Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 2

Слънцето наближаваше да заседне. Те вървяха право на запад, обливаше ги светлина, но не беше горещо. Въздухът светеше, като че беше изпълнен със златен прах. Ясно се виждаше всяка мушица как играе, как се плъзва в огъната светла черта. Леки раздиплени паяжини се носеха из въздуха, а хиляди и хиляди други паяжини, закачени за някой бурен, за някоя трева, трептяха лъкатушно и се развяваха все в една посока, като малки знаменца. На същински порои се изливаше слънчевата светлина, превръщаше се ниско до земята в светла бяла мъгла, в която очертанията на полето се губеха, а блещяха из нея само паяжините, като сребърни жици на някоя тъкан. Както става през летните месеци, слънцето беше се превъртяло по към север, виждаше се малко настрана от пътя и изглеждаше тъй близо и тъй ниско, като че след малко щеше да се спусне и да кацне на самата поляна.
– Как засяда тук слънцето! – каза Галчев. – И колко е близо, сякаш да идеш там и да подскочиш, ще го уловиш с ръка. И в морето също тъй засяда.
Нона погледна слънцето, погледна и Галчева.
– Ех, и вие намерихте какво да кажете – засмя се тя. – Я оставете тез работи, какво ще гледаме слънцето, слънцето го гледаме всеки ден. Кажете по-добре нещо друго.
– Друго ли?
– Да, друго. Измислете нещо по-интересно.
– Дайте да покарам аз! – каза с неочаквана смелост Галчев, като реши да не избира вече думите си.– Дайте на мене, дайте, аз ще карам.
– Не, не! – смееше се Нона и дърпаше настрана ръцете си, за да не му даде да хване юздите. – Не пипайте! Долу ръцете! Вие сте пехотинец, вие не разбирате от коне.
– А вие разбирате ли?
– О, аз ли? Ами че вие трябва да знаете, че аз още от малка карам коне, аз, тъй да се каже, съм пораснала между коне. Но вие да не мислите пък, че онзи, който е пораснал между коне, и той сам... А! Йосиф! – прошепна учудено тя и почна да спира кабриолета.
На това място пътят правеше завой и неочаквано пред тях, малко настрана всред поляната, се показа човек, когото те досега не бяха забелязали. Той беше млад момък, рус, с гъста коса, изправена над челото му.
– А, Йосифе! Тъй ли било то? – извика Нона. – Одеве ми каза, че си имал работа, а сега се разхождаш. Браво, браво!
Момъкът не отговори.
– Слушай, Йосифе, право ти казвам, че тате иска да те види, щял да те пита нещо. Ела да идем на чифлика, ела се качи. За връщане не мисли, може да останеш.
– Не, имам работа – отвърна Йосиф.
Ако и да беше доста далеч, виждаше се. че лицето му, продълговато и румено, беше невесело, намръщено. Той и не гледаше към кабриолета, а малко настрана, после се обърна и без да каже сбогом, тръгна към селото.
– Йосифе! – извика подире му Нона.
Той и сега не се обърна. Попа погледа, погледа след него и ниско и ядосано каза:
– Проклетник!
Някое време, докато конят пристъпяше бавно, тя мълча замислена, после се обърна и погледна още един път към село. Отведнъж, без да имаше защо, тя замахна с камшика и с все сила удари коня. Изненадан, стреснат, конят подскочи и като сляп се бухна направо из нивите. Нона го оправи в пътя и пак често-често взе да го шиба. Конят се разигра, пламна, сви уши и с всички сили се понесе в галоп. А Нона все го шибаше.
Най-напред Галчев помисли да грабне юздите от Нона, да ги вземе насила дори, ако тя не ги дава, и да спре коня. После му мина през ума, че тя може да помисли, че той се е уплашил, и не направи нищо, не се хвана дори, за да се предпази, а се остави да го люлее кабриолетът, както дойде. А конят все бягаше колкото сила има, кабриолетът трещеше, някъде се удряше в някоя баирчинка и подскочеше, а гдето имаше чести завои, задницата му се полюляваше и плъзгаше ту на една, ту на друга страна. Отзад по пътя се проточи грамадна опашка от прах.
Най-после Нона заопъва юздите, конят престана да препуска, намали хода си и се спря. Веднага Нона скочи, отиде отпред, помилва коня по челото и както правят селяните, когато конете им се уморени, подърпа му ушите и го потърка по очите. След туй тя застана малко настрана и зачака.
Слабините на коня бързо се подигаха и падаха, той пръхтеше, протягаше шия и нервно дъвчеше юздата, като че искаше да се отърве от нея. Тук-таме по черната му лъскава козина се показа пот.
– Уморихте коня – каза Галчев.
Без да подигне очи, троснато и ядосано, както по-рано, Нона каза:
– Онзи ме ядоса, проклетникът!
Тя навярно чувствуваше, че Галчев я наблюдава, но не го поглеждаше, като че беше го забравила и всичкото й внимание беше обърнато към коня. Разбърканите й коси леко играеха и светеха на слънцето. И пак беше все тъй хубава, макар че нещо кораво и непокорно имаше сега в тъмните й, заобиколени от гъсти мигли очи и в малките й стиснати устни. Тя държеше камшика в ръцете си и стоеше изправена, стройна и млада буйна сила напрягаше навън изпод прилепналите о тялото й дрехи.
Изведнъж конят поизпъшка, отърси се, дори откъсна стрък трева и я задъвка. Да се отърси уморен кон, туй е добър признак – а Нона не току–тъй се хвалеше, че разбира от коне, – то значеше, че няма никаква опасност от заболяване, че конят е бодър и си е отпочинал. Нона погледна коня, погледна след туй Галчева, усмихна се и очите й светнаха. Тя дойде при коня и радостно го замилва, като прегръщаше главата му с две ръце.
– Знайте ли как му е името? – каза тя.
– Арап. Навярно се казва Арап.
Нона се засмя.
– Вие пък мислите, че щом е черен, трябва да се казва Арап. Не, Осман се казва, турчин е той, моя ангел – говореше Нона, като милваше пак коня и до пираше бузата си до главата му.
Все тъй усмихната и със светнало лице, тя се качи на мястото си до Галчева и подкара коня, но го остави сега да върви полека.
– Знаете ли кой беше оня, дето го срещнахме? – каза тя. – Йосиф Давидов, учител в Сеново. Син е на Давид Кьосето, баща му е един хитрец, една лисица.Едно време той е работил на нашия чифлик. А с Йосифа ние се знаем от деца, приятели сме. Вие познавате ли го?
– Да, запознаха ме с него.
– Ама вие, мъжете, сте нетърпими – каза след малко Нона. – Посближите се с някое момиче и отведнъж – права.
– Какви права?
– Ами че захващате да се налагате, да ограничавате – тук стой, там няма да ходиш, тоз няма да гледаш с онзи няма да говориш. Тирани. С какво право, моля ви се? И то да има нещо помежду, разбирам. Йосиф и той...
Галчев не разбираше още какво искаше да каже и мълчеше.
– Но аз му казах – живо подзе Нона, като гледаше пред себе си, тъй че Галчев виждаше само спуснатите й дълги мигачи. – Слушай, рекох, Йосифе, ако искаш да си останем приятели, не мисли да се влюбваш мене. Да, тъй му казах, направо. А той...
– Влюби ли се?
– Оставете го. Когато някой се влюби в мене, право да ви кажа, престава да ми е интересен. По обичал да сме само приятели, да ходим наедно, да си приказваме. Ама пък и не искам да се влюбва в друга. Виж, това не мога да го търпя!
– А, тъй ли? – засмя се Галчев. Нона се понаведе към него, погледна го отдолу нагоре, право в очите, каза:
– И вие да не мислите да се влюбвате в мене?
Изненадан, Галчев гледаше отблизо очите й, засмени пълни с малки пламъчета.
– Но, г-це – каза той, – вие сте годени.
– Кой ви каза?
– Научих се. Годеникът ви бил швейцарец, лекар. Само казват, че той бил...
– Евреин, нали?
– Да. Дори днес, преди вие да дойдете, пак говореха за това; казваха кой от вас двамата ще трябва да промени вярата си, той ли ще се покръсти, или вие ще станете еврейка.
Нона се засмя.
– Ах тези хора, тези хора! Какво не приказват. Както и да е, аз ви предупреждавам. Който се е влюбвал в мене, не е пащал добро. Един падна от мотоциклет, друг падна от трена.
– От трена ли? Как падна, уби ли се?
– Е, то е дълга и широка история. Друг път може да ви я разправя. Гледайте, гледайте! – каза тя, като сочеше с камшика си. – Нали сте поет, гледайте слънцето.
Зад друг един баир, много по-далеч сега, засядаше слънцето. По-рано, когато бяха го гледали, то беше доста нависоко, а сега почти беше се скрило, виждаше се само най-горната му част – червен резен като жар, който светна, помъти се като разтопен метал и отведнъж потъна зад черната линия на хоризонта.
– И защо ли ги приказвам всичките тез работи – продължи Нона, – изказвам сама всичко, каквото имам, откривам тайните си, а после ми е мъчно, че ме разправяли хората.
Тя се позамисли и се загледа пред себе си. Галчев също замълча и изглеждаше, че се е замислил повече от нея. По едно време Нона се обърна, погледна го и се засмя.
– Е-хей! Вий съвсем се забравихте! – каза тя. – Да не мислите, че съм длъжна цял живот да ви возя кабриолета си? Стига толкоз.
Галчев я погледна зачуден.
– Дойдохме до чифлика. Не виждате ли там онова дърво?
Долу в ниското, зад два баира, които се срещаха под ъгъл, се виждаше зеленият връх на едно дърво. По настрана, в зачервеното светло небе се издигаше чер дим, като от параход, чуваше се глухо бучение на вършачка.
– Туй дърво е пред нашата къща – каза Нона. Оттук нататък е царството на баща ми. Ако не ме види той, може да ме види брат ми или друг някой. А пък съм годеница и трябва да се пазя.
Тя спря кабриолета и като се усмихваше, уж шега, а доста троснато и заповеднически каза:
– Слизайте!
– Наистина, аз се отдалечих много от село каза Галчев, като се поогледа и скочи на земята.
Няколко пъти вече, със своите неочаквани и особени обръщания, Нона беше го поставяла в стеснение. Той и сега се посмути, дори се обиди малко, но за да не се издаде, поклони се с прекалена любезност, звънна шпорите си и каза:
– Благодаря ви, г-це. Довиждане!
Нона не му отвърна, не каза нищо, не му кимна дори с глава, а както се отдалечаваше кабриолетът, гледаше го през почернялото си като въглен рамо и очите й дяволито се смееха. След туй тя се обърна, копитата на коня затупаха по-често и кабриолетът се плъзна бързо надолу. Галчев стоеше още на мястото си и гледаше подир Нона. Той мислеше, че тя ще се обърне още веднъж, но кабриолетът зави покрай една нива кукуруз, мярна се тук-таме между високите стъбла се изгуби. Галчев тогава се обърна и се върна назад.
Наистина, той доста беше се отдалечил от Сеново и докато вървеше из пътя между стърнищата, стъмни се съвсем. Галчев беше се замислил и когато подигна очи, видя, че на насрещната страна на небето беше изгрял месецът, изрязан наполовина, изкривен и жълт. В дрезгавата светлина селото се тъмнееше сред полето като остров, а над него като мъгла плуваше прах. Галчев забеляза в тъмнината осветените прозорци на хотела, помисли, че там го чака Милчевски, но веднага се отказа да отиде в село и тръгна направо към поста.
Като стигна там и влезе в стаята си, той се тръшна най-напред, както беше, с напрашени чизми, на леглото, покрито с просто войнишко одеяло. След малко той си спомни, че не беше дочел до края писмото, което беше получил тая вечер от майка си, стана и дойде към лампата. "Трябва да пиша на мама, че не прекарвам толкоз зле тука. Може да й пиша и за Нона"– помисли си той и се усмихна. Той разгърна писмото, прекара набързо пред очи туй, което вече беше чел, и стигна до последните редове, към края. Малко по малко усмивката изчезна от лицето му. Той се замисли. После сгъна писмото, тури го в джоба си и заходи из стаята. Още няколко пъти той вади писмото, прочиташе същите редове и след туй пак започваше да се разхожда.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания