Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 27

Нона отиваше към Сеново, караше бързо. Конят беше се запотил, наоколо му се носеше рояк мухи. Макар да помахваше често с камшика, Нона не гледаше коня, а над главата му беше спряла очи на поста. Тя искаше час по-скоро да види Галчева. От годеника й се получи телеграма, че е тръгнал и след три-четири деня щеше да бъде тук. С Галчева тя трябваше сериозно да поговори за това. "А какво ще направи той, ако му кажа, че оставам при него й не искам вече да се връщам в чифлика? – помисли си тя. – А кабриолета? Кой ще върне кабриолета в чифлика?" – запита се тя и веднага се разсмя, като разбра, че за такава дреболия не струва да се мисли.
Днешният ден изглеждаше, че ще бъде още по-горещ – тая сутрин роса нямаше, а слънцето, щом се понадигна малко нависоко, и припече. Отникъде не полъхваше ветрец, въздухът пареше. Старшият подофицер Левашки час по час снемаше фуражката си и бършеше зачервеното си лице. Но той страдаше не само от горещината: беше опасан с паласки отпред, с чанта през рамо. А друг път, той ще се покаже най-много от прозореца, и то с разкопчана куртка, гологлав и с перо зад ухото. Сега той не мислеше да се пази от слънцето, разхождаше се пред поста и твърде внимателно се вглеждаше ту към селото, ту към едната или другата страна на границата.
По едно време той се спря: на запад, по пътя, който идеше откъм Исьоренския чифлик, се показа каруца – една черна точица сред жълтеникавия облак от прах, който беше се дигнал около нея. Тая черна точка се приближава, расте и Левашки разбра, че не е каруца, а кабриолет и че тоя кабриолет е на Нона. Той почака да види само дали кабриолетът ще отиде към селото или, както правеше най-често, ще свърне направо към поста. Високият черен кон препускаше по самия гребен на баиря, насочваше се към село, но отведнъж се обърна и тръгна право насам. Левашки сви вежди, тръгна към поста и извика:
– Хубене!
На вратата се показа Хубен.
– Аз, г-н старши! – извика той и се спря. И той също тъй беше стегнат, с паласки, с презраменна чанта.
– Слушай, Хубене, оная пак иде. Ти нищо няма да й казваш.
– Коя, г-н старши?
– Госпожицата. Ако те пита за подпоручика, ще кажеш: отиде по границата. Де е отишел, защо е отишел – за туй нито дума. Разбираш ли? Да си ням като риба. Да си държиш устата и да се научиш да пазиш тайна. Разбра ли?
– Тъй вярно, разбрах, господин старши.
Левашки походи още около поста и когато вече затупаха наблизо копитата на коня и се чу как задавено се плъзгат колелетата из праха, той зави набързо и отиде към навеса, за да бъде по-настрана. В същия миг кабриолетът на Нона спря пред поста. Високият черен кон беше лъснат от пот. Нона скочи от капрата – тя беше с къса синя дрешка и бяла рокля. Тя остави кабриолета на слънце – конят беше научен да стои, дето го оставят, – а сама, усмихната, със светнали очи, забърза със ситни бързи крачки към поста. Видра я посрещна и се заумилква около нея. Ханджар също подигна очи, изскимтя от радост, но го домързя да стане и остана на сянка. Нона погледна Хубена и се усмихна.
– Как си, Хубене? – каза тя и не се спря, а забърза към стълбите.
– Госпожице! – затича се след нея Хубен. – Подпоручика го няма.
Нона се спря.
– Няма ли го? Къде е?
– Не знам. Няма го. Не зная къде е
– Как тъй не знаеш? Не каза ли де отиде? Откога го няма?
– Тая нощ замина. По границата замина. А де е заминал, не знам, не ми каза. Не знам, не мога да ви кажа де е отишел.
Хубен гледаше към земята, смущаваше се и се объркваше. Нона забеляза, че откъм навеса се показва Левашки, полуобърнат към нея, но не я гледаше, а като че повече слушаше какво говори Хубен. Нона разбра, че на Хубена е поръчано да говори тъй.
– Е, добре де каза Нона. – Аз няма да питам де е подпоручика. Кажи ми само той ли ти заръча да не ми казваш де е.
– Не, г-це, той нищо не ми е заръчвал. Само че аз не зная де е отишел. Сега защо да ви лъжа, не зная де е заминал.
– Добре, добре, аз ще си ида – каза Нона. – Бре, Хубене, откога си станал такъв дявол! – засмя се тя и тръгна към кабриолета. – Ако си доде подпоручика, ще му кажеш, че съм дохождала – каза тя, като се качи и взе юздите. – Кажи му, че съм в село и ще го чакам там.
Тя се усмихна пак на Хубена, кимна с глава и шибна коня. След няколко минути тя беше пред кръчмата, изви, за да спре кабриолета на същото това място, гдето обикновено го оставяше, и с учудване забеляза, че кръчмата е затворена. "Какъв празник ще е днес?" – помисли си тя. Като завърза юздите, тя слезе, пона–стани коня и погледна пак към кръчмата: един селянин – тя не беше забелязала отгде беше дошел – беше прилепил лицето си до прозореца на кръчмата и гледаше вътре. След малко той се обърна и Нона изтръпна: беше Гърдю. Лицето му беше поизбеляло, избистрено и слабо. Той погледна Нона учудено и весело.
Без да погледне повече към него, Нона тръгна към станцията. Пред вратата я посрещна Милчевски.
– Какво търсите тука? Как додохте? – плахо и шепнешката продума той. – Не ви ли срещна някой?
– Кой да ме срещне, Гърдю ли? Ей сега го видях.
– Не Гърдю, не. Други селяни, много селяни не ви ли срещнаха?
– Боже мой, че какво има най-после? – учуди се Нона.
– Елате, елате, ще ви кажа. – Милчевски въведе Нона в станцията и когато тя седна на един стол, той й каза: – Лоши новини. Навсякъде има бъркотии, размирици. В селата има бунт. Говорих тази сутрин по апарата, а сега не ми отговарят, може жицата да е прекъсната. Лошо, не знам... такова, туй, какво ще правим.
– Но тук няма нищо – каза Нона.
– Как да няма? Не виждате ли – кръчмата затворена, кмета го няма, стражарите ги няма – казват, избягали в града. Селяните се събират долу в крайната махала и такова, туй... аз седя тук и какво ще стане с мене, не знам. Но вий недейте се бави, идете си веднага.
Нона стана и тръгна да излезе, но се спря.
– Галчев го няма – каза тя. – Бях на поста, няма го. Войника ми каза, че заминал по границата.
– Заминал ли? – учуди се Милчевски. – Такова, туй... туй не ми се харесва, щом е заминал...
– Защо, какво има? – каза Нона и изведнъж, като че отмаля и седна на стола. – Вий трябва да знаете нещо, защо криете?


Милчевски обърна към нея бледното си изпито лице.
– Нищо не крия, г-це, какво ще крия. Аз такова, туй... казвам само, че положението не е розово. Какво ще крия.
– Аз няма да си отида – каза Нона. – Тук ще стоя, какво ще ми направят. Йосиф не е ли тук? Йосиф ми е близък, Йосиф няма да позволи да ми направят нещо. Какво? – попита тя, като видя, че Милчевски клати глава. – Не вярвате ли, че Йосиф ще се застъпи за мене?
– Йосиф не е тука. Такова, туй... туй, дето става днес, таквиз като Йосифа го правят. От три-четири дни Йосиф изчезна оттук. И казват, че заминал с чета.
– С чета? Каква чета?
Милчевски подигна рамене и нищо не каза. Нона потопи очи в земята, позамисли се и скочи. Тя се упъти към кабриолета си. Милчевски вървеше след нея.
– Вий си идете. Такова, туй... то няма нищо, но си идете. Най-хубаво е да си идете. И не се бойте, нищо няма. Аз такова, туй... бих дошел да ви изпратя, но, знайте, станцията, няма кого да оставя.
Нона не го слушаше, качи се на кабриолета и преди да тръгне, доде й на ум за Гърдя и се огледа наоколо. Най-напред тя не го видя – наоколо жив човек не се виждаше, – но като се вгледа по-добре, видя, че наблизо пред хотела, под сянката на един салкъм, стоеше Гърдю и гледаше към нея. Нона удари коня и без да гледа на голямата жега, още от самото място потегли в най-силен тръс. Сега едвам й стана ясно защо беше я лъгал всйникът и я обзе тревога. Не се безпокоеше за себе си, а мислеше за Галчева. Искаше да се върне на границата, но знаеше, че пак нищо няма да й кажат. Не й оставаше друго, освен да се върне по-скоро в чифлика. Тя пак шибна коня. От време на време се обръщаше и поглеждаше назад, но нито от едната страна на поста, нито от другата се виждаше нещо по границата. Безлюдно и пусто беше навред.
Като стигна в чифлика, Нона разбра, че там вече знаеха какво е станало. Манолаки беше, както винаги, на чардака и пред него стояха прави всички слуги от чифлика: Малин, Мурад, Глуханека, дядо Христо. Манолаки току-що беше дал нарежданията и те, по-замислени, но и зарадвани – хората винаги се радват, когато иде нещо ново, – слизаха надолу по стълбите. На чардака при Манолакя остана само дядо Христо.
– Е, Ноне, ти беше в Сеново – каза й той. – Какво има там?
Нона разказа какво беше видяла и чула.
– Нека правят щото щат – каза Манолаки. – Ний да гледаме нази си. – И тъй като някои от слугите бяха се спрели под стълбите, като искаха да чуят още нещо, той се понаведе и им викна: – Хайде, вървете си гледайте работата! Правете каквото ви казах. Хайде!
Санка посрещна Нона на вратата.
– Ах, Ноне, добре, че си доде; знаеш ли колко съм мислила за тебе. Имаш ли писмо от годеника си?
– Нали имах телеграма онзи ден, сега нямам. Пък и не ми е до годеника, за него не мисля сега. Мисля за онез, дето са тука, дето се бият едни с други, дето гинат. За тях ми е жал...
Санка я гледаше с широко разкрити очи. Тя не разбираше добре какво искаше да каже Нона, но си спомни за Тоша, който беше се случил в града, и още по-голяма уплаха се яви на хубавичкото й лице.
– Ноне, какво ще правим сега? И Тошо не си доде. Малин каза, че видял каруци подир каруци, пълни със селяни, отивали към града. Малин се върна от воденица, той казва. Ами ако додат тука, Ноне?
– Какво ще правят тук? Какво сме им направили, какво имаме? Каква си плашлива и ти – каза Нона и прегърна Санка. – Не се бой, Санке, нищо няма. Ами че ако стане нещо, ей я де е границата, ще избягаме при войниците.
Санка въздъхна и се поослуша: отвън на чардака се чуха стъпки – Манолаки беше станал и като се покашлюваше, бавно и тихо влезе в отвъдната стая. Изскърца вратичката надолапа и Нона разбра, че макар да беше още много рано, Манолаки е влязъл да си налее ракия. Туй показваше, че той е разтревожен много.
След малко животът в чифлика си тръгна, както обикновено. Обядваха, Нона се прибра в стаята си, Манолаки, както винаги, си полегна да поспи. По пътищата не се забелязваха хора, никаква опасност не изглеждаше да се приближава. Но Нона не беше спокойна. От туй, което знаеше вече, от туй, което беше подочувала в разни времена, че се готви, тя разбираше, че станалото е нещо голямо и страшно. Мина й през ума, че трябва да запомни тая дата. Както често й се случваше, тя не знаеше кое число беше днес. Тихо, на пръсти, тя мина в стаята на Манолакя. Легнал възнак, завит с палтото си, той хъркаше. Нона се приближи до календаря, закован на стената, и намери кой ден беше днес. И за да запомни по-добре тая дата, тя пошепна: "22 септември 1923 година."
Нона се върна в стаята си. По едно време от прозореца тя забеляза, че тичешката идеше насам Галунка, а след нея, като пребраждаше ръченика си, по бели ръкави и боса, идеше и баба Лукана. За да не събудят Манолакя, Нона ги посрещна на чардака и отдалеч им направи знак да пазят тишина. Санка също беше излязла.


– Ноне, како Санке – зашепна запъхтяна Галунка, – сеновчани пак додоха на нивата. У! колко са много, само да ги видите! Спряха се на нивата. Да кажем на дяда Манола.
– Тати спи – каза Нона.
– Насам ли идат? – плахо запита Санка. – Да събудим тати. Боже, ами сега!...
– И ти, Санке, каква си! – скара й се Нона. – Те насам не идат, нали, Галунке? Те на нивата се спрели.
– Ами ако додат насам? Да събудим тати.
– Събудете го, събудете го – настояваше и баба Лукана. – Трябва да му се каже. И Малин тъй рече: кажете, кай, на чорбаджията.
Не стана нужда да събуждат Манолаки: кашлицата му се зачу отвътре и той излезе.
– Какво има? – попита той, като изгледа всички с мътни сънливи очи, – Какво сте се насъбрали?
– Онез, сеновчаните, пак пощуряха обади се баба Лукана. – Додоха пак на нивата.
– Де е Малин? Я нека доде при мене. – Манолаки тръгна към чардака, за да си седне на мястото. – Повикайте Малина да доде при мене.
След малко се зададе Малин – усмихнат беше, не бързаше, виждаше се, че нищо опасно няма.
– Е, какво правят! – попита Манолаки. – Де са?
– На нивата са. Орат. Осем плуга пуснаха, броих ги, един по един. Осем плуга, все с по четири коня. Какво да правим, да отидем и ний?
– Ти луд ли си? – каза Манолаки. – Тук ще си седите вий. Като са гладни толкоз за земя, нека орат. Сетне ще видим. Вий тук ще си стоите. Хайде, гледайте си работата! Поглеждайте какво правят онез и ако има нещо, елате ми обадете. Хайде, хайде, вървете си!
Надвечер тъмни облаци се появиха откъм запад и все повече се надигаха. Излезе вятър, дигна се прах. Старият бряст заогъва клоните си и зашумя. Чу се гръм. Други, по-ниски облаци, пепеляви и кълбести, се появиха, заизвираха и се завъртяха като дим от пожар, изпревариха другите облаци и отведнъж обложиха цялото небе. Притъмня, вятърът се усили, все по-често се святкаше и гърмеше. Доде Малин и каза, че сеновчани са си отишли.
Като куршуми заудряха тук-таме по земята зърна град и след туй рукна дъжд като из ведро. Трептяха червени светкавици и наблизо някъде изтрещяваше страшен гръм. Ту тих, ту развяван от вятъра като виялица, дъждът трая близо цял час. Облаците се извиха на другата страна на небето, там сега беше дъждът и бурята. Около чифлика замучаха крави, зареваха телета – добитъкът се прибираше. Конете, мокри и лъснати от дъжда, изглеждаха изтънели и мършави, с тънки крака. Вече се мръкваше. Натежал от дъжда, голе–мият бряст потъмняваше, попоклащаше клонете си и ръсеше гъсти капки, като че изново заваляваше дъжд.
Силен бодър глас се зачу и откъм дама се показа Кутмака, с ямурлук, със запретнати крачоли, бос. Щом го чуха, Нона и Санка притичаха на прозореца.
– Какво правите, живи ли сте? – извика им той. – Ей ме че додох и аз. Де е баща ви, тука ли е?
Той се качи на чардака. Насреща му излязоха Нона и Санка, засмени и зарадвани. Дохождането на Кутмака, колко да е, ги ободри и насърчи.
– Поокъпа ме дъжда, ама нищо. То е на добро, то е на берекет – говореше Кутмака, като тропаше с босите си крака, а след туй отърси и шапката си. – Малко ме валя мене, аз бях тука, стоях в дама. Като видях онез черкези, сеновчани, рекъх: защо стоя тука? Защо не ида в чифлика? Все ще имате сега нужда, рекъх си, от един чиляк като мене.
– Какво има, дядо Тодоре? – попита Нона. – Какво става?
– Какво ще става? Луди хора. Пък и вий ум нямате, ако ви е страх. Какво, най-сетне, не са ни турци, ни черкези, българи са. А аз рекъх – чакай да ида.
– Ела, ела тука! – чу се гласът на Манолакя.
Кутмака се пообърна, влезе в къщи и затвори вратата след себе си. Но гласът му все гърмеше и се чуваше из цялата къща. Нона и Санка се прибраха. Като доде Кутмака и като чуваха гласа му тъй близо, струваше им се, че нищо опасно вече не можеше да се случи.
Но когато се стъмни добре, нова тревога раздвижи чифлика. Глуханека, който тая вечер отрано беше започнал нощната си обиколка и отрано беше пуснал всички кучета, доде при Манолакя и му съобщи, че сеновчани пак са дошли.
– Не може да бъде! – каза Кутмака, като се хвана за брадата. – Какво ще правят нощя тука? Ти, Паскале, май не си видял добре.
– Че не съм сляп, с очите си ги видях. Десет каруци са и във всяка каруца има по четири-пет души.
– Бе пътници трябва да са! Отиват си хората по работата, я на воденицата отиват я!
– Каква воденица, какви пътници – не отстъпваше Глуханека. – Ако са добри хора, що щат на поляната срещу чифлика? Отбиха се от пътя и там стоят сега.
Кутмака скочи, засумтя сърдито и отиде да види сам. Той имаше такъв вид, като че трябваше само да погледне и да доде след туй да каже, че Глуханека не е видял и не е разбрал добре какво има. Но не се мина много и Кутмака се върна, мъдър и позасрамен: каквото беше казал Глуханека, вярно беше, и Кутмака го беше видял с очите си. Манолаки вече даваше разпорежданията си: от трите страни на чифлика (оставяха само страната откъм границата) трябваше да застанат по двама, по трима с пушки и да пазят. Малин, Мурад, дядо Христо, Кутмака – всички трябваше да бъдат там. Никой не биваше да мисли за сън.
За да успокои жените, най-вече Санка, която все плачеше, Манолаки заповяда да изкарат една каруца, готова да потегли всеки миг: конете да бъдат с хамутите си, на каруцата да е натурено едно-друго за път. Станеше ли нужда, явеше ли се опасност, конете на часа се впрягаха, Санка, Нона, Манолаки (за себе си Манолаки не беше решил) щяха да се качат на каруцата и тъй като северната страна оставаше свободна, щяха да заминат или към града или към поста на границата. Това щяха да решат, когато тръгнат.
Нощта беше тъмна, небето облачно. Кучетата лаеха непрекъснато. По едно време каруците на сеновчани се раздрънкаха, раздвижиха се, потеглиха нанякъде. След малко настъпи тишина, но тъй като кучетата все лаеха като чужди хора, пазачите на чифлика не можеха да разберат дали сеновчани бяха си отишли, или с някой план бяха завили само на друга страна и са се притаили там.
Манолаки не спеше, а само беше подпрял глава на ръката си и дремеше. При него често дохождаше или Малин, или Глуханека и нещо му обаждаха. Нона и Санка бяха се прибрали в една стая. Нона не можеше да затвори очи, защото Санка още не се успокояваше, ставаше час по час, отиваше до прозореца и оттам гледаше и се ослушваше. Веднъж, щом се доближи до прозореца, тя каза:
– Какво е туй, дето свети? Дали не гори нещо?
В тъмнината към саплъците трептеше не особено силна светлина, като че идеше от фенер или от огнище. Изведнъж тая светлина се засили, разрасна се, бухнаха пламъци и се понесоха искри. Нататък загълчаха хора.
– Пожар! Гори нещо! Пожар! – завика Санка.
Тя се спусна към стаята, гдето беше Манолаки, и обезумяла от страх, викаше:
– Тате! Тате! Пожар!
Разтреперан, уплашен, Манолаки излезе на чардака. Сиянието беше вече широко. Понякога то намаляваше, понякога отведнъж избухваше. В двора се чу гръмливият глас на Кутмака:
– Не бойте се, нищо няма? Една купчина плява гори. Далеч е, от саплъците е далеч.
– Как? Не горят ли саплъците, дядо Тодоре? – извика Нона.
– Бе какви саплъци! Една купчина плява гори. Нищо няма, ви казвам.
Манолаки не можа да издържи това бързо, неочаквано преминаване от уплаха към радост, краката му се подкосиха и той приседна на чардака. Кутмака се изкачи на чардака и пак повтори:
– Една купчина плява гори. Нали има един стар, хе! много отколешен саплък, ей там е сред поляната. Той гори. Колко е плявица то, ама на. Запалил го е някой чапкънин.
Влязоха вътре и Кутмака още по-подробно обясни всичко: опасност нямаше, всички можеха да бъдат спокойни. Саплъкът, който беше запален (отпосле се разбра, че Георги Сиренарина беше се примъкнал и беше го запалил), беше далеч от чифлика, далеч и от другите саплъци. Пожарът не можеше да се пренесе върху другите саплъци и върху сградите, защото вятърът идеше отгоре, откъм чифлика, и отвяваше искрите надолу към противната страна.
Докато Кутмака разказваше, Манолаки го слушаше, без да каже нещо. Изглеждаше спокоен, само очите му бяха се налели и изглеждаха мътни, но очите му са си били такива винаги. Изведнъж, както си седеше, той изпусна цигарата си, пребледня, загледа уплашено, поиска да каже нещо, но само хлъцна и взе да се задушава. След туй се отпусна настрана и падна.
– Вода! Дайте малко вода! – завика Кутмака. Като не знаеше какво да прави, Кутмака взе да търка Манолакя по жилите на ръцете му, около китката. Манолаки беше затворил очи, като мъртвец. Санка плачеше. Дотърча и Нона, боса, уплашена. Манолаки се посъвзе и отвори очи. Занесоха го на леглото му, съблякоха го и го туриха да си легне.
През нощта по-нататък нищо не се случи. От време на време само саплъкът, който гореше, пламваше по-силно и широко кървавочервено сияние страховито затрептяваше в тъмнината. В чифлика всички изтръпваха и тичаха към прозорците да гледат. Но не само че нямаше опасност да се разрасне пожарът, защото вятърът все тъй си духаше отгоре, откъм чифлика, но по едно време заваля дъжд и огънят взе да загасва. Като се разсъмна и се развидели, колкото и да се взираха наоколо, нищо не можаха да видят около чифлика. Не се виждаше ни каруца, ни пеш човек. Сеновчани бяха си отишли.
Но късно следобед те пак се появиха и тоя път като че бяха още повече. Не можеше вече да се разбере какво мислеха да правят, защо дохождат и защо си отиват. Тоя път те се събраха накуп на едно място, побавиха се, като да се съветваха и обмисляха нещо, след туй не отидоха на нивата, гдето бяха орали вчера, а се насочиха направо към чифлика. Вървяха все по брега на дола, затуй изглгждаше наистина, че идат към чифлика, но също тъй можеше да се помисли, че искат да минат и границата.
Изведнъж иззад чифлика, откъм границата, пропукаха пушки. На два–три пъти гръмнаха по няколко пъти. От страна на сеновчани също тъй отговориха – чуха се и оттам няколко пушки. След туй, както вървяха по брега, сеновчани се свлякоха набързо като стадо в дола и се изгубиха. Откъм границата гърмежите зачестиха, в дола също тъй запукаха чести гърмежи – отговаряха сеновчани. Започна се същинско сражение. Сега в чифлика настъпи най-голямата уплаха. Мурад впрегна конете и докара каруцата пред къщи. Санка, разплакана, затегли Нона да бягат. Но веднага те разбраха, че не можеха да оставят Манолакя самичък и болен. Особено Нона не искаше да чуе за това. Докато се чудеха какво да правят и се гледаха смаяни един други, гърмежите отведнъж спряха. Един или два гърмежа се чуха още и след туй всичко замлъкна. След малко от градината, гдето бяха пазили, дойдоха Кутмака и Малин. Те разказаха, че ония, които стреляли откъм границата били войници. Сеновчани вече не се виждали – из дола, като се криели из генгеря, те се оттеглили към селото си.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания