Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава VI. Агитацията в IV окръг*
I
II
III
IV
V
VI
VII
VIII
X
XI
XII
XIII
XIV
XV
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

III

Рано сутринта на другия ден Волов замина за Карлово, след като ме снабди с няколко зърна отрова за всеки случай и с принадлежности за писание на тайни писма; а аз останах да чакам в къщата на Кочо Кундураджията до вечерта. Като всеки сиромах, той нямаше къща на два ката, а само една или две стаици, в които, като беше опасно да стоя, за да не ме свари някой, отстъпих в една малка стаичка, или хаят, без прозорци, в която се намираше едно-друго, като брашно, нощви, бъчевки и пр., гдето вярната и патриотка стопанка на Коча ми донесе и цялата библиотека на тоя последния, състояща от драмите Иванко, Хаджи Димитър Ясенов, приказката От трън, та на глог и други още повестчици със съдържание, каквото обичаше разпаленият Кочо. Тоя последният отиде на дюгена си.
Тук аз престоях целия ден. Подир пладне дойдоха на гости няколко жени без работа от махалата, които насядаха навън в двора1 пред моята стая и отвориха уста за това, за онова, каквото им дойде на ума, докато дойдоха най-после до тогавашното натегнато положение.
– Страшно ще стане, Кочовице, сеч се приготовлява против християните, както едно време в Завярата – говореше една от гостенките.
– Господ и св. Богородица да чуват – въздъхна друга една, като че с нейното затривание щеше да се свърши светът. – Не само мъжете, което е тяхна работа, но и децата вече вечер късно остават по пътя, насядали смирено на търкало, разказват, че ще да дойде български цар, учат се да му пеят песента...
– А не казваш, че по цял ден се учат да играят на талим (военно упражнение) – повтори първата дипломатка.
– Кажи ни нещо, Кочовице, ако знаеш – каза една от гостенките. – Кочо се меси в тия работи – прибави тя.
– Кочо си гледа сиромашлъка и мисли само за къщата си – отговори умната стопанка, като искаше да прекъсне празните приказки, едно, да освободи моята врата от тия неканени стражари, а, от друга страна, да се покаже, че малко се интересува от безпокойните слухове.
Та можеше ли другояче! Така й бе поръчано да постъпва от страна на строгия Кочо; тя разбираше напълно важността на поверената й тайна.
Вечерта, часът къде 12, Кочо си дойде от дюгена и ме изведе през разни криви улици в турските гробища под Бунарджика. Тук ние намерихме още Д. Златанов, Петко Машев и Атанас Семерджията, от Гюлбахча, дошли през други път да ме изпратят.
После малко тия се завърнаха в града, освен Атанас, с когото се отправих за с. Сотир, гдето беше известно вече, че отивам в селото им. Атанас ми служеше като проводач.
Името си от Симеон измених на Драган – за всеки случай.
Ходжата викаше, когато ние влязохме в Дермендере. Бай Атанас беше принуден да ме причаква тук-там, защото каменният път между града и селото не благоприятствуваше на кундурите. В селото блещукаха още няколко кръчми отворени, гдето редовните посетители от тия заведения допиваха последната си аспра. Бай Атанас поиска да си подкрепим силите с по 100 драма, на което се съгласих безпрекословно, при всичко че помнех още всичките точки и запетаи на дадената си клетва, че в качеството си на апостол няма да турям в устата си ни бяла Рада, ни червен Петко. В кръчмата влязохме незаметно, свършихме си работата и излязохме, без да обърне някой внимание на нас.
Изгубихме се из мрачината, между гъсти дървета, нагоре въз реката, която шумеше и се пенеше по причина на многото воденици. Напреде ни се изпречи бяло голямо здание с грамадни порти, за което преводачът ми разказа, че тая е фабриката за сукно и пр. на прочутия Гюмюшгердан, грък от Пловдив и неограничен деребей в страната. За успеха на своята фабрика той наложил тежка ангария по цялата Рупча и на турци, и на българи, които били длъжни да му работят денонощно с възнаграждение, дадено като милост. Разбира се, че богатият човек – като всеки богат човек бил ортак с паши и бейовци, които делели помежду си узурпирания труд на сиромашта. За да бъде по-любим на силните, той присвоил всичките характерически прищевки на развалената турска аристокрация. Имал си чибукчия, млад лангера, с червена фанела и с пъстри моралийски чорапи, имал си кьочеци и пр., които, след като отживявали своя век, преминавали в числото на пловдивската гръцка аристокрация.
Ако попитате селяните българи, то нарядко ще намерите помежду им човек, който да каже лошава дума за Гюмюшгердана. “Бог да прости майка му и баща му – казват тия. – Ако не беше той да каже на пашата, че съм бил луд и постоянен негов роб във фабриката, то досега гробът ми не щеше да се познава.”
Това се обяснява твърде просто. Практичният грък, който е имал авторитет да разваля всяко кадийско решение, на когото думата не е ставала две, гдето и да отиде, незначителна работа е била за него да каже на бинбашията: “Освободете тоя пезевенгин, че имам голяма нужда от кюмюр.” Справедливостта го изисква обаче да признаеме и това, че въобще Гюмюшгердана е направил и много добрини на българите. Така например във време на въстанието той е запазил много български села по Рупча от хищните башибозуци. Ако неговите богатства да ги притежаваше някой българин, то едва ли и той щеше да бъде по-добър.
Турското население обаче, което не е обръгнало да прави темане пред никакви потомствени и стълбови дворяни; което я е знае какво ще да каже лорд, барон, помешчик, чокой и пр. и което е навикнало да гледа, че довчерашният паша и аенин е слязвал от своето величие само с един махзар, подписан от няколко души, скоро решило по кой начин да се отърве от дермендерейския фабрикантин, въпроси, които в Европа се решават подир сто години в камарите, след като се изпишат хиляди оки книги за различни проекти.2 В Турция всичко това можеше да се извърши с едно парче, книга, от което може да се направи книжен фишек. Жителите от Дермендере отдавна били забележили, че младо помаче със скъсана абичка и с пищовец на кръста иде и отива във фабриката на Гюмюша и се помайва по пътя тук-там. Един ден ехото на една пушка се раздало из Дермендере и няколко души, уплашени, тичали от фабриката към селото, като викали: “Убиха челебията!”
Поменатото помаче, родом от с. Пашмаклий, нарочно било изпратено от своите съотечественици помаци да убие оногова, който убил тяхната допотопна индустрия – правението аби. Той не можал обаче да сполучи да убие същия Гюмюшгердана, но убил брата му Димитракя деня по пладне, пред портите на фабриката. После бил хванат по гората и наказан смъртно в Пловдив.
Пътят от Дермендере за Сотир върви по десния бряг на Сотирската и Тъмръшката река, които се събират под селото отдолу. Всичко беше тихо; само блъсканието на реката от камъците и тупанието на тепавиците нарушаваше тая тишина. Проводачът ми бай Атанас ме запитваше за това и онова по въпроса за въстанието, така щото не усетихме кога се покачихме на рътлината, в подножието на която се намира селото Сотир. Всичко тъмнееше вътре, с изключение на две-три места, гдето се виждаше още да блещука слаба светлина; хората си бяха легнали вече, защото наближаваше полунощ, а селото оставаше в разположението на немирните кучета, които се обаждаха оттук-оттам из селото, като нощна стража.
Като се навалихме надолу из стръмнината към реката, ето че двама души, които ние от по-напред не можахме да съзрем, изправиха се на крака от дънера на едно дърво. Аз се сепнах настрана и турих ръка на оръжието си. “Кой е?” – попита проводачът ми. “Ти ли си, бай Атанасе?” – отговори един от непознатите. Докато бай Атанас си направи устата да каже: “Закъсняхме” – двамата непознати ни наближиха с думите: “Хайде, добре дошли! Чакат ви.”
Тия хора бяха турени накрай само нас да чакат, за да ни отведат на определеното място. Поведоха ни през плетища и дворове из селото, за да не минем през турската махала; влязохме в селото само четирима, но докато стигнем на определеното място, съпровождахме се от други двайсетина другари, които се мятаха през плетищата и бахукаха отчаяно. Аз говоря за кучетата.
Отвътре вратника на един двор друго непознато лице ми стисна ръката в мрачината и ме поведе по тесните стълби на една бяла къщица. Това лице бе Рангел Тепавичарят, на къщата на когото слязох. Стаята, в която влязохме, гдето аз си въображавах от по-напред да намерим при огъня само трудолюбивата ступаница, че преде конопи или кърпи дрешките на своите деца, а тия последните хъркат настрана под една черга – видях съвсем друго. Около десятина мъже, стари и млади, стояха с кръстосани ръце, наредени на две отделения в стаята. Аз преминах помежду им развълнуван и ги поздравих с разтреперен глас. Човек забравя и мъки, и страдания, и всичко, когато вижда, че делото, на което се е посветил, така също се разбира и цени от другите. Благоговението на присъствуващите тия сиромаси, които ме гледаха с четири очи какво ще да кажа, като че да бях господ, даваше ми кураж и сила, караше ме да презря и бесилка, и живот.
Напред всекиго от тях имаше саханче, гаванка или тепсия, пълни с барут, куршуми, книга и други принадлежности за фишеци, които тия правеха на седянка в затворената стая. В едното кьоше от стаята имаше възправени до двадесят шишинета, а на края до огъня беше поставен тюфекчийски тезгях, на който работеше стопанинът на къщата, бай Рангел, счупените пушки; той разбираше от тоя занаят. С една реч, работата кипеше. Когато в с. Сотир, гдето не беше стъпал още апостолски крак, приготовлението се вършеше така деятелно, то всеки може да си въобрази като какво е било в по-големите чисто български села, гдето Бенковски и Волов стояха по няколко деня.
Разбира се, че по длъжност аз трябваше да полея масло в огъня, т.е. описах положението на българския народ, ако не въстане на уреченото време, с такива мрачни красни, щото още вечерта няколко души туриха намерение да вземат в заем пари от Пловдив, с каква и да е тежка лихва, с които пари да си доставят по-добри пушки.
– Хора като вас, бай Драгане, непременно трябва да ги знае руският цар? – попита един от присъствующите след няколко часа, когато се разбрахме вече един други, че сме си българи.
– Питане ли иска още – отговори друг един, като че той сам да беше се виждал няколко пъти с руския цар.
Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене, да ме слушат. Обществото не можа да се състави през нощта, защото отсъствуваха от събранието няколко души, между които беше и дядо поп.
На заранта тоя последният дойде. Той беше от ония свещеници, които се занимават повечето с чистотата на своето оръжие, отколкото с требника. Заедно със свещеника по сами себе си се разбираше, че първо място трябваше да държи учителят. Обществото се състави твърде благополучно. Членовете му се задължаваха да работят с всичката си сила за неговия успех, като принесоха и клетва, че ще да бъдат верни на народа си. Свещеникът Тодор Георгиев и учителят Еню Йотов, щяха да водят всичките работи.
Тоя ден аз останах в Сотир. В това село, от горна страна, в реката има фабрика за барут, която аз желаех да видя. Дядо поп ме увери, че ако се покажа из селото, няма никаква опасност, защото в селото им всеки ден дохождали граждани по своята работа. Помещението, гдето се работеше барутът, злоупотребяваше думата фабрика, защото всъщност то не беше нищо друго, освен една колиба с каменни стени, гдето се чукаше гюверджилето, и още едно подобно здание малко по-настрана, гдето работеха и пресяваха барута. Гюверджилето и другите разни смесове бяха насипани в дървени чутури (стъпи, хавани), закрепени в земята, в които удряха дървени токмаци, както в тепавиците за аби, движими посредством едно колело, карано от водата. Останалото приготовление на барута се вършеше с ръце. Наоколо имаше до десятина тезгяха, големи колкото обикновена врата, върху които беше насипан барутът да съхне на слънце. По-настрана имаше няколко чувала с направен вече барут.
Работниците, които са в същото време и притежателите, всичките, разбира се, турци, бяха се наизтягали наоколо да спят. Когато ние се явихме при тях, тия погледнаха на мене с подозрение и не се забавиха да извикат настрана дядо попа, когото питаха нещо тайно.
Тая фабрика била обща на турците от Сотир. Събраните приходи от продадения барут се делели наравно помежду всичките; трудът така също бил разделен между същите. Тия плащали пари само за гюверджилето (селитрата) и нищо повече, така щото барутът им ставал по 5–6 гроша оката, а се продаваше повън 20–30 гроша. Една година по неосторожност подпалил се един чувал с барут и всичките находящи се там работници, на брой около 5–6 души, намерили ги опърлени като кютюци. Тях погребали преспокойно без знанието на правителството, защото, ако известели, освен че щяло да запрети правението на барута, падало им се още и наказание, тъй като правението на барут не е позволено на частни лица. Ето защо, когато аз отидох на фабриката, турците се съмнили да не съм шпионин от страна на правителството, за което и питали дяда попа.
Няма съмнение, че турското правителство е знаело най-добре тая фабрика, която съществувала от няколко години, но преструвало се е, че не я знае.
От тая същата фабрика нея пролет се купи много барут от селата, които се готвеха за въстание. От най-напред търговията беше добросъвестна, но отпосле, когато турците помирисаха нещо, захванаха да правят злоупотребление със стоката си.
Местоположението на с. Сотир е очарователно. Посред селото протича бистрата Дядовска река, която приспива обаятелно със своето приятно шумтение неговите жители. Сред селото се намира студена чешма, водата на която се слави по цялата околност. Цели осем години едно време, то ще да се рече преди 20–25 години, българите са били длъжни всеки ден да носят на пловдивския аенин по две бурета вода, натоварени на едно муле. Тая ангария е била като едно редовно даждие за селяните, които са ходили поред да карат водата. Който си е свършил реда, стоварял е буретата пред портата на своя съсед, комуто е следвала, чредата да отиде на другия ден. Лятно време, иде-доде, но зимно време, когато се пукало дърво и камък от студ и когато буретата се сковавали на лед, докато се напълнят, сотирчани пак са били длъжни да поят ефендетата с балканска вода. “Щом се подадяхме от портите на конака, цяла глутница ефендета, кятипи, чибукчии и пр., с ибрици в ръка, заобикаляха мулето да си точат вода” – разказваха селяните.
Тая ангария се прекратила от някого си Хайредин паша, за когото разказват, че бил реформатор. Веднъж, когато чибукчиите се трупали около мулето с буретата, пашата гледал от прозорците. Той се усъмнил да не би в буретата да има вино или ракия, та затова захванал да крещи. “Това е балканска вода, ефендим” – казали нископоклонно конашките слуги. Пашата повикал българина и след като разбрал в що се състои работата, дал му един юзлук и му запретил да го не вижда втори път в конака, а водата от буретата му заповядал да източи сред двора.

1 Пролетта през 1876 г. ще да остане забележителна не само в отношение на въстанието и на кървавите сцени, но и в своята естествена оригиналност. Чудна беше наистина тая пролет! В началото на месец февруарий жълтият минзухар и гиздавото бяло кокиче процъфтяваха вече и работниците оряха по бели ръкави; около Св. четиридесет мъченици припеците миришеха на млада зеленина, нивите се бяха покрили с клас, листето на гората надминуваха величината на едно мише ухо, птиченцата следваха своя концерт, слънцето приличаше като по Гергьовден, всичко заспало се пробудило, а юнаците се радваха... А на 8-ий май същата тая година снегът бе до колене, дърветата хванаха до два пръста лед!
2 Турското правителство при всичката си деморализация, завинаги е държало страната на народа против тиранията на различни забити, аени, чорбаджии, па даже и подвластни князове. Много паши и каймаками са биле изгонвани и сваляни от своите постове вследствие на най-малкото оплаквание от страна на населението, без разлика на вяра и народност. Достатъчно е било един махзар, и забитинът отивал да се не види. Чумата на търновските кадии са били няколко бебровски мюзюхири, които са си играели с тях, както искат. В Сопот, Калофер и Панагюрище мюдюрите не са смеели да доведат и своя любим харем, от страх да не разсърдят населението. Когато някой от подвластните, сръбският например или румънският княз, са поисквали да покажат зъб на народа, ние виждаме, че Турция взема страната на слабите. И така, турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари, на които скиптърът и короната са били покрити с кръстове и с изречения от същото това евангелие! Право казва покойният Макушев, че Турция е развратена от християнските владетели.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания