Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 29

По пътя от Исьоренския чифлик към града, сред полето, под сивото надвиснало небе, тук-таме се мярка по някоя каруца. От дъжда земята е черна и разкиснала, пътят прилича на река, по която се разлива и лъщи рядка кал, като разтопена смола. Из такава кал все още може да се пътува, защото не лепне и колелата се мият из нея. Но конете на повечето селски каруци са слабички и дребни и с мъка напредват: ще се позасилят, ще потичат, докато камшикът играе над тях, след туй пак ще тръгнат полека. Но ето че се задава каруца, която се носи, както се казва, "като фъртуна", конете й препускат свободно и леко, като че пътят пред тях е сух, както е лятно време. Те са едри черни коне, с един логой отстрана – също черен, с бяло чело и бели крака. По тия коне вече, особено по логоя, всеки познава, че тая каруца е на Манолакя, исьоренския чифликчия. Отпред са Малин и дядо Христо, а зад тях с кожено палто и шалче на врата – Нона.
Каруцата излиза вече на шосето. Едрите високи коне са изкаляни чак до коремите, опашките им са изплетени и вързани на възел, но и те са кални. От гърбовете им се дига лека пара. По шосето каруцата се понася с голям трясък и тъй бързо, като че конете не усещат никаква тежест след себе си. Донякъде пътят леко възлиза нагоре, изкачва се на височината, гдето е могилата, превърната на укрепление, а оттам градът вече се вижда. Навалянето надолу ставаше все по-бързо. Но къщата на Манолакя е чак на отсрещния край на града. Минават из тесни, неравни улици, изкопани, или с някой голям търкулнат по средата камък. Трябва да карат бавно и предпазливо, непрекъснато кривят ту наляво, ту надясно и отведнъж конете като че стават по-високи и колелата на каруцата оглушително затракват по изтърканите и лъснати камъни на калдъръма пред околийското управление. На една страна на мегдана се редят магазини, напреки – малки кафененца и адвокатски кантори, а насреща е околийското управление. До него, малко по-нагоре, има чешма.
Пред кафенетата се изправят стари каваци и под тях лятно време винаги има хора. Ето защо всяко пристигане на Манолаки или на други някого от чифлика не оставаше незабелязано. Щом колелетата затракаха по калдъръма, Нона трепна, като че се събуди от сън. Не й се искаше да я види някой познат. Но времето беше лошо сега и под каваците нямаше никой. Още на пръв поглед се познаваше, че градът е преживял нещо необикновено. Десетина души граждани, въоръжение пушки, влязоха в околийското управление. Един стражар на кон излезе от полицейската казарма, която беше зад околийското управление, и затропурка с коня си надолу. Жените, които наливаха вода на чешмата, се подадоха напред да видят накъде отива стражарят. Трима-четирима селяни, добре облечени, излязоха от едно кафене и тръгнаха към околийското управление. Между тях Нона позна Алекся, сеновския кмет. Когато каруцата ги наближи, Алекси погледна хубавите черни коне, погледна логоя с бяло чело и бели крака, позна чия е каруцата и след туй поздрави Малина и дяда Христа. Той погледна и Нона, но тя не можа да разбере дали я е познал, защото каруцата бързо отмина.
Завиха в една тясна улица и в същия миг се чу да бие градският часовник, жълтата кула на който се виждаше между околните здания. Нона не беше запомнила тоя часовник да е бил някога верен, но той я подсети да погледне своя: беше десет чаен преди обед. Тъмните облаци се поразкъсаха и по върховете на тополите в двора на черквата "Св. Параскева" огря слънце. Времето изглеждаше, че ще се поправи, значи, на връщане пътуването щеше да бъде по-леко. Нона направи бързо сметка в ума си: от десет часа до четири часа следобед тя имаше на разположение шест часа. Това време й беше напълно достатъчно. Само с туй условие – да иде в града и в същия ден да се върне – Манолаки беше я пуснал. За по-сигурно той изпрати с нея дяда Христа и Малина и освен двата коня, като мислеше, че пътят ще е тежък, заповяда да турят и един логой.
Стигнаха пред къщата на Манолакя. Малин слезе, мина през малките врати и отвори портите. Конете познаха двора и с наострени уши, доверчиво и радостно се засилиха навътре. Къщата на Манолакя беше голяма стара къща, с широк двор и голяма градина. Тук живееше сега само майката на Санка с децата й – Енко и по-голямото й момиче, което също се казваше Нона. Децата бяха на училище, но от баба Ана, Санкината майка, Нона не можа да се отърве тъй лесно. Докато се обличаше, тя трябваше да отговаря на безброй нейни запитвания. И забеляза, че хитрата старица се заглежда в нея, като че се досещаше, че не всичко ще е тъй добре, както я уверяваше Нона. Като се приготви и излезе на двора, Мона видя, че трите коня, наметнати с нови чулове, бяха вързани за каруцата и лакомо хрупаха още зеления фий. Малин и дядо Христо, които си имаха своя работа, бяха излезли вече в града.
Нона трябваше да мине пак през мегдана. Както вървеше покрай кафенетата, под каваците, някой й извика и тя се обърна: беше Алекси. Тя беше забравила, че го е видяла преди малко, и се изненада.
– Видях ви, като минахте, щях да дода къде вас – заговори Алекси и въпреки че си беше все тъй охранен и червен, изглеждаше уплашен и загрижен. – Е, госпожице, видяхте ли какви работи, какви страшни работи!...
– Но в Сеново нищо лошо не е станало. Или искате да кажете за...
– За Галчев, г-це, за Галчев искам да кажа. – Макар че очакваше да заговори за Галчев, Нона тъй се развълнува, че усети как краката й се подкосяват и сърцето й бие като лудо. Добре, че Алекси се озърташе настрана, като че търсеше нещо, и не забеляза вълнението й. – Де отивате? Бързате ли? – попита той. – Елате да се отбием в таз сладкарница. Елате, ще ви разкажа всичко. Аз бях при началника, той всичко ми разправи.
Влязоха в сладкарницата, в която нямаше никой. Алекси поръча за себе си кафе, Нона отказа да вземе каквото и да е.
– Но вие знаете ли кое как е било? – попита Алекси.
– Не, аз нищо не знам – ниско каза Нона.
– Аз ще ви кажа, аз бях при началника и той всичко ми разправи. – Алекси се поогледа, наведе се по- близо до Нона и започна: – Помните ли оная нощ, когато се върнахме от Енидженския сбор по границата? Когато чухме да вие вълка?
– Да, помня. Ами че то скоро беше!
– Знам, знам. Не тоя ден, а на следната нощ повикват Галчева по телефона и му заповядат да иде веднага към Преселци, защото една група бегачи се насочвала нататък и искала да мине границата. Както и да е, отива Галчев там и всичко се свършва благополучно – онез, дето искали да минат границата, се върнали и се разпръснали. Разправят, че най-напред Галчев заповядал на войниците да дадат един залп във въздуха. След туй сам, без ни един войник, тръгва към селяните, влиза помежду им, държи им реч и успява да ги склони да се разотидат по домовете си. Та, ще ви кажа... След туй той се връща в Сеново. Сега пък се научава, че нашите сеновчани уж били нападнали вашия чифлик. Качва се на коня си и – нагоре по границата, към Исьорен.
Нона слушаше внимателно. От всичко туй, което й разказваше Алекси, тя не беше чувала нищо досега.
– И какво става сега? То, г-це, е такова едно грозно нещо, че да полудее човек! – каза Алекси и отчаяно разпери ръце. – Какво става? Нашите крайненци и те не са стока, не искам да ги хваля, ама което е право, право е. Та те влезли в нивата, орали, сетне им текнало на ума да отидат в чифлика при баща ти, та да го накарат "да подпише", че им дава нивата с добром. Пък може да са мислили и нещо зло – имало хора и за пакост между тях. Гърдю и той е бил там. Както и да е, решават туй и както били събрани, трийсет-четирийсет души, тръгват към чифлика.
– Тъй беше – пришепна Нона. – Ний ги видяхме.
– Тъй... Тръгват към чифлика. Е добре, ама войниците от поста и Галчев с тях били слезли вече към чифлика, стигнали тъкмо до оградата, отзад, откъм границата. И като видели селяните, за да ги сплашат, дават един-два вистрела във въздуха.
– Да, оттам се гръмна най-напред, ний чухме – каза Нона.
– Тъй... Дават няколко вистрела. И какво става? Нашите сеновчани се повръщат назад, влизат в дола и оттам започват да стрелят. Започва се същинско сражение.
– О, колко беше страшно! – каза Нона. – Ний щяхме да бягаме...
– Да, стрелят сеновчани, стрелят и войниците. По едно време Галчев прекратява огъня, спират да стрелят и сеновчани. Тогаз, също както направил долу по селата, нали ви казах? – Галчев тръгва сам-самичък към селяните. Искал е, вижда се, да им каже нещо, да им държи реч. Е добре, ама всякакви хора има, ако отвъд туй сполучило, тука... още не направил десетина крачки и някой от сеновчани гръмва – кой е бил той, и досега не можа да се разбере, гръмва и – Галчев пада...
– Ах боже, боже! – изохка Нона.
– А! Грозно нещо... Страшно нещо! – повтаряше Алекси.
Той подробно разказа как Галчев бил ранен, как войниците още на часа (каруцата на заставата случайно се намирала горе на поста) го занесли в болницата, но всичко било напразно; още по пътя той издъхнал. Със страшни, нечовешки усилия Нона едва се сдържаше да не извика и да не заплаче с глас – хапеше до кръв устните си, мъчеше се да мисли за друго и да слуша повече Алекся, обръщаше се настрана. Стана дума за Йосифа и Алекси разказа, че Йосиф бил в числото на ония бунтовници, които били завзели една малка гара и два дни я държали в свои ръце. Йосиф, във всеки случай, не бил заловен. Арестувани били много други сеновчани, които взели участие в нападението на чифлика, и зарад тях сега Алекси тичал.
Те излязоха от сладкарницата и се разделиха. Сега всичко стана ясно на Нона. Мъката и отчаянието й пораснаха още повече. Тя вървеше надолу из улицата, без да се вглежда в когото и да е, без да подига очи и без да забелязва какво става около нея. Движението из града беше все тъй неспокойно. Магазините бяха отворени, но селяни не се виждаха. На едно място профуча камион, натоварен с войници с пушки. По-надолу заби градският барабанчик и колкото хора имаше на улицата, насъбраха се около него. Когато престанаха ударите на барабана, Нона чу висок ясен глас, но нито разбра, нито искаше да разбере какво се съобщаваше. В чаршията на много места бяха се събрали накуп мъже и ниско и загрижено си говореха.
Нона не поглеждаше никого. Повече гледаха нея и личеше, че не я познават. В малките градове хората се познават лесно по семейните родови черти, но Нона приличаше на майка си, а Антица беше прочута повече в селата и в града беше малко известна. Малцина само познаваха Нона. Стройна, със замислени черни очи, облечена като никоя друга жена в града, защото носеше още дрехи, които беше си донесла от Швейцария, нея я гледаха с учудване и я смятаха по-скоро за чужденка.
Тя се отби в аптеката, после влезе в хотел "Зора" и конска да й дадат една стая. Но когато я заведоха горе и й показаха нечистата, с извехтяла мебел стая, изпълнена със спарен, миризлив въздух, тя потръпна п излезе, без да каже ще се върне ли или не. Тук вече съдържателят на хотела я позна, остави я да приказва със слугите, а сам той я гледаше над очилата си.
– Баща й има къща като палат, а тя по хотелите ходи – каза той, когато Нона излезе. – Иди, че ги разбери тез учени жени!
Нона тръгна пак надолу из улицата. Изглеждаше, като че върви без цел и напосоки. На едно място тя се поспря и се загледа пред себе си, все тъй напрегнато замислена. От ума й не излизаше онова, което й беше разказал Алекси. "Алекси казва – помисли си тя, – че селяните били виновни за смъртта на Галчева. Не, виновна съм аз. Ако не беше дошел в чифлика зарад мене, той нямаше да бъде убит." Черно, безнадеждно отчаяние я обземаше при тая мисъл. Искаше й се да завика, да заскуби косите си, да заплаче с глас. И все пак се владееше и вървеше, както вървят всички, криеше мъката си и само леко, едва забележимо се полю–ляваше, като че щеше да падне.
Без сама да усети кога и как, тя стигна до градската градина и влезе вътре. Единствената широка алея, посипана с опадали листа, с измокрен от дъжда пясък, беше празна. До дънерите на старите каваци и платани, по бялата кора, на които бяха изрязани безброй инициали и дати, бяха сложени разкривени пейки. Нона седна на една от тях и наведе глава. Тя беше сама в градината, освен нея там нямаше жива душа.
Тя не плака, мислите й се късаха, обземаше я някакво тъпо равнодушие, изпод което мъката й тлееше като жарава, заровена с пепел. По едно време тя дори не мислеше вече нищо, а полуобърната, с лека усмивка четеше една дума, която беше изрязана върху кората на дървото, под което седеше. Буквите бяха почернели и набъбнали като ръбците на зараснала рана, но все пак се четеше ясно: "Бланш". Тъй наричаха (същинското й име беше друго) дъщерята на градинаря, в която бяха влюбени мнозина млади хора. Нона скочи: едвам сега се досети, че беше дошла в градината да купи цветя. Тя отиде към цветарника и поиска да й направят един голям букет само от бели карамфили.
Когато градинарят, стар, болнав човек, който познаваше Нона още от дете, привършваше букета и сам му се любуваше, каза:
– Я погледни, Ноне! Я виж какво е чудо! Е, какво ще го правиш, в чифлика ли ще го занесеш?
– Не, за тук ми трябва! – засмя се Нона. – Ще посрещам годеника си.
– Тъй ли? Ами че той трябва да ти даде букет, а не ти на него.
– Е, нищо. Аз пък искам да му дам. Защото го чакам отдавна.
Нона изглеждаше весела, очите й светеха, усмихваха се. С тоя голям букет от бели карамфили, който не беше и прикрит с хартия, тя се върна към средата на града. Тук тя взе един файтон – турчинът изгледа нея, изгледа букета и попита где ще кара. Нона му пошепна нещо и се качи. Като се люлееше ту на една, ту на друга страна, а някъде отведнъж хлътваше, като че щеше да се счупи, файтонът заслиза надолу по "Панаирска" улица. От магазините и от кафенетата мъжете се обръщаха и гледаха Нона. Някои я познаваха, някои – не. Нона не поглеждаше на никоя страна и никого не познаваше.
Файтонът прогърмя над моста и леко, без клатушкания, се понесе по гладкото шосе. Мярнаха се вехтите и полусъборени бараки на панаиря, след туй по-нагоре се показа дълга дъсчена ограда, зад която се виждаха бели надгробни паметници. Нона изтръпна, сърцето й заби. Тя каза на файтонджията да я почака и с бързи крачки влезе през отворените врати на гробищата. Те бяха нови гробища, от войната над портата имаше извит като дъга надпис "Парк на героите". Щом се озова вътре, Нона не чувствуваше вече предишната слабост, обзе я спокойствие, което учуди самата нея. Надзирателят на гробищата беше на две крачки от нея.
– Добър ден! – каза Нона. – Моля ви се, где е погребан подпоручик... – Гласът й трепна и тя не може да изговори името, което беше на устните й. Сърцето й пак бързо–бързо заби. – Убития подпоручик, где е погребан? – набързо изговори тя.
Нисък, червен, с големи черни очила, надзирателят я изгледа продължително и тя не знаеше какъв поглед и каква мисъл се крие под очилата му. Той се обърна лениво, бавно, погледна някъде към края на гробищата и каза:
– Ей там онези две дръвчета виждаш ли? На края, на края, двете дръвчета виждаш ли ги?
– Да, виждам ги.
– Там е погребан. За гроба на подпоручик Галчев питаш, нали? Там е погребан.
Тия жестоки, страшни думи прозвучаха край нея като куршуми и пак й се стори, че са лъжа, че ги чува като насън. Нона отпусна глава, приведе се над белия букет и тръгна нататък, накъдето я упъти надзирателят.
Като навлезе навътре в алеята. и която вървеше, Нона срещна една възрастна жена, облечена в черни дрехи. Тя хвърли равнодушен и разсеян поглед към нея, без да се вглежда добре. Но като отмина на няколко кргчки, нещо я накара и тя се обърка: старата жена също беше се спряла и я гледаше. Нона леко извика: пред нея беше майката на Галчева.
– Ах, госпожо, вий ли сте? – можа само да каже Нона и ге върна.
– Аз ви видях, пък не можах да вп позная отведнъж – каза г-жа Галчева. Тя изрече тия думи тъй, както би ги изрекъл всеки друг. Но веднага тя спря зачервените си от плач очи на Нона, лицето й трепна, сгърчи се от болка, от отчаяние и тя извика с плач:
– Няма го моя син, дъще! Вземаха ми го... грабнаха ми го. Убиха го! – Нона поиска да я подкрепи, старата жена я прегърна, отпусна глава на рамото й и заплака.
После тръгнаха наедно. И Нона пак се учуди, че г жа Галчева не само че не плачеше вече, но и изражението на лицето й, гласът й и туй, което говореше, беше най-обикновено и спокойно. Като че тя никога не е изпитвала и не изпитва никаква скръб. "Ето какви сме ний хората – помисли си Нона. – Всичко забравяме лесно, с всичко се примиряваме."
– Аз съм от четири деня тука – говореше г–жа Галчева. – И сутрин и вечер дохаждам тук. Какво да правя, не познавам никого в града, няма де да ида. Дохаждам тука, гроба още не уравнен, все има какво да се прави.
Стигнаха до двете дръвчета. Като насън се струваше всичко на Нона – гробът, забученият кръст, надписът, дето тя прочете това живо мило име. Тя пусна белите карамфили и остана права, вцепенена, г-жа Галчева приклекна, събра няколко камъчета и ги нареди по края на гроба. После подпря с ръка лицето си и се загледа. Отпървен на лицето й нямаше определено изражение, после то се съсредоточи, изписа се на него една само мисъл, една само мъка. И погледът й се отпусна и насочи надолу. Нона се разкая, че тъй несправедливо беше помислила за нея – че е забравила и че може да забрави скръбта си. Тя гледаше земята пред себе си, гледаше черната пръст, под която лежеше нейният Мирю, нейният син. Него гледаше, него виждаше тя... "Владимире низакъснявай ами пиши сякогаш сине за–щоту ази като вида от теб писму, ми се струва че тебе гледам също и кату държа в ръцете си твоету писмо също твоите раце държа..."
Тия думи бяха нейни, тя беше ги писала. Нона извика, заплака с глас и падна върху гроба. Г-жа Галчева я погледна най-напред учудена, изненадана, после сбърчи лице и заплака и тя.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания