Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава VI. Агитацията в IV окръг*
I
II
III
IV
V
VI
VII
VIII
X
XI
XII
XIII
XIV
XV
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

VII

ПЪРВА СРЕЩА С БЕНКОВСКИ

Щом стигнах в Панагюрище и се спряхме в къщата на Павел Симеонов, дойде при мене Найден Дринов, един от по-първите организатори в това село. От него се известих, че ни един от апостолите не се намира в селото. Волов отдавна не бил се явявал, а Бенковски излязъл за няколко деня по околните села, гдето присъствието му било необходимо, като поръчал, че докато не се видя с него, наникъде да не заминувам. В кое и именно село се намираше той, Дринов не можа да ми определи, но каза, че скоро ще да се научи, като събере куриерите, пристигнали него ден от окръга.
Едно аз не можах да разбера, а именно, че по думите на Дринова, “така каза Бенковски”, “тъй заповяда да стане еди-коя си работа” и пр., без да се спомене името на Волова, излизаше, че не тоя последният управлява приготовлението, а неговият подчинен Бенковски.
– Ние него познаваме за такъв; той ни пробуди и съедини наедно – отговори Дринов на моя въпрос относително първенството на апостолите.
Дринов не стоя при мене дълго време. “Цял ден не съм се запирал – говореше той, – на десят части да се разделя, пак не ще се свърши работа. За да тичам нагоре-надолу, нищо не съм приготвил още за себе си, десят фишека нямам готови; а въстанието е вече на прага.”
От всичко това читателят ще бъде в състояние да разбере като каква деятелност е кипяла в Панагюрище още в първите числа на месец априлий. После малко Дринов ме извести, че тая нощ Бенковски ще пристигне в с. Баня, на час и половина далеч от Панагюрище, към югозападна страна. Той ми изпрати един човек за проводач, с когото на часа заминах за казаното село.
Тук аз си прекръстих името от Драган на Юрданчо.
Водачът ми се казваше дядо Стоян, един от куриерите на панагюрския комитет. Преди два часа време той беше пристигнал от I окръг (Търново), гдето бе ходил с писма.
– Там е страшна работа; а тука ние сме нищо – говореше той, когато аз го запитах какво има на Велико Търново. – В Горна Оряховица (седалището на апостолите) введоха ме при големците, които, като видях, замръзнах на мястото си. Около седем-осем души брадати момци, насядали около една маса, размишляваха дълбоко. Всичките говореха на руски язик.1 Вътре в стаята имаше окачени много револвери и пушки и два зелени байрака, а вън до вратата вардеше многобройна стража. Царски работи! – прибави той.
Докато излезем от селото, ние вървяхме по сянката покрай панагюрската река Луда Яна, а после, когато излязохме на края, прекосахме през заградените плетища, за да излезем на банския път.
– Кой живее? – извика непознат човек там наблизо зад едно дърво и тетиците на пушката му изплющяха.
Според хайдушките правила ние се стоварихме на земята с водача си, с очите надолу, и наместо отговор, изплющяха тетиците и на нашите револвери. Положението ни не беше опасно, при всичко че не знаехме силата на противника си. Който е запознат малко-много с подобни нощни срещи, той знае, че щом се обади противникът, работата е лесна вече, стига и двете страни да имат оръжие. Пространството, което разделя жертвата от нападателя, и обратно, става неприкосновено повече от жилището на английския свободен гражданин. Който наруши това нощно правило, т.е. който се осмели да пристъпи, без да се обади, трябва да изпита действието на горещия куршум. Изключват се от тоя случай страхливите натури, които обърнат на бяг.
Като нов, аз не знаех още организацията на Панагюрище, та затова прекарах през ума си разни предположения, а най-повече помислих, че сме връхлетели на някоя разбойническа дружина.
– Да не бъдат някои от нашите момчета? – пошепна водачът ми.
Непознатият глас повтори своето питание, отговори му и моят водач, размениха си няколко думи и от двете страни, които разясниха най-после работата.
Ето кои са били непознатите: Панагюрище и околните чисто български села Мечка, Поибрене, Мухово, Петрич и пр. отдавна бяха престанали да съществуват de facto за славната Отоманска империя. Полицейските наредби, събиранието на данокът, раздаванието на правосъдието, градските разпоряжeния и пр., и пр. бяха напълно преминали под ведомството на революционерний комитет. Аз държа парола, че него време по-добре можеше да пропътува човек из района на IV окръг, особено в западната част, със свободен билет, издаден от някоя приготовителна комисия, отколкото ако той беше снабден с туралия тескере, издадено в името на н. в. султана. Навсякъде, по села, по пътища, имаше поставени комитетски караули за всеки случай.
Полицейското отделение на панагюрския комитет беше наредило, щото нощно време да излязва въоръжена стража край селото, за да завардва всичките главни пътища, да гледа кой влязва и кой излязва от селото, разбира се – от хората на противната страна. Тия стражи имаха още за цел да посрещат нощно време апостолите, тайните пощи и други различни пратеници на комитетите, които да отвождат на назначеното място в селото и да им оказват нужните потребности. Тия имаха заповед да спират всекиго, който влязва и излязва нощно време. Куриерите от ближните села имаха парола. Ония пътници, които не бяха съзаклятници, те ги само питаха що са за хора и като разумяваха от отговорите им, че не са опасни, казваха им да си вървят, като препоръчаха себе си за общи селски караул. Една нощ тая стража извикала да спрат няколко души непознати человеци, които идели из пазарджикския път към Панагюрище. Наместо отговор непознатите хукнали да бягат назад, а стражата изпразнила няколко пушки подиря им, без да удари някого. Отпосле говореха, че пропъдените по тоя начин били турци от Пазарджик, проводени да произведат някаква си тревога. По-после аз придружих една нощ Иван Попова, с когото ходихме да ревизираме тия стражи. Всичките намерихме на крака, с шишинетата в ръце, усещаха ни още отдалеч, че се приближаваме, изпълняха всичките правила, като че бяха редовна войска.
Стражата, при която се бяхме спрели на банския път, или по-добре, която ни спря, се състоеше от четирима души черномустакати панагюрци, с къси шишинета в ръце и с дълги ятагани. С първо срещание още тия отвориха уста да ни питат, понеже и двама бяхме дошли от ябана, какво правят другите братя, готвят ли се и тия да развият байряка напролет, имат ли опитни войводи и пр. Всяка наша дума, всяка наша новинка за състоянието и приготовлението на другите градове и села се гълташе с ентусиазъм от разпалените юнаци.
– Ох, боже, кога ще дойде определеният ден, за да тръснем от гърба си тежкото бреме и да турим в действие шишинетата, които сме бактисали да триеме и чистиме вече – говореха те.
Според думите на стражата, малко по към Баня имало едно отделение други юнаци, които, като не им се спяло, възползувани от хубавото време и ясната месечина, излезли на обучение със своя бъдещи стотник. За да не стане някой сакатлък, стражата ни обади паролата, която беше петел и която ние трябваше да дадем на поменатите юнаци, понеже аз изявих желание, че искам да ги погледам. Подир няколко минути ние разменявахме паролата помежду си с казаното отделение, стояхме един срещу други на двадесет крачки разстояние.
Буйните разпалени глави бяха се установили в една долина, разделени на няколко малки отделения – едни приятели, други неприятели, – всеки с гол нож в ръката, кой коленичел, кой прав, нападаха един другиго с голите железа в ръце, а ясната месечинка им се радваше от небесните сводове! Казах, гдето му беше мястото, пак го казвам и сега – няма кусур, – подобни картини са в състояние да възвишат и най-слабата натура, да вдъхнат кураж и на беззъбите бабички. Натура малко-много необикновена, надарена с повечко вдъхновение, отколкото простите смъртни, в една подобна среда ето ти че станала херой! Аз не зная що биха сторили ония надути педанти, които се осмеляват да дращат в своите истории, разкази и възпоминания, че българското въстание било възбудено от чужди агенти и неразбрани младежи – ако тяхна високоучена милост попаднеше през м. март и априлий в Панагюрския окръг! Питам ги аз тях, дали биха се наели тия да възпрат течението на времето, да вдъхнат умереност, благоразумие в населението да захвърли на една страна шишинето и да почне своята полска и домашна работа? Идиоти! От всичко това се разбира, че тия хора мерят народните понятия и стремления с аршина на своята собствена рутина. Въобразяват си тия, че историческите течения, приготвени от много стотини години, биха се спрели или подтикнали от няколко изтъркани фрази.
Въобще ретроградистите, които изучават народите по правилото и формата на професорската лекция и из богатите библиотеки, не им се иска да признаят, че историческите увлечения не можат да бъдат победени в самото си начало със своите отвлечени разсъждения. Само тогава се отхвърлят тия от обществото, когато плодовете им излязат вече наяве, по които се узнава тяхното вредно и погрешно направление. С други думи, неизбежни са увлеченията и погрешките в историческите развития.
Всеки обскурантин със закоренели понятия, който се би опитал да спре тия течения, спрял би с тях заедно всяко по-нататъшно развитие, убил би и самия живот.
Оставихме юнаците да въртят своите остри ножове, които звънтяха и тракаха още по-живо по причина, че им съобщихме няколко благоприятни новини, и заминахме с бай Стояна по пътя си за Баня. Среднощ се преполовяваше вече, когато ние се покачихме на един от величествените средньогорски клонове, който дели Панагюрище от Баня. Тих прохладен ветрец ни посрещна откъм южната страна, който ни напомняше още следи от зимата. Като слизахме в малката долчинка, от която до селото остава няколко крачки място, от дясна страна в шумата изрева гърлестият юнак: “Кои сте?” “Ваши братя българи из Панагюрище” – отговорихме ние, понеже знаехме вече с какви хора имаме работа.
Още няколко обяснения, и при нас се изтърсиха трима души горски пилета, по които оръжието трепереше като телледисана китка. И при тях трябваше да се опреме за няколко минути, за да отговорим на хилядите въпроси, които тия ни задаваха, за да им кажем, че денят не е вече далеч. На росясалата моравка, там близо до една шумка ние петима единомисленици образувахме колело и си срещнахме главите една до друга, за да не би да остане някоя дума нечута и неразбрана.
– Не беше тая вечер наш ред да излезем на стража, но що да правим затворени в къщи? – каза един от банските стражари. – Нито сън те хваща, нито работа ти се върши; излязохме да се порадваме на гората, да й се научим отсега.
От Панагюрище ни казаха, че свърталището на апостолите в с. Баня е къщата на някого си поп Грую, която водачът ми казваше, че знае в коя махала се намира.
Нека читателите забележат това име – поп Грую, който ще да бъде предмет на разказа ми оттук нататък няколко пъти.
Прегазихме банската река, понеже не можахме да улучим дървеното мостче, и влязохме в селото. Селската будна стража ни поздрави единогласно от всичките плетища, като че водехме със себе си няколко мечки. Аз говоря пак за кучетата. Тук бутнахме, там опряхме, докато най-после старичкият ми водач си призна чистосърдечно, че като не бил дохождал отдавна в селото, в разстояние на което време станали много променения, не му е възможно да налучи къщата на поп Грую, а селските улици бяха пусти.
Похлопахме на една голяма къща, за която водачът беше полууверен, че тя е попската къща, и в която светеше още свещ. Наместо да ни се отвори вратата, отвори се едно малко прозорче над главите ни, отгдето се подаде половин глава, която ни попита кои сме и кого търсим. Ние не отговорихме удовлетворително, което даде повод за съмнение на ступанина.
– Угасете свещта и ми подайте шишенето – каза главата на своите домашни, след като полузатвори прозорчето.
Ние от своя страна се понаведохме покрай плета и захванахме да тъпчем земята на дължина, т.е. отстъпихме от спорната точка, за да не би да ни натовари неразбраният стопанин с някой куршум по гърба; а селската стража ни съпровождаше и от двете страни на улицата. По това време, когато ходеха обезпокоителни слухове, че днес-утре ще да нападнат турците, че Великден или Гергьовден ще да бъде определеният ден за развиването на байряка, окото на българина не мигаше вече, малко щеше да му мисли дали да дръпне, или не, когато насочи един път изтритото шишене.
Докато се питахме пред една голяма порта, над която се издигаха две клонести върби, дали тя е оная, която ние търсиме: “Тук е” – обади се непознат женски глас от вътрешната страна на двора. Портата се отвори, колкото да се пропъхнеме, без да се види лицето, което ни отваряше, и след като влязохме вече в двора, пак се затръшна изподиря ни. Младият капуджия, който беше наметнат с бозов ямурлук, не бе някой мустакат юнак, но 18-годишната дъщеря на поп Груя, която от вечерта още чакала при портите да посрещне високия гост – Бенковски, – за идванието на когото бе известена.
Според разказванието на баба попадия и на други иякои лица тая доблестна мома, от дохожданието още на апостолите нея зима, престанала да се занимава със своята моминска работа. Главното й занимание е било да приготовлява на баща си книжни фишеци, а нощно време обикаляла по двора, за да отваря портите на апостолите и другите посланици, които често посещаваха къщата на баща й. Ето защо нам се отвориха портите на поп Груювата къща, преди да похлопаме.
Две пъстри кучета вътре в двора се изправяха на задните си крака, готови да ни издерат очите; но революционерката беше разпоредила още от вечерта да тури на вратовете им приготвените синджири, понеже, както казах, чакаше гости.
Влязохме вътре в къщи. Освен баба попадия, която кърпеше при огъня някакви си дрешки, нямаше ни Бенковски, ни поп Груя, който така също заминал с първия по околните села. Разбира се, че баба попадия не можеше да знае движенията на Бенковски, но според думите на стопанина й, който й казал, че тая нощ ще да се завърне, и тя се надееше да дойдат наскоро.
Кажи-речи това и онова, аз започнах да задрямвам около огъня, понеже няколко деня ставаше вече как бъхтя път и не можа никак да си доспя. Щом залаеха кучетата, момичето на баба попадия изхвръкваше из вратата да отвори на гостите, но все само се връщаше.
– Баща й ще да я прави байрактарка – говореше майката на дъщерята не без ирония.
– Аз ще да хвана Ахмедаа2 – каза българската амазонка причервена и кихна да се смее, като си затуляше в същото време лицето с ръката.
Аз, в качеството си на 25-годишен ергенин, разбира се, че не останах хладнокръвен пред яростната конкурентка, казах няколко благи думи вън от програмата си, потрудих се да докажа, доколкото го изискваше мисията ми, че от немай-къде съм навлякъл на себе си дрипавите рупалански дрехи, подсуках си едното мустаче и захванах да си кривя окото към дядовата попова дъщеря... Младини!
Заспал съм по едно време, без да искам; усетих само баба попадия, като метна отгоре ми едно пъстро чердже и говореше сама на себе си: “Потен е; да не настине.” Колко време съм спал; какво е станало после, около ми, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след тоя кратък сън, бе следующото:
– Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! – чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка.
Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч – човек страшен стоеше напредя ми. Но само той ли беше! Имаше нещо повече. Зад гърба на страшния човек към вратата слабата светлина на ламбичката осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати – аз да ги кажа, читателю, десят души, а ти кажи – двайсет, пак няма да сбъркаш. Тия последните бяха облечени с черни колчаклии потури, с чифте пищови и дълги ятагани на пояса, с шишинета в ръце, едни от тях бяха влезли в стаята, а други надничаха от вратата, на които се подаваше само единът мустак и дръжките на ножовете им, широки на края като просорник.
– Кой си? Говори! – извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си.
Аз не можах да се усетя още кой е тоя човек, който води подиря си толкова души; замаян още отначало, не знаех какъв язик да му говоря, т.е. по кой начин; дали не е дошло време да се мре, казах в себе си и похванах се на кръста да опитам стои ли револверът ми, който бях забравил.
– Пътник съм!... Работа търся... – изкривих аз устата си да отговоря.
– Какво викате на човека? Вас е дошел да търси – каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.
Слава тебе, господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.
– Ти ли си? Тогава можеш да седнеш – отговори по-меко познатият. – На караул около къщата! – каза той, като се обърна към своите мустакати другари. – Кафе, бабо! – извика на попадията, като че тая последната му беше девятгодишна слугиня. – Ячмик на коня, момне! Стига си зяпала – заповяда той на поп Груювата дъщеря. – Излез навън! – извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.
Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше друг никой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: “На караул” – негови телопазители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич.
Бенковски дошел, когато аз съм заспал. Той се научил още на двора, че го чакат двама души, които, макар и да не познаваше поименно, бил уверен, че не са лоши хора. Аз бях заръчал на моя водач да ме събуди, когато се зададе Бенковски, но и водачът ми, който беше пътувал цели десят дена, не можал да противостои на сладкия сън.
Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.
Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по милости, туран под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някакое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч – изповядвам се чистосърдечно, – аз бях омаян от Георгя Бенковски.
“И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия” – казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.
Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.
След като направи Бенковски горните разпоряжения и след като се разпореди със своя тоалет, от който само мушамата остави настрана, а тежките железа, револвери, кама и патрони не сне от себе си – нещо обикновено у него, – той се обърна към мене.
– Е, казвай да видим що си направил, накъдето си ходил – каза той, след като допи първата чашка кафе и заповяда да направят още по едно.
Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.
– Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество – каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.
– Учил ли си се в Европа? – прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.
Според неговите думи нямало нужда да се дават пълномощни от апостолите, защото това право имал само апостолският комитет. Всъщност обаче работата не бе така, не само по тая причина предаде той на огъня моето пълномощие. Най-много го ядоса него, че Волов се подписал главен двигател на Западна Тракия, която титла, се виждаше работата, да гъделичка неговото честолюбие, както ще стане явно в по-нататъшния ми разказ. Аз можах да заключа, че отношенията между тия двама братя-другари, които бяха минали Дунава не да делят първенство, но да си проливат кръвта, бяха твърде обтегнати, още повече че когато Бенковски чу, че не съм се учил в Европа, захвана да се оплаква от Волова и да го напада в неизпълнение на своите апостолски обязаности.
Останалите въпроси по приготовлението Бенковски ги разискваше и критикуваше с дълбоко знание на делото. Той отвори уста и не искаше вече да млъкне, като че четеше по книга всичко онова, което говореше.
– Пет хиляди чакмака3 да видя напредя си един път, ще да се успокоя – казваше той.
На всяка минута казваше, че го болят гърдите от много говорение, уверяваше, че в разстояние на десят деня надали щяло да се наберат да е спал десят часа; а черното кафе вървеше чаша подир чаша.
– Ако да не е и то, не зная какво ще да правя – прибави той.
Съгласихме се да се върна аз пак обратно в Панагюрище, отгдето да замина за Пирдоп, да се помъча да основа комитет, защото според неговите думи в това село не бил ходил още никой от апостолите; а той щеше да заминува за Ветрен и оттам ще да се завърне в Панагюрище, за да се свика голямото събрание. Хващането на Славков действително ускори въстанието. Бенковски се боеше да не би да ни превари някое предателство неприготвени още, та затова бързаше да се прибираме вече. Волов се намираше по това време из гьопсенските села, който така също бил известен да побърза.
Преди да се отправя за Панагюрище, отидохме с Бенковски да се окъпем на минералните бани, находящи се край това село, отгдето той се върна пак в къщата на поп Груя, а аз и водачът ми хванахме панагюрския път.
– Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, а в такъв случай, вярвам, че в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници – каза той на прощавание.

1 Освен Стамболов, Георги Измирлиев в I окръг бяха още Пармаков, Хр. Донев и др., руски възпитаници, които моят водач е чул, като говорили руски. Да живеят руските възпитаници! Най-голяма пропорция от тях взеха участие във въстанията. Но за това на особно.
2 Прочут забитин по своята строгост, който обикаляше в него време из околията.
3 Любима дума на Бенковски. Той никога не казваше хора, юнаци, хъшове, въстаници и пр., но чакмаци, което значи пушки.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания