Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Чичовци
I. Общество
II. Варлаам Копринарката
III. Иван Селямсъзът
IV. Хаджи Смион
V. Посещение
VI. Какво казваше една нощна качулка?
VII. Двете батареи
VIII. Иванчо Йотата
IX. Миролюбие на един мироносец
X. Убедителност на един сладкодумец
XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата
XII. Волтерианци и елинисти
XIII. Разходка
XIV. Въздухът трепери
XV. Господин Фратю
XVI. Варлаам пръска прокламации
XVII. Не само инженерите правят лоши мостове
XVIII. Палатът на Мунча
XIX. Подидаскал Мироновски
XX. Дядо поп Ставри
XXI. Мичо Бейзадето
XXII. Господарят на мексиканеца
XXIII. Кьошкът
XXIV. Сцена, в която последната роля играе мексиканецът
Епилог
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Повести
Чичовци
Автор:
Вазов, Иван

IX. Миролюбие на един мироносец

– Ей, сега кажи ми как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия? – каза Иванчо, като подир много сигнали и псувни генерал Селямсъз направи да млъкне батареята му.
За голямо чудо същото се случи и с противната батарея.
– Какво приключение? – изпъхтя отчаяно Селямсъзът. – Никакво приключение и отключение! Аз откак съм човек на света, а викам се на седемдесет-осемдесет години... Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом... Иванчо, как го приимаш това? Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре? Аз, човек с жена и с фамилия и с четирнайсет деца, плащам деветстотин и деветдесе и един грош данък, долни пари, на царщината, на старо време да ме обезчести и защо? Я го питай защо, я?... Не, аз това го не возприимам, проклет да е Селямсъзът, ако возприима това!...
Иванчо изслуша търпеливо, па го пресече:
– И прочия... сега, бай Иване, да дойдем на историята.
– Историята, историята! Историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта.
И Селямсъзът плюна.
– Тогава ти? Потопи котката и прочия!
– Каква котка и кой потопи?... Та искам да ти кажа, че аз, откак съм на света, а викам се човек на осемдесет и пет години, такова грешно и срамотно нещо не съм видял да направи христиенин на христиенин, та той, това куче, Тарильомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва!
– А защо Варлаам ти е направил това презрение?
– Кой? Тарильомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул?... Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази Боже от зло... Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж, децата ми, що се викат, деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй... оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче... Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по муфтии, запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде си сватове: Хаджи Петко водеше лелината дъщеря, Рипсимия, на Хаджи Папурка; той беше, Хаджи Папурко, най-старият син на дяда Бенча, от Сюлюменовий род, и имаше къща, кажи, цял конак... Та когато се сбиха по Заговезни, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, тебе лъжа, мен истина, извадиха калъчи...
– И прочия... сега чуй – прекъсна го Иванчо, – да си поприкажем сърцеоткровено... Ти си баща и прочия... Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия... отишла, та направила всеобщо злоупотребление, разбирам, животно е.
Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито:
– Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите... та какво? – и Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително.
Иванчо само клюмна с глава.
Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи:
– Какво бива от една котка и от един Тарильом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?
– Не, не, преговорете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия.
– С Тарильома ли? Та той не струва колкото едно добрутро!
– И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името да си запише, и епитроп! Срам за българския народ!
И Иванчо тупна с крак.
– Имам ли право?
– Имаш. Опростете се.
– Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш?
– Кой ще ми го окачи?
– Кой и да бил.
– Гръбнак от шаран?
– Нека бъде биволски.
Иванчо се ядоса.
– Казвай де? – попита натъртено Селямсъзът.
– Кой смей?
– Някой, да кажем, Тарильомът.
Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско:
– Той няма да е жив. Смерт!
Горд человек беше тоя Иванчо.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания