Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Легенди при Царевец
Свети Димитрий Чудотворец*
Проклятие въз Иванка
Балдуин
Калояновий орел
Куманката
Княгиня Ирина Комнен
Кир Тодор в Търново
Конецът на Ивана-Асеня II
Калиман II
Ивайлова брачна нощ
Мария
Бягството на Ивана-Асеня III
Татарска царица
Лобната скала
Чоки
Момата на Къз-Хисар
Велбъжд и Сливница
Сара
Патриарх Евтимий
Жидов гроб*
Сборът на духовете
Литургията
Шишмановий бряст
Минарето
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Легенди при Царевец
Автор:
Вазов, Иван

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Книгата 'Легенди при Царевец', съдържаща кратки лирически поеми и балади, Вазов създава през едно десетилетие, когато трайно е завладян от българската средновековна история. Повечето от творбите в сбирката са печатани в сп. 'Българска сбирка' през 1906-1907 г. Публикациите със своята последователност подсказват, че книгата е писана с предварителната идея да бъде създадено нещо цялостно, единно по дух и тематика. В началото на века Вазов посещава няколко пъти Велико Търново и това свидетелства за непресекващия му интерес към дейците от второто българско царство. Тогава той пише повестите си 'Светослав Тертер' и 'Иван-Александър', драмите 'Към пропаст' и 'Борислав', пътеписните очерци 'Велико Търново', 'Царевец', 'Асенова махала'. Много от творбите в 'Легенди при Царевец' кореспондират тематично и идейно с повечето от тези произведения, въпреки че с лирическите си произведения Вазов наистина предава преди всичко легендарните моменти в историята на Търновското царство.

Независимо от търсенето на легендарното и баладичното в далечното ни минало Вазов проявява стремеж да бъде исторически точен и да не противоречи на историческата истина. Според някои свидетелства Вазов е проявявал огромен интерес към научната историческа книжнина и е достигал до 'педантизъм' (по собствен негов израз) в отношението си към историческите факти.

В началото на своята книга Вазов поставя настоящия предговор:

ПРЕДГОВОР

Два пъти посетих Търново - първи път през 1902 година и втори - през 1905, когато работех над историческите си повести 'Светослав Тертер' и 'Иван-Александър'. Ходих там, за да се запозная със старата Асеневска столица, да изгледам местностите в нея, които правех театър на събитията в тия мои съчинения. Скитах се по нейните диви урви и скали, мечтаех над мълчаливите и пустинни акрополи, Трапезица и Царевец, стърчащи над дълбоките и причудливи завои на Янтра. Аз търсех с жаден поглед какви-годе останки - свидетели за старото величие на града. Уви, много малко ги има. Разрушителната ръка на завоевателите и на времето са помели древните замъци, църкви и палати, колкото скромни и да са били, за които ни споменува историята и даже пътешественици от XVII век. Храсти и бурени, размесени с късове тухли и камъняк, застилат Трапезица и Царевец, заспали мъртъв сън между разрушените си стени, лишени от грамадните си порти, развенчани от кулите си.

При всичко това тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот. И няколкото дни, що прекарах самотен там, аз се бях всецяло унесъл в миналите векове, в спомените за трагичните и съдбоносни събития, ставали там, и призраците на миналото възкръсваха пред мене с всичкото си печално величие и омая... И в това мистическо настроение, заживял с онова, което е изчезнало, но е тъй мило и скъпо за моята българска душа, аз мислено витаех в други кръгозори, далеч от шума на действителността, самотен и честит в чаровний свят на спомените и виденията.

А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа. И какъв наплив, какъв рой от тях! Ето там, до десния бряг на Янтра, останките от църквата 'Св. Димитрий', с нейната чудна легенда, свързана с Асеня I и прогласяването независимостта на второто българско царство; ето заклетий от Шишмана бряст на Царевец, след петвековно съхнене внезапно разлистил се, за да обади настъпилото освобождение от турското иго; ето църквата 'Св. четирийсет мъченици' с постоянно падающето минаре и с великата и тайна през нощта срещу 9 март. Там, на северния край на Царевец, е скалата, отдето един патриарх е фърлен в пропастта, а на южния край останките от кулата, която ми посочват за затвор на Калояновия пленник, императора Балдуин. А Жидов гроб на върха Картал баир, дето обезглавеният труп на издайника-евреин отива да легне в трапа си? А стената, дето секирата на джелатина увисва във въздуха, отказвайки да падне въз наведения врат на патриарха Евтимия?... И ред още тайнствени предания, запазени в паметта на народа, украсени с дивните цветове на една мрачна, но богата фантазия.

И каква поезия в тия предания! Как те се натрапват с неотразима сила на мисълта на поета, за да им даде плът и кръв, да ги извади от бурена на забравата, дето са тлели векове, и да оживи с красотата им цяла епопея от миналото! И те, тия предания, тия видения, тия полумъгляви образи, възкръснали пред мене в развалините на Търново, преследваха ме и после все по-ясно се очертаваха в ума ми, тревожеха въображението ми със своята странна поетичност. И аз не устоях на изкушението да ги възсъздам в тия поеми и балади. Но рамката на картината ми се разширяваше, нови образи от историята съблазняваха перото ми. И тая сбирка се обогати с ред други още поеми с чисто моя концепция; само че тая концепция и развитието й са в духа на народното вярване и пропити с мистицизма на епохата, стоят близко до народното въображение и носят общ печат с другите. (За повечето от стихотворенията в тая книга аз съм се ползувал освен от устните предания на народа в Търново и от българската история на Иречека, от византийските и латинските летописци, както и от ценните 'Историко-археологически изследвания' на д-р В. Берон.

За последователност и целност на впечатлението стихотворенията съм поместил тука не по реда на написването им (през 1905 и 1906 г.), а по историчен ред.)

Но в моето решение да използувам за целта на поезията тоя фолклорен материал лежеше друга, по-дълбока мисъл, без която едва ли бих се заловил с такова увлечение за тая работа. Аз исках да оживя историята, да изобразя събития кобни от живота на второто българско царство и в примамливата форма на легендата, като изрисувам най-силните моменти от миналото му, да припомня това минало, забравено и пренебрегнато повече, отколкото трябва, а и съвсем неизвестно за болшинството у нас.

Защото - това е една истина - ние още не познаваме историята си. Ни нашето училище, ни нашата историческа наука, ни нашето изкуство, ни нашата поезия не са сторили много, за да я популяризират, за да събудят интерес към нея; особено последната, поезията ни, тя съзнателно бяга от българската история, и стара и нововремска, както бяга и от българския живот, търсейки храна и вдъхновение в области, чужди на българската душа.

Осъдиха ме някои, че се въвирам в 'мъртвото минало' - така го нарекоха. Напразно. Всичко е интересно за човешкия дух. Светът на поета е велик, безпределен; за крилатата му мисъл няма граници. Той има право да черпи вдъхновение из всичките области, из всичките времена. Важното е да пише с вдъхновение и да обладава талант. А при тях важното е още - за българския поет - да бъде син на своя народ и на своето време, па било че се втурва в миналото, било че се лутва из талазите на съвременния живот, било че си избира общочеловешки теми, и с писането си да засегне която и да е струна от народната душа, да я направи да кънти от всяко негово чувство, радост и копнеж, той да бъде отзив на нейните. И за симпатията той ще срещне симпатия. Без това сродство между неговата душа и душата на народа той ще остане чужд на последния, колкото и талант да е вложил в творението си.

Но как, 'мъртвото минало'? Нашата история е мъртво нещо? Нима тя няма жива връзка с настоящето ни! Нима нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расне? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? С кое поколение се свършва първото и с кое се зафаща второто? След гибелта на второто българско царство нима инстинктите, мирогледът, основните черти в характера на българина не са преживели катастрофата и са минали в наследство на следующите поколения? Политическите учреждения загинват, но душата на народа остая жива с всичките си добри и лоши проявления. Виждаме и днес някогашните страсти, пороци, добродетели, които са обуславяли процъфтяването или отслабването на старата българска държава. Каква поразителна прилика на някои днешни явления, на някои днешни дейци с едновремешните! Историята се движи по един незиблем закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето, както би рекъл Тен. Тя е пълна с дълбока поучителност.

И онова, което ратува още за моята мисъл, то е, че самият народ обича миналото си, обича да слуша за него, каквото и да е било то, защото то е част от неговия живот и е близко до сърцето му. И въпреки тоя дух на отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам, въпреки неразумната пропаганда да се охлади националното чувство народът, във всичките си обществени слоеве, остая дълбок националист, той обича отечеството си и заветите му, и историята си с нейните светли и тъмни страници; тя пази за него странно обаяние, когато му се рисува в художествена реч. Особено когато миналите му съдби се възкресяват пред погледа му във феерията на сцената. Друмевата драма 'Иванко', при всичките си недостатки, но носеща печата на таланта, в продължение на четирийсет години не слезе от сцената, извиквайки вълнения и трепети в народната душа: да припомня пътьом - нека ми се позволи тая малка суетност - и приема, сторен на моите скромни драматически трудове: 'Към пропаст' и 'Борислав'.

Значи, съществува една духовна жажда у народа, на която поезията, в широкия смисъл на думата, не може, няма право да остане безучастна, ако иска да отговори на призванието си, ако иска да запази яка връзка с народа и да засяга деликатните струни на душата му.

И писателят, когато пише, трябва да знае какво пише и за кого пише, да помни, че той пише, за да бъде четен, разбран и оценен не от чужденци, а от българи. Така само може да остане самобитен и да влияе със словото си на широките народни маси. А да бъде ценен и обичан от своя народ - има ли по-завидна участ за един писател - бил той и с най-широкото честолюбие?

Разумява се, аз имам предвид даровитите от тях. Бездарният писател само ще опошли благодатната тема и всичко, до което се докосне, за каквито ни дава пример историята на нашата книжнина.

И за жалост, ние виждаме нещо нежелателно. Съвременната ни поезия, повтарям, не се стреми да говори на народната душа, тя се чужди от нея.

Тя се развива из крива посока. Нашите млади поети, между които има и със силни дарования, в стремежа си, законен впрочем, за оригиналност, да дирят нови пътища и нови форми за мисълта си, откъснаха се от народната среда и запяха според нововремските навеи в западноевропейската литература. Зареяха се в областта на олимпийската отчужденост и индиферентизъм, углъбиха се в самосъзерцание и скъсаха всяка връзка с окръжающия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчеловеци и не знам още какви. Поезия космополитична, студена, небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, защото не е расла на българска почва, чужда на българския дух. Те забравиха правдивите думи на великия Белински: 'Поезията на всеки народ е непосредствено изражение на неговото съзнание, тя е тясно свързана с живота на народя. В силата на това поезията на всеки народ трябва да има национален характер и да не прилича на поезията на всеки друг народ.'

И онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата й, старанието на мнозинството от представителите й да пишат отвлечено, да забулят с нарочита мъгла на изразите мислите си или тяхната убогост, за да изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това антихудожествено течение намери още насърчители у нас. Явиха се критици, които мерят достойнството на поета по степента и неразбирането му и нечетенето му от народа. (Сп. 'Мисъл'. Друг един критик, като искаше да обезцени един популярен поет у нас, не от тая школа, изказа буквално тая изумителна по своята нелепост мисъл: 'Него го е наказала най-печалната участ, която може да постигне един художник: да не може да остане неразбран!') Тия господа забравят, че ясността в мислите е едно от главните качества у поета, който желае да достигне до сърцето на читателя си; забравят, че гениални поети, като Байрон, Хюго, Шилер, Хайне, Пушкин и др., са кристално ясни и тях твърде добре ги разбират и високо ценят и у нас.

И настана разрив между тия наши пости и народа. И той ги не чете.

И чухме гневните им хули към тоя народ, когото обвиниха в невежество. Защо се сърдят? Широки кръгозори за вдъхновение им се откриват в живота ни, в миналото ни, в настоящето ни, в природата наша; в борбите на идеите и страстите, които новото време роди, в широките потребности на народния дух. Но те не счетоха това достойно за своята лира. Народът очакваше учители и пророци - той и днес има нужда от тях, - а видя бежанци от него и от живота, 'пещерни хора', както духовито го нарече нейде г. Стоян Михайловски.

И народът ги не чете.

Краен ли съм? Може би сън едностранчив? Може би. Но аз казах онова, което мисля, и мисля, че не съм далеко от истината. Несмислени критици могат да насърчават младите писатели из този им лош път, могат да им крещят: 'Напред, дръжте модерните учители, зарежете народа, той не е дорасъл до вас, вие сте избраници, а той е тълпа некултурна или малокултурна, некадърна да ви разбере и оцени гения ви, вие пишете за грядущите поколения!' А аз жаля толкова млади таланти, които се хабят в безплодни усилия да следват модата, и им казвам: 'Млади поети, бъдете българя, синове на своя народ. Чувствувайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената и почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове с благодарност.'

София, 1910 г.

Авторът

  >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания