Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 5

Вън се чуха гласове, зазвъниха шпори и в кръчмата влезе Галчев, а след него кметът и Милчевски. Галчев не знаеше какво беше се случило преди малко, нито отдаде особено значение на туй, че десетината души, които пиеха около една маса, се извърнаха и го погледнаха. Той им кимна, поздрави ги весело, след туй, като подрънкваше с шпорите си, отиде към тезгяха и поиска от Филипа кутия цигари.
Крайненци се поумълчаха. Изведнъж Гърдю стана и забърка в пояса си да плаща, но Йови го хвана за ръката и повика Филипа. Направиха сметка и тогава Йови отдели колкото пари трябваше и плати. Гърдю като че не искаше да знае нито колко плаща, нито колко му връщат, мушна кесията в пояса си и тръгна към вратата. Някой му извика, но той не се обърна и излезе.
Галчев, Милчевски и кметът също излязоха. Те отидоха настрана и кметът дълго време говори нещо на Галчева. Подпоручикът го слушаше, но гледаше настрана и мълчеше. По-внимателно като че слушаше Милчевски и натъжените му очи гледаха учудено и плахо.
По едно време отвъд оградата надникна Давид Кьосето, след туй доде при тях.
– Кмете, тебе търся – каза той. – Добър ден, г-н поручик... Кмете, знаеш ли какво бясно куче ме нагази отзарана? Доде у дома Кутмака и, нали сме от един еснаф, заведох го да ми види пчелите. Той гледа, гледа, че като скочи – полудя човека ей, полудя. Ти, кай, пращаш твоите пчели да крадат мед от моите... Хванах ли те аз тебе... И какво не още... Бабини дивитини... Ти чувал ли си таквоз нещо?... Псува ме...
– Не ви разбирам от пчелите – каза Алекси.
– Че аз ако мога да уча мухите си да крадат, ще ги пратя в банките, пари да ми крадат... Нали, г-н поручик? – ухили се Кьосето и погледна Галчева.
– Не ви разбирам от пчелите – каза пак Алекси.– Какво прави Йосиф?
– Какво ще прави Йосиф? Гледа си училището. Аз тоя Кутмак няма да го оставя, аз ще се жалвам.
– Остави сега туй – пресече го кметът. – Ти да кажеш на Йосифа да си събира ума. Виждам аз какво прави и какво проповядва. Ти си баща. Ще се случи нещо, после не знам, да не речеш, че не съм ти казал.
Кьосето се позамисли.
– А бе, Алексе, не виждам ли и аз, ама какво да правя... Днешните млади нито в господа вярват, ни то баща и майка зачитат. Ама ще му кажа, пак ще му кажа. То един свят се навъдил, пази боже... Право ви казвам, г-н поручик, не смееш да им продумаш.
– Ти му кажи пак – каза Алекси.
– Ще му кажа. А Кутмака не го оставям, ще го заявя. Той е дърт хайдутин, ще ми направи нещо...
Галчев тръгна към коня си. Милчевски, който досега само беше слушал и мълчал, тръгна с него.
– Защо не доде вчера? – каза той. – Нона беше тука.
Галчев се качи на коня си. Милчевски доде близо до него.
– Нона пита за тебе – каза той ниско и се учуди, че Галчев и сега не му отговори. – Кога ще се върнеш? Ти отиваш нагоре, ще се отбиеш ли в Исьорен?
– Какво ще правя в Исьорен? – каза Галчев. – Аз отивам по границата. Хайде довиждане! Довиждане, кмете!
Галчев бутна коня, последван от войника, също на кон. Колкото и малко да беше валяло, предишния прах го нямаше, беше чисто и прохладно. Тревата се зеленееше, поизмита от дъжда, самият път изглеждаше гладък и кафяв. Лека мъгла като дим стоеше над нивите – ясно като прави линии се очертаваха синурите и сред стърнищата, изпотъпкани и легнали, се показваше черна земя, измокрена от дъжда. Още вървяха разкъсани облаци и слънцето ту се затуляше, ту светваше.
Галчев още си мислеше за туй, което беше му говорил кметът. Както се виждаше, Алекси беше в дирите на всичко, което ставаше в селото, но като всеки хитрец, гледаше, ако може, да остане настрана, а друг да бърка в огъня. Учителят Давидов тайно събирал вечер някои селяни, все от крайненците, ония, дето нямат забит кол, както казваше кметът, и онова, което им говорел, не било вече обикновени партизански речи, а подстрекателство за бунт. Все пак кметът не смееше да обвини открито никого и като разказваше за събранията на Давидов, престорено наивно добавяше: "Може пък даскала да им чете някоя книжка, сказки да им държи, нещо като вечерно училище, да речем..."
Че в Сеново не беше сйокойно, то се виждаше. Но къде беше спокойно сега? Между другото кметът беше казал, че сеновчани се заканяли да заграбят земя от чифлика. "И какво са криви селяните – мислеше си Галчев, – на тях им трябва земя, на тях земята е нужна, както въздуха. Пък и аз какво мога да направя? Аз мога да върша само туй, което ми заповядат, нищо друго. Виж, ако стане нещо съвсем близо до границата, то е друго, тогаз ще видим."
Галчев беше се отдалечил доста от селото и забеляза, че пред него по пътя вървеше някакъв селянин. Когато го наближи повече, селянинът чу стъпките на коня, отби се, направи две-три крачки настрана и след туй се обърна с лицето си към пътя. Галчев позна, че беше Гърдю.
– Къде тъй? – попита го той.
Гърдю поздрави по войнишки и се усмихна.
– Нийде... ей тъй, да ме вземе малко вятъра...
Той държеше цигара и бъркаше в пояса си за огън.
Галчев го позагледа, не му каза нищо повече и го замина. Той си спомни историята на Антица, тъй както му я беше разказал Кутмака, и се обърна. Гърдю пак беше тръгнал насам, вървеше по същия път, който отиваше към Исьорен. "Може ли да се минат двайсет и повече години и още да го влече нещо нататък – помисли си Галчев. – И това е един селянин!..."
Изведнъж пред него се мярна върхът на едно дърво – същото туй дърво, което му беше показала Нона от кабриолета. Във влажния въздух то изглеждаше сега по-зелено, по-развеселено и при всяка крачка на коня като че подскачаше и се откриваше повече. Галчев усети, че го обзема някаква сладка безпричинна радост, и пришпори коня. Не измина и стотина крачки в тръс, той пак поспря коня: пред очите му се откри целият Исьоренски чифлик.
Той и по-рано беше го виждал, но от другата страна, откъм границата. Отсам, както го гледаше сега, чифликът имаше съвсем друг вид. Той беше близо до границата, мястото там постепенно се издигаше и всичко се виждаше като на длан. Най-напред личеше голяма бяла къща и пред нея, точно по средата – високо зелено дърво – същото туй дърво, върхът на което се виждаше отдалеч. По-долу оградени с бели каменни дувари, се виждаха няколко овчи саи, с каменни стени откъм юг, с два–три еднакви и квадратни входа, които се чернееха като дупки на кафез. Имаше и други постройки, а по-настрана, където като грамаден пръстен се извиваше околчестата ограда на хармана, се издигаха два саплъка – единият по-нисък, с бяла скорошна плява, другият потъмнял, улегнал, висок като планина.
Но очите на Галчева се връщаха все към бялата къща. Тя имаше чардак и пред чардака беше високото дърво. Наоколо беше поле, нямаше нищо друго освен трева и бурени и може би затуй това дърво изглеждаше необикновено високо, самотно сред широкия хоризонт, устремено към небето. Галчев се взираше и се мъчеше да види нещо, но в чифлика като че нямаше хора. Не димеше и вършачката, навярно вършитбата беше привършена. Орляк птици хвърчаха над къщата и когато се спуснаха по-ниско и между тях се мярнаха и бели крила, Галчев разбра, че са гълъби.
Един път се отбиваше и тръгваше право към границата. Там се виждаше един дол и на единия му бряг имаше български пост, а на другия – румънски. Галчев отби коня си и тръгна по тоя път.
– Хубене! – обърна се той към войника. – Ако вървим по тоя път, дали ще излезем на границата?
– Ще излезем, господин подпоручик. То каквото е равно тука, и без път да тръгнем, пак ще излезем. Ей я е де е границата!
Повървяха някое време по тоя път. Галчев все гледаше към чифлика. През тия два-три деня, откато беще слизал в селото, той беше ходил по обиколка на постовете откъм другата страна на заставата. Сега останаха отсамните постове и още на тръгване беше си дал дума, че няма да се отбива в чифлика. Той спря коня, извади цигара и запуши. Не му се вървеше повече нататък: "Защо пък да си налагам тия ограничения? – помисли той. – Аз може да мина покрай чифлика и пак да не се срещна с никого и с никого да не приказвам."
– Хубене – каза той, – нали има път да минава покрай чифлика и да отива към границата?
– Има, г-н подпоручик.
– Виж, там има и кладенец, вадят вода сега. Я да минем оттам, ще напоим конете!
И без да чака какво ще каже войникът, Галчев обърна коня към чифлика. Тъй изведнъж той се освободи от обещанието, което беше си дал зарад майка си – да бъде предпазлив и да избягва срещите с Нона. Сега това му се виждаше непотребно и смешно: ако наистина имаше някаква опасност за него, той трябваше да върви направо към нея, а не да я заобикаля боязливо отдалеч. И каква опасност е туй, че на пътя му се е изпречило едно хубаво момиче? Нека всички опасности да са все такива! Тая мисъл се хареса на Галчев и го развесели. Наедно с Хубена те вървяха сега направо, без път. Излязоха от нивите и тръгнаха по равна чиста поляна, която изглеждаше да е неразоравана целина.
– Вижте каква трева има тук, г-н подпоручик – каза Хубен и в гласа му прозвуча радостта на селянин. – Суха е, а пък каква е гъста. Стига да няма сняг, добитъкът може да се напасе и посред зима.
Наистина, тая трева беше особена. Тя не отиваше нагоре, не стърчаха от нея стъбла, а беше на гнезда, гъста, едра и пущаше на всички страни прегърнати листа като пера.
– Таз трева се казва бозалък – обясни Хубен. – Много е добра за добитъка.
Бяха близо вече до чифлика. Вървяха из по-ниско място и затуй къщата се криеше зад другите постройки. И дървото пред нея като че намаля и не. Изглеждаше тъй високо. Откъм хармана се виждаха кола, плугове, чивгари, червенееше се една жетварка. Галчев позна жълтия кабриолет на Нона. Изведнъж там се показа жена и Галчев трепна. "Не е Нона – каза си той след малко и се успокои. – Вървежа на Нона е друг. Когато Нона върви, като че плава, снагата й е права, стройна, малко изпъчена, затуй лактите й остават назад. И може ли Нона тъй спокойно да върви? Да не се засмее и да не махне с ръка?"

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания