Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава I. Няколко подробности
I
II
III
IV
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

I

Преди да започна разказа си, съответствующ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутно търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасающи се до главния предмет на книгата.
Който от читателите не намира занимание в описанията, изложени в първите две глави, то той свободно може да ги изостави и върви напред. Аз намерих за добре да поместя тия предварителни разкази със съгласието на разказвача, както той си ги бе изложил от по-напред.
По-голямата част от жителите на така наречените балкански села: Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, включително с Котел, се занимават с овчарство. Но тъй като пасбищата на тия села не благоприятствуват на стадата, от една страна, а, от друга, че ако всичките скотовъдци би докарали своите овце в родното си място, не би се побрали в околността, то от старо време още тия са си намерили леснината где именно трябва да отвъждат стадата си. Тия места, гдето зиме и лете живеят котленските овчари, както ги наричат въобще, без да ги разделят на села, са Добруджа и Карнобатското поле. В последната тая местност, макар овцете да не стават дотолкова едри и максулни, както става това в Добруджа, но тия се пък славят със своята добра вълна, наречена “карнобат къвърджи”, която завинаги се продава един-два гроша по-скъпо.
Няма почти един от тия овчари, който да не е притежател по на няколко овце. Най-богатите от тях, повечето котленци, имат 1000–2500 овце; други по 500–800; трети, наречени средня ръка, от 200–300, а най-сиромасите от 25–100. Въобще, човек, който не притежава ако не повече, то поне 10–15 овце, не се приема да бъде овчар с плата за определено време, защото “него не го боляло на сърцето за имането”, казват тия.
Ония от богатите освен овце притежават и къшли, най-много в Добруджа, в Балчикско, Мангаленско, Пазарджикско и Кюстендженско, на които къшли освен своите овце прибират и други вънкашни овчари, тъй щото на една къшла се събират от 10–20 души дружина с по 5000–12 000 овце. Тях ги разделят на няколко сюрии: яловина, шилета (така се наричат ягнетата, след като ги отбият), сагмал (овце за доене) и празове, или кочове. Тия последните отделят от общите сюрии само есенно време. След като намесят овцете, което бива пролетно и есенно време, по Димитровден и Гергьовден, когато става преместението от една на друга къшла, дружината избира помежду си едного да им меси хляб и да приготовлява гозба, което се върши един път в неделята.
Тоя последният, който се нарича одаджия, не ходи да пасе овце. Останалите от овчарите ходят с овцете, а някои си отиват в село при семействата си, гдето живеят по един, най-много два месеца. Това отсъствие си има определеното време през годината, което строго се съблюдава. То бива обикновено по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Това време се избира именно за това, защото тогава овчарите са най-свободни.
За глава на всичката дружина се счита ступанинът на къшлата; но без съгласието на дружината той не може да си наложи волята за каквото и да било. Всичките разноски и приходи, направени подир овцете, разхвърлят на овца, тъй щото всеки плаща и приема съобразно със силата си. Ако разходите се падат по 10 гроша на глава, то оня, който има 25 овце, ще заплати 250 гроша и т.н. Същото това става и с приходите. На стотях овце се отделят още по четири процента, наречени хак, които се раздават на всичките овчари. Ония, които владеят голямо количество овце, пада им се да дадат, а другите, които притежават по-малко количество, приемат. 5-6 глави се пада най-много на човека да получи за шест месяца.
Освен тия къшли овчарите от горепоменатите села ходят още и по турските врата, гдето се събират в по-малко число, от 3-5 души. Турчинът, ступанин на къшлата, колкото овце има, предава ги на овчарите и се оттегля настрана, без да се меси в нещо. Тия последните избират помежду си най-имотния за глава, когото наричат кехая. На турските къшли въобще, гдето безписменият ага не се интересува от нищо и всичко оставя на добросъвестността на своя кехая, овчарите прекарват с по-малко разноски, отколкото по котленските къшли, гдето спекулантинът хаджия драще с пачето перо по обвития с кожа тефтер, както му скимне.
Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение. 15–20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гърба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето, през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб.
Кисело зеле и пипер тия не употребяват, защото с тях се ядяло много хляб и разноските ставали големи. Лук и праз само купуват, но и той се държи под ключ и се раздава с мярка от страна на одаджията. Няма пример почти, щото някой измежду овчарите да заколи нарочно овца или ягне за ядение. Това тия считат за грешно и неприлично, щото един мал-сайбия да заколи от своето стадо здрава и читава овца само за свои удоволствия. С месо тия се смърсяват само тогава, ако някоя овца, след като се е влякла болна няколко деня, видят, че няма да оздравя, и я заколят. Но и в тоя случай тия не пристъпват от един път да я готвят, защото може би да се появи някой турчин или татарин, който да купи месото.
Пролетно време, когато и най-последните сиромаси откъсват от залъка си да купят прясно мляко, котленските овчари не го кусват, докато не дойде Гергьовден, защото не щяло да има берекет през годината и че като се варяло на огъня млякото, щяло да бъде суша през лятото.
Но това правило се държи собствено само за овчарите. То се нарушава твърде често от страна на турците и заптиите, които, щом дръпнат ножа, и мляко се вари, и здраво ягне се коли.
На Великден, когато всичкият християнски свят се весели, овчарите говеят на първия ден не за себе си, но за доброто на “имането”, защото, който ядял благо тоя ден, много червеи щяло да има по овцете!...
Освен всичките пости, среди и петъци, които безусловно трябва да се говеят, някои от по-старите говеят още и понеделниците. Тежко и горко, ако усетят, че някой от младите се е сблажил в сряда или петък със сирене! Всичките нещастия, които би се случили нея година, ще бъдат приписани нему. Няма нужда да ви разправям, че всички тия суеверия се поддържат и разпространяват най-много от хаджиите котленци, които са всезнающи и на които думите имат решающе влияние над останалите смъртни. Забележително е и това, че най-горещите защитници на тая слепота бяха ония, които знаеха да четат. Причината на това, според мене, може да бъде тая, че книгите, които четяха тия последните, написани от безсъвестни заслепители, наместо да ги просветят в пътя на истината, напротив, затъпяваха ги още повече. Между другите любими книги на овчарите първо място държаха: Митарствата на блажена Теодора, в която книга се разправя как тая развратна жена с молитвите на святаго Василия и с покаянието си можела да влезе в рая; Камък падна от небето – малка книжка, написана от хитър калугер за заблуждение на християнството; Ревизията на св. Богородица в ада – книжка, в която се описват мъките на грешните, които не са станали, когато преминувал свещеникът, които не давали за “бог да прости” и пр.; най-после Чудесата (99) на пресв. Богородица, написани от някого си Димча Великов, котленец, в предисловието на която книга тоя момък казва, че: “Сiя книга трябва да я има при себе си и оня, който не знае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.”
Димчо Великов беше котленец, а всяко нещо, което излезе от Котел, трябва да е добро; защото, според мнението на котленските хаджии, техният градец е единствен по цяла България, в него се раждат боляри хора, умни глави, паши и владици; той е прочут чак до султана и пр. Ето защо книгата на Димча Великов, котленец, която по това време беше излязла нова (в 1869 г.), разпродаваше се като топъл хляб. Всеки бързаше да се сподобие с тая драгоценност, която увиваше в по два – три ката вадени кожи и я изучаваше наизуст от край до край. По-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки. Много случаи се представяха, които бяха от естество да отворят очите на заблудените, че Чудесата на пресв. Богородица не са в състояние да отклонят злото; но никой не си позволяваше да помисли даже, че подобно нещо е възможно.
Бях очевидец един ден, когато донесоха на ръце едного клетника, горещ почитател на тая книга, която носеше постоянно при себе си, деня и нощя. Него бяха смазали от бой по всяка вероятност татарите от ближното село; а книгата на пресв. Богородица, която била в улията му, беше станала на памук от ударите.
Вижда се работата, че тая прекалена набожност на котленските овчари е известна и в някои манастири на святите отци, защото, щом се пукне пролетта, тия последните със сюрията наводняват равната Добруджа и обикалят по котленските къшли с мощите на разни светци и чудотворни икони, които набожните овчари целуват с голямо благоговенне, и всеки за пая си сгъва по едно червено руно вълна, които лукавият калугерски слуга не може да надпревари да ги тъпче в чувала. После това калугерите светят вода, с която ръсят овцете, да не ги гази сипаницата и други марази; изливат някакво си масло в тамошните дълбоки кладенци, четат разни молитви за всякакви неща и пр. В продължение на това време цялата дружина от къшлата върви подир святите отци начело с шкембестия дядо хаджия, всичките гологлави и с кръстосани ръце на пояса, като че Исус Христос влязва в Ерусалим.
Зная, една година по причина на многото дъждове една трета от овцете бяха осакатели. Един калугер от Рилския манастир научи овчарите да накладат огън на кръстопът нощно време, през който да прекарат сакатите овце, когато пеят първите петли, от което действие в разстояние на няколко деня щели да оздравят всичките. Но тоя огън трябвало да се произведе от само себе си, чрез триението на две дървета. Разбира се, че думите на калугера трябваше да имат решително влияние в овчарската среда. Помня, че цели два деня двама души се занимаваха с произвожданието на огън чрез триението на две липови суровици една от друга; а трето едно лице държеше постоянно едно парче прахан, натрито с барут, на мястото, гдето ставаше триението. Най-после сполучиха да добият желаемия огън и в една тъмна нощ с големи мъки и гюрултии едвам сполучиха да прекарат невинното стадо през червената жарава, с която беше постлан пътят. Всеки може да се догади като каква е била ползата от това: на другия ден половината от сакатите овце не можаха да се мръднат от мястото си, защото и здравите им крака бяха изпогорели в огъня. Тая набожност обаче никак не пречи на котленските овчари: да крадат, да продават умрели овце на татарите и да правят други разни безчиния, за които твърде добре знаеха, че Изповедникът не позволява причастение от 10-20 години.
Вечер, зимно време, когато се събереше дружината около огъня, да си сушат навущата, от дума на дума минуваха най-после и на други въпроси, вън от техния кръг. Обикновено за подобни отвлечени неща първата дума вземаше някой хаджия, който като всезнающ, пътувал през Черното и Бяло море, заемаше се за разрешението на всякакъв въпрос, колкото той и да е мъчен. За каквото и да се говореше, претенциозният хаджия докарваше дума да каже нещо и за Божия гроб, за Яфа или Цариград.
Ако например някой любопитен овчар запиташе кой град е най-голям в света, то хаджията отговаряше: “Ерусалим”; ако друг някой пожелаеше да узнае от кои народи излязват най-големите мурафети, то хаджията посочваше ингилизите. “Параходът, с който отидохме до Яфа – прибавя той гордо и самоуверено, – беше ингилишки, от най-добрите.” После това той захваща вече своето, т.е. за Божигроб, как ги посрещнали калугерите със засмяно лице, как паднал Святият дух на Възкресение, от който се запалили свещите, и най-насетне свършваше: “Всичко с виждание бива; нека господ помогне и на вас да видите с очите си.” “Амин, чул те е господ” – отговарят дружината.
Ония читатели, които не са запознати с Котел, може би да им се види чудно и странно: как хаджия човек е изпаднал да пасе овце по добруджанските голи равнини, да го бият всеки ден татарите? Тия не са рядкост. В Котел май мъчно ще да се намери къща, в която да няма някой хаджия или хаджийка; а в по-богатите семейства всичките почти са се мили на р. Йордан. И дърварите даже, които ходят заедно с циганите по Балкана, са хаджии. Твърде често, кога пътува човек за Котел откъм Шумен или Елена и наближи Котленския балкан, захваща да чува из тъмните усои гласовете на дърварите: “Ей, хаджи Юрдане, натовари ли магарето?” “Малко остана, хаджи Божиле” – отговаря други.
Най-много котленските овчари разискват върху верите, за рая и пъкъла, за таласъмите, чумата, юдите, вапирите и пр., в съществуванието на които са положително уверени.
– Когато раят е затворен за турците, евреите и другите неверници, то техните души без съмнение може да отиват изключително в джендема? – пита някой измежду овчарите, когото навярно са били него ден татарите.
– Нито едното, нито другото – отговаря хаджията, като че вчера се е завърнал от оня свят. – Както раят, така и пъкълът са направени само за християните, а неверниците ги няма никакви по оня свят. Тия са като кучетата и като другите животни; техният живот е само на тоя свят и щом умрат, душата им става на вятър.
– А който от християните се потурчи, то що става с него, дядо хаджи? – пита дружината.
– Той гори постоянно, като свещ, от краката до главата – казва хаджията, – защото мирото, което той е възприел от свято кръщение и което е чист огън, никога не може да угасней.
– Слушал съм да казват, че това миро било голямо колкото житено зърно в човека – обади се някой.
– Ако да не е и по-малко даже! Неговият пазител, на мирото, е св. Васил, който е на голям почит при небесния престол.
– Че душите на християните живеят вечен живот, а неверниците се изгубват, доказва ся и от това, че и най-грешният християнин после смъртта си става на вапир, пак с человечески образ, когато турците се превръщат на свини, най-ненавистното за тях животно – продължава многознающият хаджия.
– Това е съвършено вярно – поема други думата. – Аз зная, когато през години си един от нашите другари, който се занимаваше с авджилък, уби един азъл (дива свиня – мъжка). Както му е редът, ние го опърлихме и очистихме и турихме на огъня една част да се вари. Чакахме час, чакахме два, чакахме цяла нощ, месото не увира, а, напротив, става още по-яко, като восък. “Тук има нещо” – продума дружината и няколко души се завзеха да разглеждат лова. Какво да видим? Ушите на мнимия азъл бяха пълни с памук, а на предния му крак се намери сребърна халка, която по всяка вероятност е била пръстен. Всинца се уверихме отпосле, че убитият азъл е турчин, комуто и името научихме. Той беше от близкото село, умрял неотдавна.
Разказвачът се кълнеше, че е очевидец на това, и слушателите го зяпаха с отворени уста; а малките момчета трепереха от страх и се увираха около огъня. Една вечер, след подобни разкази за вапири и таласъми, проводиха едно малко момче да види навън защо лаят кучетата. Две крачки не беше отстъпило още от вратата това момче, когато изрева, колкото му е силата, и падна на земята. След като се окопити, попитаха го що е видяло и то разказа с ужас, че до малките кошари седял белобрадат циганин с чибук в ръката, лулата на който била като пръстена паница. То извикало, защото циганинът му махнал с ръка да отиде при него.
– Трябваше да се прекръстиш – забележи един от овчарите, който беше ходил само до Света гора.
– Трябва да не хвърляте тука наблизо сапунената вода, защото на нея много се трупат злите духове – каза втори.
– Местата, гдето се хвърля сапунката, водениците, юртлуците, върбалакът, кьоравите кладенци, старите гробища, мочурливите места са най-любимите обиталища на тия духове – потвърди трети и така нататък.
Освен това котленци благоговеят до баснословна степен пред своите богати съотечественици, с които се хвалят где седнат и где паднат, не че тия последните им са направили някоя добрина, което е изключителна рядкост между всички богати, но просто така, защото имали много пари, ходели често в Цариград, познавали се с много паши, а най-главното от глупост и дебело заблуждение. Ако да нямаше по света подобни слепи обожатели на блясъка и на богатството, които са спокойни само тогава, когато им се завие камчикът около врата и когато им ударят по петдесет тояги по краката, то не би имало и хаджии, чорбаджии и различни други тунеядци, съществуванието на които е възможно само при низостта и подлизурството.
Вечер не се минуваше да не разискват моите овчари кой е най-богатият хаджия, кой имал най-голям почит при пашата и пр. Най-големият техен господ е хаджи П., стар скъперник чорбаджия, името на който се произнася с гордост и почитание от всеки котленец. Ако някой овчар случайно се е бил срещнал негде по пътя да пътува с него заедно или пък умният хаджия го е поканил да бъдат другари, за да има едно мекере със себе си, за да му чеше коня по ханищата, то обрадваният овчар не забравя това важно произшествие за дълго време. Прави-струва, той ще намери случай да отвори дума за това и ще захване да разказва някоя анекдота из неговия живот, като не пропуща и най-малкото му движение. Не дай боже пък, ако се е удостоил да носи на коня си или на гърба си тежката кесия на дяда хаджия, който като известен навсякъде по богатството си, за да избегне всякоя опасност, често е употребявал подобни хитрости. В такъв случай с нашия овчар дума не можеше да бъде вече, без да смята бедният, че с това си е наместил кокалите или е убил слабия си сиромашки конец.
Един от тия чистосърдечни християни, който така също имал честта да пътува с котленското слънце от Котел до Добруджа, вечер не пропущаше да не разказва за това свое пътувание. Особено впечатление му направила нему постъпката на богатия хаджия, когато пристигнали на хаджи Гергювия хан в X. Пазарджик. Вечерта били заклали много кокошки по причина на многото пътници, главите на които хвърлили на ближния боклук като непотребни и ненужни никому, от които всеки имал отвращение, даже и просяците.
Него време една кокошка се продаваше по тридесят пари. Но дядо хаджия погледнал другояче на работата; онова, което не било потребно и на просяците, за него имало ценност. Щом той зярнал нахвърлените кокоши глави на боклука, за които било давано пари, макар и от другиго, изкомандувал на своя подчинен роб – повече послушен, отколкото купените робове – да събере всичките окаляни кокоши глави, които били очистени и наготвени от самия хаджия. Вечерта, когато другите гости от хаджи Гергювия хан яли сготвени кокошки, хаджи П., който притежава тринадесят къшли в Добруджа, който дава таим на половината султанова ордия, който има близо до хиляда коня хергеля и пр., задоволил си апетита с кокоши глави, събрани от нечистия боклук... Освен това той заповядал на своя роб другар да заплати виното от джеба си, за да се уравновеси сметката, тъй като приготвението на ястието хаджията приписал на себе си. Идете после това и утвърждавайте, че нашите богаташи знаят защо живеят на тоя свят, че от тях може да се очаква нещо добро, че тия имат человеческо сърце и душа. Излишно е да доказваме това с факти. Всичките наши богати чорбаджии, които са достигнали какво-годе богатство, това тия са направили чрез различни зорбаджилъци, притеснения и лъжи. Другояче е невъзможно. Разбира се, че това правило допуща някои малки изключения.
Друг един овчар, който така също се сподобил да пътува с дяда хаджия П., разказваше, че когато им сложили да обядват в едно село, след като се нахранили, останалите коматчета на софрата, сиренето и няколко глави чесън били обвити в бяла кърпица от хаджията и посетили мешинените му дисаги.
Другите присъствующи овчари слушаха с напрегнато внимание всичко това и наместо да добият отвращение от просешкото поведение на хаджията, тия го похваляваха; а обвиняваха себе си, че не могат да последват примера му.
Когато си дойдеше някой овчар от Котел, то вечерта се събираха и други котленци овчари из околните къшли да разпитат за семействата си и да видят нямат ли писмо от тия последните. Но тия въпроси бяха второстепенни. Най-напред тия разпитваха новопристигналия какво правят хаджиите, за да покажат, че имат с тях земане-даване; еди-кой от тях в село ли е бил или в Цариград; помирил ли се е със синовете си или не; кога ще жени дъщеря си и пр., и пр., на които въпроси се отговаряше прямо и положително от страна на запитваното лице.
При толкова изобилие на сирене, масло и други гозби овчарите оставят за себе си зимно време само няколко мешлета бита и пребита извара, кисело-солена, суха като вар. Ако оставят няколко оки масло, то се държи за турците, които често посещават котленските къшли. На някои къшли, гдето чорбаджията се случи от категорията на хаджи П., комуто дадохме по-горе портрета, хлябът се разделя на всекиго отделно. Разказват, че един прокопсаник, който ламтял от горещо желание да стане хаджия, изядал само една част от хляба си, а останалия сушал на слънце и го турял в торби, за да го занесе на децата си в Котел. Когато честитата му ступанка развързала торбата, в която от по-напред мислела, че има друго нещо, наместо да му благодари, което той очаквал, казала с презрение: “Ох, роб с роб, защо ти са били тия кори да ги мъкнеш от четиридесет часа място?”
Но това е ставало много отдавна. Ние го казахме да послужи само за характеристика.
Облеклото на тия овчари е обикновено овчарско. Голям калпак с два ката кожи, отвън и отвътре, който не пада от главата им ни деня, ни нощя, освен кога се пощят или когато някой турчин на шега, което им е много драго да правят, грабне калпака да опита ще ли има наскоро празник, т.е. да го удря от земята. Запарената глава от кожите в това време изпуща пара, като че ври на огъня. Ако някой се разболее от настинка, което твърде начесто бива, защото зимно време краката им постоянно биват мокри, тия отдават тая настинка, че е произлязла от главата, и казват, че болният може да си е свалил калпака, когато спял.
С болните, а особено с малките момчета, овчарите се отнасят твърде небрежно и недоверчиво. Докато болният не повръща и не яде хляб най-малко два деня, не му вярват, че действително е болен. Първото и последното лекарство на болния е да му купят от града пазарски хляб и маслини, които слагат при главата му, па нека прави, щото ще. Зная, когато почина един и чак на втория ден подир смъртта му дойде на ума на другарите му да го погледнат. От по-напред тия последните се сърдеха даже, че болният се преструва, защото все спял, без да пъшка; а тоя сън бил от дългия. Малките момчета тия лечат още по-лесно. Тия последните, по причина на отварата, много страдат от треска. Щом някого втресе, когато вече се сгъва и трепери, един от овчарите се приближава полекичка отзадя му и излива отгоре му един котел студена вода или изгърмява с пищов до главата му, за да се стресне, и по тоя начин треската го оставяла. Има и друга система за лечение на треска: когато жертвата захване да трепери и омалей вече, един от овчарите грабва дебелия дрянов кривак и се впусне да го бие, а другите викат отстрана: “Бягай бре, че те уби!” Това гонение се продължава, докато пациентът отмалей и падне на земята. Не са обаче само болестите, които овчарите лечат с такива радикални мерки. Тия са строги във всяко отношение. Зная едно лято, когато един от кехаите през Богородични пости си вареше ошав (от сушени сливи, круши, дренки и пр.), които му бяха донесли бакшиш кираджиите герловци. Сварения ошав с котелчето той закачал нощно време вън на двора, върху един дирек, за да изстива, разбира се, без да го види някой, защото останалите овчари не се церемонят твърде с чуждата собственост, особено когато е нещо за ядене, купено и изготвено частно. При всички тия осторожности един от овчарите, като си дошел посред нощ с овцете и потърсил вода, набутва котелчето, което, след като прецежда през кирлявите си мустаки, за да го не хванат, налива наместо киселата жидкост студена вода. Кехаята за пръв път не можал да се договеди и следвал да си закача котелчето на същата клечка; но и овчарят отивал всяка вечер при дирека, като оса прецежда чуждия ошав.
Работата станала явна и умният кехая не u дал гласност. Наместо ошав той сварява една вечер в същото котелче тютюневи корени, но не от обикновения тютюн, а от оня, с който церят крастата на овцете и който пращи в татарските лули, които го употребяват, като кога хвърлиш в огъня морска сол. За да придаде по-добър вкус на тютюневия ошав, кехаята турил още вътре сажди и бяла козина, нарязана на дребно. Всичко това когато било вече готово, котелчето увиснало пак на същата клечка. Овчарят, който не знаел нищо от всичко това, щом се върнал вечерта, с попукани от жажда устни, наврял си главата в котелчето и опънал, колкото му е силата. От бързане и от лакомство той натеглил до стотина драма от приготвения яд, преди да се усети. На заранта го намериха легнал до стената със зачервени очи и побледняло лице. Цели 24 часа повръщал той, а другите овчари го ругаеха и му се смееха. “Кучи сине! На мене добро ли беше, като ме остави да гриза сухия комат няколко деня” – говореше удовлетворен кехаята.
Друг един овчар, който беше задължен да оставя заран рано овцете на другаря си и да дохожда на къшлата, да помага за доение на сагмала, щом потеглял да върви за към къшлата, и заспивал прав, тъй щото, наместо да върви към изток, изгрявало го слънцето на запад, когато се и събуждал от спокойния си сън. “Как да го изцерим?” – станало един път дума между обществото. “Оставете ме свободен една нощ – казал един маладец, – аз ще да го опаря.” На другата заран сънливият овчар се завърна умислен и мокър по всичкото тяло. Пита го един, питат го двама да разкаже що му се е случило, а той подсмърча и нищо не отговаря. Работата била така: щом той се отделил от овцете и заспал, както за винаги, другият стъпил в дирята му и почнал да го управлява към известна точка с един трън в ръката. Ако заспалият вземал друго направление, то майсторът му, който отишел да го цери, опирал тръна в лицето му и той отскачал настрана, без да се събуди, като си държал ръката по въздуха да се брани, разбира се, безсъзнателно. По тоя начин той бил докаран над един воденичен бент (това се случи в село Девня) и като стъпили над брега, майсторът се отстъпил няколко крачки наназад и ритнал заспалия, колкото му е силата, изотзад, който изгърмял във водата с главата надолу... Страшен рев излязъл от гърдите на жертвата, която малко останало да се удави. Тоя последният от най-напред казал, че зъл дух го посетил.
Но ние говорехме за облеклото на овчарите. Тия носят дрехи от дебела сива котленска аба, дотолкова корава, щото дрехата, изправена на земята, може да се закрепя. Тия дрехи, които се състоят от потури, аба, елече и дълга ферджа, се кроят, доколкото е възможно, по-широки, неприлични и просто ушити, от една страна, за по-дълго траение, а, от друга – да не харесват на турците, които твърде лесно могат да ги съблекат от гърба на беззащитния рая. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е белите като сняг навуща, които дохождат над коленете, завити с черни козинюви върви или повивки; пискюллията чанта или улия от ерешка кожа, с писан кокал на устата и с разни други накити като: орлов нокът, мъниста (синци), рачешки очи и пр., и медният кавал, описан с калай и турен в кожен калъф, така също пискюллия. Улията се носи преметната през рамо, от лява страна, заедно с кавала, който се окача на нея изотзад; някои го турят на силяхлъка си или пък запасан, както турците запасват своята паласка. Но никога един овчар, който си гледа редовно работата и който има намерение да върти къща, няма си позволи да запаше улията през кръста си, което е по-хубаво и по-удобно. Това в овчарската среда се счита за крайлък, както казват тия, и за неблагонадеждност в бъдеще. Така също между тях не е обичай да си подсуче някой мустаките и да си криви калпака на една страна. Може би за установлението на този обичай да са повлияли най-много турските кабадаита, които им е смърт да видят някой българин с подсукани мустаци и накривен калпак. Още повече биха пламнали тия, ако видеха, че някой овчар си е запасал улията на кръста.
Ех, тия улии (т.е. вулгии), бели навуща и черни върви на колко невинни сиромаси са изели главите! Турците са си давали и душата за тях; тия са ги пленили твърде много, защото пискюллията чанта, белите навуща и черните върви се считат като символ на юначество, на бабаитлък; а знайно е, че турците с тяхната си кьопавщина не са били в състояние да си ги направят сами. Колко повече е трябвало да се възмущават гордите османлии, като са гледали, че онова, което обичали и не можели да си го доставят, имали го техните покорни раи. Някои от тях, които имали средства, купували си; други заплащали с труда си или давали нещо в замена, а трети вземали насилствено и понякога убивали даже българина само и само да му вземат улията и белите навуща, за което има много примери. Аз зная, че много от камчийските турци са ходили по няколко деня из балкана с пушки, проводени от българите, да бият свини, нещо най-унизително за тях, за което им заплащат на свиня по един чифт бели навуща, разбира се, много прости; но турчин проумява ли от подобно нещо.
Тия бели навуща и пискюллии чанти са били на почит между нашите хайдути, а после и между хъшовете.
Овчарският кавал, който наричат меден, действително заслужва това име, но твърде са рядко ония овчари, които можат да го свирят както трябва. В по-старо време, когато не е имало Митарствата на блажена Теодора и други заслепителни книжки, които са отвличали вниманието на младите към рая, а още повече, че в тия книжки се казва на едно място, че който надува кавал, на оня свят ще го надува дяволът – имало е по-добри кавалджии. Овчарското предание уверява, че гласът на кавала много пъти омайвал приближающите разбойници, които, наместо да нападат, спирали се да слушат неговия меден глас; но че тия, кавалджиите, били изложени на друга опасност, тях ги бродели много юди и самодиви, които се влюбвали в тях, а после им правели различни пакости. Доколко това е вярно, аз не зная, но зная само това, че в летните нощи и когато се подаде светлата месечинка, когато падне бистрата роса по добруджанските голи полета, която много пъти служи и за вода на тамошния добитък, сюрията стадо се размърда и повлече из меката росна тревица, която скубе бърже-бърже при разнообразното дрънкание на звънците.
Овчарът-кавалджия, който много пъти разделя скръб и радост с поверената нему сюрия стадо, особено ако е безкнижен и не знае съдържанието на Камък падна от небето, не може да остане хладнокръвен при тая весела картина. Той се изстъпва няколко крачки напред, към която страна отива стадото, спира се на едно място, обикновено на някоя могилка, които са твърде начесто в Добруджа, отгдето може да гледа и приближаванието на заклетия си враг – вълка, – подпира се на дряновата си кривачка, едина край на която забива в земята, а другия туря под мишницата си, кръстосва краката един въз друг, засвирва с устата си от най-напред да нагласи някоя песен, докато намаже кавала с орловото перо, натопено в дървено масло, поизкашля се и засвири с кавала жално-жално някоя стара песен; а вятърът си играе с дългия му перчем.
Докато той се не махне от могилата, овцете не вземат друго направление, но въртят се все около свирача; ако той потегли на някоя страна, то и тия отиват подире му, без да ги кара някой.
Разказваха, че един прочут кавалджия бил принуден да бяга от едно турско село, защото турците му се заканили да го убият. Причината на това била, че когато той засвирял вечер покрай селото, белоликите кадъни излязвали да го слушат.
Ако в Добруджа, когато са при овцете си, котленските овчари носят голям калпак, цървули, дрянов кривак и дълга аба, то когато тия си отидат в Котел, мъчно можеш да ги узнаеш. По-възрастните от тях се обличат в дълги сукнени кюркове, подплатени с лисичи кожи, турят на главите си фесове, обуват се в чепици и носят броеници в ръцете си наместо дряновата сопа. Ергените отиват още по-надалеч: тия стават същи ингилизи. Преди да си отидат още, тия пишат “книга” до майка си: “Много ти здраве от мене до тебе, мале, да ми изтъчеш кроене за опнати дрехи, което да бъде трайничко, защото ще си подойда за Коледа или за Димитровден.” Младите момчета, когато ги заведат за пръв път, докато не се изминат 4–5 години, не ги отпущат да си отидат.
Тия влязват в Котел обикновено нощно време, за да не ги видят, че носят голям калпак и дълга аба. На другия ден калпакът и дългата аба стоят на тавана, защото “опнатите” дрехи се обличат вече. Може да си въобразите като какви дрехи можат да бъдат тия, когато са кроени и ушити в отсъствието на лицето, което ще да ги носи. Като изтъкани и направени от точка зрение за “трайничко”, тяхната аба е по-дебела и от френско кюселе; панталоните са скроени да се събере в единия крачул едно добруджанско кило ячемик, долу тесни и къси, за да не се трият от обущата, а нагоре постепенно широки, като духало, тъй щото, като ги обуе човек, прилича на садило. Палтото се прави обикновено да бъде длъжко и охолничко, подплатено и отвътре с аба и описано с ширити; обущата тоже от новата мода, с високи токове и ковани отдолу, за “трайно”, с големи гвоздеи. Колкото до ризата и феса, като второстепенни неща на тях не обръщат внимание. Броеницата по всяка вероятност ще бъде божигробска.
Някои от тях, които живеят наблизо около градовете Варна, Балчик, Кюстенджа и Пазарджик, гдето ходят начесто да продават мляко и сирене с магарета, видели по улиците, че хората ходят с ръкавици, с омбрели, с тънки дочени дрехи и пр. За да не останат по-долу от тях, както правят маймуните, тия си набавят поменатите украшения от панаирите с двойна и тройна цена, защото практическият евреин, който ги продава, вижда с какъв човек има работа. Но че тия дрехи се носели в известно време от годината, нашият овчар малко иска да знае. Той ги навлича на гърба си, тънки дочени дрехи, в най-големия студ, по Коледа и Ивановден, когато се пука камък и дърво от мраз, с тънки кожени ръкавици на ръцете си, през които се познава напуканата му като церова кора кожа.
Всичко това е лесно, но да видим сега как ще да се излезе навън, как ще да се събере с хората поевропейченият овчар, който цели пет–шест години робувал по Добруджа, не виждал женско лице в разстояние на това време, забравил кога се казва “добър ден”, кога “добър вечер”, който имал повече земане-даване с вълци, кучета и магарета. Най-малко три деня ще стои той до портата, от вътрешна страна, да гледа през дупките, заедно с някого от домашните, да му показват проходящите по улицата мъже и жени, а особено момите, които той успял вече да забрави. Тук аз говоря повече за неженените, които си дохождат за пръв път след заробването им в Добруджа. Ако бъдещият къщовник не се реши да пристъпи прага и после изтичанието на трите деня, то грижливата му майка е принудена да вземе и други мерки, по-решителни. Когато той се навежда да зяпа в стъпките на някоя жена, тя, майка му, отваря полекичка портата и го изтиква на улицата, като заключи подиря му. Който е ходил в Котел или селата, той знае с какви високи дувари са обградени тамошните къщи, през които не е твърде лесно да се премине.
Поразен като от трескавица, след няколко отчаяни погледи към дувара, придружени с глухо пъшкание, нашият приятел се отправя из улицата към кафенето, което от по-напред е било показано от майка му. Върви той с такава ревност, като че отива на бесилницата; колкото души го срещнат по пътя, с изключение на децата и момите, на всичките е длъжен да целуне ръка съгласно инструкциите, дадени от майка му; защото това било почит и “ачигьозлък”. Приучен “с рунтавия” калпак, който не е хвърлял от главата си в разстояние на толкова години, той се чувствува, че на главата му няма нищо, че тя е гола, че може би да е излязъл от тях гологлав, без да си тури новия фес. Но не смее да си вдигне ръката, да се похване по главата, защото отвсякъде гледат на него, ще му се смеят. После няколко дена той вече обръгва и свободно си подхвърля броеницата нагоре, която тича да хване с двете си ръце.
Всичко наопаки върви у тия наши съотечественици. Техните богаташи хаджии може би да са главната причина, които им са изкривили понятията и са ги деморализирали във всяко отношение. Зимно време тия носят тънки дочени дрехи, които другите хора употребляват в най-големите горещини; а лятно време, през месец май, изгорелият и почернял като опърлен кютюк овчар от добруджанското слънце се облича в дълъг кюрк, подплатен с кожи, в който се поти и пъшка, като че се намира в запалена пещ. Но тъй бил адетът, сега така трябвало, тъй ходел синът на еди-кой хаджи, казва майката, и злочестият син трябва да се подчини на обичайното робство.
Това глупаво подражание се е отразило и в строението на къщята. В Котел и околните нему села, на които той доста влияе, се правят къщи изключително на два ката, в които само една стая се оправя, и то на долния кат, изкопана в земята и непостлана. Останалите стаи, без прозорци, само четири голи стени, така си остават, в които държат сирене, вълна, бяла пръст, станове, нищелки и пр. Но тук не се гледа личната полза, а що ще кажат другите, глупавото общо мнение, когато видят, че еди-кой не си направил къщата на два ката, което показва, че той е несъстоятелен, и хаджи Божил ще престане да му казва вече “добро утро”, ще му падне ихтибарът.
Още по-чудно се женят и годяват котленските овчари. Много пъти се случва, щото умните родители се мятат на стари години да играят хоро на годежа, когато главният виновник на тържеството се пощи в това време в някое добруджанско келемле или го бият като тъпан, че отървал овцете из нивята. Подир шест месяца или година, той научава това, когато приеме от годеницата телледисано здравче, завито на коренчето с червена коприна.
Когато проводят сватя да иска някое момиче, то тая последната захваща да хвали своя повереник, че той е смирен като овчица, деветтях пари в девет възли ги върже, с никого се не скарва, никому не е край да възрази за нещо, има си до 50–60 крака овчици и пр.
В заключение аз съм длъжен да ви кажа и това, че котленските овчари и въобще всичките котленци са били верни поданици на турските султани, с твърде микроскопически изключения. Наистина, че Котел е отечество на ред български деятели като Софроний, Бозвели, Мамарчев, П. Берон, Раковски (последният произхожда от с. Раково, малко селце в Сливенския балкан); но никой от тия последните не е можал да преживей дълго време в своето родно място по причина на гоненията, които са търпели от страна на верноподаните чорбаджии. Разказват, че бащата на Раковски, дядо Стойко, бил изпратен от чорбаджиите в Цариград с букаи на краката. А когато П. Берон напечатал своя Рибний буквар и изпратил няколко екземпляра до общината на своето родно място, то закоренелите чорбаджии възвърнали обратно всичките книги до техния издател, които според тях били нехристиянски и вредетелни. Разбира се, че на котленци най-голямо влияние са имали техните дебели богаташи-хаджии, за които ще да поговорим по-напространно, като дойде ред за Елена, така също верноподанически град на ятаганската държава. От друга страна обаче, ние сме принудени да причислим Котел в числото на ония градовце, гдето българщината е блещукала и в най-мрачните времена. Котел е един от първите градовце, гдето населението не пропуска да влязат кърджалии и делибашии.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания