Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 14

Разгорещените силни коне не можаха да се успокоят тъй лесно. Те силеха напред, разтърсваха гриви, изпотени, с тежки хамути, отрупани с бели металически пулове. Манолаки почака, докато се позакрепи каруцата, поскара се на Мурада, че не държи здраво конете, и взе да слиза. Обърнат гърбом, той се държеше с две ръце за сандъка, провисна единия си крак, след туй другия. Като слезе на земята, той поподръпна наметнатото си палто и погледна селяните. На главата си имаше черна сламенна шапка, лицето му беше повехнало и подпухнало. Крайненци мълчаха и го гледаха, защото мнозина отдавна не бяха го виждали и намираха, че е все тъй пълен, но много остарял. Сам Манолаки от всички крайненци, които бяха пред него, можа да познае само двама-трима.
– Е, какво направихте сега вий? – каза той със сипкав, прегракнал глас. – Не можехте ли да потрайте, утре ще доде съда и ще реши делото. А? Що прибързахте, що не почакахте?
Няколко души, които бяха по-назад, се обадиха:
– Какво ще чакаме? Няма какво да чакаме...
– Нивата е наша, ний ще я орем.
– Съд не щем, съд не ни трябва! – извика дядо Пею.
Със смръщено лице Манолаки замаха с ръка, като че искаше да каже: "Почакайте, аз още нищо не съм казал." Селяните се поумириха.
– Малко земя ли ви дадох досега? – започна Манолаки. – Какво остана от чифлика ми? Де е мерата на Исьоренския чифлик, де са нивите ми? Вий ги взехте. Останала е малко земя, колкото една длан, туй е всичкото. И нея ще ви дам...
Той се позакашля, почака и пак продължи:
– За какъв ме смятате вий, глупав ли съм, или не виждам какво има около мене и какво става? Не живея в гората, и аз съм човек. Едновремешното – то се мина. Едно време земята беше широка, хората бяха малко. Тогаз можеше да има чифлици. Право-криво, и аз го имах. Сега вече не може, хората искат земя. Не виждате ли по себе си колко ви беше селото преди двайсет години, колко е сега. На вас и на синовете ви не стига земята, че на унуките ви ли ще стигне? Казвам ви пак: чифлици няма да има вече. Аз го разбрах, аз си отзех. Защо не почакате? Няма да живея още сто години... Мене земя не ми трябва вече... – Той позамълча и се позамисли. – На мене малко земя ми трябва – три крачки надлъж и две нашир, колкото за един гроб, толкоз земя ми трябва. Като умра и затворя очи, от гроба ми нататък орете, дето искате...
Толкоз много Манолаки не беше говорил, умори се, извади една кърпа и изтри изпотеното си лице. Селяните мълчаха, знаяха го сприхав, неотстъпчив, когато кажеше нещо, като че хвърляше камък. Сега изглеждаше кротък, в думите му имаше мъка, пък и прав беше.
– На два, на три пътя вземахте земя от мене продължи Манолаки, – право, криво, със съд, със закон, взехте. Казах ли нещо? Нищо не казах, дадох я. Добре, утре като доде съда и каже, че и таз нива е ваша, ще ви дам и нея. – Той се развълнува, позаекна и добави, като махна с ръка: – Всичко ще ви дам, оставете ме само да умра рахат.
Селяните мълчаха. В туй време леко и без шум се приближи кабриолетът на Нона. Тя слезе, позагърна се в червения копринен шал и се позакри зад каруцата. Само черните й очи светеха и гледаха оттам. Някои от селяните я видяха, някои не.
В тишината, която бе настъпила около Манолакя, по-ясно се зачу караницата, която ставаше малко настрана. Там Велко и още няколко крайненци се разправяха с Тоша. Кметът също беше там. Зад тях стоеше Гърдю, ухилен и, както се виждаше, малко го занимаваше онуй, за което те се караха. По едно време той подигна пред лицето си шишето, което държеше, видя, че е останало само една глътка ракия, изпи я, а шишето, празно вече, захвърли в тревата.
Велко се отдели и тръгна към селяните, които бяха около Манолакя.
– Какво ще ме плашиш с началника – говореше той. – Не ме е страх мене от началника. Хич не искам да знам!
Тъй като никой от селяните не беше му възразил, Манолаки беше уверен, че работата вече се урежда, рече да тури край на всичко.
– Хайде сега, идете си гледайте работата казa той. – Аз ще дигна оттук моите плугове, ще дигнете и вий ваште, и аз няма да ора, и вий няма да орете. Пък като доде съда – каквото реши вече.
Ядосан от по-рано, настръхнал и готов за нова кавга, Велко се провря тъкмо в тоя миг между селяните, едвам дочака да свърши Манолаки и каза:
– На калпакя ми разправяй ти мене! Да си идем ли? Да имаш да земаш! Какво стоите обърна се той към селяните, – карайте плуговете!
Манолаки го погледна.
– Ти пък кой си? Ти какво искаш?
– Слушай ей! – завика Велко и замаха е ръка срещу Манолакя. – Чак до чифлика ти ще додем, до прага на портата ти ще додем и там ще забием плуга, хубаво да знаеш! Мина ти царството тебе.
Манолаки се завъртя и заоглежда неспокойно, като че някой взе да го души.
– Вий затуй не сте хора! Вий от добро не разбирате развика се той. – Аз какво му разправям, то какво ми брътви. – Той изгледа презрително Велка и каза: – Дриплю с дриплю!
– Вий ни изядохте! – извика Велко. – Таквиз като тебе ни докарахте до тоз хал. Кървопийци! Кожодери!
– Камшик, камшик! – викаше Манолаки, вий от дума не разбирате, вий добро не заслужавате. Седнал съм и аз да се разправям човешки... – Погледът му случайно падна на Гърдя, който се показа зад Велка. го видя, нещо черно сякаш падна пред очите на Манолакя. Той изгуби вече всяко самообладание.
– Какво сте се събрали вий тука? Какво искате от гневно – завика той, като вече не се помнеше от яд. – Ще ме убивате ли? На – той разгърна ръце, – убийте ме. Катили! Катили дошле тук, хора, дето са лежали из тюрмите. Махайте се от очите ми! Вървете си! Хайдуци!
Селяните се разгълчаха. Без някой да му се надява, изскочи Нейчо вдовецът, в ръцете си държеше голяма тояга.
– Ей, дядо Маноле! Дръж си устата! – викаше той. – Кой е хайдутин?
Велко погледна сопата в ръцете на Нейча и поиска да я вземе, но пред него подскочи Гърдю, измъкна сопата от ръцете на Нейча и се хвърли към Манолакя.
– Ах ти... падна ли ми? Хайдуци, а? Кой хайдук? – Той стискаше сопата в ръцете си и отиваше към Манолакя. На една-две крачки от него той се спря, замахна със сопата и както я държеше високо над главата си, готов беше да я стовари с все сила върху Манолакя. Манолаки нема време да се запази, той като че се вцепени на мястото си.
Изведнъж се чу пронизителен женски писък, иззад каруцата изскочи Нона, червеният шал се развя на рамената й, тя простря ръце срещу Гърдя и извика: "Майко! Майчице!"
Гърдю се спря, тоягата се отпусна в ръцете му... А Нона, с изплашено лице и големи черни очи, все го гледаше и се притискаше към Манолакя.
– А!... ти коя си? – едва чуто избъбри Гърдю. Гаче е Антица! – щеше да каже той, но замълча и глупаво се усмихна.
Всичко туй стана в един миг. Селяните, изненадани сами от туй, което се случи, гледаха Нона. Едни питаха коя е, други, които помнеха Антица, сами се досещаха, че е нейна дъщеря. Кметът беше хванал Гърдя за рамената и го тласкаше назад. Стражарите също бяха излезли пред селяните и ги задържаха. Алекси все буташе назад Гърдя.
– Чакай бе, кмете... чакай да видя коя е таз говореше Гърдю, усмихнат.
– Какво правиш? Стой мирен! Назад!
– Кмете, не удряй, кмете! – разсърди се Гърдю и лицето му стана страшно. Но тозчас той забрави за сръднята си, загледа пак Нона и се усмихна.
В туй време откъм другия край на нивата се чу младежки, но силен и повелителен глас, като команда:
– Всички да излязат оттук! Всички настрана!
Идеше Галчев, придружен от трима-четирима войника. Той беше запасан, с кобур, но в ръцете си нямаше нищо. Глъчката между селяните беше голяма. Нона и Манолаки бяха се дръпнали до каруцата, до тях беше Малин. Селяните заобиколиха Галчев – той остана в средата им, – разправяха му нещо, викаха и махаха ръце. Лицето на Галчев си оставаше спокойно.
– Всички да излязат от нивата! – повтаряше той. Навярно някой му каза нещо, защото той се обърна и високо извика: – Страна не взимам аз! Не искам да зная на кого е тая нива. Тук, близо до границата, безредици не може да стават. Тук не позволявам! Всички до един ще излязат от нивата!
И тъй като Гърдю все се мъчеше да се отскубне от ръцете на кмета и да иде напред, Галчев попита:
– Какво иска тоя? Стой настрана! Дръпни се настрана.
Гърдю погледна разсеяно младия подпоручик, като думите му не се отнасяха до него, усмихна се и пак взе да се дърпа...
– Илия! Славе! – извика Галчев към войниците. – извадете тоя настрана. После ще го закарате на поста.
Двамата войници взеха Гърдя помежду си.
– Кого, мене ли ще карате? – говореше Гърдю, – Хубаво де, хубаво, карайте ме. – Гърдю не мислеше да се противи, гневът му беше утихнал. Той тръгна след единия войник, другият идеше зад него. – Хубаво де, хубаво – говореше той, обръщаше се и поглеждаше назад, гдето между каруцата и кабриолета се мяркаше червеният шал на Нона.
Кметът успокояваше Йовя, който се застъпваше зарад брат си, зарад Гърдя:
– Йове, ти барем си умен. Нищо няма да му направят. По-добре – ще изтрезнее.
Около Галчева селяните все се трупаха и викаха:
– Нивата е наша. Ний ще я орем!
– И да работим ли не ни давате?
– Сега е време за оран. Трябва да орем...
– Кой не ви дава да орете? – каза Галчев. – Можете да орете, когато си искате. Да орат един, двама, трима... Но да се събират тълпи край границата и да стават скандали, туй не мога да позволя. Всички ще си отидете! Тръгвайте! – Той се обърна към Манолакя, който стоеше още с Нона и с Малина до каруцата.
– И вие, господине. Идете си и вие, идете си веднага!
Галчев не можеше да не види Нона и да не я познае, но я погледна като чужда и не я поздрави. Нона го следеше с черни, светнали очи и на устните й беше се спряла едва уловима усмивка. Без да каже нещо, като покашлюваше, колкото да скрие вълнението си, Манолаки се качи на каруцата. До него тоя път се качи Нона, застана за миг права, поприбра шала си, погледна към селяните и седна. Големите черни коне се разиграха и тръгнаха. Каруцата се насочи право към чифлика. Малко след това с кабриолета си замина и Тошо.
Като си отиде Манолаки и като не го виждаха повече, селяните се успокоиха, отстъпиха на увещанията на Галчева и се съгласиха да си отидат. На групи, като все още се разправяха, те излязоха от нивата и кой с каруца, кой на кон или пеш с плуговете – кой както беше дошел – тръгнаха си към село. На единия край на нивата, с двама войника, остана само Галчев.
– Е, Йове, защо дойде туй момче, офицерчето де, какво му влиза в работата? Само дето ни попречи – говореше дядо Пею на Йовя, с когото бяха се случили в една каруца. Той помълча, с навъсени, разбъркани вежди, след туй продължи: – Една година, да ти кажа ли, бях ходил в Енидже, връщах се и минах край чифлика. Додох до кладенеца, дето е върбата, и гледам, спряла каруца – хубава каруца и едни коне! И от каруцата слазя Антица. Трябва да е било празник, пременена беше, също като момичето сега – с ален шал, с такваз рокля, й приказваше с едного, чирак ли беше, не знам – каже нещо, той и отвърне, а тя се хванала за хълбоците и се смее. Все се смее, и каква беше такава, черноока, хубава, също като туй момиче. Бе, Йове, аз защо ти казвам, като изскокна момичето и Гърдю пусна сопата – аз разбрах. Привидя му се ей, че е Антица. Също като нея беше! Пък какво, Йове, не е лъжа, Гърдю имаше едно време закачка с Антица.
– Неговата закачка не беше, когато Антица се ожени за Манолакя, а по-рано. Пък и той не беше крив.
– Право е, тъй беше. А бе Антица, бог да я прости нея, Антица беше добра. – Той се обърна назад, погледна към нивата и каза: – Отива си поручика. Младо момче. И да ти кажа ли, Йове, чуй ме – то не е криво момчето. Те, малките, правят каквото им заповядат големите... туй е то!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания