Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 4

Една сутрин се заоблачи, взе да роси и сеновчани, които само чакаха да падне дъжд, та да излязат да орат, оставиха кой каквато работа беше наумил да върши, наметнаха абичките си и, като разглеждаха небето на всички страни и се надяваха да вали още, завървяха към кръчмата. Скоро там нямаше вече празно място, някои стояха прави. Около масите, по пейките нагъсто бяха насядали човек до човек, приказваха всички и за да могат да се чуват, викаха, а над главите им като мъгла плуваше тютюнев дим. Понякога ставаше дума за някоя неуредена селска работа и тогаз глъчката ставаше още по-голяма: говореха по няколко души отведнъж, викаха, караха се.
А в туй време пет-шест души "крайненци" – те бяха най-бедните сеновчани и техните къщурки бяха по дола, на края на селото – бяха се заделили на една маса и пиеха ракия. Сред тях седеше Гърдю и тъй като беше още трезвен, като че се свенеше от толкоз хора, нахлупил беше моканския си островръх калпак чак до веждите, поподсмихваше се някак гузно, а малките му черни очички неспокойно играеха. До него седеше по-малкият му брат Йови, едър като него, но по-отворен, по-отракан. Той знаеше, че пак Гърдю ще плаща "от влашките пари", та гледаше да е близо до него, да му прави сметка, кога потрябва, и да не го оставя много да се разпуща. Костадин ловецът не беше от тяхната компания, но беше седнал наблизо. Други крайненци взеха да се примъкват оттук-оттам и да сядат на масата на Гърдя. Последен, като носеше зад себе си и стола, на който беше седял досега, дойде Велко. Той беше нисичък, тантурест, с рошави мустаци, едното му око разкривено от стара заздравяла рана. Някой беше го ядосал и Велко, както държеше стола зад гърба си, обърна се и извика:
– Няма да ора ли? Ще ора! На която страна на мерата искам, там ще ора! Кой е тоз, дето ще ми заповяда?
Мнозина дигнаха глави от масите и се обърнаха; в кръчмата позатихна.
– Велко, какво се пенявиш –каза Илия, един от най-заможните селяни. – Най-напред ти нямаш нива, какво ще ореш. А пък де ще бъдат угарите таз година, то се знае, то е решено. Есенес орахме откъм Исьорен, сега ще орем отсам.
– Аз пък ще ора откъм Исьорен, ха де! – каза Велко.
– Бащината си нива ли ще ореш там?
– Манолакювата нива ще ора. Разбра ли? Нея ще ора.
Някои от селяните се разсмяха, размърдаха се, но оставиха пак Илия да говори:
– Ти, Велко, много си се замислил, потрай малко. Таз нива и на Манолакя не е, и наша не е, чакай да си каже съда думата, че то е лесно.
– Ний съд няма да чакаме, бай Илия!– обади се сопнато Йови и очите му светнаха. – Какъв съд ще чакаме, още сега ще я изорем и толкоз.
– Толкоз! – рече и Велко, сложи най-после стола си и седна.
– Е, ако можете, изорете я пък – каза Илия и повече не се обади. Обади се Костадин ловецът, но той нямаше намерение да се кара.
– Коя нива мислите да орете – каза той. – оназ там на сърта край границата ли? Там сега един буренак станал, до пояс. Ами че ако изорете и таз нива, тогаз човек не ще има де да удари един заек.
Велко, още ядосан, промърмори под носа си:
– Зайци... за зайци ще мислим сега!...
Нивата, за която ставаше дума, беше на Исьоренския чифлик. Както една река подкопава и руши някой от бреговете си, тъй от години вече сеновчани подядаха земята на чифлика. И нямаше що – селото растеше, земята не стигаше. Най-напред сеновчани взеха почти двете-трети, от мерата на чифлика, защото след едно съдебно дело, което трая дълги години, се доказа, че тая земя е била някога на едно арапско село, което в Руско-турската война се изселило, а Манолаки я бил заграбил. Държавата отне тая земя и я раздаде на сеновчани. Преди две години, по закон вече, на Манолакя, както на всички по-големи собственици, бе отчуждена още от земята му: от седемте хиляди декара, които бяха му останали, на него оставиха три хиляди – сметнаха стопанството му за образцово, – а четирите хиляди взеха пак сеновчани. И пак земята им беше малко, пак имаха нужда от още. На самата граница между мерата им и Исьорен имаше една нива, за която сеновчани казваха, че била от изоран бозлук и че тоя бозлук едно време – някои стари хора помнели още – бил техен. Те сега се съдеха с Манолакя за тая нива: съдът наскоро щеше ла дойде и да реши делото на самото място. Но крайненци, както беше казал Велко, не искаха да чакат дотогаз.
Глъчката, кога по-тиха, кога по-шумна, продължаваше. Изведнъж в кръчмата стана по-светло, върху прозорчето огря слънце.
– Тю! Пак не можа да вали! – каза някой.
Илия се надигна и стана.
– Кога е тъй, да си вървим. То ако иска, пак ще вали – каза той и тръгна да излиза.
С него станаха да си ходят почти всички. И не че бързаха или че имаха нещо работа, а защото крайненци бяха попрехвърлили вече, често се обръщаха, чумереха вежди и само гледаха с кого да се счепкат. Когато всички бяха до вратата, влезе кметът Алекси.
– Отивате ли си? – каза той. – Хайде вървете ей гледайте работата, времето се опрали.
На опразнените маси, над които още се носеше синкав дим, беше останал само един човек – дядо Минко. Кметът, препасан с широк пояс, с доста големичък корем, червен, пълен, не бързаше да седне, а се разхождаше бавно из кръчмата, стъпяше напето, като че се радваше на себе си и на вървежа си. "Моят Алекси като султан ходи" – беше казала за него жена му, а тия думи ги знаеше цяло село.
– Кмете – каза Велко, без да се обръща, – ела тук да отговаряш.
– Какво да отговарям?
– Ела да кажеш ти, като си кмет, с онез думбази ли държиш, дето излязоха, или си с народа.
– Какви думбази? Какво има? – каза кметът.
– Чуй какво има: ний сме решили да изорем нивата на сърта, дето се съдим за нея с Манолакя. Ще я изорем, чуваш ли, кмете, ще я изорем още сега.
Алекси само го гледаше и се бавеше да му отговори.
– Та ний като сме сиромаси, хора не сме ли? – продължи Велко. – И ний трябва да ядем, и ний деца имаме. Какво? Или и ти държиш с Манолакя?
– Ех, Манолаки... – каза кметът – какво искате от тоя човек, малко земя ли му взехте?
– А, ти го защищаваш! – обади се Йови. – Какво ни бил направил... Я го питай, питай него – посочи той Гърдя. – Съсипа живота на човека...
– Ти ако вземеш да ровиш какво е било едно време, то край няма – каза кметът.
– Стой, кмете, стой... – разпали се Йови. – Ти знаеш ли Манолакювия син, Тошо, какво е приказвал в града? На Джамадиновия хан приказвал, мене ми казаха хора, дето са го слушали. Онзи катилин, рекъл, си дошел от Влашко, ама ний пак ще го пъхнем в тюрмата, ний знаем кой ни запали саплъците преди пет години. Виждаш ли? – Заканя се човекът. Чунким малко е туй, дето му го направиха досега, ами още...
– Наистина, бай Гърдьо, ти много си изпати – каза някой.
Всички погледнаха Гърдя, като мислеха, че ще каже нещо. А той, както беше се загледал в масата, пое си дъх с целите си гърди, но нито въздъхна, нито каза нещо, а похвана единия си мустак, позасмя се и запя нисичко:

Кавали свирят в усои,
Драганка ходи из двори...

Той не можеше да пее, гласът му беше дрезгав. И като видя сам, че нищо не излиза, млъкна, изду бузите си и започна да дюдюка същата песен, като че я свиреше на кавал.
– Де, де, де! – провикна се Велко. – Ти, бай Гърдьо, кавалджия беше едно време, де ти е кавала?
– Загубих го! – каза Гърдю и се усмихна. – В Исьорен, в тревата го загубих.
Той стисна юмрук, замахна с все сила, но не удари масата, а сграбчи Велка за рамото, разтърси го и завика:
– Боли ме... боли ме, разбра ли?... боли ме Хилюпе! – извика той, като навъси лице. – Донеси ракия!
– Де, бате! Не се размеквай де! – каза му Йови.
На Велко му стана мъчно зарад Гърдя, ядоса се, както винаги, на богатите и се обърна: кметът беше излязъл, отзад, както по-рано, седеше само дядо Минко.
Тоя дядо Минко беше един особен човек. Когато захванеше да пие, дълго време той си седеше кротък, мъдър, мълчеше си и с никого не се заядаше. Но имаше една черта в пиянството му и когато минеше отвъд нея, той започваше да се вслушва в чуждите разговори и току ще подхвърли някоя дума, ще бодне някого. И сега, когато Велко се обърна и погледна към него, това време тъкмо що беше дошло за дяда Минка. Той вече следеше какво приказват крайненци, поподсмиваше се и сините му очи лъщяха като стъкло.
– Добре им е на тях, на богатите – каза Велко, – на тях пари им идат отвсякъде.
– Стегни се, че спечели и ти, сине майчин! – обади се тозчас зад него дядо Минко.
Велко подскочи като ужилен.
– Да спечеля ли? С какво да спечеля? Как да спечеля? С голи ръце печели ли се? Ами те? Те не печелят, а обират кого де свърнат, държавата обират. На този, многознайника, Илия – туй лято позакачи градушка нивата му, я очука два–три класа, я не – и какво стана? Додоха чиновници, прегледаха нивата, ядоха, пиха, отиде Илия с тях в града и една конска торба каймета донесе, разбра ли? Държавата му ги изсипа ей тъй е... Той и себе си, и децата си да беше продал, толкоз пари не можеше земе.
– А бе то туй държава ли е... то не е държава... държавата е само за богатите – обади се един крайненец.
– Аз съм пиян, аз нищо не разбирам – говореше дядо Минко, а в същото време, като се пазеше да не го забележат, поглеждаше към Филипа и му намигаше с око.
Крайненци заговориха пак помежду си. Много време имаше вече, откакто Гърдю беше почнал да разказва някаква дълга история, като на всеки две-три български думи примесваше и една влашка. Той беше се увлякъл, сипаничевото му лице беше се изчервило, калпакът му беше сега назад и се виждаха косите му, сплъстени на фитили, посивели. Него го слушаха само двама-трима крайненци, останалите приказваха отделно, всеки със съседа си.
– Ти сега слушай мене, направи каквото ти казах – говореше Йови на Нейча, най-бедния от крайненци, вдовец, небръснат от седмици. – Туй нещо ти трябва да го направиш, то повече тъй не може.
– Да го направя, ами с празни ръце как? – говореше Нейчо замислен. – Три овци бяха останали, взех, че ги продадох и тях. И сега очисти се, нищо нямам...
– Ти остави сега туй... Старата като е дошла, нека да постои, а ти ще гледаш да си намериш една стопанка, не може. То умрялото си е умряло, а ти деца имаш, трябва да има кой да ги гледа. Ти мене слушай...
Велко приказваше с Динката. Той повечето му шепнеше на ухо, но по едно време се разгорещи и подигна гласа си:
– Аз тъй му казах. Ти, казвам, дядо попе, в черква служиш, евангелието четеш... кажи ми къде отиваме ний, като няма просветление... правдина като няма...
Дядо Минко се обади нещо, но Велко не се обърна.
– Кажи ми, рекъх, защо убиха Стамболийски... народен чиляк,... защо го убиха, а?
– Мене никой не ме убива пък – обади се отзад дядо Минко.
Велко скочи и стана прав.
– И ти си чорбаджийско ухо! И ти лижеш еминиите на онези хайдутяги! Какво мислите вий, все тъй ли ще върви? Е-хе! свърши се то! Ще доде видовден, ще видим кой кум, кой сват.
– Ний да работим, ний да се бием на фронта, ний да плащаме – каза Нейчо. – Все ний. А онез, дето имат по на десет ката къщи, тях никой ги не закача.
– Те само по бани и по курорти ходят – каза Йови.
– Какво искате от тоз народ вий бе? – разгорещи се още повече Велко. – Какво току му пращате бирници, какво има, какво му е остало?
– Аз съм пиян, аз нищо не разбирам –оправдаваше се дядо Минко.
– Чакай, чакай! – обади се Динката. – То малко остана, малко ще потраем. Че като грабнем брадвите!...
Гърдю не беше доразказал историята си, но като нямаше кой да го слуша, и той беше замълчал. И той гледаше, и той уж слушаше, като се разправят другите, но нито чуваше, нито разбираше нещо.
– И няма да изорем нивата, а? – викаше Велко на дяда Минка. – Ще я изорем. Ний ще я изорем и ний ще я засеем. Иди им кажи на думбазите! Иди кажи, ако искаш, и на Манолакя.
Като чу това име, Гърдю трепна, като че се пробуди от сън. Както бяха замислени, малките му черни очи пламнаха, той стана прав и извика:
– Манолаки! Пунгаш! Душата ми изгори той мене... изяде ме... Ама и аз него ли? И аз ще му платя... Хубаво ще му платя...
Той се тръшна на мястото си и гърдите му се заподигаха, като че се задъхваше.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания