Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Епически песни
Неразделни
Приказка
Пред острова на блажените
В потайна доба
Успокоения
Чумави
Сърце на сърцата
Харамии – 1
Харамии – 2
Харамии – 3
При Босилка
След старозагорския бой
Крез на кладата
Cis moll
Крум ясновидец
Коледари
Поет
Змейново любе
Късмет
Гроздоберци
Цветя
Ралица
На изток
Фрина
Могила
По жътва
Микел Анжело
Бойко
Цар Самуил
Луд гидия
Орисия
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Епически песни
Автор:
Славейков, Пенчо

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на видния български възрожденски деец, народен поет, общественик и демократ Петко Рачев Славейков. От 1866 до 1876 г. Пенчо е ученик в Трявна. По-късно учи в Стара Загора, където баща му е назначен за учител през 1876 г. През следващата година войските на Сюлейман паша отново завземат града и го опожаряват. Момчето се изгубва в пожара и преживеният ужас завинаги остава в спомените му.
След Освобождението семейството живее в Сливен и Търново, а от 1879 до 1881 г. – в София. Преместват се в Пловдив, когато Пенчо е петнадесетгодишен. От малък бъдещият поет слуша приказките и песните, с които майката приспива многобройната си челяд: петима синове и две дъщери. По-късно Пенчо Славейков помага на баща си в събирането на автентични образци от родния фолклор – песни, приказки, предания.
През зимата на 1884 г. Пенчо Славейков заспива на пързалката върху заледената Марица, изморен и изпотен от буйната игра. След силната простуда заболява от тиф. Три месеца се бори със смъртта и по чудо оцелява, но здравето му е невъзвратимо увредено. Частично парализиран, той е обречен цял живот да ходи с бастун, говори и пише с неимоверни усилия. Нещастието преобразява изцяло характера му – буйното, весело и енергично момче, „главатар на тайфа ученици”, се превръща в меланхоличен и самовглъбен юноша. Литературата се превръща в негова единствена утеха и духовна опора. Особено силно въздействие върху него оказва книгата на големия руски писател Иван С. Тургенев „Живи мощи”. Тя открива на физически непълноценния младеж „поезията на уединението”, „живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои гледаха като на мъртвец”. Идеята за непобедимостта и величието на човешкия дух, който преодолява страданието и излиза от него по-силен и извисен, мобилизира болния Славейков за борба – с живота и със себе си. По-късно под влиянието на творчеството на Фридрих Ницше, Хенрих Ибсен и Хайнрих Хайне този възглед се оформя окончателно като негова житейска и творчества философия. Силната творческа личност, горда в своята самотна борба се превръща в идеал на основателя на индивидуализма в българската литература.
През 1884 г. семейството се установява окончателно в София. През следващите години Пенчо Славейков продължава да учи и чете усилено, превежда руски поети за сп. „Библиотека Свети Климент”, публикува и свои оригинални творби. От 1890 г. той сътрудничи на Вазовото списание „Деница”.
Първата му стихосбирка с интимна лирика „Момини сълзи” излиза през 1888 г. Иван Вазов, най-големият литературен авторитет от това време, се изказва изключително ласкаво за „несумнения талант” на Славейков и пише, че в поезията му „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Но естетическият критерий на 22-годишния дебютант е твърде висок, а стремежът му към художествено съвършенство – безкомпромисен. Още на следващата година, недоволен от стихосбирката, той се опитва да изземе от книжарниците останалите екземпляри и да ги изгори.
През 1892 г. на българския литературен небосклон се появява ново списание – „Мисъл”. В продължение на 15 години редактираното от д-р Кръстьо Кръстев издание ще бъде една от най-авторитетните трибуни в българския литературен и културен живот, а Славейков – един от най-известните и ерудирани сътрудници на списанието. През октомври същата година 26-годишният поет заминава в Лайпциг и Берлин. Вдъхновен от най-високите образци на античното и най-новото европейско изкуство, Славейков се отдава на активна творческа дейност – започва работа над поемата „Кървава песен”, сътрудничи редовно на сп. „Мисъл” и „Българска сбирка”, създава поемите си „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, много от лиричните миниатюри от „Сън за щастие”. Като признание за неговия голям поетичен талант и забележителна личност през 1892 г. той е избран за председател на българската секция на Славянското академично дружество, а на следващата година вече е председател на Общото славянско академическо дружество.
Особено голям е неговият интерес към философските и естетическите възгледи на Йохан Волфганг Гьоте и Фридрих Шилер, Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Опознава творчеството на Ибсен, трудовете на Киркегор и Шопенхауер.
През 1895 г. смъртта на баща му поставя Пенчо Славейков пред особено тежко изпитание. По-късно поетът посвещава на своя родител и духовен учител стихотворението „Баща ми в мен” (публикувано в „На острова на блажените”, 1910) – ярко художествено свидетелство за синовна, човешка и творческа признателност.
През 1896 г. Славейков издава в Лайпциг книжка първа на „Епически песни” и започва подготовката на книжка втора, озаглавена „Блянове”, която излиза в София две години по-късно.
Славейков се завръща в България през 1898 г. Работи като учител в Първа софийска мъжка гимназия, като поддиректор (1901–1908) и директор (1909–1911) на Народната библиотека. В периода 1908–1909 г. е директор на Народния театър.
В една майска вечер на 1903 г. се запознава с Мара Белчева, която остава негова вярна спътница до края на живота му.
През 1907 г. излиза лирическата му стихосбирка „Сън за щастие”, както и поетическият сборник „Епически песни” – преработени и избрани стихове от „Епически песни” (1896) и „Блянове” (1898). Следват ги „На острова на блажените” (1910), преводната антология „Немски поети” (1911), първата и втората част на „Кървава песен”.
Пенчо П. Славейков умира на 28 май 1912 г. в курорта Брунате край езерото Комо в Италия. Костите му са пренесени в родината девет години по-късно.
За своето богато поетическо наследство Пенчо Славейков е предложен за Нобелова награда. Ранната му смърт (той умира на 46 години) го лишава от това голямо признание.

  >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания