Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Чичовци
I. Общество
II. Варлаам Копринарката
III. Иван Селямсъзът
IV. Хаджи Смион
V. Посещение
VI. Какво казваше една нощна качулка?
VII. Двете батареи
VIII. Иванчо Йотата
IX. Миролюбие на един мироносец
X. Убедителност на един сладкодумец
XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата
XII. Волтерианци и елинисти
XIII. Разходка
XIV. Въздухът трепери
XV. Господин Фратю
XVI. Варлаам пръска прокламации
XVII. Не само инженерите правят лоши мостове
XVIII. Палатът на Мунча
XIX. Подидаскал Мироновски
XX. Дядо поп Ставри
XXI. Мичо Бейзадето
XXII. Господарят на мексиканеца
XXIII. Кьошкът
XXIV. Сцена, в която последната роля играе мексиканецът
Епилог
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Повести
Чичовци
Автор:
Вазов, Иван

XVIII. Палатът на Мунча

Хаджи Смион се сгуши навътре, а Иванчо остана до входа на дупката, за да се суши на косвените лучи на слънцето, което вече завиваше. Хаджи Смион от дъното на дупката наставляваше Иванча накъде да гледа и го питаше час по час не види ли някого, я онбашият, я...
Иванчо все отговаряше, че няма никой. Той беше мрачен.
– Иванчо, кажи ми правото: ти ли сочини прокламацията?
– Не се бой бе, брате!
– Да не пострадайме нещо?
– Нищо.
– Ами защо бегахме тука? – питаше Хаджи Смион.
Иванчо хвърли на приятеля си меланхоличен поглед.
– Ние сме народни мученици – каза той ниско.
Хаджи Смион хвърли учуден поглед на Иванча.
– Ами тука ли ще спим?
– Аз викам тука да спим – отговори Иванчо.
– Ами зверове да няма?
– Няма зверове – отговори Иванчо.
После помълчаха малко време.
– Да, да, няма зверове, може да идат мечки, ама само ноще... Аз да бях сочинител като тебе – бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката, – щях да си опиша историята... Ние сме сега като Геновева1 и детето є в пещерата, знайш?...
Иванчо не отговори. Той се ослушваше внимателно.
– Какво се ослушваш?
Иванчо му направи знак с ръка, за да слуша.
И двамината затаиха диханието си.
Чуваше се шум от пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше, очевидно, към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо. Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане, като на затворено говедо или на звяр в гората, и пак събаряне на сухата пръст, и пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата.
– Идат! – пошушна Хаджи Смион.
Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.
– Звяр! – извика Хаджи Смион и се затули зад гърба на Иванча.
Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.
Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци.
Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванча, щипеше го по лакътя, мушкаше го в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки... Балканските долове ехтяха.
Хаджи Смион беше унищожен.
Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото є и зверовито лице, дето светеха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млащеше и пущаше лиги, като на преживните животни: коса нестригана, сплъстена, разрошавена, на дълги засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата.
Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.
– Лудият! – извика той.
– Мунчо! – извика Хаджи Смион.
Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си.
Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден после пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад.
– Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? – каза усмихнато-кисело Хаджи Смион, защото му се беше случило, без да ще, едно произшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата.
Малък ли бъбрица беше този Йота!
– Ела, ела, Мунчо – прибави Хаджи Смион, като климаше приветливо на лудия, – какво прави дядо игумен?
– Жа ма бий! – изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.
Иванчо изгледа настръхнал Мунча.
– Невинен человек е бе, боиш ли се?
– Ами ако ни обади? – попита той.
– Добре кайш, може да е шпионин – продума замислено Хаджи Смион.
Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунча спечели му изново доверието на двамата бежанци.
– Няма да ни издаде, невинен человек е – издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.
“Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи?” – каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело.
И Иванчо Йотата се успокои. Той даже хвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега, и сам се чудеше.
Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест.
Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена, да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.
– Жа ма бий! – изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.
– Няма да те бий, Мунчо – каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.
– Напиши ти, аз съм цял кален, пхюй, магарешки живот! – каза Иванчо с жалко изражение на лице.
– Не, не, ти напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко руси съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски – каза Хаджи Смион.
Иванчо клюмна утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас, и поиска с поглед одобрението на приятеля си.
– Сущото – каза Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още, спукана е работата, и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион беше: Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава: Х. Смiон К.).
Ето съдържанието и формата на писмото:
“Пречестнiй отче Амвросiе, благословi!
По прiчiна на агарянскаго гоненiя i прочiя окрiхом ся во дупката на белiй яр находяща ся (iже известно на святiня вi) i молiм вi всяческi i сердцеоткровено да постарайте ся за iзбавленiя нашего i да нi препосiлаеш по Богопрiятном человеком Мунчом (iже приходящii здес) да нi донесе довечером по мраком едiн чiфт обущей, сiреч iменiй, i хлебом i два феса (аще не iмеете препосiлайте две шепки сiр. от кожа) i да iзвестувате в домi нашя как че сме жiво i здраво i да се не страхуват, защото невiнност наша, ест i прочiя.
I да знайте яко опасностi велiкiй претерпехом от кораблекрушенiем i змея проклятаго i прочiя напастi, но с вашiм молiтвам победа дарова ся нам.
Благословете:

Вашi покорнiя чада
Iоан Iотов,
Х. Смiон К.
(тайно ест).”

Тогава се обърнаха към Мунча, за да го натоварят с важното послание.
– Жа ма бий! – измуча пак той, като се пулеше и въртеше глава на писмото.
Най-после придумаха Мунча да занесе писмото, като го увериха, че вътре пише дядо игумен да не бие Мунча.
Идиотът излезе навън из палата си.
Двамата приятели останаха сами в ожидание.

1 Сюжетен момент от популярната възрожденска пиеса “Многострадалната Геновева” от сръбския писател Владимир Йованович (със заимстване от повестта “Геновева” на немския писател Крстоф фон Шмид), преведена от Павел Тодоров през 1856 г.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания