Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 16

Закрепи се хубаво време и сеновчани плъзнаха по работа. В кръчмата на Филипа не се застояваше никой. Ако някой влезеше, купуваше си набързо нещо и бягаше пак на работата си. Само Гърдю беше се свил в един ъгъл и мълчеше. Филип прелистваше тефтеря си и от време на време запитваше момчето за нещо. В кръчмата беше поприметено и чисто. Шишетата на тезгяха лъщяха. Въглищата на огнището бяха се разгорели, наполовина червени и наполовина черни, и както беше тихо, чуваше се как водата завира и шушне изтънко и проточено, като че пее. Вън мегданът не можеше да се погледне – тъй ослепително светеше слънцето върху праха, бял като вар. Тая светлина, посмекчена от сянката, нахлуваше и в кръчмата през разтворената нашироко врата. Полъхваше топлина, като от пещ. Другата по-малка врата, откъм градината, също беше отворена. Виждаха се един-два салкъма, утихнали и припечени на слънце, с оредели и повехнали листа. Един жълт котарак беше седнал на прага и се лижеше с езика си.
През мегдана мина една сака, впрегната с магаре, а след нея – двама гранични войници, с бели ризи и с гъсти черни върви върху навоите си. След малко издрънча каруца и спря. Трима-четирма селяни имаше в нея, с прани ризи, с нови червени елеци, но всички небръснати – те отиваха в града и първата им работа, щом стигнат там, щеше да бъде да оставят брадите си в някоя бръснарница. Един от селяните слезе, купи си цигари и докато вадеше пари от кесията си, поглеждаше към Гърдя и се подсмиваше: види се, чудно му беше, че го вижда трезвен. Гърдю срещна погледа му, разбра какво мисли, в очите му светна нещо, но тозчас погледът му се отпусне пак, изпълнен с мъка и примирение.
През последните няколко дни той беше пил много. Тая сутрин, когато бързаше да се измъкне незабелязано от къщи, братовца му Евтимия, жената на Йовя, го настигна до вратника и, като завързваше ръченика на главата си и после отпусна и двете си ръце, каза му:
– Бати Гърдю, ще ти кажа нещо, само да не ми се сърдиш, аз за твое добро го казвам. Защо е туй стоене по кръчмите от тебе, защо си даваш парите да поиш хората? Не си бил господя с камъни – и за тебе ще се намери жена да те вземе. Я ме послушай! Вземи да се задомиш и ти като хората, че да се орахатиш.
Гърдю разбираше, че Евтимия е права. Лошото беше там, че той не можеше да се отърве от тая мъка, която го държеше и когато е пиян, и когато не е. Вечер ще се приберат всички ония, с които беше пил, а той ще тръгне да скита из селото, тук ще се скара с караула, там ще навлезе в чужди двор, ще разлае кучетата и ще разбуди стопанина. Или ще вземе очите си и посреднощ ще забие към Исьоренския чифлик. Манолаки беше се оплакал вече на кмета, че Гърдю, не с добра мисъл, се скита нощно време около чифлика.
Една сутрин, след като беше ходил цяла нощ, срещна на разсъмване Тоша, излезе пред каруцата му и спря конете му, като разбойник. Тошо се уплаши, но той побърза да му каже, че нищо лошо няма да му направи.
– Бе, бай Тошо! – примоли му се той. –Сега било каквото било, защо не ме приберете в чифлика, ще ви работя за хляба само. Какво да правя? Туй съм научен, тук ме тегли, на друго място не ми се стои.
И от туй нищо не излезе. Тошо – Гърдю добре беше забелязал, че Тошо го правеше само от страх – му каза, че да остане на него, би го прибрал, но старият няма да се съгласи. Да се съгласи Манолаки да го прибере в чифлика – може ли някой да повярва такова нещо? Една нощ толкоз много му докривя, че реши да се махне, да забегне, както по-рано, премина границата, но след като беше вървял час и повече навътре в Румъния, раздума се и се върна. Тъмно беше, пък и той знаеше да се промъква като вълк, та никой не можа да го усети, нито румънските, нито българските войници.
В кръчмата влезе Алекси, спря се още на вратата, позагледа Гърдя и му каза:
– Бай Гърдьо, какво правиш? – Както беше се замислил, Гърдю се стресна, доде на себе си и се усмихна. – Какво си подранил? Какво мислиш?
Гърдю само кимна с глава, а Алекси отиде навътре В кръчмата, пришепна нещо на Филипа, после се върна и се спря пред календаря, залепен на стената. Той постоя тъй, па току се обърна отведнъж към Гърдя:
– Слушай, бай Гърдьо, какво ще ти кажа. Не ти го казвам като кмет, а като приятел ти го казвам. Ти толкоз години не беше тука, сега доде си, видя се с приятели. Е, хора сме, човек ще се почерпи с тоз, с онзи, то още нищо не е. Ама стига, стига толкоз. Вземи сега, че се залови за някаква работа. Все тъй не може.
– Ща, ща, Алексе – кротко и някак срамежливо се обади Гърдю. – Ний с Динка се наговорихме да вадим камъни заедно. – Гърдю се усмихна и кимна към едното си рамо. – Нали виждаш, сила дал господ, за таз работа ме бива мене, само че...
– Какво?
– Алияти трябват, Алексе. Трябва лост, търнокоп, ками. И барут трябва. Чакам да иде Йови в града, ще се кача и аз в каруцата, та да си купя едно-друго. А то, че ще се работи, ще се работи.
– Хубаво, много хубаво – каза Алекси. – Купи си каквото ти трябва, па се залови на работа и си живей като всички хора. Тъй трябва. И гледай по-скоро да го направиш, не го бави.
Гърдю пак се замисли и не забеляза кога Алекси излезе. Изведнъж навън, сред слънцето и дълбоката есенна тишина, се чу да свири флейта – флау, както му казваха селяните. Как свиреше дяволът! Не беше селска песен, гражданска беше, и весела, и тъжна. Млъкна за малко, после пак се изви и разля нашироко. Очите на Гърдя позаиграха и светнаха: той позна, че тоя, който свиреше с тая флейта, е Великин. Великин беше скитник и просяк, казваше, че бил инвалид от войната, носеше на гърдите си медал, но що за човек беше всъщност, никой не знаеше. Той обикаляше из околните села, губеше се с месеци и току виж, че дошел пак, все същият, с флейтата и с медала си.
Флейтата навън беше замлъкнала и дълго време нищо не се чуваше. Но ето че затракаха патерици и на вратата се показа Великин. Той беше куц, единият му крак, сакат и сгънат в коляното, беше сложен върху тежка патерица, с още една, по-тънка патерица се подпираше и от другата си страна. А не беше човек, за когото може да се каже, че страда: лицето му беше червено, лъснато, брадата му, която захващаше рядка-рядка още от ушите му, долу на върха се изостряше като на козел.
– Добър ви ден, хора християни! – каза той и широкото му лице се усмихна. – Какво правите, какво струвате? Филипе, ти пак сметки ли правиш? Ще съсипеш хората с тез сметки ей, стига. Бай Гърдьо, както те виждам, ти плачеш за другарче. Ей ме, ида.
Като тракаше с двете си патерици, той дойде и седна до Гърдя.
– Какво временце даде дядо господ! – все тъй бързо и весело заговори той. – Таман за работа. То влагата е май малко, и дъждец трябва, ама нищо. Може да се оре. Може и да се сее, ако искаш. Нека си падне семето в пръстта, то нито гние, нито се разваля, като навали дъжд, пак ще си поникне. Нека работят хората, нека. Да се роди хляб, че да има и за богати, и за сиромаси като нас.
Докато говореше, той беше извадил флейтата си и я настаняваше. Най-после, като прекара пръсти върху дупките и като понаведе глава на една страна, той засвири. Разля се същата сладостно-тъжна мелодия, която беше свирил преди малко навън. Но той скоро спря, сложи флейтата на коляното си и каза:
– Е, ний тъй ли ще стоим? Мене ми пресъхна гърлото. Филипе, че дай ни да се почерпим нещо с бай Гърдя. Донес ни едно шишенце от скоросмъртната.
Филип погледна не Великина, а Гърдя.
– Дай ни, дай – каза Гърдю и едвам-едвам се поусмихна.
Като донесе момчето ракията, Великин пое чашата си и бързо, като скоропоговорка, занарежда:
– На здраве и на хаир, да се ражда на камък и на баир, каквото мислим, таквоз да стиснем, вино да те гони, болест да те не гони! Наздраве, дружина, с Никифорова кратуна!
Гърдю го слушаше, усмихнат, дочака го, докато изпие чашата си, след туй изпи и своята. Сега Великин плю на пръстите си, позаглади флейтата си и засвири, както трябва. Докато беше трезвен, Гърдю беше кротък, само слушаше и мълчеше – най-много, ще се поусмихне, и то някак срамежливо и гузно. Но по-късно, когато чашките и шишенцата станаха повече, Гърдю се разпали, раздвижи се и бутна моканския си калпак назад към темето си. По едно време той хвана Великин за ръката.
– Не ща таз. Жална ми свири!
Великин започваше да свири "жална", а Гърдю, облегнат на стената, отпуснат и замислен, гледаше пред себе си, а очите му лъщяха. Напоследък едно нещо не излизаше от ума му: онова чернооко момиче с червения шал, което беше изскочило насреща му, когато беше замахнал да удари Манолакя. Гърдю знаеше, че това момиче беше дъщеря на Манолакя и, както бяха казали още там, на нивата, облякло се било в дрехите на Антица. Поискало да се облече като селянка – облякло се, в туй нищо чудно нямаше. Но Гърдю си мислеше тъй, само когато беше трезвен. Сега ракията вече замъгляваше ума му, и мъчно му беше и весело, свирнята на Великин го потапяше в някакво сладко блаженство. Той забравяше какво се беше случило на нивата, не държеше сметка за изминалите години, не търсеше кое е лъжа, кое истина: за него беше ясно като бял ден, че там, на нивата, пред него беше се явила сама Антица. И тя е с червен шал, тънка в кръста, широка в раменете и гърдите, с бяло лице и черни очи. Тя, Антица, го гледа, тя се усмихва. Кога е било? Вчера ли? Преди двадесет години ли? Гърдю не искаше да знае. И като че не беше в тая изгоряла нива, за която се караха, а в зелено широко поле, цвилят коне, дрънкат тежки железни хлопки...
Широките му гърди се подигат, както гледа занесен, той размахва юмрук, иска да удари масата, но не я удря, а само слага ръката си и изпъшква.
– Свири, свири, братче!... – говори той на Великина. – Тъй, тъй... ех! Хилюпе! – обръща се той към тезгяха с намръщено, свирепо лице: – Какво, ти моите пари не ги ли аресваш? Донес ни ракия! По-скоро, чуваш ли? – А с друг глас, кротък и развълнуван, той подканя Великина: – Свири ти, братче, свири...
След като беше излязъл от кръчмата, Алекси ходи в общината, върна се в къщи, обядва, спа следобед. Към четири часа, когато намина пак към Филипа, той завари там Гърдя и Великина – пияни и двамата. Великин тъкмо благославяше.
– Боже, наспори, вси душмани разпори, сал един остави, него свинар направи, и той като дбрукни, да пукни!
Застанал па вратата, Алекси гледаше Гърдя.
– Какво приказвахме, какво излезе! – каза той.
Гърдю, както беше се опрял с лакътя си на масата, обърнат към Великина, погледна кмета, както би погледнал просяк, обърна очи пак към Великина и каза:
– Свири, куче, свири! Тя, твойта свирка, на дявола от задния крак е направена. Разплака ме ти хей, разплака ме мене. Карай!
– Е, пък ти не ми даваш да си поема дъх. Ами остави ме да си почина малко. Чакай да ВИДИМ какво прави кмета. Добър ден, г-н кмете!
– Как не ви е срам бе! – избухна Алекси. – Мале и голямо плъзнало по работа, а вий...Слушай, на тебе казвам, Гърдьо: или ще влезеш в пътя, или аз ще те вкарам в него! Какво е туй? Да се скиташ нощно време, да влизаш в чуждите дворове и да плашиш децата на хората. Де се намираш ти? Да знаеш, че още веднъж ако те хвана, ще те арестувам и ще те пратя в града!
Гърдю, все тъй обърнат към Великина, помълча, после погледна кмета, усмихна се дори тъй, че зъбите му лъснаха като на вълк. И пак каза на Великина:
– Свири! Свири или ще счупя тоз кози крак!
– Какво ще свири, няма да свири! – разсърди се Алекси. – Да станете и да си вървите. Хайде вървете си!
Сега вече Гърдю обърна широките си гърди към кмета, опря се с две ръце на масата, веждите му паднаха връз очите.
– Кмете! Що ми се пречкаш, кмете! – започна той, но тозчас надигна гласа си и завика: – Ей! Аз турям тоз калпак на главата си, не ти! Какво се заядаш с мене? Воля ми е – пия, тебе ли ще питам? Остави ме, ти казвам, ще се опариш! – Той се обърна пак към Великина: – Свири ти, какво гледаш...
Великин се заприготвя да свири, но като видя, че кметът отива към вратата, спря се и почака.
– Добре, ще видим – каза Алекси и излезе.
Великин засвири пак.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания