Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 23

Нона видя, че Тошо се разхожда покрай оградата на чифлика, към говеждите саи. Той беше гологлав и приличаше на човек, който е бил на топло и е излязъл да се поразхлади. Нона разбра, че е по-добре да го остави да си се разхожда тъй, отколкото да му говори. Пък и тя не мислеше вече за чифлика, а за нещо друго.
Напоследък срещите й с Галчева зачестиха много. Тя сега отиваше в Сеново не само когато имаше поща, а всеки ден. Ако не намереше Галчева в село, отиваше направо на поста. На връщаше Галчев се качваше на кабриолета и я изпращаше доста надалеч. От колибата си или като се криеше зад метлите и кукурузите, Кутмака ги гледаше как се държат за ръце и все не могат да се разделят. Ако най-после Нона се качеше на кабриолета и тръгваше, Галчев оставаше още на мястото си и й махаше с ръка, докато се закриеше.
Нона често се питаше как можа една нейна шега, една лекомислена нейна прищявка, да се презърне в такова силно увлечение. Тя обичаше Галчева и чувствуваше, че го обича тъй, както никого по-рано не е обичала. Тя вече не се укоряваше в непостоянство, както правеше по-рано. Преди всичко, отношенията й с Йосифа не бяха още уяснени и ако имаше увлечение и от нейна страна, то беше слабо и още в началото си. Колкото се отнася до Жан, тя не отричаше, че го е обичала искрено. Но като мислеше често за майка си, Нона намираше обяснение и за собствените си постъпки. Тя сама казваше, че когато се върне в чифлика, става друга. И наистина, у нея се събуждаха нови жизнени сили, по-буйни, по-примитивни, и сред здравата и весела жизнерадост, която я обземаше сред природата, тя слушаше повече желанията на сърцето си и на тях се подчиняваше. И намираше туй напълно естествено и искрено. Сега тя много добре разбираше неясния характер на майка си и когато си мислеше за нея и я сравняваше със себе си, това по-скоро я успокояваше и примиряваше, отколкото да възбуди гризене на съвестта й. Държането и постъпките на Гърдя я водеха към някаква тайна, но тя се отказа вече да се задълбочава в нея и да я разкрива.
От един-два деня Нона не отиваше в Сеново. Не отиваше не защото не искаше, а защото знаеше, че при Галчева е дошла майка му. Последния път, когато беше с него, той беше й казал, че отива на другия ден в града, за да я вземе. През тия два-три деня, откакто не беше ходила в Сеново. Нона се измени тъй много, че учудваше Санка. Спеше до късно, не излизаше да се разхожда, лежеше, вземаше някоя книга да чете, но скоро я захвърляше. Санка ще влезе при нея, тя нито ще я погледне. А друг път ще скочи, ще я хване през кръста и ще я завърти из стаята. И все се смее и очите й блещят. Санка разбираше, че има нещо, но тя беше склонна да вижда по-скоро доброто, отколкото лошото. Пък и сама беше заливана, охкаше, че работите на чифлика отиват зле и между мъжете няма мир.
Като се върна в къщи, Нона се спря на чардака и се ослуша: откъм полето, гдето на пожълтелите поляни грееше меко есенно слънце и беше тихо, се зачуха далечни плахи звънчета – ще подрънкат, ще се умълчат, после пак ситно-ситно ще се заобаждат като щурци. Отначало Нона не знаеше какво е, но после разбра и една тънка весела усмивка се яви на устните й: към чифлика се приближаваше каруца със звънци и Нона знаеше коя е таз каруца.
– Какво гледаш, Ноне? – попита Санка, като доде при нея. Но в същия тоя миг каруцата излезе до кладенеца и звънците ясно и високо задрънкаха.
– Каква е таз каруца? – учуди се Санка.
Отпред стоеше войник и караше конете, отзад се виждаше една жена в черни дрехи и до нея един офицер. Санка позна, че е Галчев.
– У нас идат! – извика уплашено тя. – Ами сега? Само гости ни липсваха.
Тя се спусна да прибира в къщи, а Нона, все тъй усмихната, наместо да си влезе и тя, спусна се по стълбите, прекоси набързо през двора и мина в градината. Тя чу, че каруцата спря пред портата и звънците силно издрънкаха, като че се изсипа нещо.
Като походи из градината, Нона слезе към дама, поприказва с Галунка, поигра с децата й, докато ги разплака, след туй видя, че дядо Христо работи нещо пред мандрата, и отиде при него.
– Какъв си, дядо Христо! – каза тя, като се правеше на сърдита. – Аз отдалеч още ти казвам добър ден, а ти не ме и поглеждаш.
Дядо Христо обърна към нея овлажнелите си очи.
– Лошо, Ноне. Лошо отиват работите.
– Лошо ли? Моите работи вървят много добре – засмя се Нона.
– Не видя ли Давида таз сутрин? – каза дядо Христо. После поклати глава и прибави: – Баща ти ще продава от овцете. Кога влиза добитък в двора на човека, весело е, но кога излиза – като че изнасят мъртвец.
– Дядо Христо, не искам да приказваш тъй! – скара му се Нона. – Само сега ли ще продава баща ми добитък? Ами че той през целия си живот е купувал и продавал. И колко ще продава от овцете? – Половината. Половината остават и за година, за две, ще станат пак толкоз, колкото са били. За туй ли ще мислим сега?
Дядо Христо седна на прага. Срещу него, като беше сключила ръце през колената си, беше седнала Нона.
– Ти мислиш, че на баща ти не му е мъчно? През години си той пак беше продал овце и като влязох при него, заварих го, че плаче. Че как мислиш? Жива стока е туй, не е камъни. – Дядо Христо помълча и се замисли. – Пък да ти кажа ли? Аз още пролетес познах, че ще имаме загуба.
– Позна ли? – засмя се Нона. – Я да ми погледаш на ръката и да ми кажеш кога ще се оженя.
– Ще ти кажа отде познах. По агнило беше, овцете пасяха ей там на поляната. Ний стояхме с баща ти на чардака. По едно време, като се разбягаха овцете, урнаха се насам, урнаха се нататък. Да е вълк, не е – кучетата ги гонеха, кучетата ги давеха.
– Че как ще ги давят кучетата? – учуди се Нона. – Нали те ги пазят?
– Че хъ-де. Защо направиха тъй, и досега не мога да разбера. Баща ти каза да докарат овцете и едно войниче – то се случи тука, от границата беше слязло, то уби и двете кучета. Чорбаджията каза да ги убие и то ги уби. С пушката си ги уби. Не бяха бесни. И добри кучета бяха. Като се оягне овца и остане назад да ближе агнето си, те ще легнат до нея и ще я пазят. Таквиз умни кучета бяха. А на, като че полудяха и взеха да давят овцете. Казват, че кога едни кучета са много зли, рано-късно се увълчвали. Та туй ти казвам, оттам разбрах, че ще има загуба.
– Дядо Христо, знаеш ли, че имаме гости? – каза Нона. – Офицерина е у нас, с майка си.
– Чух звънците. По какво ходят?
– Трябва да му търсят булка.
Дядо Христо погледна Нона и нито се досещаше какво искаше да каже.
– Каква булка? – каза той. – Тук ли ще му търсят булка?
– Че ти как мислиш, в таз къща мома няма ли? – засмя се Нона и скочи. Тя остави дяда Христа да се чуди, засмя се високо и забърза към къщи. – Да ида да видя какво правят гостите – каза тя.
На чардака, отвън до вратата, тя се спря и се ослуша: вътре ту заприказваха наведнъж, ту замълчаваха и в настаналата тишина се чуваше да потраква някоя лъжичка или чиния – тъй е, когато гостите не са твърде близки хора. Нона влезе вътре, спря се до вратата и като изгледа всички, усмихна се. Докато доде до къщи, тя беше тичала, лицето й беше пламнало и черните й очи блещяха. Тя погледна най-напред облечената в черно жена, която седеше до Галчева: мъничка, слабичка женица, с бръчка около устните, с плахи, скръбни очи. Тя беше майката на Галчева. Нона се ръкува с нея, ръкува се и с Галчева.
– Тичах и се уморих – каза тя и се дръпна навътре, но не седна. За миг тя срещна погледа на Галчева. "Довел си майка си да ме сгледва – помисли си тя. – Ще видим."
Още като влезе Нона, старата Галчева не спусна очи от нея, слушаше какво говори Манолаки, но все гледаше Нона.
– Личи си, че госпожицата живее на село – каза тя, като се поусмихна. – Изпекло я слънцето, почерняла.
– Цял ден правя слънчеви бани – засмя се Нона. – С бански костюм ходя из градината, из двора. Разбира се, че ще почернея. Сега черният цвят е модерен.
Санка я погледна учудена: Нона никога не беше ходила по бански костюм из градината, защо говореше тъй?
Манолаки беше позамълчал, колкото да даде време на жените да разменят по някоя дума. Но той не даваше ухо какво говорят, а си мислеше нещо друго.
– Човешките работи са като колело – започна той. – Аз през живота си колко пъти съм губил и колко пъти съм печелил наново. Една година се случи лоша зима, проточи се – няма край. Сено, слама – всичко се привърши, взехме да вадим плявата изпод керемидите и да храним с нея овцете. И пак не помогна. Като се запролети, каквито бяха слаби, хвана ги мараз и измряха до една. – Манолаки подигна дебелото си кехлибарено цигаре към устните си и пусна голямо кълбо дим. – Доде е жив човек, всичко ще прекара, и доброто, и лошото.
– Тъй е, тъй – съгласяваше се майката на Галчева и все поглеждаше Нона.
Нона стоеше права. Тя беше издигнала почернелите си заоблени лакти и поправяше косата си. После, без да се стеснява ни най-малко, тя се понапудри набързо, като все се оглеждаше и понаквасваше с език зачервените си като кръв устни.
– Като чух звънците, помислих, че е годеника ми – каза тя, като се изгледа продължително в огледалото, а след туй се обърна и се засмя. – Помислих, че е годеника ми, и избягах да не ме види, исках после да му се покажа. А то... тате, знаеш ли какво ми доде на ума днес? Като заправим сватбата, ще вземем музика от града. Да загърми оная банда, та полето да се цепи. Нали, тате?
– Надявате ли се за годеника? – попита г-жа Галчева.
– Все го чакаме – обади се Санка и погледна Нона.
– А не дохажда – каза Нона. – Ако не доде той пък, аз ще ида при него. Не си изпущам момчето!
Нона всякога беше се държала свободно, но сега беше й хрумнало да прекалява, да се покаже дори не такава, каквато си е. Тя беше разбрала, че Галчев е довел майка си, за да види нея, Нона, че той не е скрил отношенията си с нея и сега ще чака да чуе мнението й. Всичко туй беше много естествено, но Нона се дразнеше, нервничеше, искаше й се да бъде груба, да предизвиква. Като подемаше нишката на по-раншния разговор, Манолаки каза:
– Имот, стока се купува, здравето не може да се купи. И да си знай човек ума, да се труди, да работи.
– И аз тъй казвам – съгласи се г-жа Галчева. – То и от бога има, ама което човек сам си направи, никой не може да му го стори. – Тя погледна малко по-продължително Нона, погледна Галчева и прибави: – Аз защо казвам на Владимира: на тебе, синко, нищо друго не ти трябва, службата си гледай, пази се...
– Добре, но той не се пази! – засмя се Нона и посочи към Галчева.
Старата жена най-напред се изненада и учудено изгледа Нона, после се усмихна, както се усмихват на лудориите на децата, и каза:
– Пази се той, аз знам, че се пази.
– О, госпожо! – засмя се Нона. – Да знаете само какво прави той, какъв е той! Преструванко!
Галчев, който от дохождането си досега почти не беше се обадил, взе да се смее. Г-жа Галчева пак се усмихна, направи след туй сериозно лице и се обърна към Манолакя, който й говореше нещо. Нона се позавъртя, погледна Тоша и тръгна към него. Ако Манолаки изглеждаше спокоен и както винаги си беше приказлив, Тошо беше умислен и скорошната разправия с баща му още го гнетеше. Нона седна до него и ниско му заговори нещо.
По едно време гостите станаха. Санка, а още повече Нона, се опитаха да ги задържат, поканиха ги да останат за обед, но те отказаха и си заминаха.
Като че нищо да не беше се случило, Манолаки си влезе пак в стаята и повика Тоша при себе си. И след малко пак се чу, че се карат. Наплашена от по-рано, Санка тръпнеше и се ослушваше.
– Чуй ги, Ноне, чуй ги – шепнеше тя.
– Нищо няма, Санке. Остави ги.
– Иде ми да си взема очите, да вървя, да вървя и да не се върна вече. Не мога да ги слушам да се карат тъй...
Нона се прибра в стаята си. След малко при нея влезе Тошо. Той беше пребледнял и измъчен.
– Ноне, искам да приказвам сериозно с тебе за една работа – каза той, като сядаше.
– За кое, бате Тошо? За фабриката ли?
– Остави шегата, Ноне. Не е до смях сега. Слушай, Ноне, не ни бива таз година, храните бяха слаби, цена няма. Не можем да отворим очите си от борчове. Тати ще продава от овцете – и туй няма да помогне. Пари трябват, много пари. Слушай, Ноне, само един човек може да ни спаси.
– Кой, бате Тошо?
– Годеника ти може да ни спаси. Още сега да вземеш да му пишеш.
– Но той скоро ще доде.
– Нищо, ти пак му пиши. Нека види там, нека да подготви работата. Слушай, Ноне, пиши му тъй: ще припишем чифлика на негово име – ей тъй, за форма само, а той ще направи ипотека. Там, в Швейцария, дават пари с малка лихва. Като сключим този заем, ще се разплатим и ще ни останат пари да си поуредим работите и да се замогнем. Само туй ще ни спаси, нищо друго. Вземи, Ноне, и му пиши.
– Тати съгласен ли е?
– Той ли? Той... – Тошо се замисли, но тозчас, ободрен от някаква мисъл, дигна глава. – Той, като стане работата, като се уреди ипотеката, ще се съгласи, аз знам, че ще се съгласи. Пиши ти на годеника си, още сега му пиши.
– Добре, бате Тошо, ще му пиша.
Нона не вярваше, че баща й е съгласен с тоя план. Не беше уверена също тъй, че може да помогне и Жан. Но тя не искаше да откаже на Тошо и още на часа седна на масата и взе да пише на годеника си. Усмихната, без Да се замисля, тя пишеше бързо, като повтаряше почти същите думи, които й казваше Тошо.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания