в ръка, си спомнят за миналото:

Пък аз? Аз слаб излязох,
Светът ми домиля,
Ръката си не вдигах.
Със слава да умра!

Към темата за отстъплението от революционните позиции Стамболов се връща и по-късно в стихотворението си “Войвода”, когато, след неуспеха на Старозагорското въстание през август 1875 г., с очите си вижда как опитни дейци в решителния час изменят на революцията от страх пред смъртта.

Народът е потънал в кръв,
Народът плаче, пъшка,
А той, народният водач,
жената си прегръща!
Народът е разпънат на кръст,
Прободен е в ребрата,
А той, народният водач, целува си жената.
Не помни той, че се е клел
Да мре зарад свобода. Честит!
Забрави той сега и клетви, и народа.

Посърнаха сиромасите.
Към планината гледат.
Но няма там войвода,
живее в Белград!

Последният стих подсеща, че наред с другите дейци Стамболов вероятно има предвид и Панайот Хитов, който отказва да вземе участие в Старозагорското въстание и остава в Сърбия.
През 1874 г. Стамболов се запознава и сближава с Христо Ботев и Любен Каравелов. Известно време живеят заедно в дома на Каравелов. Тук той сигурно чете техни произведения, разговаря, пита за революцията, за литературата, за връзката между двете и за тяхното значение в борбата за осъществяване на народните идеали. Влиянието на двамата големи публицисти върху Стамболов е неоспоримо, дори някои литературни изследователи са склонни да обяснят цялото литературно-публицистично творчество на Стамболов с това влияние. Според един от тях, социалиста Георги Бакалов, Стамболов притежавал “микроскопичен поетически дух” и неговата политическа програма, изразена в произведенията му, е “минималната програма на националнореволюционното движение”, която, за разлика от Ботевата максимална програма, се състояла само от искания за правов ред и за такъв политически режим, който да гарантира на народа “права, ред и свобода”.4 Но това едва ли е така! Ако Стамболов би подкрепял само “минималната програма”, той не би продължил така възходящо своята революционна и публицистична дейност и би преминал на други позиции. Като Любен Каравелов например. Но не! При конфликта между Ботев и Каравелов Стамболов решително остава на революционните позиции заедно с Ботев. Дори нещо повече. Воден от буйния си темперамент и от свойствената за него крайна непримиримост, той пише острата сатира “Знаеш ли кой съм аз?”, в която осмива Каравелов с остър сарказъм.5

Продавах аз народа си
за лъскави желтички.
Продадох аз брата си за пустите парички!

И аз честит ще си купя файтон
с два бели ата,
ще се разхождам по Букурещ
в него с мойта Ната!
(Наталия е сръбкиня, съпруга на Каравеловб. а.)

Обвиненията, които Стамболов отправя срещу Каравелов, са две – че е продал народа си, т. е. че е подкупен агент на Сърбия, и че е предал брата си, с което иска да каже, че уж Каравелов бил предал на турските власти архивата на БРЦК, която, след оставката му като председател на комитета, останала у него заедно с известна сума комитетски пари. Тези обвинения, тогава широко разпространени в Ботевия кръг революционери, са неоснователни. Известно е, че през 1879 г. в Търново, непосредствено преди смъртта си, Каравелов отново дружи със Стамболов, а за отношението на поета към сатиричната му творба свидетелства бившият революционен деец Иван Андонов: “През 1880 г. се съгласихме с Кирил Ботев, брат на Христо Ботев, да увековечим паметта на бате му Христо с отпечатването на песнопойката “От Христо Ботйова и Стефан Стамболова”. За тази цел трябваше да поискаме съгласието на Стамболова, който тогава живееше в Търново. Аз писах Стамболову, който ми отговори, че той отстъпва авторските си права и е съгласен да я препечатаме. Обаче той силно ми запрещаваше в писмото си да препечатваме онзи стих под название “Знаеш ли кой съм аз?”. То се отнасяше за Каравелова.”6
Макар и да се позовава на Пенчо Славейков, който нарича Стамболов “опашката на емигрантските поети” (главата вероятно е Ботев), макар и да смята, че Стамболов е имал “микроскопичен поетически дух”, оценявайки цялостно неговите песни и стихотворения, Г. Бакалов намира, че те са исторически документ. Както по съдържание и по дух, така и по своята популярност те свидетелстват за идеите, вълнуващи участниците в националнореволюционното движение. Тези идеи са двупосочни – критични, отричащи, бичуващи и положителни, утвърждаващи, програмни. На първо място се посочват враговете, против които се води борбата. На второ място се изтъква целта, програмата на тази борба. За поезията на Стамболов са изказани мнения, чиято категоричност едва ли е напълно оправдана, но ги посочваме в интерес на по-голяма пълнота. В сп. “Кормило” през 1936 г. някой си Д. Н., сравнявайки Стамболов с Ботев, пише: “Причината, за да бъде Стамболов само лозунгов поет публицист, поет агитатор, е малката му поетическа одареност, а съвсем не е минималната му политическа програма, която застъпва.”7
По въпроса за поетическия талант или за художествената стойност на Стамболовите стихове обаче има и становища, които ни звучат по-правдоподобно: “Стамболов е поет, но той не притежава амбициите на поет. Той е поет по душа, по гражданска селективност и рефлекси, но не култивира в себе си амбицията за утвърждаване, за работа над стиха, за изкристализирането на художествената идея, на стиловия изказ. Той не изживява болезнено неуспехите си, не свързва социалната си реализация със съдбата на творческите си прояви. Дори когато са издавани стиховете му, друг застава зад тях – Ботев, Горов, Каравелов, Андонов и т. н.” Това е мнението на Иван Радев.8
Първостепенният враг, когото посочва Стамболов в поезията си, е националният потисник – турските власти, като се започне със султана и се завърши със заптието, които поетът окичва с множество остри епитети. Но революционната борба, която Стамболов величае и пропагандира, има своя враг не само в лицето на националния потисник, но и на вътрешнонационално равнище – чорбаджиите, чиито материални интереси съвпадат с интересите на потисника и затова поддържат чуждото господство. Тях Стамболов представя като лют враг на бедния и отруден български народ:

Само тез добруват,
що пият кръвта,
на своите братя,
на своя народ
и се угояват
от чуждия пот!

На революционните призиви за отхвърляне на вековното чуждо робство героят от стихотворението “Богатите” отвръща:

Добре сме ний под сянката на славните османи.
Имаме си къщи, лозя, не ходим гладни, боси.
А ний, ний, богатите, защо да ги не щеме?
Добре сме ний под турците, не щем да сме свободни!

В стихотворението си “Чорбаджийско поучение” Стамболов рисува един крайно отрицателен образ на българин чорбаджия.

Ако търсиш правда, ако търсиш ред,
гол и бос ще ходиш, братко, на тоз свет.
Що ти трябва правда, що ти трябва ред?
Напълни си джеба, дорде е Петко слеп!

Остри думи Стамболов отправя и срещу неискреното българско духовенство в лицето на Букурещкия владика Панайот Рашев:

“Посвещава се Панайоту Рашеву”
Не говори, дядовата,
за любов гореща,
твойто сърце таквоз чувство
не знай, не усеща!
Недей плака,
че турците ни мъчат душмански!
Твоите сълзи секи види,
че са крокодилски.

Един от основните мотиви в революционната публицистика на Стамболов е антагонизмът между бедните и богатите. Този мотив например присъства в стихотворението “Какво гледам?”, печатано в първия брой на подновения в. “Тъпан” през 1875 г.

Гледам едни, че живеят
В най-развратна свобода,
И със людска кръв се гоят,
Уф, колко е то срамота!
Гледам други, че робуват,
И под варварски произвол
Кървави сълзи проливат
И търпят, търпят като вол!

Силни социални мотиви се съдържат и в стихотворението “Бащин съвет” (отпечатано през 1875 г. в съвместна стихосбирка с Ботев).

Общото обичай! То е твой имот.
Добре ще преминеш сред добър народ!
Дор народа є е беден. Как ще бъдеш здрав?
Сред народ поробен кажи кой е прав?
Хората са равни. Всякога помни:
Те трябва да имат равни правдини!

Поетът на революционната 1876 г. е Стефан Стамболов. Той я преживява и възпява, той влага в нея революционно-борческия си порив и след погрома є посвещава “Годината 1876", “На моите другари”, “Христо Донев”, “Певец”, “Баща и син”, “Български марш”, “Към нея” и др.
След като се е превърнало в революционно действие, обгоряло в борбата и обогатило се с нови чувства и идеи, революционното слово се връща отново към първообраза си, за да излее горестта на неуспеха и още по-твърдата си вяра и непоколебимост в необходимостта от борба за свобода. Мъката от поражението е изразена в началото на стихотворението “Годината 1876":

Изпращам те, годино и мрачна,
и печална с болка в гърдите,
с мъка на душа,
Що люде благородни,
що бляскави надежди
Ти грабна и отнесе от нашата земя!

Скърбят те и печално таз година изпровождат,
която им отнесе толкоз свети мечти.
И пак нова надежда пред тях тогаз ще блесне,
Когато отвъд Дунава топ руски загърми.
Или:
Ако ли, мале, те не въстанат,
И пак останат в калта.
Ако от робски страх не дигнат
Против тиранина ръка,
Честит ще съм, че ще ме грабне
Смъртта с време от света,
За да не гледам мойто племе
На турците да е слуга!
(„Христо Донев”)

И още:

Благодаря!
С нова сила аз пак залавям своя меч,
И в борбата против звяра,
пак ще опитам свойта чест!
(“Към нея”)

Наред със своите поетични творби Стамболов се стреми към определено обществено въздействие и чрез произведения от други автори, които превежда на български език. Засега са известни неговите преводи на романа “Мадам Тереза, или доброволците от 1792 г.” на А. Шатриан (1873), на брошурата “За парите” (1874), съвместно с Ф. Симидов, и на сборника “Турските зверства в България” на Макгахан (1880), както и на стихотворенията “Песен за бедността” и “Мълчете, хора”, за които е отбелязано при публикуването им, че са преводни – първото от руски, второто – от китайски език. Вероятно второто стихотворение е преведено първоначално на руски и впоследствие Стамболов го превежда на български език.
Общото за всички преводни произведения е, че те имат публицистична насоченост, отразяват проблеми, свързани с живота и на българина, засягат неговите стремежи за национално освобождение и чувството му за социална справедливост. Романът “Тереза...” например е използван в пряката пропагандаторска дейност на руските народници и сред българската революционна емиграция. На страниците на книгата читателят се среща с редица героични образи и епизоди от Френската буржоазна революция от 1789 г. Учителската дъщеря Тереза, заедно с баща си и братята си, се сражава в редовете на републиканската армия, става народна героиня, печели любовта и доверието на всички войници, с които заедно се бие за свобода и равенство. Наред с Тереза в романа е обрисувана цяла галерия образи на хора от народа – прости войници, селяни, които с примера си, със своето другарство и готовност за саможертва силно въздействат върху читателя.
Брошурата “За парите” е издадена на руски език в Санкт Петербург през есента на 1871 г. Тя е в обем 42 страници и е от неизвестен автор. В нея се разглеждат някои въпроси на политическата икономия от гледна точка на напредничавата руска обществена мисъл. К. А. Поглубко, чийто обстоен анализ на брошурата ползваме за нуждите на настоящото изследване, уточнява, че става дума за възгледите на петербургската народническа група на “чайковците”. Под егидата на този кръжок в началото на 70-те години в Русия са напечатани няколко книги от подобен род, за да се разпространят сред широките народни маси. В издаваната от народниците популярна литература особено внимание се обръща на пропагандирането на политикономически знания. При изложението на отделните въпроси на политикономията авторите на тези книги и брошури се стремят да следват “Капиталът” на Маркс. Макар общата концепция на Маркс да е оставала неразбираема за тях, те приемат отделни постановки на марксизма. “За парите” според Поглубко е една от първите брошури в поредицата народнически издания.9
Преводът на тази брошура от Стамболов в момент, когато той току-що се е върнал от Русия, не трябва да се обяснява по друг начин, освен като желание да следва примера на народниците. А подзаглавието на брошурата “За народното четение”, поставено от преводача, показва нейния адрес – за селските и градските маси, за интелигенцията.10 В достъпна форма, както вече стана ясно, се излагат някои идеи, заимствани от “Капиталът”. Авторът посочва, че размерът на стойността, изработен или придобит от човека, зависи от количеството труд, вложен в него, говори за парите като за мярка за стойността, като средство за обращение и средство за разплащане.
В брошурата се отбелязва: “...не всяко общество е устроено така, че всеки да произвежда продуктите само за себе си. Част от хляба, който произвежда селянинът, отива за помешчика, който го е наел, във фабриките работниците също се трудят не за себе си, а за фабрикантите, които се стремят да натрупат печалби от този труд.” Авторът коментира, че върху селското съсловие действа разорително и данъчната система, а като се има предвид, че селяните притежават малко земя, положението им е бедствено.
Преводът на брошурата “За парите” получава широка известност...11 Христо Ботев приветства нейното издаване и смята за полезно и необходимо разпространението й. Във в. “Знаме” от 15 март 1876 г. той пише: “Тази книга е написана на лек и понятен език и по своето съдържание заслужава да се чете от народа. Видно е, че преводачите са знаели какво да изберат за превод и как да го направят. Ние препоръчваме тази книга на своите читатели.”
Дописките на кореспондента на либералния лондонски вестник “Дейли нюз” Я. А. Макгахан за турските зверства при потушаването на Априлското въстание намират огромен отзвук в Европа. Изнесените факти за чудовищните злодеяния и изстъпления над българския народ, на които Макгахан е пряк свидетел като анкетьор в българските земи след потушаването на въстанието, потрисат прогресивната общественост. По разбираеми причини най-голям е отзвукът в Русия, където редица вестници препечатват дописките, а Достоевски пише, че е извършено престъпление спрямо човечността.
През 1876 г. дописките са издадени в отделна книга в Лондон, а през 1877 г. са преведени и издадени в отделна книга и на руски език. Три години по-късно, непосредствено след войната и първите действия по укрепване на новата българска държава, Ст. Стамболов я превежда от руски език на български и я издава в София.12
Съществуват данни, че преводаческата дейност на Стамболов не се изчерпва с посочените произведения. През септември 1874 г. в Русе, заедно с Михаил Греков, също участник в национално-освободителното движение, той превежда от руски език романа “История на един френски селянин” на Е. Еркман и А. Шатриан.184 За този превод знаел Христо Ботев, който писал на Ив. Драсов, че трябва да се превеждат книги, които проповядват революция и защищават бедните: “Нашата революция ние трябва да сеем сред народа, а не сред чорбаджиите!”13
В Ботевия вестник “Знаме”, в броя от 15 март 1875 г., е поместено и едно съобщение, че Стамболов завършва превода на романа на Чернишевски “Какво да се прави”, който предстои да бъде отпечатан на български език. За съжаление досега не е установено дали двата романа, както и романът “Мадам Тереза...” са издадени на български език.
Двете стихотворения, които Стамболов е превел от руски език, намираме публикувани в авторската му стихосбирка, издадена след смъртта му от редакцията на в. “Свобода” през 1897 г. Кога точно са преведени и дали имат друго разпространение освен посоченото, не е известно. Възможно е, след превода им, безспорно осъществен през революционния период на Стамболов, те да са публикувани в някои от изданията на тогавашния емигрантски периодичен печат.
Значително място в цялостната организаторска и революционна дейност на Стамболов заемат проявите му като агитатор и пропагандатор на националната революция.
Първата словесна изява с обществена значимост на Стамболов, както вече стана дума, е през 1871 г. на църковния събор в Цариград. През лятната ваканция на 1872 г. Стамболов придружава прочутия войвода Филип Тотю при посещението му в Минковия пансион в гр. Николаев. Целта им е била да агитират в полза на революцията и да съберат парични помощи за “народното дело”. Добри Ганчев си спомня за това събитие: “Младо голобрадо момче, възнисък, набит, с малки, но живи пронизвателни очи, с крупна, овална глава, полутатарски тип, младият Стамболов привличаше на учениците от Минковския пансион повече вниманието, отколкото сухата кокаляста фигура на крилатия войвода. Петокласници и шестокласници се тълпяха около гостите, слушаха хвалбите на Тотя войвода, слушаха и декламираните от самия автор стихове на младия поет Стефан Стамболов.”14
През 1874–1875 г. Стамболов, вече като апостол на вътрешните революционни комитети и наследник на Левски, прави две обиколки из страната с организаторска и пропагандаторска цел. След като бързо се ориентира в обстановката, Стамболов си създава подходяща легенда за пред турските власти. В с. Бяла черква, където председател на местния революционен комитет е Бачо Киро Петров, му подаряват кон и той продължава обиколката си като странстващ книжар. Обикаляйки редица селища из Севлиевско, Търновско, продава и пропагандна литература. Така за месец и половина Стамболов възстановява и създава около 40 комитета, които го упълномощават да ги представлява пред БРЦК. В личния му бележник от онова време са записани множество имена на революционери, с които се е срещал и които е агитирал, като: Колю Ганчев от Стара Загора, Стою Филипов от Чирпан, Сава Райнов от Сливен, Димитър Матевски от Пловдив, Иван Арабаджията от с. Царацово, Пловдивско, Ганю Маджареца от Карлово и др.15
През тези свои обиколки, при срещите, които е имал с комитетски дейци, Стамболов непрекъснато упражнявал, развивал и обогатявал дарбата си да говори пред аудитория. Имайки опита на член на руски народнически кръжок, спомняйки си многобройните дискусии с другарите си от групата на Ковалски, използвайки аргументи от прочетена пропагандна литература, той говори на близък и разбираем за селяните език. Харесвал се е и на интелигентите – главно селски учители – със своята начетеност. Вероятно, а така сочат и оскъдните свидетелства (Ив. Андонов, Н. Чехларов), Стамболов е използвал широко в своята пропагандаторска и агитационна дейност знанията, които е придобил при превода на брошурата “За парите”.
За революционната и публицистичната дейност на Стамболов, според А. Страшимиров, е характерна “реалистична предвидливост, мисловна яснота, а при действие – строго определена задача.”16 Стамболов е притежавал качества, каквито е изисквал историческият момент, и е успявал да увлече хората със своето революционно слово, подплатено с революционно действие.

Корица на сборника Стефан
Стамболов – публицистика,
в който е събрано
публицистичното му
наследство
от 1875 до 1895 г.

За словесните изяви на Стамболов в полза на националната революция документи почти не са запазени и за тях можем да съдим главно по спомени на негови съвременници. Никола Обретенов свидетелства, че Стамболов е говорил убедително като Левски. Когато не успявал да си послужи с проповед и убеждение, той употребявал революционните си песни. Иван Андонов добавя: “В разговора си беше много тих, гласът му изразителен и приятен за слушане... Той почна да говори с живи ораторски изрази за миналото на България, за страданията на народа и каза, че нам предстои сега да подготвим този народен бунт, за да го освободим от турската тирания.”
Най-много свидетелства за агитаторската и пропагандаторската дейност на Стамболов в полза на националноосвободителната революция дава Захарий Стоянов. В своите “Записки” той пише, че неговото пламенно слово и обаятелни патриотични песни са трогвали и най-заспалите му слушатели. Благодарение на своята самопожертвувателност и умело излагане на революционните идеи, след Левски и Бенковски, той е имал най-голямо влияние сред народа. З. Стоянов показва още един епизод, който е характерен с това, че дори и при неуспех (Старозагорското въстание) Стамболов не губи самообладание и ораторски плам: “Пъргавият Стамболов беше готов да отиде не само в Търново, но и на оня свят, стига само да може да се направи нещо. Труд, мъки, неволи, глад, смърт и пр. бяха за него море до колене. Той изле своя яд на събравшите се в дома на дядо Никола мустаклии юнаци, които наричаше страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр.: засрамете се поне от нас, вчерашни деца, които имаме възможност да живеем от вас по-богато и по-охолно, но за общо добро презрели сме всичко и ходим да се скитаме гладни и жадни. Всички присъстващи мълчаха с наведени глави.”17
Макар и чувстващ морална отговорност за неуспеха на Старозагорското въстание, Стамболов докрай запазва самочувствието си на вожд. Той разпуска четата от около 70 човека и сам тръгва на север към Стара планина. Успява да се добере до Свищов и със съдействието на братя Бръчкови да се прехвърли през Дунава. От Румъния пише писмо до Н. Обретенов, в което изповядва мъката си, съобщава, че е намислил да издава хумористичен вестник, но чакал да получи обещаните пари за закупуване на хартия. Това желание трябва да се разглежда като верен избор на единствено правилния път за ново обнадеждаване на моментно покрусения български дух.
И реакцията, както свидетелства Обретенов, не закъснява: “Щом получихме писмото, изпратихме пари на Стамболова... и той дойде, като доведе със себе си Иларион Драгостинов”.18 Стамболов пристига в Гюргево, където се събират оцелели след събитията през 1875 г. млади революционни дейци, и образуват Гюргевския комитет. Присъствието на Стамболов придава по-голям авторитет на апостолския форум. Пък и трудно може да се мине без дар-словото и опита му, придобит от Старозагорското въстание. Страната е разпределена на революционни окръзи и е взето решение въстанието да избухне през май 1876 г. Стамболов е определен за главен апостол на Първи (Търновски) революционен окръг. От януари 1876 г. Търновският край заживява с трескавата подготовка за великото дело. За център на окръга е избран Горна Оряховица, който се смята за по-безопасно място от Търново, където има турска полиция и войска. Стамболов кръстосва неуморимо района, говори на тайни събрания, вдъхва вяра на старите поборници и новите съзаклятници. Усилията му са концентрирани в две главни насоки: чрез енергична и широка пропагандаторска и разяснителна работа да се подготви морално, политически и психологически българското население за предстоящото въстание, и да се осигурят нужните средства, оръжие и боеприпаси.
Като средство за агитация и пропаганда по искане на Стамболов се използва стихосбирката с неговите и на Ботев стихове. В писмата на изтъкнати революционни дейци – Никола и Георги Обретенови, Янко Ангелов, Тома Кърджиев, Димитър Горов и др., от периода декември 1875 г. – март 1876 г. се говори за “Песни и стихотворения” така, както се подчертава и необходимостта от оръжие и боеприпаси. На 24 декември 1875 г. Г. Обретенов съобщава: “За “Песни” ми пишат, но “Песни” не са ги донесли още. Оставам с надежда, братя!”19 През януари 1876 г. стихосбирката пристига в Търново. Никола Обретенов пише от Гюргево на майка си баба Тонка: “Тези три кутии куршуми ще ги дадете на Стамболовов брат... И “Песнопойката” пак нему ще я дадете.”20 А само няколко дни по-късно Стамболов нарежда от Горна Оряховица на комитетския пратеник в Гюргево Сидер Грънчаров: “Бай Димитър (Д. Горов – б. а.), ако е взел от “Песнопойките”, да ми изпрати 50-60. Тук много се търсят.”21 По-късно през март Янко Ангелов съобщава на Тома Кърджиев: “Провождам ви 78 “Песнопойки”. Проводете ги за горе. Потребни са. Искаха ги с особено писмо.”22
Тези кратки редове говорят красноречиво за интереса, с който са посрещани Ботевите и Стамболовите революционни песни и стихотворения, за силата на тяхното въздействие. Книгите проникват в България по нелегалния канал на Търновския революционен окръг: Гюргево – Русе – Търново, а оттам – за другите революционни центрове. Куриерите ги разнасят заедно с оръжието. Трудно е да се измери дали словото или барутът са вдъхвали по-голям кураж на борците за свобода. Ако се спрем на Стамболовото четиристишие

Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
Но искаме свобода,
Човешки правдини!

ще констатираме, че в него е изразена цяла програма, достъпна за съзнанието и на най-неукия и неграмотен съзаклятник. Една програма действена и актуална, възпламеняваща сърцата и разгаряща кръвта.23
Наред с песнопойките, за нуждите на пропагандата била използвана и друга литература с подходящо съдържание: “Кремуций Корд” на Островски (превел Хр. Ботев), “Кърджалии” на М. Чайковски (превел Стефан Ботев) и др.
За това, как е посрещан главният апостол от комитетските дейци на Първи революционен окръг и какво впечатление е правел, свидетелства Петър Пешев, брат на севлиевския апостол Стефан Пешев: “С брат ми отидохме в Горна Оряховица, където той се срещна с Измирлиев, Панов, Грънчаров и Ст. Стамболов. Последния (22-годишен) намерихме в една ниска къщичка, седнал на миндеря, обут в потури и фермене и пишещ. Личеше по умния му и жив поглед, по интелигентното му лице, по чистите му ръце, по разговора му, че това не беше селянин, но образован гражданин, който се прикриваше в селското облекло. Като излезнахме от къщата, брат ми прошепна: този е Стефан Стамболов, апостолът на Търновския революционен окръг. Това име ми беше вече познато от Старозагорското приключение през 1875 г., където той извърши опит за въстание, и от стихосбирката “Песни и стихотворения”, която Ботев и той бяха издали наскоро във Влашко. Стамболов ми направи силно впечатление.”24
С цел да запази пълната конспиративност, Стамболов отсяда в с. Самоводене, откъдето ръководи подготовката на въстанието. В писмо до свой съратник пише: “Очакваме попа (Харитон) и дяда (Никола Хаинченина) с нетърпение, така също и оръжието.”25 Поп Харитон и другарите му пристигат от Румъния на 31 март. На 1 април Стамболов провежда съвещание на актива на Търновския революционен окръг, поставя задачите на всеки апостол и местен революционен комитет и разпраща дейците по места. В началото на април ръководителите на Пловдивския революционен окръг изпращат писмо до другите революционни окръзи в Търново, Сливен и Враца, с което се интересуват как върви подготовката на въстанието. Куриерът от Търново се завръща най-рано и предава отговора на Стамболов, в който той “хокал, че панагюрци бързат с въстанието. Те в Търново били водили преговори със Сърбия и Одеса, за да действат задружни”.26
Преждевременното обявяване на въстанието в Копривщица на 20 април се отразява на подготовката на въстанието в Търновски революционен окръг, където турската власт веднага взема мерки за залавяне на бунтовническите ръководители. При тази обстановка на 25 април в Горна Оряховица Стамболов отново свиква тайно общо съвещание, пред което държи голяма и пламенна реч. Взема се решение въстанието да се обяви незабавно, за да се подкрепят вдигналите се на борба въстаници от Пловдивски окръг.
Прокламации към населението и към революционните дейци Стамболов използва като организатор и ръководител и на Старозагорското, и на Априлското въстание. Малко от тези прокламации обаче са стигнали до нас. Захарий Стоянов цитира в своите “Записки” революционна прокламация от лятото на 1875 г., чиито автори са Ботев и Стамболов. Тя има програмен характер, започва с обръщението “Милий народе български!” и поставя следните задачи пред националната революция:
„1. Всеки българин, от най-малкия до най-големия, е длъжен да постоянства в народното решение и да не дава никаква поддръжка и помощ на досегашното правителство и неговите привърженици, виновници за нашите злочестини.
2. Всеки от вас, и който остане в къщата си, и които зимате оръжието в ръка, не трябва да бива ни най-малко ожесточен против мирните турци, наши съжители и състрадалци.
3. Додето не се освободим от това правителство и не изградим друго, способно да ни направи доброчестни, паричният имот трябва да е на разположение на нуждите на святата ни цел.”27

Тази прокламация има характер на политическа и икономическа програма, национално и социално ориентирана, интернационална и напредничава, съдържаща и твърдост, и хуманизъм. Използвайки я за агитация в навечерието на Старозагорското въстание, Стамболов много точно отчита икономическите подбуди на селяните и умело ги използва. Той говори, че ако въстанието успее, богатите турци ще бъдат прогонени, а селяните – обезпечени със земя за сметка на техните имоти.
Не е минала без печатни прокламации и подготовката на Априлското въстание. За съжаление, преки свидетелства за обществения резонанс на тези, по същество публицистични, материали не са останали. За един от тях съдим по публикацията от 26 юни 1876 г. (когато въстанието е вече потушено и Ботев е убит) в румънския вестник “Тимпул”, който отпечатва на своите страници “Апел на българските борци на Балканите”, подписан от Ботев, Стамболов и дейци от Гюргевския комитет: “Вдигнете Вашия глас и подайте ръка в защита на най-свещените интереси на човечеството.”28
През революционния етап от своето идейно-политическо развитие Стефан Стамболов сътрудничи с публицистични материали – главно политически песни и статии – на редица периодични издания: сп. “Читалище”, вестниците “Знаме”, “Михал”, “Тъпан”, “Нова България”, руските “Голос” и “Наш век”.
След оттеглянето на Любен Каравелов от активна революционна дейност и спирането на неговия вестник “Независимост”, революционната партия на българската емиграция остава без свой печатен орган. За да запълни празнината, Ботев започва да издава в. “Знаме”, с което фактически обединява българската революционна емиграция. Негов най-сериозен помощник във всички начинания по това време е Ст. Стамболов. В свое писмо до Михаил Греков Ботев пише: “Сега за мене. Аз имам типография, издавам “Знаме”, проповядвам бунт. Преди 10 дена в Букурещ имахме голямо събрание из България, из Сърбия (Панайот) и из Румъния, решихме: бунт... Емисари за сигнала изпроводихме 15 души, с тях и Стамболов, който цяла зима беше при мене.”29 Председател на събранието, проведено през пролетта на 1875 г., е Панайот Хитов, а главни оратори са Хр. Ботев и Ст. Стамболов.30
В друго писмо до Д. Горов, от 2 май 1875 г., Ботев потвърждава: “Стамболов е вече при мене (след обиколката му из България по поръчка на БРЦК и срещата му в Цариград с генерал Игнатиев, с чиято помощ (за издаването на в. “Знаме” – б. а.) ще да се вземе сега в неделя и работата ще тръгне по масло.”31
В. “Знаме” излиза в една годишнина – 27 броя, в които са събрани 26 статии, 47 дописки, 138 известия, 23 политически прегледа и други литературни материали. В него са поместени само 2 стихотворения – едното е от неизвестен автор, другото е от Стамболов.
Резултат от разцеплението в революционната организация и влошените отношения между нейните водачи – Л. Каравелов и Хр. Ботев – е възобновяването по инициатива на Ботев на хумористично-сатиричния вестник “Тъпан”. Това е първият български хумористичен вестник, чиято задача е била да отстоява възгледите на революционната емиграция. През 1872 г. Л. Каравелов пише, че нито един български вестник по това време, освен “Тъпан” и “Дума на българските емигранти”, не е имал “своя програма”.32
Вестникът излиза два пъти: през 1868–1870 г. (12 броя), и през 1875 г. (4 броя), с редактор Иван Мънзов. “Тъпан” не е бил голям вестник (четири страници малък формат), не е бил богат в жанрово отношение. Повечето от публикуваните в него материали от 1875 г. са без подпис. Основен прицел на разобличаваща критика е бил Л. Каравелов, а вестникът се е печатал в печатницата на в. “Знаме”, където по това време често е пребивавал и Стамболов. Поради тези факти някои изследователи приемат, че преобладаващата част от сатиричните материали са излезли изпод перото на Ботев и Стамболов.33 След възобновяването на в. “Тъпан” на неговите страници намираме поместени политическите сатири на Стамболов “Знаеш ли кой съм аз?” и “Какво гледам?”.
Непряко свидетелство за принадлежността на Стамболов към кръга около “Знаме” и “Тъпан”, противопоставящи се на Л. Каравелов, е едно писмо на Ботев: “Той (Стамболов – б. а.) искаше разпространението на “Знание” (списание с културно-просветна насоченост, издавано от Л. Каравелов след конфликта му с Ботев – б. а.), за да може да обикаля България, но то му се не даде.”34

В. Нова България, последният
вестник на Христо Ботев, на
който от бр. 54 до края на
излизането му редактор е
Стефан Стамболов.

В началото на март 1875 г. Каравелов, в чиято печатница се печата тогава Ботевият “Знаме”, отказва да предаде на Ботев отпечатания вече брой 11 на вестника, под предлог, че имат неуредени финансови въпроси. С това напълно прекъсват връзките между довчерашните съратници по борба и перо. От Каравелов се оттегля и Стоян Заимов, работник в Каравеловата печатница, който по този начин остава без препитание. Малко по-късно в Браила Заимов започва да издава вестник “Михал”. Допълнителна светлина по този въпрос хвърля в свое писмо печатарят Димитър Паничков: “В 1875 г., понеже Заимов бедстваше, то за да му се намери някоя по-лека работа, Христо Ботев ми писа от Букурещ да почнем да издаваме в Браила седмичен хумористичен вестник. Аз го послушах.”35
Както се вижда, инициатор за издаването на “Михал” е Хр. Ботев, който, както в случая с възобновяването на “Тъпан”, го използва като трибуна срещу Каравелов. Мотивите да не ползва за тази цел собствения си в. “Знаме” вероятно се коренят в стремежа му да не засилва разцеплението в революционната емиграция, но същевременно да продължава да разобличава Каравелов и да привлича негови бивши привърженици около себе си. Към тази позиция на Ботев се придържа и Стамболов, който изпраща свои стихотворни политически сатири, насочени срещу Каравелов, като “Знаеш ли, кой съм аз?”, за публикуване в “Михал”.
След потушаването на Априлското въстание Стамболов сътрудничи (заедно с Иван Вазов) на в. “Нова България”. Това е последният вестник, създаден от Хр. Ботев, останал редактор само на първия му брой. След смъртта на великия революционер редактори на вестника са други дейци, сред които Райчо Блъсков и Стефан Стамболов. Интерес представляват обстоятелствата, при които старият български просветен деец Р. И. Блъсков предал редакторството на Стамболов. През ноември 1876 г. в Букурещ заседава БЦБО. След приключването на заседанията е отслужен парастас в памет на загиналите народни борци. На него Стефан Стамболов “прочете едно словце, в което накратко и ясно изложи революционното движение на Балканския полуостров от Херцеговското въстание до сега. Словото беше доста красноречиво и трогателно, много от присъстващите плакаха.” (в. “Нова България”).36
Веднага след словото дядо Блъсков, трогнат и развълнуван, прегърнал Стамболов и му отстъпил редактирането на вестника, което Стамболов изпълнява от 53-ти до последния 75-и брой. Младият публицист възстановява Ботевите революционни традиции на вестника, пледиращ за народни свободи и национална независимост. В него често се печатат стихове от Раковски, Ботев, Вазов, Стамболов. “За да се заловя с тази трудна и неблагодарна задача – споделя новият редактор, – накара ме моето горещо желание да бъда полезен народу си, доколкото ми е възможно и ми иде отръки, в тия трудни и усилни времена, когато не е възможно с ножа си, то поне с перото си, докато пак се представи случай да поделиме с нашия умразен и развратен тиранин “юнашки мегдан.”37
С възторжената си статия “Войната се захвана” Стамболов приветства предстоящото народно избавление. След като отдава почит на “сичките тия поборници и мъченици, които чрез своите неимоверни усилия и жертви докараха работата до тая точка”, авторът развълнувано зове: “Братя! Да се съберем синца под знамената на орела и лева (руското – орел, българското — лъв – б. а.)... Напред, победата ще бъде наша, защото правдата е с нас! Да живее свободна България! Да живее великата и славна Русия, нашата освободителка! Да живее цялото славянство!”38 Статията не е подписана, но и от пръв поглед проличава бойкият, настъпателен и нетърпящ колебания стил на Стамболов.
Разгледаните дотук факти за сътрудничеството на Стамболов в български емигрантски печатни издания трябва да се допълнят с още два – за сътрудничеството му в руски вестници:
В “Спомени от княжеското време” Добри Ганчев свидетелства: “Срещнах Стамболов в Букурещ, в разгара на Руско-турската война. Той имаше стая в хотел “Габровени”, където пренощувах и аз... и минаваше за кореспондент на руския вестник “Голос”... Похвали ми се с кореспонденциите си, тикна ми да прочета последната от тях.”39
За разлика от Д. Ганчев, съвременният изследовател (Б. Билуев, Д. Цонев – б. а.) е по-пълен и конкретен: “В началото на войната във в. “Наш век” се поместват кореспонденции от Стефан Стамболов, подписани С. Н. С., за които той съобщава на И. С. Аксаков в частно писмо. Интересни са изказванията на Стамболов за положението в българското движение през периода на войната 1877–1878 г. Позовавайки се на мнението на руските представители на славянските комитети Д. Хомяков и А. Наришкин, Ст. Стамболов пише, очевидно споделяйки тяхното мнение: “Сред българската емиграция не съществува никаква “стара партия”, защото не трябва да се наричат партия тези хора, които нищо не работят и нямат никаква определена цел. “Младата партия” също не е партия – това са само най-добрите синове на България, които винаги са живеели и работили със своя народ и чиято крайна цел е освобождението на България от турско иго”. Подобна позиция... заема друг кореспондент на този вестник – известният руски писател В. И. Немирович-Данченко в статията “Апостоли и мъченици на България”. Междувпрочем той уредил сътрудничеството на Стамболов във в. “Наш век”.”40

В. Остен, издаван от
П. Р. Славейков по време на
Учредителното събрание
в Търново 1879, на който
сътрудничи и
Стефан Стамболов

През първите години след Освобождението Стамболов продължава да пише политически статии и стихове и да издава вестници.
От 10 февруари до средата на април 1879 г. в Търново заседава Учредителното събрание. Народният представител П. Р. Славейков започва да издава хумористичен вестник “Остен”. Един от главните му сътрудници е Стамболов, който бързо се откроява със своето публицистично перо. С неочаквана за мнозина лекота той запълва част от вестника с хумористични куплети, преработени народни песни, статии, епиграми, които се характеризират със спонтанност и непосредственост. Публикува ги под свое име, с инициалите си или с псевдонимите “Незлоблив поет” и “Незлобин”.
Още в бр. 2 на “Остен” се появяват сатиричните строфи “Народни мелодии”. Те имат за предмет напрегнатата обстановка, в която се решава съдбата на българския народ. В бр. 5 излиза неговият цикъл с епиграми и хумористични откъси “Трипеснец”.

Аз те чувах, байоновата, че велик си бил мудрец!
що ти трябва да показваш, че велик си бил глупец!

Или:

Не се чуват чифутите, заслепил ги кяра.
И не летят юнаците на бой зарад вяра.
Сички дремят, кокошева слепота ги хванала!

Стамболов се оказва силно чувствителен към даденостите в политическия живот на страната. С изненадваща категоричност и безкомпромисност той изважда на показ новите нрави и идеали. Благодарение на своята политическа публицистика бързо става любимец на търновската общественост. В редица политически сатири той осмива консерваторите Марко Балабанов и Димитър Греков („Дует” – в “Целокупна България”, бр. 31 от 23 октомври 1879 г.), Тодор Бурмов (поемата “Долабан войвода” – в същия вестник, бр. от 24 ноември 1879 г.), редактора на консервативния орган “Стара планина” (стихотворението “Сурвакание”) и др.
По време на режима на пълномощията Стамболов съвсем пълноценно използва своите заложби: “Стамболова песен от ония дни се пееше и по селата – свидетелства А. Страшимиров, – пееше се като нова народна песен: млада невеста оплаква нещастната си съдба, че майка є я “задомила за един немец”. Княз Батенберг – задоменият за България немец, трябваше в скоро време да почувства, че срещу него се възправя народният гняв и недоволството от потъпкването на Търновската конституция.”41
Във връзка със същите събития С. Радев пише: “Стамболов, у когото поетът се събуждаше по време на агитация, бе съчинил и тоя път една политическа песен:

Кажи, майко, защо носиш
тез черни чембери?
Дали деца плачеш, майко,
или деца измрели?
Мене ме, синко, немец люби,
дано добро да не види!

Под звуците на тази песен търновчани устройваха излети в лозята и се фанатизираха взаимно за застрашения конституционализъм.”42
През този период Стамболов посвещава някои стихотворения и поеми на свои другари от времето на революционната борба. Такова е стихотворението, посветено на Любен Каравелов:

О, брате, Каравелов, що рано тъй умря
за скръб на твойта чудна хубава земя?
Кажи кому остави ти твоите мечти
и твоите идеали – прекрасни и свети?
Кой днеска ще да пази народната ни чест
от нашите душмани, от българите с жест?
О, Любене, знам, че негодуваш от дън душа,
кат видиш турчин, заместен от български паша!

Подобни по съдържание са и стихотворенията “Мъченик”, “На обесените в Търново” и др.
Най-сериозните публицистични творби на Стамболов от ранния етап в развитието му на държавник са статиите “Конституцията се нарушава”, “Долу членовете на Народната партия” и “Печатът е свободен”.
След съставянето на първото консервативно правителство, либералите за известно време се показват толерантни към своите противници. Но дръзкото поведение на консерваторите, целящи да спечелят княза единствено на своя страна, и някои техни конституционни отстъпления бързо активизират либералната преса. На 25 юли 1879 г. Стамболов започва атаката срещу правителството с две остри, пълни с ирония статии, озаглавени “Конституцията се нарушава” и “Долу членовете на Народната партия”. Нарушенията на правителството според автора са две: първо, в декларацията на кабинета князът е наречен “височество”, когато според конституцията той има титлата “сиятелство”, второ, в. “Витоша” (орган на Консервативната партия) титулува Марко Балабанов “негово превъзходителство министърът на външните работи”. Стамболов реагира непримиримо: “Ние искаме да обърнем внимание върху думата “височество” и да попитаме сегашните министри да ни покажат в кой член на Конституцията се споменава, че нашият многолюбим княз носи титлата “височество”. Нали Вие, министрите, сте пазачите и прилагателите на Конституцията? Извинете, аз бях забравил, че някои от Вас бяха протестирали срещу нея. Тогава Вие имате пълно право да я нарушавате!”43
Борбата, водена от дейците на Либералната партия, прераства и се слива с борбата срещу консерваторите и тяхната партия. “У нас – пише Стамболов в “Долу членовете на Народната партия”, – има две партии. Едната е голяма, народна партия, която изработи нашата свободолюбива Конституция, с която партия беше и сичкият народ и от която не се избра първото българско министерство. Другата е консервативната, или по-добре – обскурантската, миниатюрна партия, която секи път е гледала и ще гледа да ограби народните права и свободи и от която, за зла участ, се избра първото българско министерство. Народната партия е сичкият народ, а обскурантската партия са само ония съмнителни личности, които в турско време смучеха народния пот и се угояваха от неговите мъки и страдания.”44
Статиите на Стамболов веднага предизвикват огромен отзвук. Разразява се мощно движение против правителството на консерваторите и неговите методи на управление. П. Р. Славейков също пише няколко статии, с които напълно се присъединява към иронията и сарказма на Стамболов. В борбата с консерваторите недвусмислено се изтъква тяхното сходство и приемственост с чорбаджиите от времето на робството.
Със свои статии и стихове Стамболов сътрудничи и на други либерални издания по това време, като в. “Независимост” и в. “Братство”. Но тяхната краткотрайност и недостатъчно обществено въздействие са една от причините да опита силите си, като сам издава своите вестници. Това са в. “Съединение”, от който са отпечатани 10 броя между 26 декември 1880 и 26 февруари 1881 г., и в. “Свободен печат” – 13 броя между 7 март и 20 юни 1881 г.
По отношение на в. “Съединение” мненията на изследователите на българския печат са разделени. Според Г. Боршуков в. “Съединение” не е издаван от Стамболов, а от Киро Тулешков, в чиято печатница е отпечатван (бившата Ботева печатница). Г. Боршуков смята, че вестникът не е списван от Стамболов, изтъквайки аргументи, произтичащи от неговата насоченост и от стила на някои отпечатани материали. По-старите изследователи на българския печат – Юрдан Иванов, Сава Бобчев, д-р Борис Андреев и други, сочат обаче Стамболов като негов редактор. Техните аргументи също не предлагат неоспорими доказателства.
Обстоятелството, че досега от в. “Съединение” са открити и запазени само два броя, в които няма материали, публикувани от Стамболов, не позволяват да се прави пълен и категоричен извод за редактора на вестника. Смятайки въпроса за открит, предвид възможността да бъдат издирени други броеве на вестника, които допълнително да осветлят дискусията, приемам в полза на настоящото изследване, че редактор на в. “Съединение” е бил Стефан Стамболов. Той се е борил за съединението на разкъсаните части на България от първия ден след обявяването на решенията на Берлинския конгрес. Стамболов е инициатор и един от ръководителите на първите комитети – “Единство”. Напълно в духа на времето и съобразно с разбиранията на младия политик и публицист е да започне издаването на вестник с такова заглавие.
Другият вестник, чийто редактор и издател е Стамболов – “Свободен печат”, е ортодоксален либерален вестник, поради което е спрян след суспендирането на конституцията. Според Г. Боршуков “той е един от значителните либерални вестници в Княжеството, продължител на традициите на Каравеловата и Ботевата журналистика, воюващ против консерваторите... Този вестник, в който се открива силата и буйното перо на редактора му, младия Ст. Стамболов, преди той да застане на последните си позиции.”45
В “Свободен печат” Стамболов публикува статията си “Печатът е свободен”, в която излага програмата си: “Заявяваме пред нашите читатели, че ние ще се стараем, доколкото ни допущат силите, да употребиме това право, дадено нам от Конституцията, за да браним интересите на народа, за да защитаваме правата му и свободите му, да поддържаме сичко здраво и полезно за общото добро, като едновременно се стараем да изтръгнем и изкореним плевелите и злите треви, които са порасли в народната нива и които са ни останали наследство от вековното робство.”46 По-нататък в програмната си статия вестникът апелира за стриктно спазване на конституцията, “за да не се опропастяват с нея заедно и народните правдини и свобода”, както и за “съединението на разкъсаните от Берлинския договор части на българския народ”, което е “винаги било нашето най-горещо заветно желание”.
Както се вижда, това е една национална комплексна програма, събрала в себе си най-болезнените проблеми на нацията, стоящи за решаване пред българското общество след подписването на Берлинския договор.47

В. Свободен печат, на който редактор
и издател е Стефан Стамболов.

1 Маринов, Д. 1992, ч. I, 18–19.
2 Цит. съч., 18.
3 Андреев 1948, 79.
4 Бакалов, Г. 1936, 121–126.
5 Иванов, Д. 19932, 73 с бел. 113.
6 П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев и З. Стоянов 1967, 422.
7 Иванов, Д. 19932, 74 с бел. 115.
8 Радев, Ив. 1988.
9 Поглубко, К. А. 1977, 574–581.
10 Иванов, Д. 19932, 80 с бел. 118.
11 Бурмов, Ал. 1939, 93.
12 Вж. Макгахан, Я. 1880.
13 Ботев, Хр. 1976, 233.
14 Ганчев, Д. 1939, 152.
15 Бимън, Ал Х. 1896, 14–15; Андонов, Ив. 1927, 39.
16 Страшимиров, А. 1935, кн. III, 48.
17 Стоянов, З. 1940, т. I, 182.
18 Обретенов, Н. 1970, 204.
19 Унджиев, Ив.–Унджиевау Цв. 1975, 652.
20 Пак там.
21 Пак там.
22 Пак там.
23 Косев, К. 1984, 136.
24
Пешев, П. 1925, 35.
25 Априлското въстание 1954, 184.
26 Унджиев, Ив. 1983, 112.
27 Стоянов, З. 1940, т. II, 64–65.
28 Велики, К. 1983, 213–214.
29 Унджиев, Ив.–Унджиева, Цв. 1975, 546.
30 Пак там.
31 Иванов, Д. 19932, 93 с бел. 146.
32 Унджиев, Ив.–Унджиева, Цв. 1975, 187.
33 Цит. съч. 197.
34 Ботев, Хр. 1971, 490.
35 Начев, Н. 1933.
36 Терзиев, К. 1984; ср. Иванов, Д. 19932, 95 с бел. 151.
37 Иванов, Д. 19932, 96 с бел. 152.
38 Цит. съч., 96 с бел. 153.
39 Ганчев, Д. 1939, 152–153.
40 Билунов, Б. 1973, 98
41 Страшимиров, А. 1935, кн. II, 67.
42 Радев, С. 1973, т. I, 293.
43 Иванов, Д. 19932, 135 с бел. 207.
44 Пак там.
45 Боршуков, Г. 1984, 198.
46 Иванов, Д. 19932, 137–138 с бел. 210.
47 За Ст. Стамболов като публицист вж. подробно Иванов 1996; ср. Топенчаров 1963, 92–94, 110–112, 120–122, 275–280, 289–291, 299–301; Боршуков 1976; Боршуков-Панайотов 1976, 213, 214, 220–222; вж. прегледа на тази литература у Иванов 19932, 9 с позовавания.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания НетИнфо БГ