Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Записки по българските въстания
Том първи 1870–1876
Глава VI. Агитацията в IV окръг*
I
II
III
IV
V
VI
VII
VIII
X
XI
XII
XIII
XIV
XV
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Романи
Записки по българските въстания
Автор:
Стоянов, Захари

XII

Съмна се. Пролетното слънце отдавна бе позлатило с лучите си източната страна на бърдото и горните клонове на някои високи букове. Нетърпеливите представители, всичките хора къщовници, всичките тръгнали от селото си под предлог на разни измислици само за два деня уж, а тия ставаха четири, бяха се разшавали около бистрата речичка, на която се миеха, след като се прекръстяха по няколко пъти, обърнати към изток. Те бързаха да свършат по-скоро, за да се върнат в селото си; но Бенковски не предприемаше още нищо. Няколко депутати напомниха, че е време да се пристъпи към отварянието на събранието. Наместо отговор Бенковски извика другите апостоли настрана в гората, да им говори нещо тайно, некасающе се до депутатите. Някои от тия последните поискаха да дойдат подиря ни, но той ги отстрани, като им казваше, че не е тяхна работа да знаят тайните на апостолите.
Тук Бенковски пое най-напред думата и с едно дълго предисловие очърта действията на апостолите от стъпванието им в България и до днес, отношенията на народа към тях, разните трудности и страдания, настоящето положение на работите и бъдещите следствия.
– Когато ние минахме по замръзналия Дунав – продължи той – и стъпихме в своето царство, то без да ни познава народът дали ние бяхме истински негови доброжелатели, или турски шпиони, той ни прие с отворени обятия, повери си съдбата в нашите ръце.
Ние не знаехме какво иска да каже Бенковски с това, затуй потвърждавахме думите му.
– Въобразете си сега – продължи той, – когато нас, бедни и компрометирани емигранти, посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще да окаже тоя същият народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с баталиони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят. Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч – тия да разполагат със съдбата на населението... Ако ние не направим това, тия, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще да ни натирят и ще да си поверят съдбата другиму. Наистина, че русите, сърбите и пр. са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено, като знаеме, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее преяпорецът на някоя от горепоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, па тогава да мислим за великата идея!...
Много говори още Бенковски, с всевъзможни факти и доводи доказа той, че пълномощното за апостолите е необходимо.
От останалите трима апостоли само Георги Икономов се съгласи с Бенковски, което и трябваше да се чака; а ние двама с Волова се възпротивихме, че с подобни работи ще да развълнуваме представителите и населението.
– Няма нужда да искаме подобно пълномощие от народа – говореше Волов. – Нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да подигнем знамето на бунта: а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.
– А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? – извика Бенковски малко разсърден. – Наистина, ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на четуванието; но и от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях пак ние ще да познаем. Народът е неопитен.
След малки препирни и възражения съгласихме се най-после с упорития Бенковски да вземем пълномощно от депутатите в смисъл на горните негови думи, т.е. че апостолите само от IV окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието. Пълномощното се съчини от Волова, което Бенковски допълни тук-там.
Когато се свърши всичко това, ние слязохме пак в Оборище и любопитните представители ни заобиколиха. Привременният секретар на събранието, Н. П. Стоянов, преписа на чисто съставеното вече пълномощно. Бенковски обяви на представителите, че преди да се отвори събранието, най-напред трябва представителите да се подпишат на едно писмо, та тогава ще се почнат разглежданията на други въпроси. Мнозина, които отдавна бяха поверили своята съдба в ръцете на апостолите, малко внимание обърнаха на това ничтожно писмо, което, според думите на Бенковски, е нещо обикновено. По-развитите обаче представители, или “философите”, както ги наричаше той, поискаха да чуят съдържанието на това писмо, па тогава да го подписват. Волов го прочете и всеки можа да чуе какво гласеше това писмо; но пак имаше мнозина, които не разбраха неговата цел и пристъпиха да го подпишат, само работа да се върши. Време ли беше да се взират хората в такива дребни работи, писани на книга от апостолите, когато бесилката се мяркаше на всекиго в очите! Представителите, пловдивски и перущенски, подписаха най-напред пълномощното.
Не погледнаха обаче с подобно хладнокръвие на това пълномощно по-интелигентните депутати от Панагюрище и Пазарджик. Първият бе Иван Соколов, който си издигна гласа и живо протестира против исканията на каквото и да било пълномощие от страна на апостолите. Той описа твърде мрачно лошите следствия, които може да има едно подобно пълномощие.
– Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други – каза той.
Соколов се поддържа от депутатите Нейчов и Мачев, които говориха в същия смисъл, викаха, доколкото им стига сила, че постъпката на апостолите е произвол и похищение на святите народни правдини. Около ораторите се събраха всичките селски представители, да разберат по-изтънко в що се състои работата; а ония, които бяха подписали вече пълномощното, наприбраха се около масата, за да искат своите подписи, понеже ораторите бяха поклатили тяхното доверие.
Бенковски пое думата и даде второ разяснение на пълномощното, за което каза, че се иска пак за доброто на угнетените братя.
– Може би на някои философи да не е на волята; но аз не съм дошел да работя за тяхна полза – прибави той.
Опозицията викаше още по-силно. Страшна размирица се повдигна в средата на депутатите; викове и незадоволствия се слушаха отвсякъде; мнозина представители поискаха да си отидат по селата, а някои започнаха да гледат апостолите с подозрение.
– Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин – разлика не съществува – се чуваха гласове.
Волов, който макар и да се бе съгласил да се иска пълномощно, което направи повечето от точка зрение да се вършат работите по-скоро, не можеше да гледа хладнокръвно на тия раздори и несъгласия, които се пораждаха между патриотите още в началото на действията. Нажален от всичко това, той се оттегли настрана в шумата и продължаваше да плаче като малко дете. Бедният Волов! Благородна душа беше той; но не бе роден за бунтовник. Около му се събраха неговите верни новоселци и синджирлийци, които го гледаха със страхопочитание, питаха го с развълнуван глас, да им обясни от какво се появи несъгласието.
Само Бенковски стоеше на своето място, подпрян на саблята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напредя му твърде обикновени неща. Едно от двете: или той малко искаше да знае за онова, което ставаше напреде му или пък не беше измислил още достаточно мотиви, за да защищава своето пълномощно. Сам от време на време казваше той на представителите да се съгласят по-скоро какво ще правят, защото многоглаголението и философските фрази се позволяват само в гръцката камара, а бунтовническите събрания често се затварят и прекъсват с пуканието на пушките и със звънтението на ножовете.
– Вишегласие, вишегласие! Въпросът само по тоя начин ще може да се разреши – тогава ще да се познае кой е за и против пълномощното – викаше опозицията, която начело със своите оратори приближи се до масата, гдето стоеше Бенковски.
– По-добре е да стоим под турския ятаган още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ни върже ръцете и ни прави прости оръдия във време на въстанието – ораторствуваше Соколов.
Друг един депутат – Георги Нейчов, – от гняв или от жалост, така също оплакваше с глас лошите съдбини на България, на която не стигало петвековните теглила, а и сега трябвало да тегли още от своите синове.
Коравото сърце на Бенковски не отстъпяше ни йота. Той изслуша съвсем обикновено желанията на депутата, после се отстъпи няколко крачки настрана и помоли противниците да му позволят да направи той по-напред своето "вишегласие", което нямало да трае дълго време – па тогава нека върши кой що ще.
Множеството, което не знаеше какво ще да бъде това негово вишегласие, наново захвана да роптае и да негодува против произволната мярка; но след малко пак утихна, разбира се, не за дълго време. На всичките ръцете бяха турени на ножовете, кръвопролитието ставаше неизбежно. Тогава Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси, и извика колкото му е силата:
– Петричени! Мечени, и вие, муховци с мечкарските шишинета! Тук ли сте, братия? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!... Аз отивам!
Тия думи на Бенковски, които той произнесе с такъв тържествен и състрадателен тон, на минутата още произведоха своето действие. Той трепереше цял-целиничек, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено виражение. От всичко това се виждаше, че той беше решен да дойде до крайности.
– Тук сме! Тук сме! – се чуваха гласове наоколо из гората и всички като вихрушка тичаха да се приближат около Бенковски.
Гробна тишина настана отведнъж измежду всичките представители и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в друга с лъжицата, взеха ред най-отзад.
– Братия! – захвана Бенковски отново. – Около три месеца се изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братия. Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: “да въстанем против душманина”, вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек!... Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да ви се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братия и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братия! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ме, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека господ ви помогне. Сбогом!...
Това каза Бенковски и тури крак да се преметне на коня си, който беше приготвен от по-напред и който държаха двама души малко настрана. Силно вълнение се повдигна изново между депутатите, но не против пълномощието, а за това, че Бенковски си отива. Мнозина, заобиколиха коня му, за да не може да потегли, и отвсякъде се чуваха гласове: “На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!”
– Право да ви кажа, братия, аз не можа да си обясня що сте за хора вие – каза Бенковски, след като изгледа по-напред всичките. – Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за вашето добро и без което е нищо невъзможно да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте даже да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате: “на кого ни оставяш?” С подобни хора аз се не наемам да дигам бунт, заради това пуснете ме да вървя.
– Кой не иска да подпише? – се чуха гласове.
– Вие и вашите учени граматици – отговори Бенковски.
– Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе – отговориха гласовете.
Бенковски мина изново на първото си място и пак изтегли саблята.
– Аз искам да ми отговорите право, искате ли вие бунт, или желаете да останете мирна рая на султана? – питаше той.
– Бунт, бунт! Бунт и свобода желаеме ние! – извикаха всичките представители, с изключение на опозицията, от гласа на които екна цялата околия.
– Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно – каза втори път Бенковски, – то нека си извади ножа.
Около стотина и повече изтрити и намазани с дървено масло ножове лъснаха на въздуха. Лицата, които ги държаха, гледаха в очите Бенковски, тия бяха готови във всичко, каквото им той кажеше.
– Но аз искам най-напред да подпишете пълномощието – каза той не толкова настойчиво, понеже знаеше, че всичко е вече в ръката му.
– Всички сме готови да го подпишем – отговориха представителите. – От по-напред ние се колебаехме, понеже ни увериха, че с неговото съдържание се връзват нашите ръце, без наше съгласие щяло да се върши всичко. Сега сме готови да подпишем не едно, но десят; а който е против, то нека излезе напредя ни, да се разговаря с нас.
Лицето на Бенковски светна от радост. Той изгледа диктаторски на послушните представители: хвърли тържествующ поглед към опозицията, която и така беше вече поражена, защото едно махвание на Бенковски можеше да ги погуби; на първите каза “благодаря ви за предаността”, а вторите (опозицията) покани иронически да пристъпят вече към вишегласието си, защото било време.
– Свободни сте, господа учени – каза той, – да подложите въпроса на вишегласие.
Разбира се, че тия последните напълно бяха разбрали вече, че е невъзможно да се борят с влиянието на Бенковски и с грубата сила. Там, гдето звънтят ножовете, слабото слово си няма мястото. При всичко това обаче, хвала на оборищките депутати; макар измежду тях да нямаше юристи, дипломирани правоведци и пр., макар събранието да заседаваше между букака, тия пак не приеха пълномощията с френетически ура, както това направиха по-после няколко учени лакеи, за срам и позор на човещината!...
Пълномощното, което от по-напред се оказа дотолкова страшно, сега вървеше от ръка на ръка между представителите за подписвание.
– Между нас, които сме синове на едно отечество, които имаме едни и същи цели, не трябва да има такива недоверия – говореше Бенковски с много по-мек тон.
Но не само селските представители подписаха това пълномощно. То се подписа и от противниците, начело със Соколова. Тоя последният го подписа и държа реч твърде трогателна, в която поиска извинение от апостолите за своето упорство и доказа, че действително тия последните имали нужда да имат на ръката си едно подобно пълномощие. За да докаже, че е чистосърдечен, той се приближи до Бенковски, когото цалуна по устата. Може би възхищението на представителите към всяко нещо, което имаше за цел да спомогне на святото дело, подействува на Соколовите взглядове. Така или инак, но неспоразуменията в оборищкото събрание се изравниха вече. Бенковски тури в пазвата си пълномощното; той се увери още един път, че действително е силен измежду населението, доказа това на дело и на ония, които се още съмняваха в това.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания