Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава VI. Агитацията в IV окръг*
I
II
III
IV
V
VI
VII
VIII
X
XI
XII
XIII
XIV
XV
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

VI

На втория ден аз заминах за Царацово, с водач Найден Прасето от същото това село, защото, според неговите думи, там, около тяхното село, искали да им отиде апостол.
Няколко думи за с. Царацово. То е селце чисто българско от 50–60 къщи, на 1-1? час далеч от Пловдив към северна страна. Най-напред ще предупредя читателите да не би да помисли някой, че аз съм отишел в това село да пропагандирам, да съставлявам общество, както в другите села. Боже съхрани! Тук в това село живее бай Иван Атанасов, наречен Арабаджията, който се занимава с правение на кола, т.е. това му е занаятът, който е ходил само до Букурещ два пъти по крака, който е бил на Левски дясната ръка1 още от 1864 година, при когото са дохождали за съвети Димитър Общият, Ангел Кънчев, Ст. Стамболов, Бенковски, Волов и пр. Бай Иван Арабаджията! Дали има събитие, извършено в Тракия от 1862 година за нашето освобождение, в което той да не е вземал участие. Бае Иван е едничкият селянин по цяла България и Тракия, който е работил най-деятелно и усърдно, който е стълб на българските движения. Село Царацово е столицата на българските революционерни апостоли, бай Иван Арабаджията им е баща или съветник, а скромната му къщица е тяхно прибежище! Цели пет години, през месец, през два, Левски ни в туй, ни в онуй време е посещавал Царацово, преседявал е при бай Ивана или у верния му съсед Божила по няколко деня, а много пъти и по неделя. Щом е имало да се върши нещо сериозно, Левски е вземал за себе си ако не бай Ивана, то поне неговите съвети. Ако някое заптие или шпионин са подозирали преоблечения апостол в Пловдив, то той е имал лесно средство; да отиде при бай Ивана на Царацово, а оттам ще да му се търси вече леснината. Ако някой апостол после Левски се явеше на селяните в епархията на бай Ивана, то най-напред му се предлагаше следующият въпрос: “Беше ли в Царацово? Познаваш ли Иван Арабаджията?”
Ето защо аз не отидох в Царацово да агитирам, но да видя бай Ивана, за когото бях слушал невероятни анекдоти, отидох да се посъветвам с него, да му взема благословията, така да се каже.
Вечер беше, когато аз се изправих пред къщата му заедно с проводача си Найден Прасето. Бай Иван бръснеше цървули пред вратата на къщата си, седнал на една изтрита рогозчица. Ние го поздравихме, той си дигна главата да ни погледне, но следваше да си стърже, защото върху мене нямаше нищо, което да ме показва, че съм проповедник на свободата. Когато Найден Прасето му каза: “Тоя аманет ми е предаден от Пловдив, от страна на нашите, за да го сторя теслим на тебе” – чак тогава той ме погледна втори път, остави си работата и ме заповяда вътре.
Скромното жилище на бай Ивана, състояще само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си и поглеждах крадешком на бай Ивана, за да се уверя дали и той подсещаше онова, което аз си мислех. Тихото и спокойно лице обаче на стария патриотин, на което всяко виражение показваше смелост и твърдо убеждение в делото, на минута се не изменяваше.
Няма ония лекомислени питания, както това се случваше с много развити хора, да те питат отгде си, какъв ще да станеш след освобождението, какво мисли Русия, ще да изпрати ли помощ Сърбия, Румъния, дали няма да станат зян селата и добитъкът, жално ще да бъде, ако се пролее много кръв, и пр., и пр. Бай Иван не се вълнуваше и стряскаше от нищо. За да му се препоръчам, аз говорех умерено и сериозно, разказвах му как простият народ слуша апостолите, как се бои, радва и вълнува, продава мило и драго, за да се приготви по-добре за уречения ден, с една реч, исках да го уверя, че катастрофата ще да бъде страшна, надеждата е голяма. Ни чудение, ни прехласвание, ни пък нещо необикновено се не сториха моите разкази в очите на бай Ивана.
– Да, като тая година друг път народът не е вземал дотолкова участие в приготовлението; но ние не трябва да мислиме, че всичко е свършено, че това вдъхновение ще да стане вечно – забележи бай Иван твърде хладнокръвно.
Напразно аз чаках да заговори той: “Така каза Левски, който дохождаше всеки месец на къщата ми; тъй мислеше Димитър Общият, с когото ходех по селата да проповядваме заедно; много ми хареса Ангел Кънчев; не пада по-долу и Стамболов; Волов е по-учен от Бенковски” – и пр., и пр., думи, с които той трябваше да препоръча себе си чрез другите, за да позная с какъв човек имам работа. Напразно, казвам; бай Иван не беше от ония самохвалци, нищо не говореше той за себе си, не обичаше да казва: “Аз направих това и онова, ние мислехме тъй или инак.”
– Ех, тия са минали работи; да гледаме ние настоящите – отговаряше той на моите въпроси, като го запитах нещо за Левски и за неговия план. – Слушам – прибави той, – че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстанието. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци.
Бай Иван Атанасов Арабаджията е роден в с. Каратопрак, Пловдивска околия, а отпосле се е преселил в Царацово. Той беше на възраст по него време около на 45–47 години, среден ръст, със сини очи, коса и мустаки русожълтеникави, с черти доволно правилни, чело изпъкнало, под което се редяха дебели вежди; говори малко, рядко се засмива, повечето мисли, не го е срам да пита за онова, което не знае. Дрехите му бяха обикновени селски дрехи, аба и потури и български калпак от сива кожа. На книга бай Иван се учил твърде малко в своето родно село при някого си поп. Отпосле, крадешката, оттук-оттам той притурил нещо повечко на своите знания. Слушал и внимавал какво говорят по-развитичките хора и с помощта на силната си памят усвоявал всичко.
Арабаджийският занаят (да прави прости кола), който той изучил специално, захванал да му натегва в тия именно времена, когато той слушал да се говори в Пловдив и Карлово, че по Влашко и Богданско има много българи, които живеят добре, които се готвят да превземат турското царство. Това било в епохата на Раковски, когато той противопостави в събранието на богатите български чокои за пръв път, че и ония сиромаси българи, които не се познават с Росети и които нямат мошия, така също са хора, не е унижение, ако им се подаде ръка.
Минал бай Иван Дунава, преживял няколко месеца в Одеса, бил в Бесарабията, посетил Галац и Браила, поскитал се из калния тогава Букурещ, видял много добри и зли хора, запознал се с разни дьонмета-българи и след като разбрал, че в България, макар и да колят турците, но пак се срещат хора, на които може да се изплаче човек и които, при всичко че няма да кажат: “Животът на турците е до напролет”, както казват влашките българи, – ще да разбират болката ти много по-добре и без големи думи.
Бай Иван не се завърнал от свободните страни бос, както отишел оттука.
– Там аз можах да видя защо човек се ражда на тоя свят – говореше той.
Наскоро, като се върнал той в България, срещнал се с В. Левски, в Карлово, който не бил още заподозрян от турското правителство, и започнали да работят из България по организирането на революционерните комитети.
Подир малко в къщицата на бай Иван дойде друг селянин, по-млад на възраст от бай Ивана, който с влязванието си заедно подаде ми ръка да ме поздрави. Освен че селяните в турско време си подаваха ръка за здрависвание твърде нарядко, моите дрехи, които, макар и да бяха селски, не заслужваха подобна почит, следователно аз разбрах, че непознатият селянин, който дойде при нас, беше вътрешен човек на бай Ивана, имал случай и други път да види в къщата на тоя последния съмнителни като мене личности.
Тоя непознат беше Божил Георгев от същото село, верен съсед и другар на бай Ивана в народните работи, комуто къщата, като по-голяма, станала е по-после прибежище на апостолите.
– Бабо, виж, ако се намира още сланинка, претърси и полозите на кокошките, за да приготвим нещо за хапвание – каза бай Иван, като наближи време за вечеря.
Трябва да знаете, че това беше през великите пости, на средопостната неделя, когато не само селяните, но и мнозина граждани не ядат даже и хляб2. Ступаницата на бай Ивана не възрази нищо; тя изслуша хладнокръвно поръчката, без учудвание. От всичко това се виждаше, че домовладиката не пръв път нарушаваше постановленията на вселенските събори. При всичката своя вярност и преданост бабичката на бай Ивана била осъдена на смърт по следующите причини: като всяка сиромахкиня с няколко дребни деца, тя си позволявала да казва на бай Ивана, че той трябва да си гледа работата, децата му заспиват гладни. Казала тя и на Левски, че той трябва да си търси другар без жена и деца. “Да я очистим” – казал Левски. “Съгласен съм” – отговорил бай Иван. Работата била нагласена, че Левски ще да дойде една заран да се разпореди, а бай Иван ще нададе вик: “Тичайте, комшии, избиха ни!...” Страшното решение било отложено.
Бай Иван живее и до днешен ден в с. Царацово. Аз го посетих след 3–4 години, когато България беше свободна вече. Сварих го пак на това същото място, потънал в трески, с теслата в ръка, с която дълбаеше главина за колело, а насреща му бе седнал верният му другар Божил. Мъчениците! Тия бяха дрипави много повече, отколкото в турско време, набръчканите им и почернели лица показваха, че гечинмекът им е станал по-труден; къщицата на бай Ивана, която е била свидетел на толкова пламенни надежди, в която се е криела някога славата на България, тая историческа къщица беше опустяла, буен пелин и черно бъзе закриваха ниските й стеници, всичко наоколо показваше, че тук владее отчаяние, няма вече живот, никой се не интересува вече да знае кой е Иван Арабаджията...
Дълго време гледах аз на тая картина, помислих от най-напред да не се лъжа, т.е. да не се намирам на друго място, повърнах се четири години назад, въобразих си 1876 година, припомних си бае Ивана в пловдивския затвор, с четиридесетте оки синджир на врата, когато го удряха с юмруци заптиите, напълниха ми се очите със сълзи и като се обърнах към Пловдив, за да ме не съгледат двамата другари, които не бяха си дигнали още очите да ме погледнат – представи ми се на очите кривият Пловдив със своите нови къщи, направени после Освобождението, на различни стилове и вкусове, притежателите на които в турско време бесеха българите и си бяха пак така добре, както и днес!...
Тия някогашни пламени патриоти малко се интересуваха сега от хода на българските работи, равнодушно гледаха на всичко, като че да бяха гости в страната, а България им беше чужда. Много се аз трудих да възбудя у тях старото патриотическо чувство, казвах им, че българският народ и сега, и в бъдеще ще да оцени техните трудове, припомних им Левски, Кънчев, Волов, Бенковски и пр., давах им обещания, да не мислят, че честността и сиромашията са станали вече порок, а блюдолизството и шпионството тържествуват; но всичко това са празни думи, не държи сито пустата риторика, не вярва гладният на сития.
– Ти чиновник ли си? – попита ме бай Иван и като получи утвърдителния отговор, още по-голямо внимание започна да не обръща на моята риторика.
Никой от тях не чух да говори обаче, както това вършат мнозина днешни поборници и комити с червени калпаци, че българският народ трябвало да ги носи на ръцете си, хазната трябвало да бъде на тяхното патриотическо разположение, тия свършили всичко, мало и голямо трябвало да падне напредя им на колене. Онова, което чух да говорят тия забравени патриоти, бе това, че във време на “зеленото парцалче”, когато върлували в Пловдив хаджи Щабанаа и Арифаа, техният гечинмек бил по-добър, защото тия капасъзи, при всичката своя необузданост, пак не се осмелили да турят ръка на техните ниви, както това направили в днешно време някои пловдивски, бивши в турско време еветчии, а днес “уважаеми”, “достойни”, ако щете, и патриоти даже.
– Мина се вече нашето време; днес голият патриотизъм не чини лула тютюн; трябва се най-напред, за да бъдеш патриот, да имаш няколко нови къщи, да си притежател на чифлик, да имаш поне триста дюлюма турски ниви – говореха забравените.
Не ми оставаше що да говоря; фактите и действителността запушваха устата ми; простих се и си тръгнах с убит кураж...

Да се върнем пак назад, преди четири години, в епохата на идеализацията и въодушевлението. Преспах в къщата на бай Ивана и на другия ден, когато се сипваше зората, заминах за селата Мързян, Карамфоля и пр., придружен от нарочен преводач, който ми намери бай Иван. В с. Карамфоля осъмнахме, похлопахме в къщата на някого си дядо Лазар, който ни и прие. Водачът ми се върна, а мене поканиха в тъмната изба, гдето прекарах деня между винените бъчови и з?лени каци.
Тук, по тия села, твърде лесно можах да съставя, или по-добре, да подновя старите революционни общества, защото преди мене кракът на Дякона е посещавал тия села, той най-напред е наелектрязирал тукашното население.
– Ти само им напомни клетвата, която са дали преди четири години, покажи им новите приготовления и нищо повече – говореше бай Иван, на изпровождание от Царацово.
Тук съм длъжен да кажа и това, че апостолите после Левски не срещаха големи затруднения в пропагандата, с твърде малки изключения, защото тоя знаменит агитатор беше отворил навсякъде път в по-главните градове и села. Ние вървяхме из неговите пътеки. Щом се опознаеш с работниците в някое село или град, наготви се вече да слушаш анекдоти из неговия бурен живот.
– Весел човек беше, бог да го прости; как не го видях един път да се замисли и той! Все засмян, все радостен, като че ходеше да калесва за сватба.
– Пъргава гадина беше той. Цяла нощ стоеше, а гледаш го заран, станал и се разхожда – казва втори.
– А знаете ли как милваше и целуваше децата, като казваше: “Тия ще да ни умият лицето, ние не чиниме нищо” – разказваше трети.
– Не зная защо мразеше той дотолкова имотните хора, а особено гражданите. “Тия са празни толуми, кърлежи, десят пъти по-лошави от турците” – говореше той.
– На учението не беше дотолкова силен. Зная един път, като се препираха с А. Кънчева за ветровете и за влажния въздух, тоя последният излезе отгоря му.
– Като беше по-учен, защо говореше по-малко и за всичко питаше Василя? – казваше друг.
Подобни хиляди възпоминания още приказват селяните по ония села за Левски, гдето се е скитал тоя достоен син на България. Покрай своята апостолска мисия той е изпълнявал и други много обязаности в отношение на селяните, като: да живеят по-човешки, да си дават децата в училището и пр. Нямах тогава намерение да пиша биографията на В. Дякона, та затова и не се разпространявах надълго да събирам сведения.
– Ти ни говориш да се въоръжаваме против турците: а ще дойде ли един ден да се отървем и от чорбаджиите? – питаха те.
После 5–6 деня аз се завърнах изново в Пловдив, за да науча решението на голямото събрание в Панагюрище от Димитра Златанов, който беше изпратен там за представител от Пловдив. Най-напред се срещнах в града с Хр. Търнев, който изтръпна на мястото си, като ме видя, защото от два-три деня полицията обикаляла по ханищата да лови странни лица, без тескерета и занятие. Причината на тая бдителност беше хващанието на Славкова, апостол от III окръг, от когото турците бяха узнали, че България е пълна с други като него апостоли.
Това беше около 20 март, ако помня добре.
Върнах се обратно в с. Царацово, без да се срещна с Д. Златанова, от когото получих на другия ден известие, че трябва да се отправя към Панагюрище, гдето ще да се събират после няколко деня апостолите, за да планират въстанието по-скоро, докато не се е открила още работата и тука; а в такъв случай всичко пропада. Агитацията по селата трябваше да се прекъсне вече, или пък, гдето е необходимо, да става предпазливо.
На другия ден от Пловдив пристигна нарочно човек, който ми извести да вървя на с. Цалапица, два часа далеч от с. Царацово, на панагюрския път, отгдето щяла да мине една талига за Панагюрище, с която да съм заминел и аз. Определеното място беше кръчмата в Цалапица, при черновата, съдържателят на която беше наш човек.
Дадоха ми от Царацово нужния проводач и един гол кон, с който се отправих за Цалапица, гдето стигнахме надвечер. Кръчмаринът ни извести, че талигата, която щяхме да чакаме, не беше минала още. Тоя последният ни прие, както обикновено се приемаха него време народните хора. Не се стърпя той от да не ни покаже своето оръжие и паласката си, идеал най-више по това време за всеки българин, както съм казал досега на стотина места. По тия села, гдето оръжието не е било твърде в употребление по-старо време по причина на полето, мнозина българи бяха употребили наместо ножове, сабли и ками – косите и кръклигите, на които бяха направили приличните дръжки.
Часа по 12 вечерта (турски) из пловдивския път се зачу дрънканието на талига. Кръчмарят излезе на пътя да погледне и каза: “Тя е.”
Талигата застана пред кръчмата; освен талигаджията от нея излязоха още двама души кабадаита със засукани мустаки, с кривнати до ухото калпаци, с писани колчаклии потури и с къси ментани, под които се подаваха жълтите калъфи на револверите. Всичките техни движения, жестове и обръщения показваха, че в тия хора тлее нещо високо и идеално. Ако бяха млади, щях да кажа, че са годени, една неделя е останало до сватбата им, дошли са в града да пазаруват едно-друго и мисълта, че ще да зарадват своята бъдеща стопанка, караше ги да бъдат весели. Това обаче бе немислимо, защото поменатите двама имаха възраст около на 35–40 години.
Тия обърнаха по сто драма вино, тръшнаха чашите на тезгяха, подиграха кръчмарина, че се пипал, като налива вино, казаха няколко шеги на събравшите се там двама-трима други селяни освен нас, но в това същото време изглеждаха всичките присъствующи няма ли да познаят оногова, за когото им беше поръчано от града.
Аз не можех да се нагледам на тия разпалени юнаци, каквито не бях виждал досега; въобразявах си, ако хиляда души като тях се събереха на едно място, що биха направили... Два-три пъти извикаха тия нависоко: “Хайде да вървим” – за да ги чуя и тръгна. Кръчмаринът ми смигна с око да ставам, смигна и на талигаджията, като показваше мене.
Тия двама юнаци бяха Павел хаджи Симеонов и Дончо, а талигаджията не бе други никой, но познатият бачо Райно, тайната поща от Панагюрище до Пазарджик и Пловдив. Всичките бяха родом от Панагюрище. Аз седнах мълчешката в талигата, мълчаха и другарите ми и чак когато излязахме вън от село, поздравихме се един други.
Двамата ми другари, както и бачо Райно, бяха от панагюрските съзаклятници, ходили в Пловдив да купуват пушки и куршум. Отдолу под сеното в скромната талига на бача Райна бяха наредени тия пушки, на число тридесят.
Ние пътувахме цялата нощ, благодарение на хубавото време и на сухия път. Темата на разговора ни не можеше да бъде друга, освен приготовлението, бъдещото въстание, неговото следствие и пр., но дума не ставаше, че няма да сполучим, издадник трябваше да си спечели име оня, който се осмелеше да противопоставя несполука. Големи бяха надеждите него време!
По първи петли стигнахме на село Черногорово, на хана на дядо Королея. И тоя стар белобрадат човек, съзаклятник, член на тайното общество, който подскачаше от радост, че е доживял деня на отмъщението! И тук предметът на разговора ни беше въстанието. Цялата нощ другарите ми играха с ножове, а най-после му търтиха едно хоро, което водеше дядо Королея. Всички радостни, всички весели, пеят и играят, като малките деца срещу Великден. Ех, епоха, славна епоха!!...
Другарите ми по пътя за Панагюрище не можаха да се стърпят от да не чуят гласа на своите нови пушки, да се уверят на какво разстояние караха куршум. Поставиха нишан на едно място в гората и куршумите запищяха по въздуха; но не можаха да достигнат определената точка, защото бяха от калпавата система. Тях продаваха братя Дренски в Пловдив, за които мнозина говореха по онова време, че нарочно изписвали подобни калпави пушки. Като наближихме Панагюрище, колкото лица срещнахме по пътя, за всички другарите ми казаха, че били лизнати, т.е. покръстени или съзаклятници, както наричаха по онова време всичките работници; а на апостолите думаха един от дванайсетте.

1 Вж “Биографията на Левски”, написана от мене.
2 Бай Иван, както и други много бунтовници, не беше чист християнин, строг последовател на вселенските събори, искам да кажа. Освен сряда и петък, той мърсеше още заедно с Божил Георгев и великите пости, а тая дързост не беше малка по него време от страна на един селянин. Много пъти депутации от околните села са ходили в Пловдив да ковладят на българския владика бай Иван, че не ходел на черква и не постел. “Ние не можем да го търпим вече” – говорели лицемерните селски капзамали, които всеки ден биели турските заптии. Думанлийчени, българско село в околността на Царацово, още не можат да забравят една постъпка на бай Ивана, която той извършил в селото им в надвечерието на Априлското въстание. Тая негова постъпка се заключавала в това, че той ял яйца през великата неделя на селския дюген. “Май с челяк, как го стърпя господ” – говорят тия. После поражението на въстанието на бай Ивана му се родило дете. Никой от свещениците из околните села не искал да го кръсти, по причина че баща му бил неверник и царски душманин.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания