Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Чифликът край границата
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Романи
Чифликът край границата
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 18

След половин час дядо Велю, нарамил торбичката си. поемаше пътя към Сеново, а оттам – за града. Нона и Кутмака бяха станали да го изпратят.
– Мож ли оправи пътя? – извика му Кутмака.
– Как не ще го оправя! Както съм дошел, тъй ще си ида. Останете си вий със здраве. Сбогом, дъще, сбогом!
Дребничък, с надвиснали гъсти вежди, той се поогледа, понамести торбата на рамото си и като понакуцваше, забърза надолу из пътеката.
– Чуден човек! – каза Нона, като седна пак на столчето пред колибата.
– Какво чудно има тук? – каза Кутмака. – Видял чиляка добро и не го забравил. И таквиз хора има. Всички не са като Гърдя, да се споменават с лошото само. Ама чакай – той погледна към границата. – Аз да видя поручика, ще му разправя. Той мина оттука, ама още не се е върнал.
– Кога мина? Накъде отиде?
– Нагоре отиде – каза Кутмака, като посочи с ръка. – Когато ти доде, той току-що беше минал.
Нона помисли, че ако Галчев е отишел по границата в тая посока, в която показваше Кутмака, твърде е възможно да се е отбил и в чифлика. Тя се зарадва и стана да си върви, но за да не се издаде пред Кутмака, побави се малко и след туй си тръгна.
Като излезе на пътя, Нона се обърна и погледна към Сеново: дядо Велю наближаваше селото, но от посоката, която държеше, се виждаше, че няма намерение да се отбие в Сеново, а иска да излезе на големия път за града. Нона още не можеше да забрави всичко туй, което тоя човек беше разказал. Тя се замисли за майка си. Антица като че я гледаше отнякъде и й се усмихваше. Конят вървеше бавно. Когато Нона се изправи, очите й бяха влажни. Чифликът се виждаше вече. Нона разгледа навсякъде, но нито пред портата, нито на друго място можа да види войник да държи коне. Галчев не беше дошел у тях, или ако е дошел, конете са ги отвели другаде. Тя шибна коня и се понесе в най-силен тръс. Скоро тя стигна пред дама. Случи се там Николай и на него тя остави коня.
– Дръж коня, Николай, докато доде Мурад. Хайде слушай, че ще ти дам ботуши.
– Не ща ботуши аз – нaмръщи се Николай и плю настрана. – Тъй ли се кара кон? – мърмореше той. – Я го, само пяна... ша умори коня... Ботуши... не ща ботуши аз...
Няколко крачки по- нататък Нона срещна Мурада.
– Мурад, вземи разпрегни коня. Кой е у нас?
– Даскал от Сеново дошло. Йосиф тука.
– А друг?
– Друго няма. Йосиф тука.
И Мурад забеляза изпотения кон и също като Николай се начумери. Нона изгледа и двамата, усмихна се и се забърза към къщи. Още на пруста тя чу гласа на баща си и разбра, че Йосиф е при него Тя влезе в другата стая и завари там Санка.
– А, Ноне! Що толкоз рано се върна? – каза Санка, позасмя се и две трапчинки се явиха на бузите й. – Йосиф е тука. – Тя доде по-близо и нисичко каза: – И офицерина дохожда. Казах му да почака, не рачи. Аз ще дода друг път, каза.
Нона я гледаше със светнали очи, весела.
– Кога доде? Йосиф тук ли беше, като доде?
– Йосиф сетне доде. Трябва да го е видял, защото ми каза: "Санке, офицера търси Нона тука, а тя търси него в Сеново. Играят на криеница." Тъй каза.
– Проклетник! Той все много знае.
Нона набързо взе да се преоблича, не искаше Йосиф да я види, че е в по-нови дрехи.
– Санке, да видиш какъв човек видях – каза тя.– Десет дена вървял пеш, само да доде дотука и да запали свещ на гроба на мама. Мама му била направила голямо добро. А, тя е дълга история, после ще ти я разправя. И знаеш ли, Санке, целуна ми ръка. А стар човек. Аз после ще ти разправя.
Тъкмо когато Нона беше вече готова и се оглеждаше за последен път, тя видя Йосифа в огледалото, че влиза.
– О, Йосифе! Как тъй? – обърна се Нона и се засмя. – Санке, намери един бял камък да забележим кога Йосиф е дохождал у нас.
– Аз рядко дохождам, Ноне, но ти често дохождаш към нас – каза Йосиф, като сядаше на миндеря до прозореца. – От някое време насам много ти се харесва наше село.
– Че кога Нона не е ходила в Сеново? – обади се Санка. – Тя всякога си е ходила, нали, Ноне?
– Я го остави ти него – каза Нона, – знам го аз какво иска да каже. Е, гълча ли те тати? – обърна се тя към Йосифа и се усмихна. – Той ти беше сърдит. Ти си накарал сеновчани да се дигнат против чифлика, знаем ний. Смееш се ти, ама само да знаеш какво беше.
– Нещо като революция е било. Чакайте, вий още нищо не сте видели.
– А, още и ни заплашваш! Аз да съм на мястото на тати, няма и да те погледна.
– Ба, ний с дяда Манола се разбираме.
– За какво приказвахте, за английската флота ли? Или за Франца? – засмя се Нона.
– За всичко. Ний с него добре се разбираме. А сеновчани аз не съм ги подклаждал. Макар да не ми е жал за нивите на баща ти и винаги да съм казвал, че земята на чокоите трябва да се отнеме и да се даде на селяните, но сега в тая работа не съм замесен.
Като говореше, Йосиф се усмихваше, но лицето му беше посехнало, в очите му имаше грижа и русите му мустаци небрежно се отпущаха над устните му. Той не снемаше очи от Нона, сякаш я разглеждаше и друго нещо си мислеше.
– В тая работа не съм замесен – повтори Йосиф.
– А! Оправдаваш се!
Йосиф погледна Нона и се усмихна.
– Ти, Ноне, си много непреклонна. Каква закоравяла консерваторка! Че и баща ти не мисли тъй. – Той помълча и прибави: – Не мислеше тъй и Антица.– Нона трепна и го погледна, като чу да нарича майка й по име, като да му беше връстница или близка. – Аз сам съм чувал Антица да казва: "Жал ми е за тез хора – за селяните, искаше да каже. – Да остане на мен, ще им раздам земята на чифлика." Тъй казваше, не вярваш ли?
– О, като е за мама, вярвам! Да, вярвам – повтори Нона със светнали и зарадвани очи. Тя си спомни пак за стареца, който й беше целунал ръка, но Йосиф като че забрави туй, което беше казал, изглеждаше разсеян и замислен.
– Ний с баща ти се разбираме – каза след късо мълчание Йосиф и лицето му се оживи. – Само с тебе, Ноне, не се разбираме. И със Санка също тъй се разбираме.
Санка се изчерви и сви рамене.
– Защо, Санке? Не помниш ли какво ми каза веднъж: "Огън да ги гори тез чифлици, подивяхме из тез кърища." Тъй ми каза. И тя мисли като мене, Санка е от нашата партия.
– Кога съм ти казала? Не съм ти казала аз – смути се Санка и още повече се изчерви. – Ноне, не му вярвай.
– На нищо не му вярвам аз! – каза Нона.
Йосиф втори път беше писал на Нона, но и това му писмо има същата участ, както първото: Нона беше го накъсала и хвърлила. Така му каза Санка. За него беше ясно, че Нона всецяло е другаде и ако той й заговори сериозно, към него тя ще бъде най-жестока, без сама да съзнава това. Все пак той искаше да й каже нещо, помълчаваше, често пооглеждаше Санка, като че тя му пречеше. Санка разбра това и излезе.
– Ноне, не ме питаш защо съм дошел – каза Йосиф.– Додох само зарад тебе.
Нона остави на масата книгата, с която си играеше, и го погледна.
– Додох да те видя. Може тъй да се случи, че повече да не се видим.
– А! Ти вече ми каза туй – засмя се Нона.
– Моля ти се, бъди веднъж сериозна.
– Аз всякога съм сериозна.
– Има да стават важни работи, Ноне. Големи работи... – Той гледаше замислен надолу, после подигна очи към Нона: – Няма ли да ми кажеш нещо? Една твоя дума ще има голямо значение за мене, особено сега. Кажи, Ноне.
Гласът му, нещо необикновено за него, беше станал тих, почти нежен. Нона отпусна гъстите си ресници и се понамръщи.
– Ти пак започваш. Забравяш, че съм годеница.
– Туй нищо не значи.
– Как да не значи?
– А офицера?
Нона стана. Йосиф разбра, че направи грешка, която би трябвало да избегне.
– Ако ми кажеш още една дума, ще изляза! – разсърди се Нона. – Какви са тия подмятания? И с какво право?
Влезе Санка. Тя разбра, че е станало нещо, и поиска да разсее теготата.
– Йосифе, какво прави дядо Давид? – каза тя. – Не дохожда, та да се посмеем. Той таквиз смехории разправя.
– Той вече не разправя смехории, а сам ги върши – каза Йосиф.
– Какво върши?
– Ами онзи ден се разфуча, развика се. Турил бил някъде пари, а ги нямало. Той тъй си крие парите, после забравя де ги е турил и вика, че го били обрали. Та и сега – де не ги търсиха, ходиха и на гледачка – няма. А онзи ден, като взели да тупат един тюфлек, че като се разхвърчали едни банкноти като пилци – не могат да ги съберат.
– А! там ги бил скрил! – засмя се Сапка.
Нона също се смееше, но тя забеляза как лицето на Йосифа се отпусна. Той мислеше вече за друго. За миг само на Нона й стана жал за него.
– Да, такъв е моя баща – каза Йосиф и стана. – Аз ще си ходя.
– Със стария няма ли да си вземеш сбогом? – каза Санка. – Той е още вътре.
– Не, няма нужда. С тебе ще си взема сбогом, Санке. Все пак ти си добра, славна българка си ти! Дай аз ще ти целуна ръка. – Той се наведе и й целуна ръка.
– Днес все ръце се целуват – каза Нона.
– Е, Йосифе! – поразсърди се Санка, издърпа ръката си и се накани да каже нещо, но забеляза, че в очите на Йосифа светнаха сълзи, и замълча.
Нона излезе да изпрати Йосифа. Когато бяха вън, Нона видя, че близо до кладенеца се изправи един селянин. Той гледаше някъде нагоре, като че не виждаш? Нона или не искаше да я види. По щръкналите руси мустаци Нона позна, че е същият тоя селянин, с когото Йосиф беше минал по-рано.
– Ти все с тоя селянин пътуваш – каза Нона.
– Да. Той е Георги Сиренарина. Аз с него си ходя.
И двамата замълчаха. Нона знаеше, че Йосиф иска да й каже нещо, и чакаше. Но той мълчеше и когато вече наближаваха до кладенеца, той се спря.
– Е, Ноне, прощавай. Може да не се видим вече
– Ти си чуден човек – каза Нона.
– Ако чуеш, че съм убит, ще ти стане ли мъчно за мене? – каза той, като все държеше ръката й.
– Я мълчи, мълчи...
– Ще си спомняш ли за мене, Ноне? Все пак ний бяхме приятели. Сбогом, Ноне!
Той пусна ръката й и тръгна към кладенеца. Нона забеляза, че очите му бяха влажни.
– Йосифе, защо ме плашиш тъй? – извика тя подире му. – Кажи, че няма нищо. Защо приказваш тъй? Кажи, че се шегуваш. Нали се шегуваш?
– Не се шегувам, Ноне, Спомняй си за мене. Сбогом!
Нона се обърна и тръгна назад. Искаше да покаже на Йосифа, че му се сърди, задето й приказва тъй, не го дочака, докато се качи на каруцата, не погледна след него. Близо до портата тя срещна баба Лукана и се заприказва с нея. Каруцата задрънка надолу, отдалечаваше се. Нона беше забравила вече за Йосифя – приказваше с баба Лукана и се смееше.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания