Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 24

Един празничен ден Тошо и Нона бяха отишли на сбор в Енидже. Надвечер, когато вече щяха да се връщат, те се намериха с Алекси и Милчевски и докато се питаха кой как ще си ходи, зададе се каруца със звънци и в нея видяха Галчева. Той се връщаше от града и не очакваше да ги намери тука. На всички се искаше да останат наедно и тъй като вече се мръкваше и повече не можеха да се бавят, решиха да се прехвърлят всички в каруцата на Галчева. Нона остави кабриолета си на Мурада, качи се и седна до Галчева. Пред тях седнаха Милчевски и кметът. Тошо беше се забавил в кръчмата и като намери всички места заети, качи се отпред до войника.
– Туй място е добро за мене – утеши се той. – Ще караме с момчето конете.
Замръкнаха още докато бяха в село. Не се бояха, че ще закъснеят, защото Сеново не беше далеч, пък и месецът, още розов и не огрял, както трябва, се показа вече по средата на небето. Вън в полето взеха да ги настигат каруци, претоварени с моми и ергени, които си отиваха. Ту от едната, ту от другата страна префучаваше някоя каруца, конете бясно се мятаха, ергените се провикваха, а момичетата, червендалести, със златни пендари на гърдите, пееха, раздрусани наляво-надясно. Едвам преминеха едни каруци, други се задаваха отзад и също тъй с трясък, с викове и с песни отминаваха. Гъст прах се вдигна и се застоя над пътя.
– Че такова, туй... ний ще се задушим тука! – извика Милчевски. – Защо да гълтаме тоя прах, друг път няма ли?
– Има един път, на тая страна, но той е далеч –обади се Тошо. – А нататък е границата, ей я е де е, вижда се.
Галчев погледна нататък, накъдето показваше Тошо.
– Ако искате, можем да минем по границата – каза той. – Там е чисто и пътят е по-хубав.
– Наистина! – зарадва се Нона. – Ура! Оттам ще минем! По границата ще минем!
Милчевски и Тошо също се съгласиха. Само Алекси някак недоверчиво каза:
– Бе то... да сме по-далече от границата, по-добре ще е.
– Не, не! Оттук ще минем! – настояваше Нона. – Бай Алексе, ти какво... По границата! По границата!
– Хубене, карай към границата! – заповяда Галчев на войника.
Обърнаха каруцата право към север и месецът, който от розов беше станал жълт, остана сега зад тях. Тръгнаха из един дол, тъй плитък и с такива равни брегове, че не приличаше да е дол, а като че на това място полето малко беше се вгънало. Пътят слабо се белееше отпред в тъмнината. Милчевски и Тошо още обвиняваха Алекся, че се боял да мине по границата.
– Защо ходихте в града? – попита Нона Галчева.
– Изпратих майка си.
– А! Тя отиде ли си? – учуди се Нона. И като се понаведе по-близо към Галчева, добави: – Какво каза? Не дава и дума да се каже, нали?
Галчев махна с ръка.
– Стари хора, какво да ги правиш. Каквото решим ние, то ще бъде. А когато всичко се свърши, и тя ще се съгласи.
– Нали? И аз тъй мисля – зарадва се Нона.
Колкото повече навлизаха в дола, толкоз той ставаше по-дълбок и по-тъмен, бреговете му се изправяха високи, стръмни, белееха се скали. Един завой преграждаше дола като със стена и там, на самия връх, се виждаше малко бяло здание. То беше български пост, а насреща през дола беше румънският. Не бяха по-далече от двеста-триста крачки от постовете. Каруцата спря: Галчев слезе и тръгна пеш нагоре из баиря, за да предупреди войниците. За пръв път пътниците усетиха мразовития лъх, който идеше от границата, притаиха се и се умълчаха.
Галчев се виждаше донякъде нагоре из баиря, след туй се изгуби в тъмнината. Мина се доста време. Изведнъж един силен, грозен глас, едно страшно заплашително "стой!" екна отгоре откъм поста. Тозчас, глухо и по-надалече се чу гласът на Галчева, който викаше: "Ганьо Иванов, аз съм! Ганьо, аз съм. Аз съм, Ганьо! Подпоручика! Подпоручика!" Часовият, както се виждаше, не беше познал Галчева, но никой не се съмняваше, че те скоро ще се разберат. Но ето че второ, също тъй грубо и страшно "стой!" се раздаде. Обади се и часовоят от румънския пост. Неговото "стой!" не беше отсечено и късо като на българския, а тънко, провлечено, издигаше се нависоко в нощта. Галчев все се чуваше да вика, тревожно, настойчиво. Положението ставаше лошо. Ако часовите извикнеха още веднъж, за трети път, "стой", след туй вече щяха да стрелят. Милчевски стоеше като втрещен, с изпъкнали очи. Нона беше се хванала с две ръце за каруцата и загледана нагоре към поста, готова беше сякаш да скочи. Алекси слезе, отиде малко настрана и приседна на земята.
Времето, което се измина тъй, не беше повече от няколко секунди. Гърмежи не се чуха. Напротив, чу се гласът на Галчева, по-равен, по- спокоен. След малко отгоре, откъм поста, някой извика: "Карайте насам!" Каруцата тръгна полека нагоре.
– Ето какво е границата! – каза Алекси, като се качваше. – Аз защо ви казах да сме по-далеч.
– Че може ли тъй! Да не познаят офицера си – каза Нона. Милчевски, пребледнял, мълчеше, мълчеше и Тошо. Само Хубен се усмихваше.
Като се качиха горе на поста, намериха Галчева да се разправя още с войниците, после доде при тях. Излезе, че часовоят, същият тоя Ганю Иванов, името на когото всички бяха научили, недочувал и затуй не познал отведнъж Галчева.
– Нищо, нищо. Добре, че се свърши благополучно – говореше Алекси.
– Такова, туй... – проговори и Милчевски. – Ако беше казал още веднъж "стой"? А, Галчев? Ако беше казал още веднъж стой, какво щеше да стане?
– Щяха да ни направят на решето, туй щеше да стане – каза Тошо.
– Аз не разбирам! Как може тъй? – сърдеше се Нона. – Да не познаят своя офицер. Може ли?
Галчев каза още нещо на войниците, качи се и тръгнаха. Минаха покрай румънския пост, пред който стоеше часовоят, след туй каруцата задрънка надолу по границата. Като се отдалечиха и се намериха сред полето, всички се поотпуснаха и се разгълчаха.
– Бай Алекси, ти защо слезе? – смееше се Милчевски. – Аз, кай, ще сляза малко. Защо слезе, а?
– Слязах, защото бяха ме заболели краката да седя на едно място – каза Алекси.
– Не, такова, туй... разбра, че ще стрелят, та да бъдеш на ниско, да те не ударят. Знам те аз тебе!
– Не е вярно, какво приказваш ти! Таквоз нещо не съм помислял!
Месецът стоеше на същото си място сред небето, но беше побелял, чист, светъл и лееше тиха бяла светлина. Донякъде ясно се виждаше наоколо – тук жълти стърнища или гъста суха трева, там някоя уединена нива с кукуруз. По-нататък всичко се сливаше в една бяла млечна мъгла и ако от полето много малко се виждаше, небето беше просторно и светло. Никакъв звук не се чуваше, никаква жива душа не трепваше. Дълбока, безмълвна тишина пареше навред, като в някаква пустиня. Само лъчите на месеца искряха и се чупеха като сребърни жици. Беше станало доста късно и от време на време полъхваше хладен мощен ветрец.
– Малко остана, щях да скоча да видя какво става – говореше Нона. – Какви са тез работи! Но ти не трябваше да слизаш. Друг път няма да слизаш не искам. Ще си стоиш при нас.
– Добре, добре – усмихваше се Галчев. – Не ти ли е студено? – Той разгъна шинела си и го хвърли върху нейните и своите колена, после погледна към месеца, като че искаше да познае кое време е, и каза: – Майка ми трябва вече да е стигнала и да си е в къщи.
– Е, майка ти не ме харесва, нали? – пошепна Нона. И тъй като Милчевски, Алекси и Тошо се разговаряха високо помежду си, Нона се понаведе към Галчева и му каза: – А у дома чакат годеника ми. Има писмо, че скоро щял да доде. – Много късно. Аз ще избягам същия ден при тебе, да знаеш.
– Добре, добре – продължаваше да се усмихва Галчев. Той поиска да завие по-добре Нона и ръката му срещна под шинела нейната. Нона хвана ръката му и я задържа в своята.
– Ах, каква нощ, каква месечина! – заговори възторжено тя. – Може ли да се пее тук? Ще запея. Не, по-добре да си мълча – каза тя, облегна се на рамото на Галчева, погледна към месеца и се усмихна. Милчевски, Тошо и Алекси все тъй високо се разговаряха. Мина се около четвърт час. По едно време Галчев извика ма войника:
– Спри, Хубене, спри, спри!
Едвам позатихна шумът от колелетата и някъде отпред, пак тъй тънко, проточено и високо се чу:"стъ–ъ–ъ–ъ–й!" и, както по-рано, леден ужас полъхна от тоя глас. Намираха се пред румънски пост. Галчев стана прав в каруцата и високо извика на румънски:
– Мъй баете! Аичи е локутинентул булгар! (Момче, тук е български поручик!)
Галчев повтори това два-три пъти, след туй седна в каруцата. От срещната страна не се чуваше вече нищо – значи, войникът трябва да ги е чул и е разбрал кои са. Но едвам каруцата се подвижи няколко крачки, пак същото "стъй!" процепи нощта. Галчев стана прав и извика:
– Мъй баете! Аичи е локутинентул булгар!
Откъм поста, както по-рано, никой не отговаряше.
– Хай да се не видеше макар! – ядосваше се Алекси. – Тоз човек не разбира ли?
– Втори път извика "стой" – пришепна Милчевски.
Но Галчев, който стоеше прав и навярно виждаше по-добре, беше спокоен. Той седна на мястото си и каза:
– Карай сега, Хубене, полека.
Никой не се обади вече, никой не ги спря, но нищо и не виждаха. Изведнъж като из земята израснаха белите стени на един пост, огрян от месечината, току пред тях светна нож и едно усмихнато лице с черна рогата шапка се показа – румънският часовой, който беше викал преди малко и който сега съвсем не изглеждаше страшен. Галчев го попита за техния офицер, после запали цигара и запуши. Някакво недоверие, което идеше от преживения страх, караше Алекси и Милчевски да бъдат прекалено любезни с войника. Колкото можеше да говори румънски, Алекси обясни, че са били на сбор, че са закъснели, че времето е хубаво, но е все суша.
– Аз съм кмета на Сеново – каза той.
– Аз пък – обади се Милчевски и показа с ръка към гърдите си, – аз съм шеф де поща в Сеново, ши фачем инспекцията ла граница.
– Бине! Бине! – усмихваше се войникът.
Тръгнаха пак напред и, когато се отдалечиха, пръхнаха да се смеят всички.
– Фачем инспекция ла граница! – смееше се Алекси на Милчевски, – Като не знаеш, защо барем се обаждаш?
– Защо? Такова, туй... не е ли тъй?
– Ти ли правиш инспекиия? Инспекцията я прави Галчев, а ний сме дошли само да берем страх – каза раздразнено Алекси, като си спомни колко премеждия бяха прекарали.
Нона беше се облегнала на рамото на Галчева и се усмихваше. Месецът огряваше кръглото й лице и го правеше бледно и бяло, очите й, заобиколени от гъсти мигли, се тъмнееха. Тя имаше много за казване, а мълчеше и само се усмихваше. Никога тя не се е чувствувала тъй щастлива. Тая бяла тиха нощ, тия непознати и пусти места, огрени от месечината, белият път, който лъщеше и лъкатушеше пред тях – всичко туй й се струваше като някой чуден фантастичен свят, създаден само за да бъдат заедно с Галчева, да пътуват тъй наедно с него. Тя стисна ръката му и прошепна:
– Нали ме обичаш? Кажи, че ме обичаш. О, колко много те обичам аз...
Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи. Сърцето й преливаше от радост и щастие. И тъкмо защото се чувствуваше тъй щастлива, тя усети страх от бъдещето и се замисли, спомни си за майка си, после за Гърдя.
– Знаеш ли, че Гърдю ще оздравее? – пришепна й Галчев и Нона потръпна от някакъв суеверен страх, като разбра, че докато бяха мълчали, и той, и тя бяха мислили за Гърдя. – Един доктор от болницата ми каза, че бил добре и скоро щели да го изпишат.
Нона не каза нищо. Каруцата възлизаше по една малка стръмнина и тишината, която настъпи, накара Алекся, Милчевски и Тоша да прекъснат изведнъж разговора си.
– Галчев – обади се плахо Милчевски. – Такова, туй... какъв пост има сега, румънски ли, български ли?
– Сега пък на какво ли ще налетим! – каза също тъй тихо Алекси.
– Наближаваме наш пост – каза Галчев. Той се поогледа наоколо и прибави изненадан: – Че ний сме дошли до него, поста е ей тука!
И наистина каруцата излезе наравно и веднага пред тях се показа под китка черни дървета малката къщичка на поста. Никой не се обади оттам, никой не им извика да спрат. Помислиха, че войниците са заспали или че всички са се прибрали вътре и затуй не ги виждат. Додоха до самия пост. Изведнъж пред него се мярна войник с пушка. Хубен спря каруцата.
– Кой е там часовой? – попита Галчев.
– Аз, г-н подпоручик. Димов Пеню Ангелов.
– А, Пеньо, ти ли си? Защо не се обаждаш?
– Познах ви, г-н подпоручик – отговори весело войникът, като се усмихваше. – Аз още отдалече по звънците ви познах, и по каруцата.
Излезе и старшият на поста. Галчев заговори с него.
– И в секрет ли имате? – учуди се той по едно време. – На коя страна?
- Към дола, г-н подпоручик.
– Виж, това не е добро – каза Галчев, като се обърна към пътниците. – Може войниците да не ни познаят и да ни направят нещо.
Секретните постове, от двама или трима войника, се поставят на някое затулено и скрито място, войниците се пазят да не ги забележи някой и отиват на поста вечер по тъмно. Тук, на тая граница, тия постове ги поставяха по ония места, гдето най-често минаваха контрабандисти и бегачи.
Излезе, че старшият на поста знаеше где е секретният пост. Галчев веднага го изпрати напред да намери войниците и да ги предупреди. Когато старшият вече не се виждаше, Галчев каза на Хубена:
– Хубене, карай сега полека, и да внимаваш.
Това предупреждение и тая предпазливост сковаха изведнъж сърцата на пътниците. Ами ако старшият не намери войниците? И ако те ги вземат за контрабандисти, за каквито бяха излезли да вардят, и се нахвърлят отгоре им? Всички мълчаха и се оглеждаха наоколо. От време на време измежду подрънкването на звънците се разливаше лекият и също тъй звънлив смях на Нона. На нея й беше и страшно, и весело. Мъжете мълчаха и се оглеждаха наоколо. Огряно от месечината, потънало в тишина, полето приемаше тайнствен вид, като че навред се спотайваха опасности. Някъде високи бурени се клатеха и тъмнееха и на пътниците се струваше, че са хора; някъде се чуваше сух провлечен шум, а след малко се виждаше нива с изсъхнал кукуруз, сред който някой лист прошумяваше. Изведнъж се показа някакво бяло петно. То се движи, иде насам, пораства и отведнъж се разбра, че е старшият на поста.
– Е, какво, намери ли ги? – попита Галчев.
– Намерих ги, г-н подпоручик.
– Каза ли им, че сме с каруца?
– И със звънци! – засмя се Нона.
– Казах им, г-н подпоручик.
Галчев освободи старшия на поста да си върви. Каруцата бавно и предпазливо се движеше напред. поиздрънкваше някое звънче. Нона, облегната върху рамото на Галчева, щом видеше проточеното от страх лице на Милчевски, захващаше да се смее. Гледаха на всички страни, но где бяха войниците от секретния пост, не можеха да разберат. А пък, легнали някъде в тревата, войниците навярно ги следяха и наблюдаваха, докато минават.
Най-после, за голямо облекчение на всички, каруцата остави границата, отби се и тръгна навътре по един път, който щеше да ги заведе направо към Исьоренския чифлик. Но макар че оставиха границата, трябваше да се мине доста време, да се отдалечат достатъчно и чак тогава да се отпуснат и разприказват. След малко се показа на месечината като дълъг бял пояс каменната ограда на чифлика. Брястът се тъмнееше неподвижно, като че беше задрямал, а под него се белееше къщата. Чифликът не беше по-далеч от двеста-триста крачки. Каруцата спря и всички зарадвани слязоха на земята Мъжете запушиха и загълчаха.
– Слава богу! Отървахме се – каза Алекси.
– Такова, туй... още веднъж не ми трябва да ходя по границата – призна си чистосърдечно Милчевски.
– Фачем инспекция, а? – дразнеше го Алекси и се смееше.
Нона стоеше настрана и гледаше небето. Месецът оставаше зад пея, тя гледаше звездите над баиря на изток и, както винаги, едно чувство на успокоение, една сигурност, че е у дома си, я завладяваше. И все й се струваше, че тия познати звезди, от същите тези места, на които тя беше навикнала да ги вижда, й кимат Весело и й казват: "Здравей, Ноне!"
– Я чакайте! – извика Алекси. – Слушайте! Вълк вие.
– Не може да бъде – каза Тошо. – Вълк по това време.
– Не, вълк беше, чух го много хубаво. Ей го пак,слушайте!
Откъм север, някъде отвъд границата, където небето беше тъмно и нямаше звезди, се чу издебело и проточено вълчи вой, издигна се, разля се страховито и отведнъж секна. Стана толкоз тихо, че се чу как пошумяха наблизо изсъхналите тръни. Полъхна остър хлад.
– Да те вземе мътната, да те вземе! – каза Алекси, като махна ядосано с ръка нататък, отгдето се чу вълкът. – Чунким малко страх брахме таз нощ, че сега и от тебе...
Всички се засмяха. Почакаха, ослушаха се още, но вълкът вече не се обади. Кучетата от чифлика лаяха.
Тошо и Нона си взеха сбогом от всички.
– Прекарахме много добре. Аз съм много доволна – говореше Нона и за да я чуе само Галчев, добави: – Аз съм много щастлива!
Тя и Тошо си тръгнаха към чифлика.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания