Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 1

Нона, дъщерята на исьоренския чифликчия, излезе от градината на хотела, гдето беше приказвала досега с пограничния офицер Галчев и с началника на пощенската станция Милчевски, и дойде при кабриолета си, спрян отвън до оградата. С тоя жълто боядисан кабриолет, овехтял и малко старомоден, но впрегнат с висок, хубав кон, "оправен като риба и черен като гарван", както казваха за него селяните, когато го изглеждаха със завист, тя дохаждаше по два-три пъти в седмицата в Сеново да получава пощата си и винаги сама го караше.
Тя и сега сама се залови да го приготви: мина отпред, разчисти набързо с крак наляво и надясно колкото фий беше останал, отвърза коня от стобора и нави юлара на шията му. След туй тя се залови да тури юздата и макар да беше доста високичка, трябваше да се издигне на пръсти, защото конят стискаше зъби и дигаше глава. Все пак тя успя доста бързо и сръчно да нахули юздата на главата му, оправи му гривата отпред челото и внимателно закопча ремъка отдолу. Един – пъти тя премина от едната и от другата страна, като опитваше тук-таме някой ремък, за да види дали е добре затегнат, оправи палдъма на хамутя, който се беше поизкривил, посъбра по-накъсо и юздите. Всичко това тя вършеше свободно, без лутане, без да се затрудни в нещо ни най-малко.
Двама селяни, възстарички, пийнали и двамата, бяха излезли от кръчмата и гледаха Нона. Те взеха да я гледат още когато тя туряше юздите на коня, подсмиваха се, очите им лукаво примигваха – както ей виждаше, чакаха само повод, за да подхвърлят някоя остра думичка за Нона, но тъй си и останаха: тая гражданка, това тънко чернооко момиче, с бяла рокля и бели кожени ръкавици, не се боеше от коня – и то какъв кон! – умееше кое как да похване и вършеше работата си тъй добре, както и те сами не биха я направили на нейно място.
– Видя ли? – каза единият от старците троснато и учудено, види се, защото беше принуден да признае нещо, което не беше очаквал. Той кимна с очи към Нона и повтори. – Видя ли?
– Брава! – отвърна другият. – Бива си я тая щерка. Брава!
Нона не ги чу, защото те бяха доста настрана, и не обърна внимание на тях. Но когато хвана коня за юздата и го поведе, за да обърне кабриолета и да го изкара на пътя, тя чу, че някой каза отзаде й:
– И хубава е, дяволицата. На майка си прилича, на Антица.
Тогава Нона се обърна и видя двамата селяни, които минаваха покрай задницата на кабриолета, погледнаха я и си заминаха към селото. Нона се усмихна. Същите тия думи тя беше чувала и друг път. "Трябва много да приличам на мама – помисли си тя. – Както се вижда, мама са я знаели всички."
Антица Славовска, майката на Нона, наистина беше не само известна, но и много прочута по тия места. Тя беше оная млада селянка, едвам трийсетгодишна, при това рядка хубавица, за която исьоренският чифликчия Манолаки беше се оженил, след като дълги години беше стоял вдовец и когато сам беше близо шейсетгодишен. Тоя брак навремето си дигна голям шум. Омъжените дъщери на Манолаки, както и синовете му, също възрастни, поискаха да го отклонят от това му решение, "да го отърват от срама пред хората", както казваха. Всъщност те се бояха, че от тоя брак можеха да се природят деца и наследниците на чифлика да се увеличат. От друга страна, те се опасяваха от прекомерното влияние, което една млада и хубава жена може да добие над един стар и заслепен от закъсняла страст съпруг.
Те не можаха да попречат на Манолаки, не помогнаха нито молбите, нито увещанията им. Корав и непреклонен човек, особено по онова време, когато беше по-млад, Манолаки не искаше да слуша никого и се венча за младата и хубава селянка. Той се скара, все по тая причина, с по-големия си син Тоша, изпъди го, остави го да скита три-четири години немил-недраг по чужди врати и чак тогава го прибра отново. Но и хубавата господарка на Исьоренския чифлик, Антица, нема щастие да живее дълго, тя се помина, когато Нона беше дванайсетгодишна. Всичката обич и всичката привързаност, която Манолаки беше имал към младата си жена, премина върху дъщеря му. И когато Нона свърши гимназия, макар положението на Манолаки да беше вече разклатено, той я изпрати да учи нещо в Швейцария. През тия две години, откато беше там, тя се връщаше за пръв път това лято.
– Г-це, какво... вий отивате ли си? – извика някой и на вратата на градината се показа Милчевски, а след него идеше подпоручикът. – Че защо бързате? Такова, туй... рано е, я слънцето още де е! – заговори бързо Милчевски, като дойде близо до кабриолета.
Той беше нисичък, с бледно болнаво лице, с редки черни мустаци и малка брадичка. – Ами че такова, туй... друг път повече сте стояли. Постойте, не бързайте толкоз.
– Не, трябва да си ходя вече – каза Нона.
Тя беше застанала близо до самия кабриолет, гърбом към коня, поизтегляше ту едната, ту другата ръкавица и се усмихваше. Тъмносиня баретка, силно накривена, закриваше половината й глава, а от другата страна тъмнокестенявата й коса беше бухнала свободно, гъста и разкъдрена. За един месец, откакто беше чифлика, тя беше изгоряла и почерняла от слънцето като жетварка. Имаше тънки извити вежди и хубави черни очи, обкръжени с дълги черни мигли, светли и засмени. По очите тя най-много приличаше на майка си.
– Постойте, постойте – настояваше Милчевски. Такова, туй... има време още, няма да закъснеете.
– Не, ще си ходя – повтори Нона.
– Е, тогаз много здраве на дяда Манола. Такова туй... кажете му, че ще му дойдем на гости. Ще го запознаем с Галчева – той погледна подпоручика, такова, туй... той не го е виждал още.
– Ах, каква съм! – засмя се Нона, като грабна от кабриолета чантата си, отвори я и показа един плик. – Ей за това писмо най-много съм дошла, а щях да го забравя. Г-н Милчевски, ще трябва да ми дадете една марка!
И без да чака Милчевски, тя се спусна тичешката към станцията. Милчевски тръгна след нея, а Галчев остана при кабриолета. Пощенската станция се помещаваше в отвъдното крило на тоя единствен в селото хотел, направен преди няколко години, тъй като Сеново беше "пропускателен пункт" на границата и минаваха пътници. В отсамното крило, пред което стоеше сега кабриолетът на Нона, беше кръчмата. Между двете крила имаше дълъг прът на едно-две стъпала над земята и за, него бяха наредени надлъж една до друга стаите за пътниците. Отпред имаше градина със засъхнали цветя и лавиците и с няколко акации, под които, на сянка, бяха наредени кръгли масички и ниски плетени столчета.
Докато Нона вървеше надлъж из пруста, Галчев гледаше след нея. Тя имаше един особен, свойствен на нея вървеж: само долу краката й се движеха бързо, бързо, с малки крачки, токовете й почукваха в отсечен равномерен такт, но по-нагоре цялата й снага си оставаше права и стройна, без да се изкриви, без да се наведе, сякаш тя не вървеше, а се носеше на криле, стремителна и жизнерадостна. Тоя вървеж много се харесваше на Галчева и той я проследи, докато тя влезе в станцията. След туй, все тъй усмихнат, той се обърна и се приближи до кабриолета, за да може да спре коня, ако речеше да тръгне.
В кръчмата се чуваше глъчка – някои там пиеха. Един висок, малко приведен и плещест селянин, разгърден, с отъркани потури и с голям мокански калпак от черна агнешка кожа, се показа на прага на кръчмата. Той се позагледа в хубавия черен кон и извика:
– А! Тоя кон е на Манолакя. Познавам го, че е на Манолакя. На Манолакя всичките му коне са черни... и той е черен, и душата му е черна... Пунгаш!...
Като се кандилкаше насам-натам, без да погледне Галчева, той тръгна към кабриолета.
– Като няма никой пък, аз мога да се повозя... какво санким... ще се кача...
Кръчмарят Филип следеше от вратата какво прави пияният и му извика:
– Гърдьо, мирно стой. Ще подплашиш коня.
– Мълчи, куче, тебе кой те слуша – избъбра селянинът и махна назад с ръка, като че искаше да плесне някого. Той дойде до кабриолета, позаклати се, дигна крак да се качи, но изгуби равновесие и политна назад към Галчева. Като се позадържа, той пак тръгна да се качи, но Галчев го хвана за рамото.
– Слушай, приятелю! – каза му той.
Селянинът се изви бързо назад, като да беше ударен, намръщен, ядосан, но като видя, че подпоручикът се усмихва, усмихна се и той. Лицето му беше черно, издълбано от едра шарка, с малки черни очи, с избледнели синкави устни, между които се белееха едри редки зъби. Когато се смееше, това инак грозно лице ставаше благодушно и дори хубаво.
– Иди си, добре ще направиш да си идеш – каза му Галчев, като се усмихваше. – Хайде, послушай ме.
Селянинът отдаде чест по войнишки.
– Слушам, г-н подпоручик! – Той се обърна към вратата на кръчмата и макар Филип да не беше вече там, закани се с ръка и каза: – Ти, Хилюпе, да мълчиш, тебе кой те слуша. А виж, тебе, г-н подпоручик, тебе те слушам. Слушам те... Да живееш, г-н подпоручик! – Той пак отдаде чест. – Ще си ида, ей ме на, отивам си... отивам си...
Като се мъчеше да не полита, без да се обръща повече, той тръгна към село. В същия миг дотърча Нона, засмя се, поблагодари на Галчева, задето беше стоял при коня, качи се и взе юздите. Конят трепна, махна с глава, но не мръдна от мястото си. Милчевски дотича пак до кабриолета.
– Е, г-це, много здраве. Много здраве на дяда Манола. Такова, туй... ний ще му дойдем, няма какво, ще му изядем едно прасенце, да му кажете. Довиждане! Довиждане!
Галчев дрънна с шпорите си и се поклони:
– Довиждане, г-це! – И тъй като Милчевски не се отделяше от кабриолета, зазяпан в Нона, той му каза:
– Милчевски, ела пък ний с тебе да направим една разходка.
– Къде ще отидете? – попита Нона.
– Ей тук, по поляната.
– Че тогаз аз мога да ви взема в кабриолета си – каза Нона. – Хайде, качете се. Качете се!
Милчевски скочи в кабриолета и седна блажено усмихнат. Галчев се поколеба за миг, но и той се качи. Нона едвам докосна коня с камшика, кабриолетът се плъзна леко, без шум, конят се поподхвърли веднъж–дваж с предницата си, за да надвие тежестта, и тръгна в тръс.
Не бяха изминали и стотина крачки, когато чуха, че някой вика зад тях: раздавачът на станцията тичаше след кабриолета и като махаше с ръка, викаше: "Началника! Да се върне началника, викат го на апарата." Без да чака да спре кабриолетът, както трябва, Милчевски скочи на земята и се втурна назад.
– Милчевски! Остави за после, ей сега ще се върнем! – извика подире му Галчев.
Милчевски се спря, полуобърнат към кабриолета, извади от джоба си китка ключове, завързани за панталоните му с верижка, потърси между тях ключа на касата и се замисли. Болнавото му лице с изтънена черна брадичка изглеждаше нещастно и натъжено.
– Не, такова, туй... аз трябва да се върна! –реши той и забърза към село.
– Милчевски! – извика му пак Галчев.
– Защо го викате? – каза ниско Нона, като се обърна. – Я го оставете този идиот. Нека си върви, много ни е притрябал. А! вие тъй ли мислите да седите– каза тя след малко, като се обърна пак и взе да се смее. – Да се разполагате отзад като господар, а аз да карам. Тъй не може то. Я елате тук, елате при мене. Тук е по-добре, ще можем и да си приказваме. Елате, елате при мене! – каза тя, като спря кабриолета. Галчев слезе и се качи при нея. Кабриолетът тръгна по-бързо.
– Много сте седнали на края там, ще паднете – засмя се Нона. – Елате по-насам!
Галчев и тоя път се подчини и седна по-близо до Нона. Той я познаваше отскоро и тая неочаквана близост, в която се намери до нея, малко го смути. Още при първото полюляване на кабриолета той усети, че рамото му се докосна до нейното, току пред себе си виждаше ръцете й, както държаха юздите – бели кожени ръкавици, изцапани от кабриолета, от юздите, а над тях – хубави заоблени лакти със загоряла кафява кожа, покрита отстрана с нежен мъх, изрусял от слънцето и станал като златен. Галчев още не беше погледнал Нона, но както гледаше пред себе си, струваше му се, че тя поглежда към него някак отстрани и отгоре, със спуснати клепачи, и се поподсмиваше, навярно забелязваше смущението му. Той се ядосваше на себе си, искаше да надвие това глупаво стеснение, да се държи свободно, да говори, но макар да не беше се минало кой знае колко време, все още не намираше какво да каже.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания