Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Жетварят
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Повести
Жетварят
Автор:
Йовков, Йордан

Глава 3

След такава тежка обида, каквато беше претърпял Вълчан, Нейко кметът не можеше да го остави сам и от кръчмата тръгна да го изпрати до у дома му. И докато двамата Вълчанови сина, изтръгнали кой знай отгде по един кол, все още се обръщаха назад, Нейко избърза с Вълчана напред и всякак се мъчеше да го утеши. Вълчан не продума ни дума, изглеждаше объркан и изплашен. Но щом влязоха у дома му, след като нахока и препрати настрана разтревожената си челяд, Вълчан изведнъж стана такъв, какъвто го знаеше Нейко: заудря се в гърди и се захвали, заразправя колко хора са видели добро от него и, като все мушкаше Нейка и го дърпаше за ухото, накара го да слуша какво беше направил и за селото. Той приказваше непрекъснато, възбудено и ако това все още беше нещо обикновено за него. Нейко изтръпваше, кога чуеше смеха му: сух, не от сърце смях, който не развеселяваше лицето му: очите му си оставаха все тъй разгорени, като въглени, измъчени и натъжени. А долната му челюст, както по-рано, трепереше.
Когато Нейко стана да си ходи, Вълчан, доволен много от него тая вечер, излезе да го изпрати чак на двора.
– Хубаво направи, че доде, Нейко – говореше му той, като държеше ръката си на рамото му. – Поприказвахме си, олекна ми. Сполай ти. А онуй куче, право да ти кажа, забравих го. Человек ли е туй? Человек който е, той има совест...
Вълчан наистина вярваше, че се е успокоил. И докато се връщаше в къщи, докато сядаше на същото място, гдето беше седял, когато Нейко беше при него –на лицето му още имаше усмивка. Но малко по малко той се занесе, замисли се. И отведнъж усети, че мъката му пак се връща, като забравена болка от зъб. Той подпря глава на ръката си, наведе се и се умълча.
В туй време двете му снахи, още както си бяха пременени за Димитровден, започнаха да слагат за вечеря. Те стъпяха леко, приказваха си шепнешката и плахо поглеждаха към свекъра си, който все още стоеше замислен и нито поглеждаше хляба и гозбата, нито поемаше месаля, който бяха прехвърлили на колената му. И когато всички, малки и големи, се наредиха около софрата и, както беше ред, чакаха Вълчан да почне пръв, той трепна, като че се събуди, изгледа ги всички, без да вижда някого, и извика, като махаше с ръка към прозореца:
– Аз него ли? Аз от селото ще го изпъдя! Рода му ще затрия! Аз ще го науча, чакай, ще ме познае той кой съм...
Всички се сепнаха и настръхнаха.
– Ех и ти, стига! – сопна се старата. – Остави го тоз нехранимайко! Него и кучетата не го ядат, а ти... Мяза ли ти с такъв човек мегдан да делиш? Я го остави!
– И аз тъй ще река, тейко – обади се Жела. по– старата Вълчанова снаха. – Гроздан... Кой го гледа него, Гроздана... То от него човек няма да стане, ами мене за жена му, за Петра, ми е жал. Хубавата жена, като ябълка, дето се казва – за него ли беше...
Жела умееше да се докарва и знаеше кога да бъде по-смела. Като говореше за хубостта на Гроздановата жена, тя искаше да припомни и за своята си хубост. Правеше туй нарочно пред свекърва си, защото знаеше, че в такъв час тя, ще не ще, ще я търпи. До нея седеше по-младата снаха, Мита, женена едвам преди година. Тя мълчеше и се показваше хрисима, макар че, когато речеше да погледне нанякъде, в черните й очи блясваше весел, затаен смях.
– Я вземи, тейко, вземи да хапнеш – подзе Жела. – Дано хората знаят кой е Вълчан и кой Гроздан. Голтак такъв... За Петра ми е жал мене, че ми е била
дружка, хубавата жена...
Свекървата метна поглед към нея, погледна и младата и рече:
– Хубава, хубава... То само с хубост нищо не става. Не я знам и нея каква е повлекана. Търколила се тенджерата, че си намерила похлупака. Я ги оставете! Хайде, хайде да се храним, че не е хубаво софра да чака...
Вълчан въздъхна, прекръсти се и пое хляба. Започнаха да се хранят, но мълчаха, като се бояха да не би, като кажат нещо, да върнат гнева на Вълчана. Само Жела ставаше по-отворена, подканяше Вълчана, хвалеше му ту таз, ту оназ гозба, слагаше хляб отпреде му. Понякога ставаше да отнесе или да донесе нещо и тогаз изправяше цялата си снага, висока, силна, стъпяше тъй, че всичките й гривни и нанизи звънтяха, или пък с особено задоволство отмяташе назад някоя плитка от косите си. И не се усмихваше, а лицето й светеше й кафявите й очи под тънките вежди също тъй се обливаха светлина, спокойни, ясни. Свекървата я изпращаше очи и съвсем неочаквано снемаше погледа си и поглеждаше младата снаха. Но тя си стоеше смирено, с наведени очи.
– Какво направихте нивата в Мимерлика? – обади се Вълчан, след като дълго бяха мълчаливи. – Изорахте ли я?
– Малко има още – каза Дуко, – за ден-два ще я свършим.
– Свършете я, че ще започнем при Могилата. Колкото по-скоро я обърнем, толкоз по-добре. Доде е хубаво времето.
Виждаше се, че той приказва не за туй, за което мислеше. Но сам той искаше да надвие мъката си и да приказва за друго.
– Да се мине празника, че да си гледаме работата. Всичко друго е лъжа... Лъжа е всичко друго...
Той гледаше пред себе си занесен, забравяше какво е казал и мисълта му пак се връщаше към Гроздана. И неочаквано, като се хвана за глава, извика:
– Да ме удари! Мене да ме удари!...
В гласа му имаше плач и сам той като че не беше Вълчан, а друг човек, сломен, убит.
Миг-два никой не продума. Изведнъж по-малкият син Сидер скочи.
– Бате, върви! – извика той и с тежки, широки крачки тръгна към вратата. – Аз него ли... как... Да го оставим да се качи на главата ни... Не! Върви, бате! – повтори той, пребледнял, от прага.
Старият брат се подигна настръхнал, потъмнял, с очи, изгубени под веждите, с големи, отпуснати мустаци. Без да каже дума, и той тръгна към вратата. Старата скочи и се препречи на прага пред тях.
– Къде? – завика тя, като простираше двете си ръце. – Я Да си стоите тука! Сидере, Дуко! Тук да си стоите!
И докато Мита си остана на мястото, Жела скочи и хвана мъжа си за ръката.
– Къде? – викна Вълчан. – Де отивате? Кого питате?
– Не ме е страх мене от Добревия син – викаше Сидер и гледаше да се отърве от майка си. – Бате, върви!
– Тук да си стоите, казвам! – кресна Вълчан. – Аз баща ли съм, или не съм, аз ли заповядам в тази къща или вий? Аз ще се разправям с Добревия син, не вий. Да си натискате парцалите тука...
Гласът му беше твърд, уверен. Той беше пак тоя Вълчан, който заповядва, когото всички трябва да слушат.
– Тук ще си стоите – повтори Вълчан. – Идете да заобиколите добитъка, не знаете ли, че днес слуги нямаме? Да назобите конете, черните, утре ще ида с тях в града. Турете сено в каруцата, пригответе хамутите, чуловете. Хайде! Утре рано тръгвам. Каквото трябва да се направи, аз ще го направя, то е моя работа. Хайде сега, правете каквото ви казвам.
Двамата братя се позавъртяха, не казаха нищо и излязоха.
– Дигайте софрата! – викна Вълчан на снахите. – Дай ми джиздана с книжата – обърна се той към старата. – Дай ми и лампата насам, пък ти, ако искаш, легни си. Аз имам работа.
Снахите дигнаха софрата, преметоха и си излязоха. Старата донесе един овехтял и оръфан портофел от червена кожа, издут от многото книжа в него, и го подаде на Вълчана, сложи и лампата върху крината до него. Вълчан тури очилата си и запреглежда книжата. И без туй щеше да отива в града – той беше решил вече даде Гроздана под съд, загдето го удари, – искаше прегледа книжата си и да види няма ли и друга някоя работа, която също можеше да свърши. Той вадеше от портофела призовки, бирнишки квитанции, сметки, преглеждаше ги, след туй ги сгъваше и ги туряше настрана. По едно време той разгъна голям пожълтял лист хартия, почти разкъсан от много сгъване. Най-напред Вълчан като че се зачуди, че намира тая хартия, за която навярно беше забравил. Той я прочете веднъж, дваж. После сне очилата си и се замисли. След туй стана и заходи из стаята, възбуден, усмихнат.
Изведнъж някакъв шум се зачу отвън, бумтеше нещо отмерено, глухо. Вълчан отиде до прозореца, по-ослуша се и разбра: играеха в кръчмата и дюшемето бумтеше. Кои можеха да бъдат тия? – Ония, с Гроздана. Вълчан погледна пак през тъмното стъкло и със стиснати зъби прошепна: "Йуда! Антихрист! Аз ще те науча тебе. Сега артък си в ръцете ми вече!"
Той се върна, грижливо сгъна хартията, която беше намерил и, заедно с другите книжа, прибра я в портофела. Чувствуваше се тъй спокоен, че му се струваше, че ако легне и затвори очи, тозчас ще заспи. Но когато малко по-късно угаси лампата и си легна, той разбра, че сънят е далеч от него. Той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, мисълта му работеше непрекъснато и Гроздан не се махваше от очите му. Най-после, след час, може би след два, той стана, наметна шубата си и излезе навън.
Беше ясно и студено. Откъм кръчмата не се чуваше вече нищо, навсякъде беше тихо. Само някъде, към долната махала, свиреха кавали. Обади се петел, след него втори, трети. Разклатиха се върховете на овошките и отгоре, откъм ясното небе и звездите, полъхна тънък, мразовит хлад. Вълчан усети тръпки и вече мислеше да се прибере, когато забеляза, че насреща през улицата, в тъмнината под върбите, свети цигара. Кой е тоя човек? Защо стои там, какво мисли, какво чака? Вълчан се върна бързо в къщи, спря се пред вратата на стаята, гдето спеше един от синовете му, и почука. Показа се рошавата глава на Дуко.
– Какво правите вий бе? – зашепна Вълчан, – Спите, а наоколо ни ходят хайдути. Живи ще ни оберат.Ей там стои един, насреща под върбите, видях му цигарата. Я върви да видиш!
Разсъблечен, сънлив, Дуко метна нещо на гърба си, обу някакви чехли на бос крак и отиде да види какво има. След малко той се върна.
– Никой няма! – каза той.
– Никой ли? – разсърди се Вълчан. – А аз не го ли видях, не видях ли цигарата му? Живи ще ни оберат, ви казвам. Иди към дама – ще измъкнат конете и
туйто. Пообиколи и към хармана. Какво ще спиш – ей сега ще съмне, петлите пропяха.
Докато Дуко се обличаше, Вълчан си влезе в стаята, вратата се хлопна зад него и ключът два пъти се завъртя отвътре.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания