Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 8

Слънцето беше се обърнало на запад, сянката на бряста се простря върху целия двор, прехвърли се през оградата и полази по насрещните покриви. Отвън край портата профуча на бялата алаша Енко и тъй препускаше, че Манолаки не свари да му извика, а само поклати глава, като че искаше да каже: "Ще паднеш, муле недно!" Изведнъж Манолаки сякаш се досети за нещо забравено, стана и като почака малко, докато изтръпне, болката в колената му, тръгна към къщи с малки крачки, като все влачеше чехлите си.
След малко той се върна, като носеше едно старовремско шише с дълга шия, долу топчесто, с изрисувани по него цветчета. Шишенцето, доста големичко, беше пълно с ракия. Едно време Манолаки пиеше много, сега уж беше се зарекъл, но всяка вечер, когато наближаваше да се мръква, той си напълваше това шишенце и си го изпиваше на чардака сладко и по-малко. И сега, като се връщаше на мястото си, той покашляше, но не че му се кашляше, а защото предвкусваше удоволствието, което си приготвяше.
Като седна на кебето и погледна към къра, Манолаки лесно намери нишката на мислите си, там, гдето беше я оставил преди малко. Но за хергелята той повече не искаше да мисли – едно, че всичко туй се отнасяше до по-отколешно време и, друго, защото в спомените му все по-често започваше да се мярка Гърдю, а той не искаше нито да мисли за него, нито да го вижда.
За други, по-добри години се замисли сега Манолаки: доде време и храните взеха да струват пари, в чифлиците не остана педя целина, всичко се разора. Хергелите не помагаха вече с новите си подкови – навсякъде задимиха вършачки.
Полето около Исьоренския чифлик пожълтя от ниви. Закипя работа, каквато никога по-рано не беше имало. Лете, по харман и по жетва, се набираха 200-250 души работници. Одаджията, който готвеше имаше двама помощници, фурната изкарваше непрекъснато по сто хляба наведнъж. Избите бяха пълни брашно, картофи, фасул, маслини и др., от кравите издояваше по два чебъра мляко, подквасваше се или се правеше на сирене и отвара и отиваше за работниците. Имаше един управител за домакинска работа вътре в чифлика, друг, немец-агроном – за полската. На работа бяха повече от трийсет каруци, шейсет впрегатни коня, сто и двайсет вола. Наместо старите паянтови дамища, Манолаки направи нови, белосани с наредени един зад друг като казарми, с широки дворове пред тях за каруците. Всеки дам имаше на южния край одая, в която живееха работниците, други малки къщички, ниски и продълговати, сложени на земята, каквито са татарските, бяха направени за семейните слуги. Целият чифлик беше ограден с каменна стена, която включваше всички постройки – вън оставаха само овчите саи, двата кладенци и саплъците. Караул от двама души пазеше нощно време, преглеждаше лампите, огньовете, за да не стане пожар, събуждаше ония работници, които трябваше да стават рано. В двора на Манолакя, пред "чорбаджийската" къща, имаше вързани две-три зли кучета, които нощно време пущаха. Също такива кучета на синджир имаше още на няколко по-опасни места. А други двайсет-трийсет кучета, черни, бели, жълти, по-големи и по-малки – цяла глутница, – след като ги нахранваха вечер с мамулено или просяно тесто, или със суроватка, изпъждаха ги навън, затваряха портите и ги оставяха да обикалят и да лаят цяла нощ вън от оградата.
Такъв беше Исьоренският чифлик, когато храните струваха пари и когато в него влезе Антица и стана господарка. Макар да си беше тежък и неподвижен и дори до най-близките места да не тръгваше пеш, по него време Манолаки често се виждаше по пътищата. От хергелята, от която все беше си запазил нещо, той избираше за себе си два тая – млади четири-петгодишни коне, от най-хубавите. Обикновено те биваха тъмносиви, черни почти, високи, прибрани в корема като хрътки. С издигнати глави, те препускаха бързо и леко, като че не усещаха каруцата след себе си. Отпред стоеше Мурад, зад него, без да си служи с мека пружинена седалка, както правеха другите чифликчии, а седнал направо на дъното на каруцата, в сламата – корав българин си беше той – стоеше Манолаки, с калпак и с наметнато палто. Където и да отидеше, спреше ли се пред къщата на някой селянин, с когото имаше работа, или се отбиеше на кръчмата, той не слизаше от каруцата, ако ще би да стои там и цял час, и два. Онзи, с когото имаше да приказва, трябваше да доде при него, ако се почерпеха, донасяха им да пият до каруцата. Манолаки си заминаваше, когато поискаше, някак неочаквано, и докато ония, с които беше приказвал, още стояха на местата си и гледаха след него – бързите и яки коне бяха вече далеч. Да кара хубави коне, за Манолакя не беше само гордост и суетност – тъй той се чувствуваше по-сигурен: ако излезеше някой насреща му с лоша мисъл – а той си имаше своите врагове, – нямаше нужда от камшик, стигаше само да се поотпуснат юздите на конете и да им се изкрещи, както знаеше да прави това Мурад – и нищо вече не можеше да ги спре.
Все по това време стана и друга промяна: докато в Исьоренския чифлик въдеха само добитък, селяните от околните села нямаха какво да търсят там, не дохождаха, дори, от страх от кучетата, заобикаляха чифлика отдалеч и затуй не го познаваха. Но сега там се търсеха работни ръце и от всички близки села се изреждаха било като постоянни слуги, било като временни работници – косачи, копачи, жетвари и харманджии, безброй млади и възрастни мъже. Когато се връщаха по селата си, те вече не забравяха чифлика, както не забравяха черните очи и веселата усмивка на Антица. И вече не от завист, а защото всеки искаше да си има своя земя и да си я работи сам, те ако и да правеха разлика между Манолакя и Антица, често започнаха да мърморят против Манолакя, че бил богат, че имал много земя, че бил заграбил чужди ниви и т. н. Освен туй, разпалените партизански борби никога не ги събираха наедно и ако те бяха на една страна, Манолаки биваше на друга. И не си прощаваха един на друг. И ето че делото за мерата на арапското село, което беше забравено по съдилищата, изведнъж и окончателно се разреши: Манолаки изгуби две трети от земята си. Туй беше преди осемнайсет години. Преди две години, вече със закон, който засягаше всички големи чифликчии, бяха му отнели още земя.
И какво остана сега от чифлика? – мислеше си Манолаки. – Не остана дори и четвъртината му. Останаха малко хора, малко добитък. Антица почиваше горе, на върха на могилата, отгдето се виждаше и сегашният, и предишният чифлик. И като прехвърляше тези неща през ума си, Манолаки си спомняше, че сама селянка, Антица много залягаше за селяните. Когато синовете му липсваха от чифлика и ключовете от маазите оставаха у нея, тя даваше от всичко по много, искаше да се готви добре за работниците, да се почерпят с ракия, да им се режат повече дини и пъпеши. Когато се хранеха, тя често ги заобикаляше и, хубава и усмихната, приказваше с тях, шегуваше се. В края на жетвата, ако се устройваха големи веселби, с хора и песни, то беше зарад Антица. Зарад Антица драгоманите нареждаха дълги–дълги благословии. А колко млади хора, които бяха служили в чифлика, беше венчала и колко деца кръщаваше всяка година! "Човек би рекъл – мислеше си Манолаки, – че още с дохаждането си, тя взе страната на селяните, тя ги привлече в чифлика, тя им го даде."
Като стигна до това място на спомените си, Манолаки не можа да се удържи, стана и си наля още едно шишенце ракия. Оттук нататък той вече не подигна глава и не погледна настрана. Той беше достигнал оная точка в мислите си, от която не можеше да се откъса: мислеше си за Антица.
Стъмни се. На чардака, гдето под клоните на бряста беше още по-тъмно, все още светеше цигарата на Манолаки. Долу на двора се чуха гласове, разля се весел женски смях и някой лудешката се хвърли нагоре по стълбите. На чардака, тънка и стройна в бялата си рокля, се изправи Нона.
– Е, Ноне, доде ли си? Какво... де беше... кажи де, какво има в Сеново? – започна Манолаки и тозчас се разбра, че езикът му е надебелял и мъчно се обръща. Той сам се ядоса от туй и за да се прикрие, рече да посгълчи Нона: – Много караш коня ти, Ноне, много го препускаш. Какво има? Какво правят онез хайдутяги, сеновчани?
Нона все го гледаше, в тъмнината лицето й едва се забелязваше, но очите й лъщяха и се смееха.
– Ти, тате, пак си пълнил втори път шишенцето – каза най-после тя. – Познавам, познавам!
– Е, Ноне, и ти... Аз малко пия сега – отвърна Манолаки, но веднага с по-мек и по-добродушен глас прибави: – Какво да правя, Ноне, стар човек съм, не мога...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания