Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 11

Надвечер Тошо си дойде от града. Макар да беше го чакал още от сутринта, Манолаки не забеляза трите каруци, когато те, една след друга, завиха край кладенеца, защото помежду бяха се препречили овцете, а той гледаше тях. Като не обичаше да слиза от чардака и да походи дори из чифлика, Манолаки не пропущаше случай да се взре внимателно, строго и продължително, както гледа всяко господарско око, във всичко, което мине покрай него. След като бяха ги издоили, скупчени една до друга, напечени от слънцето и с наведени глави, овцете се точеха на дълга върволица към къра. Едно магаре вървеше отпред, без юлар, но със самар, върху който беше прехвърлен ямурлук, а отстрани беше окачен голям бъкел. Малко по малко овцете изпредиха магарето, минаха от двете му страни и се събраха отпред. Магарето остана посред тях. Изведнъж то сви уши, разскача се, изплаши овцете и излезе пак напред. "Виж го ти, магаре е – помисли си Манолаки, – но и то си знае цената, иска да върви напред." Васил съгмалджията идеше отзад и както вървеше, поотчупваше от хляба си и ядеше. Кучетата му бяха го заобиколили и сегиз-тогиз той им хвърляше по някоя хапка, която те лапваха още във въздуха. Другият овчар Цонко и дядо Христо внасяха, като го носеха на раменете си на върлина, чебъра с млякото.
– Санке, бате Тошо си иде! – извика Нона от прозореца.
Манолаки се обърна и видя, че откъм дама, с преметнати дисаги на рамо, с широкопола жетварска шапка, идеше Тошо. Всички безпокойства на Манолакя около връщането на Тоша изчезнаха, но гневът му не утихна. Той можеше само да отложи за по-късно обяснението си с Тошо и без да го погледне вече, обърна очите си пак към овцете.
Нона и Санка изскочиха да посрещнат Тошо.
— Бате Тошо, купи ли ми нещо? — викаше Нона
— Защо закъсня, Тошо? — каза Санка, като пое дисагите от рамото му. — Цяла нощ не съм спала, защо закъсня?
— То не е твоя работа, има кой да ме пита за туй — отвърна сопнато Тошо и хвърли безпокоен поглед към Манолакя. — Има, има, Ноне, и за тебе нещо, в дисагите е. На, чети и се просвещавай! — каза той, като извади вестници от джоба си и ги подаде на Нона.
Жените влязоха в къщи. Тошо се побави, сне шапката си и взе да се поотърсва с ръка от праха и сламата. Той беше около четирийсетгодишен, сух, с дълъг нос, с набръчкано ниско чело. Нещо гузно и неспокойно имаше в кафявите му очи. Той не приличаше нито на Нона, нито на Манолакя.
— Много изсъхна — каза той, — един прах по пътя, страшна работа. И горещо. Затуй почакахме, та да тръгнем по хладина.
Манолаки гледаше все настрана. Тошо разбра, че баща му е сърдит, че няма да проговори, и си влезе в къщи. Но той беше лекомислен и безгрижен човек, не се мина много време и Манолаки го чу, че високо раз-вравя нещо, а Нона и Санка се смееха. Манолаки се вдоса, стана и като вървеше тежко и се покашлюваше, илезе вътре. Той мина и седна наминдеря, без да каже нещо, като си даваше вид, че и той е дошел да послуша. Тошо доби кураж и се отпусна още повече.
— Да ви разкажа и друга новина — започна той. — Савата Узунски, нали го знаете, прошенописеца? Умря. И знаете ли как? Отива на Джамадиновия хан и казва: "Дайте ми една чаша сода.Студена да е." Изважда си часовника и рекъл: "По-скоро, рекъл, часът е дванайсет, а аз бързам, ще заминавам." Дават му содата, изпива я наведнъж — пада и умира!
Нона и Санка плахо се спогледаха.
— Какво му е станало, не знам. Ама и той си беше все болен. А взели, че запечатали содената фабрика на Тодоракя. Аз го срещнах: "Щели да издирват, казва, ла не била отровна содата. Как, казва, ще е отровна; ако чешмите са отровни, тогаз и содата ми ще е отровна. Аз, казва, правя..."
— Остави сега туй! — прекъсна го Манолаки, като се намръщи. — Стига. Как са цените, какво казва Миал?
— Цените все падат. "И няма надежда, каза бай Миал, да се дигнат скоро. Ще направите, казва, по-добре, колкото храна имате за продам, да я оставите за подир Димитровден."
Манолаки се позамисли. Тошо, както му беше обичай, пак се отпусна.
— Няма добри цени и туйто. Апостол от Каралез и той се оплаква: "Ще снема, казва, буюндруците на воловете и ще ги натиря, няма да правя чифлик." И затъ тъй е, аз защо казвам, друго нещо трябва да се залови. Дошел си Захарин, Люцкановия син, по инженерство свършил. "Фабрики, кай, трябва, бай Тошо, фабрики!" И затъ тъй е. Тоню Хаджигергев не можа да направи фабрика за хартия, ама аз ще я направя. Само от нашите саплъци има да работим две години, защо да гният на бозлука?
— Какво казваш, бате Тошо, каква фабрика ще правиш? — попита Нона.
— За амбалаж. Фабрика за халваджийска книга.
— Не, бате Тошо, не. Аз искам да е за халва!
Нона се закиска зад вестника, но Санка я забеляза и се изчерви.
— Не се смей, Ноне – все тъй самоуверено подзе Тошо. — Ще видиш ти. Аз защо казвам, че твоя годеник час по-скоро трябва да доде. Сега в Швейцария банките дават пари с много малка лихва. Я да ми паднат мене на ръка малко швейцарски франкове, че ще видиш.
– Остави сега туй – прекъсна го пак Манолаки. – Току ги дрънкаш и ти, ни врели, ни кипели. – Манолаки помълча, погледна към Нона и каза:
– Той, твоя годеник, ако ще дохожда, трябва да доде вече. Утре ще се разкалят пътищата и не ще е вече за никъде. Какво ти пише, кога ще доде?
– Ами че, тате, нали ти казах. Случило му се работа, сега пък след десетина деня щял да тръгне. Какво да правя, все отлага.
– При Овчарова ходи ли? – обърна се Манолаки към Тоша.
– Ходих. "Много здраве, кай, на баща ти. На 27, кай, на тоз месец, съдът ще доде и делото ще се гледа." Само че – каза Тошо, като помисли малко – сеновчани се канели да ни изпреварят.
– Как да ни изпреварят?
– Заканвали се да изорат нивата.
Манолаки стана и тръгна към вратата. Всеки път, кога му споменяха за сеновчани, той мъчно вече можеше да сдържи яда си.
– А като си идех насам – каза Тошо, – ей там в алчака срещнах Гърдя. Току се мярна пред каруцата, погледа ме, погледа и пое пак през къра.
– Хайдуци! Всички са хайдуци! – избухна Манолаки. – Щели били да орат нивата, коя нива ще орат? Тяхна ли е нивата? Те ли имат тапия за нея или аз? Малко ли земя ми изядоха, че още искат? Бре, бре, бре! Без срам хора, без господ хора! Камшик за тях, камшик!
Разтреперан, с пребледняло, подпухнало лице, като се задъхваше, Манолаки излезе от стаята. След малко, докато Нона, Тошо и Санка още приказваха ниско, чу се пак сърдитият глас на Манолакя:
– Тошо, я ела при мене!
Тошо скочи, загледа плахо и без да ще, похвана се отвън по джоба, гдето беше портфейлът му.
– Тошо, хем да не се карате – пришепна му Санка.
– Кой се кара? Аз кога съм се карал? Той се кара.
Нона хвърли вестника, усмихна се на Санка и излезе. На чардака тя се поспря, след туй слезе на двора и оттам мина в градината, която беше зад къщата. "Много взеха да ме подпитват за годеника ми – помисли си Нона и се усмихна. – И той, Жан, защо не доде? Е, пък най-после когато доде. Ще видим тогаз." Нейните мисли за годеника й се спираха винаги дотук. Не че беше го забравила или че чувствата й към него бяха се изменили, но да мисли кога ще доде, какво ще стане, за нея беше една грижа, а всичките си грижи тя имаше обичай да ги туря настрана, да ги отлага. Когато си спомняше за живота си в Швейцария, за разходките и разговорите си с Жан (той не беше евреин, тая измислица беше съчинена от сеновчани, но и Нона сама я поддържаше с шегите си), дори когато тук четеше писмата му и му отговаряше, струваше й се, че всичко туй се отнася към друг живот, към друг свят, към който тя един ден ще трябва да се върне. Но щеше да се върне пак тая Нона, която някога беше се разхождала из улиците на Женева, а не тая Нона, която живееше сега тук, в чифлика, която беше изгоряла от слънцето, препускаше коне, скиташе из стърнищата, разговаряше с прости, загрубели хора, почернели и те като нея от слънцето. И нито й минаваше през ум докога ще трае или дали изобщо ще се промени някога тоя й живот.
Градината беше голяма, с много овошки. Някъде дърветата бяха начесто, някъде се раздалечаваха и по откритите места стърчаха сухи пръти, забити в земята, по които се увиваше изсъхнал боб. Зеленееха се гнезда с картофи, високи слънчовки обръщаха към слънцето големи тежки пити. Близо до каменната ограда растеше коприва и бучиниш, жълтееха се тикви, но към тия места Мона винаги изпитваше страх, защото още от малка бяха я изплашили, че там има змии. Слънцето беше заседнало, цялата градина беше в сянка, само навън, по гърбовете на саплъците, още грееше яркочервена светлина.
Изведнъж нещо зашумоля и Нона се спря. Докато разбере какво има, наблизо пред нея, по дънера на една слива, се свлече, като че падна на земята, Енко и тозчас удари на бяг.
– Ах, проклетнико! – извика Нона, ядосана, че се уплаши. – Ти пак ли си брал сливи, стой там, стой! – Енко стигна до зида, покачи се на него, обърна се клекнал и като видя, че Нона иде към него, скочи на отвъдната страна и избяга. – Чакай, аз ще те науча! – извика му Нона.
Като разбра, че е вън от всяка опасност, Енко се спря и завика:
– Нона ко–ко–на! Но–на ко–ко–на!
Нона направи вид, че ще го гони, и тъй като Енко и друг път беше си изпащал от нея, спусна се да бяга колкото сили има. След малко, някъде към дама, чу се пак да вика:
– Нона ко–ко–па! Но–на ко–ко–на!
Нона се спря пред една трънкосливка. На дънера й беше закачен един изострен и гладък камък, приличен на брус, с който точат коси, и пробит в средата като със свредел. Нона си спомни, че майка й беше й казала, че тоя камък бил намерен в земята, гдето бил паднал гръм, и че го окачили на сливата, за да ражда. Споменът за майка й отново овладя мислите й. Откато беше се върнала в чифлика, Нона с най-голяма жадност слушаше да й разказват и най-малката подробност за майка й. Тя си спомни, че тая сутрин дядо Христо си беше обещал да й разкаже нещо за Антица, и без да се бави, излезе от градината.
Тя мина покрай говеждите саи, покрай саята за хергелята и излезе пред дамищата. Изведнъж, без да очаква, тя се озова на десетина крачки пред Енка. Той се спря, гледаше я и чакаше да види какво ще прави. Очите на Нона светнаха, тя беше готова да го подгони и да не го остави, докато не го стигне, но чу, че някой и извика:
– Ноне, къде, Ноне?
Нона се обърна: викаше я баба Лукана, а до нея се усмихваше Галунка, снаха й. Дядо Кралю, старецът на баба Лукана, прекара живота си и умря като слуга в чифлика. Неговото място беше заел Малин, син му. Баба Лукана още се държеше и шеташе.
– Ах, Ноне, забравяш ни, не дохадяш при нас – започна баба Лукана, като изглеждаше Нона и й се радваше с очи. – Хубаво гледай баба си Лукана уу, с тез ръце, видиш ли ги – тя показа черните си сбръчкани ръце – те е изгледала още от мъничка. Е, кажи де, какво ти прави годеникът? Чуваме, че щял да доде.
– Ще доде, бабо Лукано.
– Ами я чуй, Ноне, какъв е, хубав ли е, а?
– Каква хубост, бабо Лукано! – засмя се Нона. Като не е българин, може ли да бъде хубав? С ей такъв крив нос, с червена брада.
– У! – замаха с ръка баба Лукана. – Хубавата ни мома, хубавата ни чорбаджийка. Не е за такъв тя.
Ноне, не думай тъй, Ноне, не ти вярвам!
– Не, бабо Лукано, хубав е, много е хубав. Висок, напет, с бели ръце. Ще го видиш, като доде. Галунке, ти какво правиш? – Галунка, ниска, набита, с чип нос, само се усмихна и прекара ръка по устата си. До нея двете й деца, полуголи и черни като циганчета, захласнато гледаха Нона.
– Е че постой де, къде отадяш? – каза баба Лука на, като видя, че Нона си тръгна. – Още не сме те видели, постой!
– Друг път, бабо Лукано, друг път, сега бързам – каза Нона. – Галунке, ела довечера у дома, ще ти кажа нещо. – Галунка се усмихна и пак прекара загорялата си пълна ръка, с дланта нагоре, през устата си.
След малко Нона седеше в ъгъла, пред овчарската колиба, а до нея, седнал на също такова трикрако столче, седеше дядо Христо. Още тази сутрин, когато видя, че на старата фотография, която бяха намерили със Санка в тефтеря на Манолакя, в каруцата, освен другите, беше снет и дядо Христо, Нона беше решила да го накара да й разкаже най-подробно где са били тоя ден с майка й, с Антица, и как се е случило да се фотографират. Дядо Христо като че не му се искаше да разказва за това, но най-после взе да отстъпва.
– Е, какво искаш сега, какво да ти разправям – започна той и, както винаги, докато от носа надолу лицето му изглеждаше усмихнато, очите му си оставаха влажни и натъжени. – Защо ще ти разправям тез работи? То било каквото било, минало се е.
– Не, дядо Христо, започвай! Хайде, че нямам време! – каза Нона и както беше прихванала с две ръце коленете си, приготви се да слуша.
– Их, Ноне, Ноне... Е, пък като искаш толкоз... Отзарана нали бях ти казал, че бяхме ходили в Пчеларово на черква?
– Да, туй зная – каза Нона. – По-нататък.
– По-нататък, прибрахме се, додохме си тука. Вечерта у вас, в голямата къща, сложиха софра. Антица, майка ти, бог да я прости, дохождаше време и ставаше много весела. И тогаз пак беше тъй – и пя, и се смя, и игра. И да речеш, че ще се забрави, че ще се отпусне – не, гледаш я – знае себе си, държи се като царица. А пък, казвам ти я, много весела беше, много се смя. И аз си думах – дано да е на добро, дано не се случи нещо. А то – не би.
– Защо, какво стана?
– Нея вечер аз се прибрах тук в колибата. Още не бях заспал, чувам, загърмяха пушки. Дигна се една гюрултия, един вик и все там, пред къщата, под дървото. Отивам – гледам, хванали човек, връзват го. И кой беше? – Гърдю. Една стълба бяха намерили, опряна току под прозорците, дето живееха баща ти и Антица. Какво е мислел да прави, не знам.
Дядо Христо помълча, след туй продължи:
– Хайдутин беше той, Гърдю. Какво ще е искал да прави? Искал е да краде. Пък и знае, че кучетата го познават и не го лаят. Остави туй, докато го държаха тъй, додоха и казаха, че долу до дама намерили чирака Якуб убит. Още не беше издъхнал. Питаха го кой го е убил, ама не можа да каже. Кой ще го е убил? – Пак той, Гърдю. Якуб ще да го е видял, излязъл насреща му, а той – убива го. Дванайсет години лежа в тюрмата за туй убийство. И пак го пуснаха, за бела.
Очите на Нона бяха станали замислени.
– Той си бил дошел в Сеново – каза след малко тя. – Аз не съм го виждала.
– И не ти трябва да го виждаш.
Както беше преграбчила коленете си с ръце, Нона се заклати на стола, усмихна се и каза:
– Е, добре, дядо Христо, ама аз съм чувала, че тоз Гърдю, кога бил млад, се знаял с мама, уж имало нещо помежду им.
– Кой ти каза? – подскочи като ужилен дядо Христо. – Не е истина! Таквоз нещо не е имало! Кой ти каза?
– Дядо Тодор ми каза.
– Диване е тоз Кутмак, голямо диване е! Лъже. Нищо не е имало, аз не зная ли? Срещнали се Антица и Гърдю, казали си добър ден и туйто. Не слушай ти Кутмака. Пък да ти кажа ли, Ноне, за тез работи нито е да ме питаш, нито е да ти разправям.
– Защо, дядо Христо?
– Ей тъй. Било що било, отколешна работа. Какво ще го разправяш.
Нона стана да си ходи. Мислите за майка й я бяха завладели и, нещо рядко за нея, тя вървеше с наведена глава, замислена. Когато слушаше разказите за майка си, разправяни ту от едного, ту от другиго, тя най-често се възхищаваше от хубостта й, от веселия й характер и добро човешко сърце. Но случваше се, някои не твърде предпазливо разказани спомени издаваха, че хубавата Антица, с черни загадъчни очи, е имала свои сърдечни тайни, които Нона предугаждаше, макар да не ги знаеше подробно. Туй, което сега дядо Христо беше й разказал, хвърляше доста светлина върху отношенията между Гърдя и Антица, за които тя нещо беше чувала.
Нона излезе доста нагоре по поляната и когато поиска да се върне, видя, че е близо до могилата. Тя не беше ходила наскоро на гроба на майка си и се запъти за там. Когато се изкачи па върха на могилата, тя, кой знае защо, поиска да погледне на другата страна. И видя един човек, който се отдалечаваше бързо и се изгуби в тъмнината из високия генгер. Нона помисли, че е някой от чифлика, върна се, влезе в оградата на гроба и доближи лицето си до каменния паметник. Върху овалния порцеланов портрет едва личеше погледът и усмивката на Антица. Нона усети страх: кой беше тоя човек, когото беше видяла преди малко? Тя се озърна – навред беше тъмно. Тичешката тя се спусна от могилата, продължи все тъй да тича и се спря само когато наближи до къщи.
– Тошо! – чу тя гласа на баща си. – Кажи да стегнат и двата плуга. Нека изорат най-напред голямата нива на бозлука, че сетне ще видим де ще орем.
Нона се изкачи на чардака и седна.
– Тате, бях на гроба – каза тя, като гледаше да се покаже спокойна. – Един човек видях там. Аз като се качих на могилата, той бързо-бързо избяга нагоре, към границата.
Манолаки се обърна към Нона. Виждаха се само очите му.
– Тошо! – извика Манолаки, като се надвеси над пармаклъка. – Глуханека да вземе пушката и да излезе да варди. Още сега да излезе. Хайдути обикалят тук, да си отваря очите!
Той стана, взе да мърмори нещо и отиде да си налее още ракия. Нона си влезе в къщи и след малко прозорците на стаята й светнаха.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания