Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 6

Галчев слезе от коня, остави го на войника, а сам тръгна към кладенеца. Едно босо момче караше алашата – тежък бял кон, който, напрегнат, с огънат гръбнак, едва пристъпваше около келявото, като на всяка крачка подмяташе предницата си, като че с мъка отлепяше краката си от земята. Застанал прав на каменната софа, наспоред върбата, която беше до самия кладенец, стоеше възстар човек, по ръкави, с кафяви шаячени панталони, каквито носят котленците. Той и не погледна Галчева, защото тъкмо в тая минута по макарата остро заграка синджир и човекът, като се понаведе, пое пълния тулум, мокър и лъснат от водата, която се плискаше по него. Той го отмъкна до улука, но не го изля, а само го надвеси и като погледна Галчева и се усмихна, каза:
– Няма ли да пийте, г-н поручик? Водата ни е хубава, студена е.
– Не, ний искаме да напоим конете – каза Галчев. – Може ли?
– Как да не може. Може, може. Дай насам конете, момче! – извика той на войника. – А, Хубене, ти ли си? Докарай конете!
– Де е по-чиста водата, дядо Христо? – попита Хубен, като водеше конете. – Да няма перушина от патките, че ще кашлят конете. На кой улук да ги напоя?
– На който щеш, на който щеш, водата е чиста, сега сме я вадили. Хайде, че ела да се напиеш и ти, аз ще чакам.
Той държеше тулума и все се усмихваше. Лицето му беше сухо, но здраво и червено, около носа и устата му имаше две дълбоки извити бръчки и от тях той изглеждаше по-усмихнат, отколкото си беше. Като се напи и войникът, дядо Христо хвърли тулума в кладенеца, спусна и въжето.
– Чакаме да напоим овцете – каза той. – То отзарана поваля малко, кой знай дали ще пият. Бяхме напълнили улуците, ама като ви видях, че идете, рекох на детето: карай, Енко, карай да извадим още един тулум, тез хора може да искат да пият вода.
– Всичко туй на чифлика ли е? – каза Галчев, като показваше към сградите. – Няма ли кръчма или кафене, да се навъртат там съмнителни хора?
– Какви хора?
– Контрабандисти, бегачи през границата.
– А, няма, няма. Таквиз хора няма. И нито кръчма има, нито кафене, всичко туй, дето го гледаш, е на чифлика. Едно време, право е, много бягаха оттука през границата. Ей онзи дол, виждаш ли го? – там им беше вървището. И Тахира от Черкезкьой, когато го бастисаха, хайдутите през тоя дол минаха отсам в България. Цяла нощ пукаха пушки, гонеше ги потеря.
– Кой е тоз Тахир?
– Един богат турчин. Рязали му бяха ухото за пари. Отколе беше то. Тогаз, нали казах много бягаха оттука, ама откато направиха онез двата поста, румънския и българския, никой не смее вече де мине.
Дядо Христо се обърна и погледна към детето.
– Хайде, Енко, впрягай да извадим и тоз тулум. Дръж го, дръж, дръж! – завика той.
Галчев се обърна: белият кон, който досега беше стоял отстрани на келявото, беше повлякъл детето и тичаше към улуците. Колкото и да опъваше отзад хамутя, детето не можа да го спре и го пусна. Дървената закачалка затрака по камъните.
– Ух, да те ядат вълци, да те ядат! – разсърди се дядо Христо и замаха с ръце срещу коня.
– Нека се напие – каза Галчев.
– Какво ще пие – не е жаден. Откато сме завадили вода, сто пъти е дохаждал да пие. Туй добитъка, г-н поручик, хитър е като чиляка. Разбра, че ще го впряга ме, и гледа само да се помайва.
Наистина, конят уж пиеше, а само плакнеше водата из устата си, като че се жабуреше, и в същото време извръщаше очи назад и гледаше какво ще стане. Дядо Христо отиде при него, извади хамутя изпод краката му и два пъти го удари с дървото на закачалката по задницата. Конят тичешката се върна направо на мястото си при келявото.
Галчев гледаше към чифлика. "Защо не се показва Нона? – мислеше си той. – Дали не е отишла някъде?" – Той можеше да иде у тях, да каже, че иска да види баща й, да го предупреди, че сеновчани замислят нещо лошо. Най-после чифликът беше до самата граница, в неговия участък, и той не само можеше, но беше и длъжен да се отбие и да го види. Встрани от каменната ограда и доста надалечко сред поляната се виждаше една старовремска могила, каквито имаше много тия места. На самия й връх нещо се белееше,
– Какво има на оназ могила? – поп пак той дяда Христа. – Нещо се белее там, паметник ли е?
– Паметник е.
– Руски паметник ли?
– Не, гроб е. Там е погребана чорбаджийката, бай Манола жена му. Втората му жена, Антица.
Галчев позамълча и се позамисли: откато беше границата, не се минаваше ден да не чуе да се разказ нещо за Антица, да не се спомене името й.
– Че защо е погребана там?
– Е, тъй искаше чорбаджията, тъй направиха. Там я погребаха.
Както по-рано, дядо Христо все си изглеждаше усмихнат, но очите му като че овлажняха.
– Таз могила тъй я гледаш ниска – каза след малко той, – ама да се качиш там и да погледнеш вижда се цялата мера на чифлика. – Той помълча добави: – Едно време чифлика беше голям. Трябваше да вървиш цял час с талига, че да изминеш мерата от единия край до другия. А сега – ей де се виждат нивите на сеновчани. Те разграбиха земята му.
Отвъд върбата, из буренака се изправи човек, когото Галчев не беше забелязал досега. Той беше бос, със запретнати крачоли, дрипав.
– Николай, ти още ли си тук? – каза дядо Христо. – Хайде, вземай бъкела и върви при телците.Ще минат през границата.
– А–хъ, ще минат... чунким не ги виждам оттука. – Той се навъси и слабоумното му лице стана още по-грозно. – Върви, върви... ами цървули? Ами че дядо Христо, кажи на чорбаджията да ми даде едни цървули. Все бос, бос... тръни има!
– Казах аз, казах на Тоша да ти купят цървули. Хайде върви сега при телците.
Все тъй навъсен, като гледаше в земята, Николай каза:
– Едни ботуши имало... да ми дадат тях.
– Какви ботуши? Кой ти каза?
– Нона, аз и на нея казах за цървули, а тя – ако искаш, кай, ботуши, има... Дядо Христо се засмя.
– Ех, ти Нона ако слушаш! И капитан ли ще ставаш, та искаш ботуши? – засмя се дядо Христо и погледна Галчева.
Галчев извика на войника да доведе конете.
– Време е да си ходим – каза той.
Хубен доведе конете, Галчев прибра поводите и щеше вече да се качва, когато отгоре, откъм къщата на чифлика, се чу треперлив и ясен женски глас: "Дядо Христо! Дядо Христо!" Едно момиче, наметнато с голям червен шал, тичаше към кладенеца. Не беше Нона – приличаше по-скоро да е селянка. Като забеляза Галчева и войника, тя се спря, позавъртя се, като че искаше да се върне, но после пак се затича. Тя доде на няколко крачки, усмихваше се – беше Нона.
– А, госпожице, вие ли сте? – можа само да каже Галчев.
Но още по-учуден беше дядо Христо. Както стоеше на кладенеца, той я изгледа, после развълнувано и ниско каза:
– Какво си направила ти?
Нона се засмя.
– Дядо Христо, ще те питам нещо... Чакай, сега ще дода – каза тя, после се обърна към Галчева:– Приличат ли ми? Тия дрехи са на мама. Стоят ли ми хубаво?
Галчев я гледаше учуден. Най-хубавото нещо у нея беше шалът – разкошен червен шал с гъсти дълги ресни. Отдолу роклята беше тъмнокафява, без деколте със стегнати ръкави, старомодна. Нона и косата беше направила другояче: вчесана на път, стегнат пригладена. Лицето й изглеждаше по-кръгло, черните й очи лъщяха и се смееха. Като се позагръщаше с и подаваше едното си рамо напред, тя гледаше Галчев усмихваше се и питаше:
– Приличат ли ми? Стоят ли ми добре?
– Много, много ви приличат!
– Виждате ли какъв шал – каза Нона. – От чиста коприна е, много е тежък. Липискански шал, тъй каза тати, той го купил на мама. Таквиз шалове сега няма. А я вижте обущата – тя показа единия си крак – с пиринчени токове... Е, как ме намирате? – каза тя като се изправи и се засмя.
– Много сте хубава.
– Нали? – каза тя и очите й светнаха. – Намерих ги в сандъка. Чакай, рекох, да ги облека. А вий се изгубихте тия дни? Де бяхте? Аз два пъти дохажда в Сеново. И Милчевски не знаеше де сте.
– Имах малко работа – каза Галчев. – Вие вчера сте били в Сеново. Имате ли писмо от годеника си?
Нона го погледна и насмешливо сви устни,
– Какво сте се загрижили за моя годеник?
– Нищо, попитах само. А вий бяхте ми обещали нещо.
– Какво съм ви обещала?
– Да ми разкажете оная история, за оня, дето паднал от трена.
– И за другия, дето падна от мотоциклета ли? Добре, но вий не се явихте. Вий малко внимание обръщате на новите си познати.
– Но вий пак ще изпълните обещанието си.
– Не се знае. Ще видим. – Тя се обърна, видя Николая и каза: – Какво се е намусил Николай, дядо Христо?
– Ботуши иска Николай. Казала си му, че ще му дадеш ботуши.
Нона се загърна повече с шала и се засмя.
– Аз му казах, че ако влезе там в гьола, в калта, и излезе, ще му станат на краката ботуши, а той... дядо Христо, ще те питам нещо, на ухото ще ти кажа... Довиждане! – каза тя на Галчева, усмихна се и се завтече към дяда Христа.
Галчев разбра, че повече няма защо да стои, и се качи на коня си. На тръгване Нона още веднъж му кимна с глава и се усмихна. Когато минаваше покрай портата, Галчев видя, че на чардака стоеше един стар побелял човек, наметнат с палто – навярно беше Манолаки. Галчев поздрави – старецът едвам подигна ръка към калпака си. В същия миг отзад се зачуха стъпки, зазвъняха гердани – Нона се връщаше. Галчев се въздържа и не се обърна. Той мина покрай могилата и отблизо видя гроба на Антица – бял каменен паметник, ограден с желязна ограда.
Макар да беше доста далеч вече, Галчев не искаше да се обърне. "Защо не ме покани у тях? – помисли си той, малко огорчен. – Това е най-обикновеното нещо, което всеки би направил." Той си спомни, че колкото и да се държеше свободно, Нона изглеждаше наистина малко смутена, може би от неочакваната среща, но всичко туй не можеше да я накара да забрави една такава проста любезност. Все пак Галчев беше доволен, радваше се, че я видя, че я срещна. Когато пътят захвана да наваля по отвъдната страна на баира, той се обърна: на чардака, гдето още се тъмнееше сгърбената фигура на стареца, стоеше Нона, с червения шал на раменете си. "Тъй е стояла някога там и Антица" – помисли си Галчев и си спомни думите на Кутмака: "Антица беше селянка, а стана господарка. И каква господарка!"

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания