Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава VI. Агитацията в IV окръг*
I
II
III
IV
V
VI
VII
VIII
X
XI
XII
XIII
XIV
XV
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

IV

На мръкване аз оставих Сотир и придружен от дяда попа, отправих се за с. Извор, гдето ми препоръчаха учителя още от Пловдив, че бил интелигентно момче, а дядо поп, който държеше това село, обеща ми, че може и там да се направи нещо. Като нямах препоръчано друго лице от по-вярно място, то казах на дяда попа да теглиме право в училището. Учителят Пею Близнаков, 23-годишен момък, ме прие твърде учтиво, а дядо поп се върна обратно в селото си.
Вечерта се събраха по-първите хора в училището, на които аз разправих положението на работите и се казах защо съм дошел. Младите бяха възхитени от моите думи, а старите поклатиха глава съмнително и в отговор на моите думи гледаха на въпроса само от една страна, т.е. от лошавата. По тая причина, когато поисках да се състави общество и участвующите в него да се закълнат, породи се несъгласие между самите селяни за и против.
– Всички ония села, които не въстанат в определений ден заедно с всичкия народ – ще да бъдат оставени на турския произвол – казах аз. – Още повече: тия ще се считат за неприятели, както самите турци.
– Ние от своя страна ще да направим всичко, но само клетва не даваме, защото, ако се научат турците, със земята заедно ще ни изтребят – казаха старите.
В това село имаше мнозина българи с турски дух, от които най-много се бояха честните работници, та затова действуваха толкова предпазливо. Когато Отон Иванов на 22 априлий отишел в това село да го дига на въстание, то благоразумното население поискало да го върже и предаде.
– Ще дойде време, господинчо, когато ще да ходим да забикаляме в Пловдив на Джумая джамиси, за да видим зелено парцалче, за което ще бъдем петимни – говореше един от присъствующите, който си личеше по лицето, че господ му е дал от всичко.
Зеленото парцалче означаваше, че ще ходим да търсим турците.
Събранието се разотиде, а аз останах да нощувам при учителя. Не зная защо, тоя последният започна да се безпокои, при всичко че на масата му стоеше руският в. Мир, от който той превеждаше на български възванието на генерал Гарибалди към поробените народи на Балканския полуостров. Аз си легнах, а той се разхождаше из стаята, вдигаше час по час пердето на прозореца и отваряше вратата. Разбира се, че неговото безпокойствие влияеше и на мене, не че ще да ме предаде, което не вярвах, защото момъкът беше скромна и интелигентна душа, свършил в Пловдивското училище; но просто тъй, ставаше ми съвестно, като си посмислих, че аз съм причината за това справедливо безпокойствие. Преструвах се, уж че спя, но всъщност следях всичките движения на гостоприемника си, който се боеше да загаси и ламбата. Може би да си е въобразил той поне на минута, т.е. да си е предположил следующето естествено в подобни случаи питание: “Ами ако тоя, който ни се препоръча за такъв и онакъв и пред когото си изказах сърцето, излезе шпионин?”
Креснаха първи петли, повториха и потретиха, кучешкият лай престана, сипна се зора, а проводачът, когото ми бяха обещали още от вечерта да ме води за с. Дядово, не се явяваше. Безпокойствието на приятеля се увеличаваше, думата върви си стоеше на устните му, но той не смееше да я произнесе. Проводих го да види що стана обещания човек. Нямало го у тях! Казала ступаницата му, че отишел отрано за дърва, т.е. избягал, да се не намеря в селото. Що да се чини? Да тръгна сам за Дядово, имаше десятина пречки: незнаението на пътя, непознаванието никого по тия села и пр. Да чакам да ми пратят друг проводач? Близнаков не даваше никаква надежда, от една страна, а, от друга – наближаваше да съмне.
Похванах студената ръка на гостоприемника си и хванах пътя пак за с. Сотир, за да взема водач, без който ми бе невъзможно да нагазя рупченските балкани. По пътя ме срещнаха няколко турци, но никой не пожела да се усъмни, па и отговорът бе готов в противен случай: търся си място за учител, или пък излязъл съм по алъш-вериш.
Рано сутринта, докато отче Тодор от Сотир спеше още, аз похлопах на вратата. Той се уплаши от най-напред, като ме видя ни в туй, ни в онуй време, помисли да не съм предаден. Като му разправих работата как е станала, той се успокои и склони да ми стане сам водач досред пътя на с. Дядово, гдето се намирал някой си Григор Аргиров да гори кюмюр, родом от последното село и един от най-добрите родолюбци в това село според думите на отца Тодора.
– Изворци са турци; между тях няма народни хора – викаше отчаяно светиня му.
Преди обед ние потеглихме за с. Дядово из тясната каменлива пътечка, дядо поп с муле, а аз – апостолски. Трудно беше пътуванието. Моите кундури, с които не бях решил още да се простя, при всичко че ги влачех по камъците като букаи, бяха се охлузили и побелели като липова кора.
На половин пътя между двете села, в едно завряно място над реката, намерихме речения Григора, заедно с брата си, който къртеше кютюци от една нива, да гори кюмюр. После “добре дошли”, “живо-здраво”, “какво има, какво няма” и пр. дядо поп Тодор, т.е. проводачът ми, прегази през просото.
– На сладкия разговор няма насищание – каза той, – па и празните думи се не свършат. Негова милост не е ни даскал, ни търговец, а апостол, изпратен от дяда Ивана (от Русия) – продължи той, като сочеше на мене, – дошел е и по нашите села да ни каже какво да правим; та затова заведи го в селото тая вечер да се разговорите, както ние направихме в Сотир.
Това каза дядо поп и си възседна мулето, с което се изгуби из шумата, към селото си.
Ние останахме с новия си другар лице срещу лице в краището на ближната гора. Той бе момък около 30–32-годишен, с черни мустаки и засмяно лице, на име Григор Аргиров. При всичко че думите на поп Тодора звънтяха още в ушите ни, но Григор продължаваше да изглежда смутено; виждаше се, че иска да ме пита за много неща, но не смееше още. Между моя морав фес и черното ми палто, от една страна, и неговото почерняло от кюмюр лице и охлузения му калпак не можеше да бъде така скоро сближавание. И действително, колкото аз отивах по-навътре из Рупча, толкова повече захванах сам себе си да не харесвам, облечен с палто и панталони. И да не искаше някой да ме почете с погледа си, и да си заминеше, без да му мине нещо през ума, щом ме видеше в тия дрехи, не в правия път, възседнал на кон или в талига, насред гората при кюмюрджиите – отведнъж щеше да си помисли: “Работата на тоя човек не е чиста.” Следователно явяваше се нужда да нахлузя наместо панталоните черни рупалански чешири, което не можах да извърша на часа.
Григор не можеше да си остави запалените вече кютюци за кюмюр, за да ме води към селото, което се намираше от нас нагоре около 1? час; па не бе и време още да тръгнем, защото ако в Сотир по нужда се явях сред пладне в селото, то в Дядово благоразумието го изискваше да вляза нощно време.
Колкото и да беше топло времето тая пролет, то Рупчанският балкан, гдето жетвата узрява едва по Голяма св. Богородица, когато в полето вършеят вече, правеше изключение, а моите памучни чорапи и късото палто не бяха в състояние да ме запазят от строгия климат. Там наблизо, както казах, тече Дядовската река, върху левия бряг на която новият приятел приготовляваше кюмюр. Коритото на реката на това място е ужасно. Два непроходими бряга от зъбести червени скали, високи до 30–40 метра, пазят леглото на своята царица, на която едвам се слуша от брега лудото шумене. Скалите и от двете страни са покрити със зелен здравец и ракитина. Над левия бряг на тия скали аз трябваше да престоя около 4–5 часа, докато наближи да се сдрезгави, а Григор ми носеше от време на време жарава върху една тикла, за да се грея.
Надвечер ние пъплехме вече с приятеля си през стръмните долини и урви за селото. Най-напред трябваше да отидем на саята при някого си Димо Аргиров, стар учител в селото и влиятелно лице, който щеше да ни каже в селото ли ще бъде по-добре да вляза, или да остана на саята, гдето и да направим събранието. Даскал Димо, най-старият учител по цялата Рупча, който пръв път захванал да предава български, прие ме много добре. След като ми прегледа пълномощните писма, той каза, че можа да вляза в селото, но нощно време трябва да стане това. Остави ни двама с Григора да се помаеме още в шумата, а той отиде напред да приготви места и да изпрати хора да ни введат.
Студът ставаше нетърпим вече по тия високи върхове. Едвам часът къде двата ние влязохме в селото, придружени от двама-трима души, които ме заведоха право на училището. Събранието беше почти пълно; до 10–15 души, въоръжени с пъстри кърджаляйки, 60-годишни старци и 20-годишни момчета начело с дяда попа чакаха моето присъствие. Тук хората бяха по-свободни, защото в селото им нямаше турци.
Това патриотическо събрание отново пробуди моите сили и надежди. Аз не можах да остана хладнокръвен, като гледах, че и белобрадати старци са потърсили нов живот, просълзих се и ги поздравих с няколко думи още с първото си влизание.
Моята встъпителна реч за приготовлението на българския народ падаше като мехлем на трогнатите слушатели. Всяка дума, всеки пример и заключение се потвърдяваха и одобряваха от тях.
– Ще да умрем за вяра Христова, господинчо – каза един старец, като се удряше в гърдите и стискаше в ръка любимата си кърджалийка, на която имаше нанизани около десят жълти белезици.1
После малко всичките събравши се бяха наредени гологлави, начело със свещеника Иван, който държеше в ръцете си евангелието, а аз застанах посред с револвера в ръка и произнесох клетвата. Всяка моя дума се повтаряше от новите съзаклятници. От сърце и душа произнасяха те думите: “Ще бъда верен на отечеството си и нищо няма да открия на християнските душмани.” След свършванието на клетвата съзаклятниците се изреждаха един по един да целуват устата на моя револвер и св. Евангелие.
– Да ти е честито! – казваха тия един другиму.
Същата още вечер стана разпоряжение да изпратят хора за барут и куршуми.
След свършванието на официалната част идеше вече ред да се опознаем един други, да се разговорим чисто по нашенски.
– Ти, бае Драгане, нищо не ни каза за себе си, но ние ще те попитаме: от кой град си родом и колко години става как тичаш по тая работа? – питаше един от съзаклятниците.
– Защо бързаш като теле напред майка си, джанъм – пресече думата на първия любопитен дядо Тодор, но и той не по-малко ме гледаше в устата какво ще да отговоря на зададения въпрос.
Разбира се, че хора, които си повериха съдбата в ръцете ми и на които животът от мене зависеше, вече трябваше да знаят що съм за човек.
– Българин съм, и нищо повече – отговорих аз. – Ако сме живи да се видим, когато се издигне байрякът, тогава ще да се опознаем.
– Видите ли? Аз кому говорих – каза един от съзаклятниците, от думите на когото заключих, че от по-напред са се готвели да ме питат за родното ми място.
– Прости ни, господине; ние сме хора селяни, па и малко помаци още, ако искаш. Кажем дума, без да размислим накъде ще отиде.
– Туй, учението, чувал ли си го поне през плет, бае Драгане? – подкачиха пак любопитните селяни.
С тия думи “чувал ли си го поне през плет” тия искаха да кажат, че аз съм най-ученият между учените.
– Колкото да си записва името, може да знае – пое думата друг един съзаклятник, като мислеше, че с това ще ме предизвика да говоря.
– Да остане при нашия даскал да се понаучи – обади се друг един от кьошето.
– Петнадесет годинки най-малко може да си изгубил подир книгата – обърна се, та каза дядо поп.
Посред нощ събранието се разиде; съзаклятниците, преди да си излязат и отидат по къщята си, сториха втора клетва помежду си, че всичко онова, за което са чули и видели тая нощ, ще да си остане там, няма да го научат жените.
– За жена работа ли е това бе, брате! – говореше един старец до вратата.
При мене останаха само няколко души, като стражари. Някои от тях се занимаваха около огъня да ми правят цървули, с които реших вече да заменя кундурите в по-нататъшните си пътувания.
На другия ден, щом се пукна зората, докато нямаше още жива душа из селото, аз потеглих за с. Бойково, придружен от Григор Аргиров, това същото лице, което по-първия ден гореше кюмюр при Сотирската река. Тоя момък се прилепи в мене от един път. Той остави и жена, и деца, остави работата си и кюмюря, несъбран в гората, само и само да послужи на делото.
– Гдето и да отидеш, бае Драгане, аз съм решен да дойда с тебе – говореше той.
От Дядово до Бойково е един час разстояние към южна страна. Ние хванахме през гората направо, че е по-безопасно и по-близо. Нощта беше тиха, небето ясно, та затова дебела слана покриваше земната повърхност. Сух балкански студ пронизваше костите ни по високите родопски върхове; но в замяна на това ясният дядо месечко осветляваше и най-тъмните кьошета между бориките, под които вървяхме. От върха, който се намира между двете села, можеше да се види, макар и на месечината, една голяма част от грамадния Доспат. Григор ми нареди имената на всичките по-високи върхове, между които първо място завзема Персенкът, близо до голямото помашко с. Тъмръш, покрит със сняг.
На разсъмвание ние издебнахме да се вмъкнем в селото, без да ни усетят даже и селските стражари – кучетата. Спряхме се в двора на училището, което беше затворено. Аз останах да чакам на стълбите, а водачът ми отиде да търси учителя в къщата му.
Според думите на учителя (Илия Георгев), който дойде на училището след няколко минута, по това време трудно било да се намери къща из селото, та затова трябвало да остана на училището. Аз прегледах зданието и намерих една стая, отделна, в която можеше да остана него ден. Учителят се потруди да накладе малко огнец, донесе ми една чергица да си постеля и отиде да си гледа работата. Излезе така също и водачът ми, който като познат в това село и съсед нямаше нужда да се крие.
Цял ден престоях в тая стая сам-самниничек. Поисках от учителя да ми даде някоя книга да се занимая, който не закъсня да ми удовлетвори желанието: напредя ми се намираше Наустницата, вънкашните листи на която бяха окапани с разни материи, като бакалска престилка. “Корите й ги откъснали момчетата, като духали огъня” – каза той и си излезе преспокойно.
Часът по два вечерта училището беше пълно с хора, млади и стари. Разбира се, че на първо място стоеше селският свещеник. Всичките мои предложения се приеха на драго сърце от присъствующите, с изключение на свещеника, който упорствуваше малко. Като дойде въпросът за клетвата, той отказа съвършено, заедно още с няколко души стари и имотни хора, според думите на които много щяло да стане, ако се и закълнат.
– Тъмръш е от нас на една педя място – говореха тия за подкрепление на отказванието си. – Какво ще да отговаряме пред Ахмедаа, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?
Подигна се препирня между стари и млади. Първите казваха на последните, че тия още не знаят как се печели и гледа къща, а младите отговаряха, че който се бои от Ахмедаа, нека се премести да живее в селото му.
Аз скочих на крака и скимнах на Григора да вървиме, защото не съм дошел да слушам карание и лични нападения. Младите взеха по-нападателно положение против старите, които най-после бяха принудени да отстъпят победени. Двама-трима души ме достигнаха на двора и ме молеха да се върна, като се обещаваха, че всички са готови да направят, каквото им кажа. Сега събранието беше повече въодушевено, отколкото с присъствието на свещеника и първенците, които стесняваха младите от по-напред да се изкажат свободно. Можах да съставя обществото криво-ляво. Когато дойде време да си взема някои статистически бележки, изново забележих, че присъствующите започнаха да си шушнат помежду, че само това не е добро, гдето съм писал, т.е. тия се бояха да не би, като ме хванат, да намерят и техните имена в комитаджийската книга.
От обстоятелствата бях принуден да замажа очите на присъствующите с нещо тайнствено, което повече щеше да им подействува, отколкото сухите примери на слова. Написах едно писмо химически и им го зададох да се произнесат има ли нещо написано на това парче книга, или не.
– Няма, защото нищо не е писано отгоре му – отговориха тия и ме заобиколиха да видят по-добре какво ще да правя.
– Гледайте добре, да не кажете отпосле, че съм направил гьозбояджилък – казах аз; а после си натопих двата пръста в приготвената жидкост и като ги прокарах върху бялата книга, на която се явиха черни слова само на онова място, отгдето минуваха пръстите ми, присъствующите прехапаха язик.
– Хайде, бае Иване, да си вървим; тя се свърши вече. И ние сме си отворили устата да учим на ум тия хора? Ех, че сме умни глави! – говореше с ентусиазъм един от присъствующите към своите съселяни после моите тайнствени за тях действия. Всичките бяха поразени от мастилото.
Аз се подсмихвах под мустак. Нямаше нужда да говоря по тая част надълго и широко, която беше от компетентността на адютантина ми Григора. Той се намираше ни на небето, ни на земята, хвалеше ме до облаците.
– Къде ви ходи вас умът бе, джанъм? Ако той беше прост човек, проваждаха ли го да върши тая работа, оставях ли си аз работата да тръгна подиря му? – говореше той.
Моето намерение беше да заобиколя българските села от Бойково нагоре: Ситово, Лилково, Широка лъка и пр. Според сведения обаче, събрани от жителите на тия села, невъзможно било да сполуча, защото били удавени с турци; а освен това и пътуванието било мъчно по причина на дебелите снегове по тях места. Аз продължавах да говоря, че ще отида по тия села, а в себе си реших да забиколя по-напред селата, изходящи се в полите на Балкана, около Станимака. Скрих своите дири от бойковчени, защото по причина на несъгласията, които се породиха помежду им, боях се да не последва нещо.
После полунощ, без да заспиме, щом се подаде месецът, аз оставих Бойково. Като се затулихме от очите на селяните, които бяха дошли да ни изпровождат, пречупихме си линията. Казах на водача си Григора да ме заведе в тяхната сая, в гората, гдето, след като си починем, да преминем оттатък реката по другите села. В казаната сая, гдето пристигнахме на разсъмваяне, нямаше жива душа; но в замяна на това имаше плява, ръженица, която топли превъзходно. Аз се зарових вътре да спя, а Григор отиде в село да донесе нещо за ядение. Той щеше да ми донесе още и един кат дрехи, рупалански, защото от час на час се уверявах, че панталоните и късото палто освен вреда друго нищо не ми принасяха.
Пладне се беше превило, когато Григор заедно с брата си даскал Димо дойдоха на саята с нужните неща. Кисел пиперец, вързан в бяла кърпица, солчица и калаено жебениче с ракийка съставляваха моя обяд. След ядение аз се облякох с новите си дрехи, донесени от село. Тия бяха черни отрити потури, синя аба с владишки ръкави, гевезено поясче и кирляв фес без пискюл, тъй щото повечето заприличах на станимаклийски лангера, отколкото на рупаланец. Другите си дрехи натъпках в крачолите на панталоните, които оставих на даскала, да ги изпрати с верен човек до Димитра Златанов, мумджията, в Пловдив. Той разрови в едно кьоше плявата и ги тикна там, до второ разпоряжение.

1 Дядо Тодор – така се казваше този старец – дотолкова обичал пушката си, щото я носил със себе си и когато ходел да оре на нивата. Тая пушка била прочута по всичкия помаклък из Рупча по причина, че куршумът й не падал на сухо. После въстанието, когато башибозуците дошли да горят селото, най-напред попитали за дяда Тодора и за неговата пушка. “Аз в гроба, а тя на търга (турска пословица: “Бен мезарда, о мезатта”)”, т.е. като ме убият, тогава да я вземат – казал дядо Тодор и търтил да бяга с нея към гората. Около десятина башибозуци се впуснали подиря му да го гонят. Неколцина селяни, които гледали отстрана, викали на стареца: “Дай пушката, за нея те гонят” – но той не обръщал внимание. Като го наближили, изгърмял един път насреща им и паднал на земята, пронизан от няколко куршума. Това се е случило, когато селото сложило вече оръжие, та затова дядо Тодор не поискал да се бори.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания