Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава V. Априлското въстание в 1876 година.
I
II
III
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

III

Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато ледът добива най-твърда форма, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, което увеличавало още повече нетърпимия мраз; на двата му бряга имало струполено ледени планини, по които тук-там се влечала тънка мъглица, която кристализирала и замразявала още повече и така умрялата природа. Всичко било тихо и спокойно и на двата бряга на славянската река, всяка жива душа се намирала в своето жилище, дебелото чувство – в своите разкошни палати, а сиромахът – в окаденото си скромно, но запазено поне жилище от лютия карпатски вятър; никой не искал да се наслаждава от януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по леда без паспорти, без да ги съгледа даже и наблюдателното око на влашкия граничар и на турския колджия, които така също топлели своите дебели кожухи...
В тая грозна нощ по гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държали за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които се съдържало всичкото им богатство.
Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание, те били Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово. Другите апостоли минаха малко по-после, кой отгдето му прилегне. Стамболов, Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, на мястото, називаемо Сърбче; втори – през Свищов, трети – на Лом и пр. – без да ги подуши ни най-малко турското правителство. Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий.
На мястото, гдето минали Волов и Бенковски, сред Дунава зеела незамръзнала ивица, широка няколко стъпки. С цел да я избиколят, т.е. да намерят здраво място, покрито с лед, тия обикаляли надолу и нагоре, но напусто. Най-после били принудени да вземат други мерки. Там наблизо на влашкия бряг имало струпани дъски, от които тия взели една-две, турили ги върху леда и преминали отгоре им незамръзналото пространство на бездънния Дунав, след като се умокрили до колене от разляната наоколо вода.
От Дунава до Балкана през къде са минали нашите гости, засега ми е невъзможно да определя точно. Около 10 февруари тия слязват в Сопот, оттам в Карлово се спрели при Ганча Гайтанджията, който ги препоръчал до с. Каратопрак на братя Петка и Петра Атанасови.
Било работен ден, часът окол единадесят и половина по турски вечерта, село Царацово изпращало деня с обикновена апатия. Бачо Иван Арабаджията, верният другар на Левски, дялал пред скромната си къщица букова обцида и тежко-тежко си поемал душата, защото само за вечерта имало брашно. Той съгледал, че откъм северна страна на селото се показали двама души на коне, но никак не обърнал внимание да ги разгледа коя са; монотонните удари на теслата му следвали да падат едновременно върху сухата обцида. На дните на Левски той наблюдавал пътищата постоянно, но откак издъхна героят, тъжно събитие за бай Ивана, което броеше вече цели три години, той беше се отчаял, не вярваше, че ще да се роди втори Левски, забравил беше думите на Дякона: “Ако аз умра, на мястото ми ще да се явят стотина души.” “Хора дойдоха; тебе търсят” – казала стопанката на бача Ивана, който не забележил, когато двамата пътници го подминали и хлътнали под скромната му стряха.
Бай Иван запъхнал теслата в пояса си и влязъл вътре. Той казал обикновеното “добре дошли” и не повторил друго.
– Живо-здраво, бай Иване! Не ме ли познаваш? – казал един от пътниците – който бил Волов1, а другарят му – Бенковски – и прегърнал бай Ивана, когото целунал в устата.
“Кому минаваше през ума, че ще да посрещна тоя ден такива скъпи гости – говореше по-после бай Иван. – Аз ме досрамя, като гледах, че двамата апостоли на свободата, които господ беше надарил с висок ръст, не можаха да стоят прави в ниската ми къщица.”
Рано на другия ден бай Иван осъмнал до голямата могила зад Каршияка. Той отишел до Пловдив, проводен нарочно от Волова, за да извести тамошните патриоти за дохожданието на гостите.

1 Волов се познаваше с бай Иван още от есента, както казах по-горе. Когато той дошел в Царацово от Троян, отекъл му целият врат от една пъпка до такава степен, щото не можал вече да говори. Бай Иван ходил по двора умислен и се чудил що трябва да се прави. “Да го закопаеме в нашите гробища – говорил той на верния си съсед Божила, – то ще да ни попита: кой лежи в новия гроб? Да го хвърлим в Марица, водата ще да го изхвърли.” Волов, който недочул тия въпроси и отговори не твърде от приятно естество, но разбрал каква е работа, поискал перо и книга, върху която написал: “Заведете ме при доктор Рашка в Пловдив. Ако умра, да знаете, че името ми е Панайот Волов от Шумен.” На другия ден Колю градинарят карал покрита кола за Пловдив, в която се намирал Волов, облечен със селски потури. Направената операция от доктора била сполучлива.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания