Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Чичовци
I. Общество
II. Варлаам Копринарката
III. Иван Селямсъзът
IV. Хаджи Смион
V. Посещение
VI. Какво казваше една нощна качулка?
VII. Двете батареи
VIII. Иванчо Йотата
IX. Миролюбие на един мироносец
X. Убедителност на един сладкодумец
XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата
XII. Волтерианци и елинисти
XIII. Разходка
XIV. Въздухът трепери
XV. Господин Фратю
XVI. Варлаам пръска прокламации
XVII. Не само инженерите правят лоши мостове
XVIII. Палатът на Мунча
XIX. Подидаскал Мироновски
XX. Дядо поп Ставри
XXI. Мичо Бейзадето
XXII. Господарят на мексиканеца
XXIII. Кьошкът
XXIV. Сцена, в която последната роля играе мексиканецът
Епилог
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Повести
Чичовци
Автор:
Вазов, Иван

XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата

Хаджи Смион полека и машинално влезе в кафенето. Там седяха доста посетители, от които неколцина познати нам вече. Йотата им разказваше с голямо въодушевление приключението тая заран, което беше развълнувало целия град. Хаджи Смион седна тихо и заслуша.
– Не ще, та не ще!... – продължаваше Иванчо. – Тогава не се стърпях, ами му рекох: “Най-после ти си баща на четиринайсет деца и прочия... какъв пример ще им оставиш? Помисли: ти си баща!”
– На Селямсъза ли? – обади се Хаджи Смион, който не можеше да се одържи и да не се похвали за доброто дело, що извърши тая заран. – И аз сущото рекох на Варлаама, гаче сме се наговорили.
Иванчо го погледна намусено, па подзе:
– Но, гледам, той пак шава... “Аз, каже, това и това!” “Не – рекох му аз благородно, – господине, ти си настоятел училищний, тая чест за колко я считаш?”
Хаджи Смион се обади пак, като се готвеше да си изуе лявата калевра:
– И аз му казах сущото, на Варлаама: рекох му: “А бе избраха те училищен епитроп, и аз дадох глас за тебе... сега ни посрамяваш... вярвай Бога, посрамяваш ни.”
Иванчо махна с ръка на Хаджи Смиона, изгледа го кисело и продължи:
– Тогава Селямсъзът се поубеди малко... Видях, че моите думи го жегнаха. Той ми каза: “Право имаш, Иванчо”...
– И Варлаам най-напред не лягаше, но най-подир ми каза: “Имаш право”... Все сущото! – И Хаджи Смион изгледа важно събранието.
Иванчо погледна свирепо Хаджи Смиона и като съзря, че си е изул калеврата, за да говори, превари го:
– Кажи, че го убедих целокупно, но изведнъж като каза: “Гръбнакът! Не возприимам, та не возприимам: аз, каже, този анадолски капасъзин да ми стори това безчестие на портата...”
– Сущо! И Варлаам. Аз, каже, този смертоубиец и Юда Искариотски, дето ми обезчести фамилията.
– Мълчи бе, дивак! Епитропи! Срам за българския народ! – изкрещя Иванчо разлютен.
Няколко души се изсмяха.
Хаджи Смион погледна обидно на Иванчо и му каза строго:
– Господине, бъди американец, благородно.
Подир една минута обаче гневът му мина и той прие драговолно предложението на Иванча да играят на кончина...
– Но честно и почтено – прибави Иванчо.
– Американски – издума Хаджи Смион, като се намещаваше.
Няколко пъти се хвърлиха книгите, а играчите мълчаха.
Най-напред Хаджи Смион наруши мълчанието.
– Знайш ли – попита той, – как го викаха не ланския, а по-ланския кадия?
– Пет и три осем и едно девет... кого?
– По-ланския... четире и четире осем... хвърляй!
– Хаджи Юнузаа ли?... Хвърляй де, какво се майш?
– Малката! Имаш ли да я вземеш? – викна Хаджи Смион.
– Дявол да го вземе, преяде ме ти! Изгори ми душичката и прочия... НЎ! Обирай!
– Пет, две... три... десет!
– Голямата! Ох! – изпищя Иванчо уплашен... – Не, чакай, чакай! Девет прави... какво десет? Долу, долу, долу голямата!
– Хай, кучетата да го ядат!... А пък аз го сметнах десет очи, сбърках... НЎ ти я! – И той ядосано шибна голямата на земята.
– Занапред, моля, честно и почтено... – казваше Иванчо на следващото хвърляне, като обра голяма и малка.
Хаджи Смион сече намусен. Пак заиграха.
– Сега, хем бъди свидетел, Хаджи Смионе, аз благородно, по един начин... разбираш? Ще онождам играта... Чакай, тия дяволски книги не идат... де сега да имах една деветорка!... Чакай, чакай да видя какво взимаш? Две и три пет и четире – девет – и прочия, добре, взимай.
– Та ти нямаш поверение на човека – каза Хаджи Смион, като притегли под коляното си три книги от Иванчовите... – Тия дяволски спатии не идат... хей, хей! С какво взе фантито?
– Пак с фанти – отговори добросъвестно Иванчо.
– Аз пък рекох да не е с цар... видя ми се корона – каза Хаджи Смион, като взе дама с единица и ги смеси набързо с другите си книги.
– С кво, с кво взимаш, любезний мой приятелю! – викна Иванчо и пресегна към коляното му.
– НЎ, виж, виж, мома с мома – и Хаджи Смион размеси бързо книгите си.
Но Иванчо, без да гледа на уверенията на Хаджи Смиона, поиска да провери книгите му и да види колко са дамите му.
– Право, право – казаха неколцина любители.
Хаджи Смион тозчас разбърка книгите си с Иванчовите и каза ядосано:
– Аз такава игра не приимам!
– Как, как, господине! Ще си пиша пет, плащай кафетата и прочия; защо разбърка книгите? Или взимаш хората за говеда?
– Кой ти казва говедо бе? Но аз не приимам докачение, играй американски.
– Не открадна ли?
– Кой?
– Не улових ли те два пъти?
– Лъжеш! – извика Хаджи Смион.
– Ти лъжеш като брадат циганин – и Иванчо захвърли книгите в очите му, с което движение бутна кафеджията, що носеше кафетата, и те се разляха по рамото на Хаджи Смион.
Не се знае какво би направил Хаджи Смион, ако да беше обут в този същи миг. Иванчо отбягна на другия край и зашепна на Миронча:
– Мирончо, сега кажи ми, кое е по-велико докачение? Аз мисля, че гръбнакът.
Мирончо нищо не отговори.
– Според тебе кое е по-неотерпимо докачение? – попита настойчиво Иванчо.
Мирончо го изгледа безстрастно.
– Гръбнакът ли? – попита почервенял от досада Иванчо.
Мирончо мълчеше.
– Или котката тоест – прибави той упорито. После, като промени гласа си, попита поверително: – Чете ли сатирето?
Мирончо го изгледа втрещено.
– Страшно са усмехотворствували Варлаама и прочия... Чете ли го?
Но Мирончо, който не можеше да гледа носа на Йотата, извърна се и се ослуша в друг един разговор.
Иванчо цял почервеня от гняв, обърна се към стената и избъбра:
– Тоя горделивий Дарий1 ще му разтвора магарешките уши, но чакай!
Той не смея да го нападне явно, защото помнеше случката с мангала, но реши да го смути в някой заплетен въпрос, например по правописанието, за което и ставаше прение сега в един кът на кафенето.

1 Изразът е разпространен под влияние на прочутата средновековна повест “Александрията”, където в главата “Поход в Азия” се намира крайно предизвикателното писмо на персийския цар Дарий I до Александър Македонски.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания