Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 19

Галчев беше полегнал на леглото си и четеше. По-право той се мъчеше да чете, защото много често затваряше книгата, поставяше пръста си в нея, за да не изгуби страницата, и се замисляше. По едно време вън залаяха кучета – не Видра и Ханджар, те не лаяха, който и да додеше, – а другите, постовите кучета. Те лавнаха само няколко пъти, а след туй някак лениво заскимтя–ха, като че се прозяваха. Туй показваше, че са дошли познати, свои хора.
И наистина, като стана и погледна от прозореца, Галчев видя, че бяха дошли двама войници с две кучета. Той ги позна, те бяха от съседния пост и патрулираха по границата. И докато войниците се отбиха и влязоха в поета, кучетата им останаха малко назад и легнаха в тревата. Галчев навлизаше вече в особеностите на пограничния живот и обичаше да наблюдава тия умни животни. Двете кучета си приличаха едно на друго, и двете бяха сиви и големи като вълци. Те бяха сложили глава на предните си нозе, снишаваха се и се гушеха в тревата, като че искаха да станат невидими. Не че беше ги страх – ако трябваше да покажат силата си, можеха да се нахвърлят на постовите кучета и да ги сдавят. Видра и Ханджара те можеха да пропъдят само като заръмжат, като понагърчат горната си устна и потракат зъбите си и червения си език между тях. Ако искаха, те можеха да завържат и приятелство с тях, защото не дохаждаха за първи път и бяха познати. Вместо туй, те предпочитаха да си лежат мирно настрана. Те знаеха, че войниците, с които бяха дошли, ще излязат и пак заедно с тях ще се върнат обратно по границата. Туй им беше службата. Към всичко друго те оставаха равнодушни и не искаха да си отварят излишна работа.
Галчев чу, че долу някой попита: "Тук ли е подпоручика?" – по стълбите се чуха стъпки, след малко на вратата се почука и влезе един нисичък войник с мургаво запотено лице. Като взе "за почест", както беше обичаят по границата, и отрапортува, че "по постовете и заставите на Негово Величество всичко е в ред", той сне пушката си, извади от чантата си един плик и го подаде на Галчева.
– Това писмо, господин подпоручик, го донесоха от поста "Караджата". Казаха да ви го предадем.
Галчев прочете бележката: офицерът от съседната застава му съобщаваше, че гостите са били там, посрещнал ги ротният командир и си заминали за града. Галчев освободи войника и започна да се разхожда из стаята. Ако не бяха тия гости, той щеше да се види с Нона, както бяха си обещали. Наистина, той беше отскочил до чифлика веднага след заминаването им, но не намери Нона там. Следния ден, когато пак имаше поща, тя не доде. Милчевски беше му казал, че са се получили две телеграми една след друга за чифлика. Трябва да се е случило нещо, щом Нона от три–четири дни не беше дохождала. Той се надяваше да я види в други ден, когато пак имаше поща, а дотогаз трябваше да чака и му се струваше, че времето тече много бавно.
Галчев доде пак до прозореца. Едно от кучетата, които още лежаха в тревата, подигна глава и погледна към поста, навярно беше чуло познат глас, но като разбра, че войниците няма да излязат, сниши се пак в тревата. Галчев погледна сянката и разбра, че часът е четири. Откакто беше на границата, той можеше да познава кое време е и без часовник. Вечер стигаше да погледне вечерницата (тя сега изгряваше рано на запад), за да познае колко е часът, според туй, докъде е слязла над хоризонта. Към единадесет и половина часа през нощта петелът, който спеше на черницата пред поста, пропи ваше, гъските се разграчваха към два часа след полунощ. И още много и различни знаци имаше, които му помагаха да има едно непогрешимо чувство за времето.
Галчев се гордееше, че тук, сред природата, той можеше да научи много неща, които по-рано не знаеше. Ето например ония там овце. Защо са се пръснали в такава голяма дъга, наредени една до друга като зърната на броеница? Ако бяха го попитали за туй, преди да беше дошел на границата, той надали би могъл да отговори. А работата е много проста: щом жегата попремине и се разхлади, овцете се дигат от пладнището си и повличат да пасат, но, както пасат, вървят винаги срещу вятъра и тъй като всяка овца иска да я лъха хладина (овцете са най-чувствителни към жегата), тя излиза напред, до нея втора, трета и т. н., докато всички се наредят една до друга като войници във верига.
"Дребни неща, помисли си Галчев, но трябва да се забележат." И какви не мисли дохаждат на човека, когато той живее в усамотение. Когато вечер погледнеше към вечерницата, едрата звезда със спуснати лъчи като ресници му се струваше като око, а това око е окото на Нона. Може би в същия миг и тя гледаше към вечерницата и оттам нейният поглед стигаше до него. И чифликът, и постът бяха захвърлени в пустотията на тия полета, край границата, а хората, които живеят в такива глухи, отстранени места, винаги се чувствуват, мислеше си Галчев, по- близо един до друг, отколкото разстоянията между тях.
Галчев се облече, наложи фуражката си и слезе долу. Да отиде ли в село? От тая сутрин, колкото пъти беше помислил за Нона, струваше му се, че ако отиде в село, ще я види. Но той беше си помислял същото и вчера, и онзи ден, а тя все не дохождаше. Галчев тръгна към село. Слънцето, обърнато вече на запад, го удари право в лицето, насреща му полъхна горещина като от пещ. Не му се вървеше и наместо да продължи пътя си към селото, той се повърна и влезе в градината, която се зеленееше пред поста, като оазис. Някой от офицерите, които бяха стояли по-рано, беше насадил от семе акации и без да ги разсаждат вече, бяха пораснали високи и гъсти, като млада гора. Под тях имаше шубралак и висока зелена трева, тесни пътечки ги прорязваха ту в една, ту в друга посока. По- навътре, сред една доста големичка поляна, имаше беседка, направена от акациеви клони и покрита със сено. Сега полянката беше наполовин огряна от слънце, а самата беседка беше на сянка. Галчев седна там, прехвърли и двете си ръце върху облегалката и се загледа. Върховете на салкъмите, огрени от горещото слънце, дремеха, без да трепват ни най- малко. Навътре под тях се тъмнееше сянка. Някъде в шумака се боричкаха и дигаха врява врабци. Само там вейките се поклащаха, отроняше се някое листо и падаше на земята.
Откъм поста се чу да тупат копита на кон, леко и без шум се плъзнаха колелета, а след малко Хубен заговори с някого.
– Къде е? В градината ли е? – чу се бистър женски глас. Галчев позна Нона и веднага се спусна към поста. – А, ето го! – извика радостно Нона, като го видя. Наблизо беше спрян кабриолетът й и черният кон лъщеше на слънцето като смола.
– Къде сте се скрили? – каза Нона, като се усмихваше и снемаше едната си ръкавица. – Искате ли гости? Тук може ли да се дохажда? Не е ли забранено?
– Моля, моля, г-це – покани я Галчев, като сочеше с две ръце към стълбата. – Заповядайте!
– Горе ли? Вий горе ли живеете? – Нона чевръсто се заизкачва по стълбите. Галчев вървеше след нея, но когато се изкачи горе, той се спря, обърна се и извика на войника:
– Хубене, гледай коня на госпожицата. Дръпни го под навеса и му дай сено.
Като влезе, Галчев завари Нона седнала вече близо до масата. Тя снемаше и другата си ръкавица и с весел поглед оглеждаше стаята. Кой знае как, през ума на Галчева мина мисълта, че тъй както я виждаше сега – свободно преметнала единия си крак върху другия, с изопнати тънки чорапи и с малки жълти пантсфки, както беше усмихната, със светнали черни очи, – тоя неин образ, тук, в неговата войнишка стая с чисти бели стени, той ще трябва да го запечати в паметта си и да го запомни завинаги. Може би затуй той самият я гледаше и се усмихваше.
– Хубавичка ви е стаята – каза Нона. – Ами не е ли опасно тук? Мене ме е страх – засмя се тя, като все се оглеждаше наоколо.
– Страх ли ви е? От какво може да ви е страх?
– Ами че... не знам, граница е. Е, вий миналата сряда защо не додохте? Сърдя се, да знаете – смееше се тя, като го заплашваше с пръст. – Помните ли какво бяхте обещали? И гости сте имали, госпожици, тук на границата. Може ли таквоз нещо, да дохаждат тук госпожици?
– Щом и вий сте дошли, може – засмя се Галчев.
Те се погледнаха и пак се засмяха. Нона, без да бави каквото и да е усилие над себе си, държеше се свободно и непринудено, а, най-главното, зарадва се, като видя Галчева. Тя забеляза, че и Галчев също тъй е свободен с нея и се радва. Като че бяха се очаквали един друг и се срещаха като близки.
– Най-напред трябва да ви кажа, че гостите ми не бяха госпожици, а госпожи. Госпожата беше на ротния и хазайката й.
– Знам, знам, всичко знам. Има хора, които ми разправят – засмя се Нона. – Това донейде ви извинява. Но и мене ме нямаше тези дни, бях в града. Ходих в града, защото... защото имах работа – свърши тя изведнъж и взе да се смее, защото не искаше да крие, че не й се ще да каже защо беше ходила в града. Тя отвори чантата си, погледна се в огледалото и пооправи шапката си. После тук-там, като ги притискаше с ръка, посъбра и позаглади косите си. Като свърши всичко туй, развеселена сякаш от свободата, с която беше го направила, тя сложи чантата на коленете си, погледна Галчева и се усмихна.
– Днес аз предчувствувах, че ще додете – каза Галчев.
– Нима? Вярвате ли в предчувствия? Вий, пограничните офицери, сте малко особени. Аз познавах един много чуден.
– Кой е той? Как се казва?
– Той не стоеше тук, а в Енидже, от другата страна на чифлика. Веднъж му отидохме с бати Тошо НА гости. Знаете ли, видях един офицер, млад, а с брада и пуши с лула. И все философствува. Види някоя буболечка, ще каже една мъдрост, откъса някоя трева – друга мъдрост. Имаше една лисица, едно вълче и две три яребици. Държеше ги в кафези. При вълчето беше турил едно малко прасенце – искал да ги побратимява.
– Трябва да е имал много свободно време – каза Галчев.
Нона помълча, после се засмя и каза:
– Той веднъж ми писа една картичка. И знайте ли какво ми беше писал? Аз го помня още, защото и досега не съм го разбрала. Пишеше тъй : "Тук при нас божурите – трябва да ви кажа, че около поста, край границата, има много божури, – тук при нас божурите вече цъфтят и всеки техен цвят прилича на рана. Когато хората мълчат, камъните говорят. Аз съм щастлив." Ето какво ми беше писал. Как ви се струва? Разбирате ли нещо?
– Какви камъни говорят? – учуди се Галчев.
– Не знам. Близо до поста имаше развалини, от римско време. Той беше намерил там една статуя, една безобразна жена, с изчукано лице и без ръце, а смееше да ме уверява, че нощно време, на месечината, приличала на мене. Луд човек! Отначало ми беше забавен, но после взе да ми досажда. И замина, махна се.
– Все пак тук нещо се разбира – каза Галчев.
– Разбира ли се? Нищо не се разбира.
– Не, аз разбирам защо той е бил щастлив.
– Разбирате ли? И вий да не сте щастлив?
– Да, щастлив съм – каза Галчев и когато Нона го погледна, той издържа погледа й, все тъй усмихнат.
– Както се вижда, на вас, пограничните офицери, ви трябва малко, за да бъдете щастливи – каза Нона, като отгатна мисълта му и стана.
Тя отиде до прозореца, после се върна към масата и поразрови книгите. Галчев я следеше. Пак му мина през ума мисълта, че трябва да я запомни, както я вижда сега. Тя беше с лека бяла блуза и синя пола. В съседство с блясъка на коприната, заоблените й рамена още повече изпъкваха със загорялата си кафява кожа. По-загоряло изглеждаше и лицето й. Очите й бяха черни и светли.
– Пишат ли ви вашите? – попита Нона. – Вий казвахте, че сестра ви свършва таз година, какво ще прави после? Аз, когато свърших гимназията, исках да стана кинозвезда, да ми вземат учител по танц или да ми купят велосипед. И за трите тез неща плаках.
– Е, купиха ли ви велосипед? – смееше се Галчев.
– Не, дадоха ми кабриолет. Тоя кабриолет тогаз ни го дадоха. И пак ме излъгаха, защото е стар. Но коня е хубав, нали? Ах, Осман е великолепен кон!
Тя погледна фотографията, която беше прикрепена стената над масата, и каза:
– Това майка ви ли е? Ой, изглежда да е много строга!
– Напротив, много е добра.
– Всички майки са добри – въздъхна Нона и пак отиде до прозореца. – Че вий сте имали и градина? – каза тя. – Защо стоим тука, да отидем там, може ли?
– Може, разбира се. Да идем, там е хубаво.
Галчев дори се зарадва, защото сам беше забравил, че може да идат и в градината. Като слязоха долу, Видра взе да се умилква около Нона, въртеше опашка и я гледаше с кротките си кафяви очи. Ханджар незабелязано се приближи и лизна Нона по ръката. Нона се поизплаши и извика, но веднага разбра какъв добряк стои пред нея и без да се бои, потупа Ханджара по мечешкия гръб. Нона поиска да им даде хляб и Хубен й изнесе няколко кори. И докато тя подхвърляше по хапка ту на Видра, ту на Ханджара, отзад изджафка куче и заръмжа. Нона се обърна: към нея с пламнали очи гледаха постовите кучета и се теглеха на веригите си.
– А! тез са лоши – каза Нона. – От тях ме е страх.
Те влязоха в градината. Сега цялата поляна беше в сянка и само върховете на акациите бяха залени с жълта светлина. Галчев предложи да седнат на беседката, но Нона поиска да разгледа цялата градина. Тръгнаха из една тясна пътечка, като отстраняваха с ръка надвисналите вейки, за да могат да минат. Тихо беше, както бива тихо през есен. Сенките не бяха тъмни и черни, каквито са през лятото, а оредели, бледи, изпъстрени с широки ивици от слънчева светлина. Под краката им често пропукваше суха съчка или изхрущяваха опадали листа. Сред тая малка горичка, утихнала и задрямала под топлото слънце, Нона се оживи. Гласът й, чист и мелодичен, ясно се отекваше в спокойния въздух. Отстрани на пътечката, по която вървяха, често прошумоляваше нещо в тревата и Нона се стресваше, като мислеше, че е змия. Но скоро изпръхтяваше кихавица и между изсъхналите бурени се виждаше да играе насам-нататък, като откъсната опашка на гущер, опашката на Видра. Сама тя не се виждаше, скрита в буренака, но се чуваше как души. Близо до нея пристигаше, закъснял както винаги, Ханджар и се спираше, без да разбере какво има, като дишаше бързо-бързо с изплезен език.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания