Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 3

На другия ден още от сутринта Галчев се залови за работа. Гологлав, с разкопчана куртка, с чизми и с шпори (откато беше на границата, той не се разделяше с шпорите си), той седеше срещу отворения прозорец, на масата пред него беше затрупана с книжа и папки. Както беше се избръснал и напудрил, с пригладена назад черна и лъскава коса, по която още личаха следите на гребена, съвсем млад, той приличаше по-скоро на току-що завършил гимназист, отколкото на военен.
След като отговори на няколко официални писма като за всяко едно най-напред написваше черновката внимателно я преглеждаше и поправяше, а след туй преписваше на чисто, той намери, че е свършил доста работа, облегна се на стола си, качи единия си крак на масата, запали цигара и се загледа през прозореца. Нищо друго не се виждаше, освен едно поле и сива изгоряла от слънцето трева. Преди да дойде тук, Галчев често беше си мислил, като какво нещо е границата. А ето границата беше пред очите му: като започваше от поста, една зелена ивица – а зелена беше, защо наскоро бе косена, – права и широка колкото едно се, пресичаше шосето и преваляше на юг. По тая ивица са наредени купи сено, а по средата й се белее обикновен коларски път. Ето това е границата, нищо необикновено, нищо страшно. Все пак, като че над тая ивица се издига невидима стена, която разделя надве не само посърналото сиво поле, а и въздуха, и небето дори. Хората се държат настрана, не смеят да се приближат опасно е. С часове там нищо не се вижда. А ето, задават се сега двама войници, ножовете светят над рамената им, наоколо шарят две кучета, едно черно и едно бяло. Войниците са далеч и още не може да се познае кои са. Ще трябва да дойдат по-наблизо и ако са със синя гълъбова униформа, румънски са, ако са с кафява български. Току пред поста се вижда малка могила обраснала с висока трева, измежду която стърчи бял камък, като надгробен паметник. Това е пограничен знак. Такива знаци по границата имаше много.
Галчев се залови пак за работа. Трябваше да попълни така наречената вещева ведомост, като впише вещите, получени напоследък. Всичко туй му се виждаше много леко, но още в самото начало срещна пречка: трябваше му едно писмо, а колкото и да го търсеше, колкото и да обръща папки и книжа, не можа да го намери. Без да се обръща, както беше наведен над масата, той извика:
– Левашки!
– Аз, г-н подпоручик! – обади се един глас от съседната стая и зад Галчева застана нисък, набит момък, с ниско остригана глава и живи сини очи.
– Левашки, нали всичко двайсет и осем чифта чизми сме получили досега? Други не сме получавали, нали?
– Съвсем не, г-н подпоручик. Получихме още четиринайсет, има писмо. – Левашки поразбута папките, отвори една, намери бързо писмото и го подаде на Галчев.
– Добре. Свободен си – каза Галчев.
Но и след туй работата не тръгна по-добре. Все ставаше нужда да се търси нещо, а Галчев или не го намираше, или го намираше с голяма мъка. Той остави тая неблагодарна ведомост за по-късно и поиска да отговори на едно запитване, което му се стори много лесно. Но щом потопи перото, той се поколеба, помисли и без да се обръща, извика:
– Левашки!
– Аз, г-н подпоручик!
– Левашки, нали имаме още достатъчно мамулено брашно за кучетата?
– Съвсем не, г-н подпоручик, брашното е на привършване и трябва да искаме да ни се прати. Преди пак тъй беше се свършило и един–два дена войниците даваха на кучетата от хляба си.
Галчев се облегна на стола си, загледа се в разхвърляните по масата книжа и се замисли. След туй остави перото на масичката и стана.
– Бориславе, я слушай – обърна се той към подофицера, – вземи си книжата и ги изнеси оттука. Направи ведомостта, приготви отговорите на писмата и ще ми докладваш. Хайде.
С тънка, едва уловима усмивка, с която като че искаше да каже: "аз си знаех, че тъй ще стане", Левашки събра всички книжа и папки и излезе. Масата светна, чиста, както по-рано.
Като остана сам, Галчев походи из стаята, след туй извади от джоба си писмото, което толкоз пъти беше чел снощи, и го разгъна. Той спря очи пак на последните думи, на края. Там пишеше: "...Владимире не закъснявай ами пиши сякогаш сине защоту ази като вида от теб писму, ми се струва че тебе гледам същу и кату държа в ръцете си твоету писмо също твоите раце държа..."
Как можа майка му, неука и проста жена, да каже тия думи? "Тя се бои за мене и кой знай колко се измъчва" – помисли си той. Когато си спомняше за майка си, той не можеше да я види ясно във въображението си, но ясно и отблизо пред себе си виждаше очите й – загрижени, светнали от влага и плахи. Таквиз станаха очите й (след като плака много) в оня ден – той беше четиринайсетгодишен тогава, – когато им съобщиха, че баща му, свръхсрочен фелдфебел, е убит на Чаталджа. Той и сестра му останаха сираци, майка му – вдовица и от тоя ден нататък той вече тъй запомни майка си – с тия очи.
Галчев заходи пак из стаята. "Защо се оплаквам, че ми било тежко тук? – мислеше си той. – Защо искам да ме върнат в полка? Аз най-добре ще помогна на майка си и на сестра си, като си гледам добре службата. Какво ми трябва мене дъщерята на някакъв си чифликчия, при туй и годена? Не, аз трябва да внимавам, трябва да се пазя. Никакви увличания не ми трябват..."
Той затуй беше се заловил с канцеларската работа, която беше не негова, а на подофицера Левашки, за да устои по-лесно на изкушението да отиде в селото. И наистина, сутринта той не отиде, не отиде и след обяд. Надвечер, когато наближи да засяда слънце, излезе да се поразходи около поста и ако и да тръгнеше на запад, по същата посока, където се намираше Исьоренският чифлик, той мислеше, че не проявява слабост и не нарушава решението си, защото странеше от пътя и се държеше близо до границата.
С него тръгнаха и двете кучета на заставата – Ханджар и Видра. Те не бяха от граничарските кучета, които и сам Галчев не смееше да доближи, защото бяха недостъпни и зли като вълци. Ханджар и Видра бяха обикновени къщни кучета, на които работата беше да изядат остатъците от яденето. И докато Видра беше все пак породиста кучка, с дълга кафява козина, с умни, почти човешки очи, Ханджар беше голям овчарски пес, неодялан и тромав, кротък, приятел с всички и тъкмо поради тоя си нрав се оказа неспособен за граничарска служба и остана при заставата – вечен другар на всеки новопристигнал офицер. По-глупав от Видра, той винаги вървеше след нея, когато тя тичаше насам-нататък из тревата и душеше, и тъй като беше мързелив и тежък, никога не можеше да я достигне, все се отбиваше от половината си път, вземаше друга посока, но не снемаше очи от нея и все я следеше.
Като вървеше направо из стърнищата или попадаше на някое тънко пътче, по което бяха превозвали снопи, Галчев отиде доста надалеч и неочаквано се намери пред бостана на дядо Тодора Кутмака, при когото беше ходил вече веднъж. Той си отби, нагази направо из преплетените къпини и тръгна нататък.
Едно тънко жълто кученце, с черна муцунка и с щръкнали остри уши като на лисица, залая, като подскачаше из тревата. Около чардака и колибата не се виждаше никой. На една страна из буренака се подаваха, като върховете на калпаци, тръвни с пчели, друга беше бостанът, обграден със зелена стена от метли и кукуруз. Там, гдето бяха кошерите, на високи диреци бяха поставени тесни дървени улеи, в които наливаха вода за пчелите.
Ханджар и Видра се спуснаха подир жълтото като лисица кученце, то избяга към колибата, притисна до вратата, прибра опашката си между задните си крака и се озъби. Галчев се озърна насам-нататък. Кутмака не се виждаше.
– Ида! Ида! Тук съм! – чу се силен бодър глас иззад стената от метли, като си отваряше път с две ръце се показа Кутмака. Той беше висок, едър старец, но ходеше още прав, като само попречупваше малко краката си в колената. Над пояса си той беше само по една риза, разгърден, черната му охлузена шапка, взета сякаш от някое плашило, беше пробита на върха и оттам се подаваше снопче от побелялата му коса. Като дойде по-близо, той се засмя и протегна голямата си широка ръка, почерняла и тя като лицето му.
– Ха добре дошел! Къде да поседнем, под чердака ли? Или искаш да ми видиш къщата – каза той, като забеляза, че Галчев поглежда към колибата. – Влез де влез, бутни вратата. И там е добре, там е хладно.
Колибата вътре беше издълбана в земята, широка колкото една стая. Имаше огнище, на което не гореше огън, но около пепелта бяха наредени едно-две гърнета. По стените имаше полици с разни дреболии по тях, една пушка висеше закачена. В ъгъла зад вратата бяха струпани накуп дини и пъпеши. Миризма на пъпеши изпълваше цялата колиба. Галчев мина и седна на леглото, покрито с вехта селска черга.
– Ей туй ми е мене къщата – заговори Кутмака. – Аз си шетам, аз си готвя, кенди-баш, кенди-траш, както кай турчина. Какво да правя? Аз за бостана не ми е, бостаня кой ти гледа, ами за пчелите. Всяка година аз тук си изнасям пчелите.
Той взе една крина и седна до Галчев. И брадата му, прибрана и къса от само себе си, като подрязана брада на турчин, и мустаците, и косата му – всичко беше побеляло. Само веждите му бяха си останали още черни и очите му, живи и подвижни, гледаха внимателно и проницателно. Тоя поглед и черните му вежди, които той поподигаше нагоре, а също тъй и здравият червен цвят на лицето му придаваха нещо добро, младежко, но и лукаво в същото време.
– Не дохадяш ти! – подзе той. – Онзи старият поручик, Христев, по-често ме забикаляше, приетели бяхме с него. Аз тук, нали ме виждаш, живея си като калугер, само чакам да дойде някой, че да ме разприкаже. Какво е то? Какво намери? – каза той, като видя, че Галчев подигна нещо от леглото, гледаше го и се усмихваше.
– Като калугер живееш, а, дядо Тодоре? А туй що е?
Кутмака се наведе и погледна отблизо: подпоручикът беше проточил между пръстите си дълъг и светъл косъм от женска коса.
– Не е от мене! – каза Кутмака, като се хвана за брадата и се засмя. – Мойта брада е бяла.
– Каква е таз работа, дядо Тодоре? Тук жена е дохождала. Казвай, казвай, какво мълчиш!
– А бе от оная лудетина ще е – каза Кутмака, като гладеше брадата си и се смееше. – Тя кога доде тука, тя сяда на ятака. От Нона ще е.
– Нона ли? – учуди се Галчев, но веднага се съвзе и равнодушно попита: – Коя е таз Нона?
– Хайде де, уж не знаеш! Чунким снощи не ви гледах как бяхте седнали двамата на пайтона и си приказвахте. Коя Нона, питаш. Една Нона има тук, на Манолакя дъщеря му, на чифликчията.
– Че какво търси Нона тук?
– Момче! Момче! – подокачи се Кутмака и заклати глава. – Ти мене за какъв ме земаш? Ами аз петнайсет години съм работил на чифлика. Нона, дето се казва, на ръцете ми е пораснала. Да ти срежа ли една диня? Или да ти извадя малко мед? Хайде да заколим една диня, че за меда сетне ще видим.
Той отиде до купа с дините, зачука ги с коравите си пръсти, избра една и се върна.
– Още като забиеш ножа и се пука – каза той, като сряза динята. – Хубави станаха таз година дините, я каква е червена, като кръв. Вземи – каза той и подаде един резен на Галчева. – Вземи и ножчето, аз имам друго. Варди се да не се порежеш, че е остро ваджията.
– Казват, че майката на Нона била селянка – каза след малко Галчев.
– Коя, Антица ли? Селянка беше, сиромашката. Селянка беше, ама стана господарка! И каква господарка!
– Че как тъй? Такъв богат човек да се ожени за една селянка?
– Вземи, вземи от динята ти. Аз не ща, аз съм се наситил – каза Кутмака, престана да яде, изтри костурката, с която си служеше, и я скри в пояса си. – Как се ожени Манолаки за Антица ли? Да ти кажа как. Аз тез работи ги зная, аз бях там тогаз. Тя, Антица, да ти кажа ли, беше женена и овдовяла, мъжът й умря или май че го убиха. Както и да е, отива баща й да си я прибере, натоварва що партакеш има на талигата си и тръгват назад. Като доходят в мерата на чифлика, на Исьорен, пущат конете да пасат и слизат да си починат. Него време Манолаки имаше голяма хергеля, а хергеледжия му беше един от наше село, Гърдю се казва.
– Гърдю ли? Аз като че го видях. Един такъв сипаничав, черен...
– Хъ, хъ, той е, видял си го. Ама ти не го гледай сега, че е такъв, тогаз той беше млад, хубавелик. Той дохожда и Гърдю, сяда при тях и – млади нали са? – разбрали си от приказката, харесали се с Антица. Яли хляб, приказвали, отишел Гърдю да позавърне хергелята. В туй време ей го че иде с каруцата си Манолаки. Какви хора сте вий? Какво търсите тука? Е, че – тъй и тъй. Аз, рекъл Манолаки, имам нужда от жена да шета в чифлика, дай ми я, рекъл на баща й, за хизмекярка. И ти ела, рекъл на стария, на тебе пък ще дам воденицата да стоиш в нея – Манолаки имаше една вятърница, тя отсетне се събори. И ги завежда на чифлика.
– А онзи? А Гърдю?
– Чакай де, ще ти кажа. Гърдю дохажда в чифлика и право при Манолакя: "Стопане, казва, ний с Антица се разбрахме, дума си дадохме." "Какво? – рекъл Манолаки . – Марш навън! Да се махнеш!" – И го изпъжда.
– Сетне?
– Сетне, уж Манолаки беше взел Антица за хизмекярка, а пък взе, че се ожени за нея. И как няма да се ожени, хубавица беше Антица! На, гледай Нона и за нея не питай.
– А Гърдю какво стана?
– Какво ще стане Гърдю? Ти си го видял, казваш, на такъв си е, както си го видял. Той, Гърдю, и в тюрмата лежа, и в Румъния бега. Има-няма месец, откато си е дошел. И за добро не е дошел. – Кутмака се позамисли, махна с ръка и каза: – Нека правят щото щат, мене не ми трябва, аз не се бъркам...
Той се измени отведнъж, изглеждаше сърдит, не се усмихваше вече. Колкото и да настояваше Галчев да му разправи още нещо за Гърдя и за Антица, той не само че отбягваше да каже нещо, но като че тия запитвания му досаждаха и го дразнеха. Като застана гърбом към Галчева, той затърси нещо в един ъгъл на колибата, след туй се върна, като държеше един череп от счупена стомна, в който имаше няколко бучки негасена вар, наля вода от бъкела и варта шупна.
– Е, кажи де, дядо Тодоре – настоя пак Галчев, – какво стана отпосле, Гърдю не направи ли нещо?
– Ами нали казах? Толкоз знам, колкото казах, повече не знам. Да угася аз малко киреч, че ми трябва.
– Да не мажеш колибата? – засмя се Галчев.
– Остави се, една бела ми е дошла на главата тез дни! – каза Кутмака ядосан. – Чужди пчели дохождат и ми крадат меда. От отзарана клеча пред тръвните и ги гледам – чужди мухи има, бръмчат, бият се. Сега ще зема един масур, ще го полея отвътре с киреч, ще го туря на една тръвна и ще замажа дупката. Мухите ще влизат и ще излизат през масуря и която муха мине, все ще се оцапа малко с киреч. А утре ще ида при Давид Кьосето и ще се разправям с него.
– Защо? Какво ще се разправяш?
– И Давид има пчели, държи ги в градината си. Аз ще ида уж по работа и ще гледам: видя ли някоя муха, оцапана с киреч, разбрах – неговите мухи дохождат тук и ми крадат меда.
– Че какво е крив Давид? – каза Галчев. – Той ли ги учи?
– Бе той е такъв шейретин, че всичко може да направи. Ама аз ще видя, аз ще разбера. Тук стана май темно, не ти е добре. Да излезем вън, ако искаш.
Те излязоха вън и Галчев седна на една купчина сено пред колибата. Докато бяха седели вътре, слънцето беше заседнало, лъхаше лек прохладен ветрец, тревата се изправи и се раззелени. Бостанът се тъмнееше, дините се чернееха като човешки глави. Тук-таме се белееха пъпеши и тикви. Метлите и мамулите поклащаха върховете си и изсъхналите им листа пошумяваха Беше тихо и приятно, миришеше на сено. Една звезда като малка точица светна на тъмносиньото небе.
Видра и Ханджар бяха се сприятелили с жълтото кученце и играеха с него из тревата. Кутмака се залови пак за някаква работа, влизаше и излизаше от колибата. "Колко е хубаво тука – мислеше си Галчев. – Ще дохождам вечер, ще си приказваме с дяда Тодора. Интересен старик, един ден може да взема да го опиша." Галчев взе да крои в ума си как ще се нареди и какви книги ще прочете, докато живее в уединението, което отсега нататък щеше да си наложи. Той ще може да пести повече, ще изпрати пари на майка си, ще купи нещо и на Дора, на сестра си, за да я зарадва. Докато си мислеше всичко туй, той тъй беше се унесъл, че по едно време се стресна и видя пред себе си Кутмака. Навярно той беше го гледал по-отрано и доколкото можа да забележи, в погледа му имаше съчувствие, но имаше и нещо като съжаление.
– Не те питах пък на колко си години – каза Кутмака.
– На двайсет и пет.
– Двайсет и пет! Ти при мене си дете тогаз.
– А ти на колко си?
– Аз ли? Че в руското морабе бях коскоджамити човек, женил се бях. Трябва да съм бил на трийсет години. Смятай сега на колко съм. Седемдесет и три ли? Може. Може и повече да имам.
Той седна и взе да разправя нещо за Руско–турската война.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания