Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Дивото зове
Към първобитното
Законът на тоягата и на зъбите
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Дивото зове
Автор:
Джек Лондон (Jack London)

Към първобитното

Нагонът, скитнически стар,
оковите на навика разбива
и в спящия отколе звяр
за нов живот кръвта пробужда дива.

Бък не четеше вестници, иначе щеше да знае каква беда застрашава не само него, но и всяко друго куче със здрави мишци и топла, дълга козина по цялото крайбрежие на залива Пюджет до Сан Диего. Понеже хора, които чоплеха слепешком земята в полярната тъма, бяха намерили жълт метал и понеже параходни и транспортни дружества раздуваха новината за находката, хиляди мъже се устремяваха на Север. Тези мъже имаха нужда от кучета, и то едри кучета със здрави мишци за тежък труд и рунтава козина, която да ги пази от студа.
Бък живееше в голяма къща в огряната от слънце долина Санта Клара. Имението на съдията Милър – така я наричаха. Тя стоеше настрани от пътя, полускрита от дърветата, между които тук-там можеше да се види широката сенчеста веранда, която я обикаляше от всички страни. Към къщата водеха настлани с чакъл пътища, които извиваха през широко проснали се морави и под сплелите се клони на високи тополи. Зад къщата бе доста по-просторно, отколкото отпред. Там имаше оградни обори, в които работеха десетина коняри и техни помощници, редици, обрасли с лози, хижи за слугите, безкраен низ строго подредени стопански сгради, дълги лозници, зелени пасбища, овощни и ягодови градини. Имаше и помпена инсталация за артезианския кладенец, и голям циментиран басейн, където синовете на съдията Милър се къпеха сутрин и се разхлаждаха през горещите следобеди.
И над цялото това грамадно владение царуваше Бък. Тук се беше родил и тук бе живял четирите години на своя живот. Вярно е, че имаше и други кучета. Не можеше да няма и други кучета в такова обширно имение, но те не влизаха в сметката. Те се появяваха и изчезваха, обитаваха шумния кучкарник или водеха усамотен живот в дълбините на къщата, като Тутс, японския мопс*, или Изабел, мексиканското куче без козина – странни създания, които рядко подаваха нос вън от вратата или слизаха от ръцете на хората. От друга страна, имаше поне двадесетина фокстериера, които със страхотни закани джавкаха срещу Тутс и Изабел, когато те ги гледаха през прозорците под закрилата на цял легион слугини, въоръжени с метли и парцали.
Но Бък не беше нито домашно кученце, нито живееше в кучкарника. Целият имот беше негов. Той се гмуркаше в плувния басейн или ходеше на лов със синовете на съдията. Придружаваше Моли и Алис, дъщерите на съдията, при дългите им разходки по здрач или рано сутрин. В зимни вечери лежеше в краката на съдията пред буйно напалената камина в библиотеката. Носеше на гърба си внучетата на съдията или се търкаляше с тях по тревата и ги пазеше на всяка стъпка при безстрашните им приключения чак до чешмата край оборите и още по-нататък, където бяха пасбището и ягодовата градина. Сред фокстериерите той шестваше с недостъпен вид, а на Тутс и Изабел въобще не обръщаше никакво внимание, защото беше цар – цар на всички пълзящи, пъплещи и хвърчащи твари в имението на съдията Милър, включително и на човешките същества.
Баща му Елмо, огромен санбернар, е бил неразделен другар на съдията, а Бък, както по всичко личеше, вървеше по стъпките на баща си. Той не беше толкова голям и тежеше само сто и четиридесет фунта, защото майка му Шеп бе от шотландска овчарска порода. Въпреки това благодарение на сто и четиридесетте фунта, към които се прибавяше чувството на собствено достойнство, породено от охолния живот и всеобщото уважение, той можеше да си позволи едно наистина царствено държане. През четирите години, още от времето, когато бе малко кутре, Бък бе водил живота на сит аристократ. Беше много горделив, доста себелюбив, каквито понякога стават собствениците на провинциални имения поради усамотеното си положение. Но се запази благодарение на това, че не се превърна в обикновено глезено домашно куче. Ловът и други подобни развлечения на открито бяха го предпазили от затлъстяване и мускулите му бяха заякнали, както става с всички, които обичат студени бани, тъй като обичта към водата поддържаше бодростта и здравето му.
Ето такова куче беше Бък през есента на 1897 година, когато намереното в Клондайк злато повлече хората от целия свят към мразовития Север. Но Бък не четеше вестници и не знаеше, че познанството му с Мануел, един от помощниците на градинаря, съвсем не е желателно. Мануел страдаше от голям порок. Обичаше да играе на китайска лотария. А в комарджийската си страст страдаше от голяма слабост – вяра в системата. Това пък го водеше към сигурна гибел. Защото, за да прилагаш система в играта, трябват пари, докато надницата на един помощник-градинар не превишава необходимото за издържане на жена и многобройно потомство.
В паметната вечер на предателството, извършено от Мануел, съдията имаше събрание в Дружеството на лозарите, а момчетата бяха заети с основаването на спортен клуб. Никой не ги видя, когато двамата се запътиха през овощната градина, както си мислеше Бък, на обикновена разходка. И никой, с изключение на един-единствен човек, не ги видя, когато дойдоха на малката спирка, позната под името Колидж парк, където влаковете спираха само по желание на пътниците. Този човек поприказва с Мануел, след това зазвънтяха пари, които единият брои на другия.
– Можеше да опаковаш стоката, преди да я предадеш – навъсено рече непознатият. Тогава Мануел върза около врата на Бък, под нашийника, късо дебело въже, свито на две.
– Усучи го и няма да може да диша – каза Мануел и непознатият изсумтя нещо в знак на съгласие.
Бък прие въжето със спокойно достойнство. Разбира се, това беше нещо необичайно, но той бе научен да има вяра в хората, които познава, и да признава, че го превъзхождат по ум. Обаче когато краищата на въжето преминаха в ръцете на непознатия, Бък заплашително изръмжа. Просто даде израз на недоволството си, убеден в своята гордост, че този израз бе равен на заповед. За негова изненада обаче въжето се стегна около врата му и му пресече дъха. В пристъп на гняв Бък се нахвърли върху човека, който го пресрещна във въздуха, сграбчи го силно за гърлото и със сръчно движение го събори по гръб. След това въжето продължи безмилостно да се стяга, докато Бък бясно се бореше с изплезен език и безсилно задъхващи се гърди. Никога през целия му живот не бяха постъпвали с него толкова подло и никога през целия си живот не се бе ядосвал така. Ала силите му изневериха, очите се изцъклиха и той вече не съзнаваше нищо, когато на влака бе даден знак да спре и двамата мъже го хвърлиха във фургона.
Когато дойде на себе си, Бък смътно усети, че го боли езикът и че самият той се люшка в някакво превозно средство. Дрезгавата локомотивна свирка, която изпищя на някакъв кръстопът, му подсказа къде се намира. Беше пътувал твърде често със съдията и му бе добре познато усещането, свързано с возенето във фургон. Той отвори очи и в тях пламна необузданият гняв на отвлечен цар. Човекът бързо посегна към гърлото му, но Бък го изпревари. Челюстите му се впиха в ръката и не я пуснаха, докато, полуудушен, не загуби още веднъж съзнание.
– Да, прихващат го – каза човекът и скри разранената си ръка от багажния чиновник, привлечен от шума на борбата. – Господарят ме изпрати да го заведа във Фриско. Там имало някакъв прочут кучешки лекар, който смятал, че ще го излекува.
За пропътуваната нощ човекът разказа с цялото си красноречие в малка барака зад една кръчма край пристанището на Сан Франциско.
– От цялата работа печеля само една петдесетачка – оплакваше се той – и не бих го направил втори път и за хиляда долара в брой.
Ръката му беше вързана с кървава носна кърпа, а десният крачол на панталоните разкъсан от коляното до глезена.
– А колко ти взе оня нехранимайко? – поиска да знае кръчмарят.
– Стотак – гласеше отговорът. – Не искаше да вземе нито един цент по-малко, господ да ми е свидетел.
– Това прави сто и петдесет – пресметна кръчмарят – и човек да не съм, ако кучето не си струва парите.
Крадецът свали кървавата превръзка и погледна разкъсаната си ръка:
– Ако не ме хване бяс...
– То ще е, защото от рождение ти е било съдено да бъдеш обесен – засмя се кръчмарят. – Я помогни малко, преди да се пръждосаш – додаде той.
Зашеметен, страдащ от нетърпима болка в гърлото и езика, полумъртъв от задушаване, Бък се опита да се съпротивлява на мъчителите си. Но те го събаряха и душеха всеки път, докато не сполучиха да разрежат с пила тежкия меден нашийник на врата му. След това махнаха въжето и го хвърлиха в подобен на клетка сандък.
Там Бък остана да лежи до края на тази тежка нощ, затаил гнева си и наранената си гордост. Той не можеше да разбере какво означава всичко това. Какво искат те от него, тези чужди хора? Защо го държат затворен в този тесен сандък? Не знаеше защо, но беше потиснат от смътно предчувствие за надвиснала над него беда. На няколко пъти през нощта, когато вратата на бараката се отваряше с трясък, той скачаше на крака с надеждата да види съдията или поне момчетата. Но всеки път виждаше в мъждивата светлина на лоена свещ да надзърта към него дебелото лице на кръчмаря. И всеки път радостният лай, който се надигаше в гърлото на Бък, се превръщаше в свирепо ръмжене.
Но кръчмарят не го закачаше, а сутринта дойдоха четирима мъже и вдигнаха сандъка. “Нови мъчители” – реши Бък, защото това бяха зловещи създания, окъсани и чорлави, и се разлая срещу тях през решетката. Те само му се смееха и го мушкаха с пръчки, в които той светкавично се впиваше със зъби, докато не разбра, че носачите искаха именно това. Тогава Бък мрачно легна и ги остави да натоварят сандъка на каруца. След това той и сандъкът, в който беше затворен, започнаха да минават през много ръце. Той бе приет от чиновниците на транспортното дружество. След това изпратен някъде с друга каруца, един фургон го закара заедно с цял куп сандъци и колети на някакъв ферибот, от ферибота го занесоха на голяма сточна гара и най-после го настаниха в товарен вагон.
Два дни и две нощи този товарен вагон пътува в опашката на влака след пронизително свирещи локомотиви; и два дни и две нощи Бък нито яде, нито пи. В своя гняв той посрещна с ръмжене първите опити на кондукторите да се сприятелят с него и за да си отмъстят, те започнаха да го дразнят. Когато той се хвърляше срещу решетката, треперещ и с пяна на уста, те му се смееха и му се подиграваха. Ръмжаха и лаеха като долнопробни псета, мяукаха, пляскаха с ръце и кукуригаха. Всичко това беше много глупаво и той го знаеше, но то още повече оскърбяваше неговото достойнство и гневът му растеше и растеше. Гладът не го мъчеше много, обаче липсата на вода му причиняваше жестоко страдание и разпалваше яростта му до състояние на треска. Всъщност поради неговата чувствителност и тънка впечатлителност грубото държане наистина го беше докарало до треска, подсилена от възпалението на пресъхналите му и подпухнали гърло и език.
Радваше го едно нещо: на врата му нямаше въже. То им бе давало непочтено преимущество, но сега, след като са го махнали, той ще им даде да разберат. Няма вече никога да могат да му сложат въже на врата. За него това беше решено. Две денонощия нито яде, нито пи и през тези две денонощия, прекарани в мъчения, насъбра толкова ярост, че първият, който го закачеше, щеше да се види в чудо. Очите му кръвясаха и той се превърна в бесен звяр. Промяната в него беше толкова голяма, че и самият съдия нямаше да може да го познае, а кондукторите си отдъхнаха с облекчение, когато го стовариха в Сиатъл.
Четирима мъже предпазливо пренесоха сандъка от каруцата в едно дворче, заградено с високи зидове. Снажен мъж с червена фланела, много широка около врата, излезе при тях и се разписа в книгата на коларя. “Това е той – досети се Бък, – новият мъчител” – и яростно се хвърли срещу решетката. Човекът мрачно се усмихна и донесе отвътре брадвичка и тояга.
– Да не го пуснеш сега? – попита коларят.
– Разбира се – отговори мъжът и заби брадвичката в сандъка, за да го разкърти.
– В същия миг четиримата души, които го бяха донесли, се пръснаха настрани, настаниха се безопасно на върха на зида и се приготвиха да гледат представлението.
Бък връхлиташе върху цепещото се дърво, забиваше в него зъбите си, напираше и се бореше с него. Където и да удареше брадвичката отвън, той се хвърляше отвътре, зъбеше се и ръмжеше и колкото настървено беше нетърпението му да се измъкне, толкова спокойно бе намерението на човека с червената фланела да го пусне.
– Хайде, червеноок дяволе – каза човекът, когато направи достатъчно голям отвор за тялото на Бък. В същото време захвърли брадвичката и премести тоягата в дясната си ръка.
А Бък наистина приличаше на червеноок дявол, когато се приготви за скок, с щръкнала козина, с пяна на уста и безумен блясък в кръвясалите очи. Той се стрелна право срещу човека със своите сто и четиридесет фунта ярост, заредена с напрежението, сдържано два дни и две нощи. Той вече летеше във въздуха и челюстите му тъкмо щяха да се впият в човека, когато върху него се стовари такъв удар, че тялото му спря, а зъбите изтракаха с мъчителна болка. Бък се превъртя, падна на земята по гръб и се търкулна на едната си страна. Никога в живота не бяха го удряли с тояга и той не го разбираше. С ръмжене, което бе отчасти лай, но повече приличаше на стон, Бък скочи на крака и се хвърли пак. И пак върху му се стовари удар, който го повали смазан на земята. Този път той разбра, че всичко беше в тоягата, но в своя бяс забрави всякаква предпазливост. Десетина пъти нападаше и всеки път тоягата пресичаше атаката и го просваше на земята.
След един особено свиреп удар Бък едва се вдигна, твърде много зашеметен, за да напада. Той безсилно залиташе, кръв струеше от носа, устата и ушите му, прекрасната му козина бе опръскана и нашарена с кървави линии. Тогава човекът приближи и умишлено му нанесе страхотен удар по муцуната. Цялата претърпяна досега болка не представляваше нищо в сравнение с острата болезненост от този удар. С рев, който по своята свирепост беше кажи-речи рев на лъв, Бък отново се хвърли срещу човека. Но мъжът премести тоягата от дясната ръка в лявата, хладнокръвно го хвана за долната челюст и същевременно я изви надолу и назад. Бък описа пълен кръг във въздуха, после още половин и се сгромоляса на земята върху главата и гърдите си.
Той се нахвърли за последен път. Човекът го пресрещна с коварен удар, който нарочно бе му кроил толкова дълго, и Бък, разбит, се строполи и окончателно загуби съзнание.
– Бива си го да укротява кучета, това е то – възторжено се провикна от оградата един от носачите.
– Бих предпочел да укротявам диви коне всеки ден и два пъти в неделя – отговори коларят, качи се на капрата и подкара конете.
Съзнанието на Бък се върна, но не и силите му. Той лежеше, където беше паднал, и оттам наблюдаваше човека с червената фланела.
– Обажда се на името Бък – каза сам на себе си мъжът, цитирайки писмото, с което кръчмарят му беше съобщил за изпращането на сандъка и съдържанието му. – Добре, Бък, момчето ми – продължи той с весел тон, – поспречкахме се ние с теб, а сега е най-добре да забравим. Сега ти знаеш своето място, а аз моето. Ако се държиш като добро куче, всичко ще се нареди и ще върви по мед и масло. Ако се държиш като лошо куче, душичката ще ти извадя. Разбра ли?
С тези думи той безстрашно потупа главата, която беше толкова безмилостно блъскал, и при все че козината на Бък неволно щръкна при допира на мъжката ръка, той го понесе без протест. Когато човекът му донесе вода, той жадно се напи, а след това запреглъща щедрото угощение от сурово месо, като го вземаше къс по къс от ръката на човека.
Бък бе победен (той го схващаше), но не бе сломен. Той разбра веднъж завинаги, че не може да победи човек, въоръжен с тояга. Беше си научил урока и през целия си живот никога не го забрави. Тази тояга бе за него откровение. Тя представляваше въвеждането му в царството на първобитния закон и Бък почти се примири с него. Действителността в живота прие по-жесток вид и при все че той я посрещна, без да се уплаши, при тази среща у него се пробуди цялото скрито лукавство на природата му. Минаваха дни, пристигаха други кучета – в сандъци и водени на въже. Някои идваха кротки, други разярени и беснеещи, както беше дошъл той, и Бък виждаше как човекът с червената фланела подчиняваше всички кучета до едно на своята власт. И всеки път, след всяка безпощадна разправа, Бък научаваше все по-добре урока: човекът с тояга е законодател, господар, на когото трябва да се покоряваш, макар и да не е необходимо да търсиш неговата обич. Никой не би могъл да упрекне Бък в последното. При все че виждаше бити кучета да се умилкват на човека, да му махат опашка и да му лижат ръката, видя и едно куче, което не искаше нито да се примири, нито да се покори, и в края на краищата бе убито в борбата за надмощие.
От време на време идваха някакви хора, непознати, които приказваха сърдито, угоднически и по какъв ли не начин с човека с червената фланела. А когато се случеше да му наброят пари, непознатите отвеждаха едно или няколко кучета. Бък се чудеше къде ли отиват, защото те никога не се връщаха, но той много се страхуваше от бъдещето и се радваше всеки път, когато изборът не падаше върху него.
И все пак най-сетне дойде и неговият ред – съдбата му се яви във вид на дребен сух човечец, който сипеше завалени английски думи и много странни и груби възклицания, които Бък не можеше да разбере.
– Sacredam**! – извика той, щом погледът му се спря на Бък. – Този великолепен куче! Е? Колко?
– Триста и пак е без пари – веднага отговори човекът с червената фланела. – И като не забравяме, че плаща правителството, а не ти, няма защо и да се пазариш, нали, Перо?
Перо разбираше от кучета и щом видя Бък, разбра, че такива като него са едно на хиляда. “Едно на десет хиляди” – мислено се поправи той.
Бък видя единия да дава пари на другия и не се изненада, когато Кърли, една добродушна нюфаундлендска кучка, и той бяха отведени от дребния сух човечец. Бък никога вече не видя човека с червената фланела, а когато Кърли и той гледаха от палубата на “Нарвал” губещия се в далечината Сиатъл, това беше последният му поглед към топлия Юг. Перо заведе Кърли и Бък долу и ги предаде на чернолик великан, който се казваше Франсоа. Перо беше канадски французин с мургава кожа, а Франсоа беше френско-канадски метис и два пъти по-мургав. Те бяха нов вид хора за Бък (а такива му бе предопределено да срещне още много) и при все че не ги обикна, започна дълбоко да ги уважава. Той скоро разбра, че Перо и Франсоа са справедливи хора, спокойни и безпристрастни при налагане на наказания и твърде добре познават кучешкия нрав, за да може някое куче да ги излъже.
В трюма на “Нарвал” Бък и Кърли се присъединиха към две други кучета. Едното беше голям снежнобял пес от Шпицберген, доведен оттам от капитан на китоловен кораб и придружавал след това геоложка експедиция в Безплодната земя. Той беше дружелюбен по коварен начин – усмихваше ти се в очите, а в същото време кроеше някоя подлост, както например, когато открадна от яденето на Бък още при първото хранене. Когато Бък се втурна да го накаже, камшикът на Франсоа изсвири във въздуха, стигна виновника пръв и на Бък не остана нищо друго, освен да си прибере кокала. Той реши, че Франсоа постъпи справедливо, и метисът започна да се издига в неговите очи.
Другото куче нито се стараеше, нито приемаше да се сприятели, но не се и опитваше да краде от новодошлите. Това беше мрачен навъсен пес, който недвусмислено показа на Кърли, че не иска нищо друго, освен да го оставят на мира, а още и това, че не го ли оставят на мира, ще си изпатят. Името му беше Дейв. Когато Бък и Кърли изпадаха във възбуда, подлудели от страх, когато корабът се клатеше, той вдигаше глава с отегчен вид, удостояваше ги с безразличен поглед, прозяваше се и отново заспиваше.
Ден и нощ корабът се разтърсваше от неуморното туптене на витлото, но макар че дните много си приличаха, Бък усещаше, че времето става все по-студено и по-студено. Най-после една сутрин витлото спря да работи и “Нарвал” бе обзет от оживление. Бък, както и другите кучета, го усети и разбра, че наближава някаква промяна. Франсоа ги върза с каишки и ги изведе на палубата. Още при първата стъпка на студената повърхност лапите на Бък потънаха в нещо бяло и кишаво, което много приличаше на кал. Той отскочи и изсумтя. Същото бяло нещо се сипеше от въздуха. Бък се отърси, но то пак го наваля. Той го подуши с любопитство, после си лизна от него с езика. То го опари като огън и в следващия миг изчезна. Това го озадачи. Бък го опита още веднъж със същия резултат. Гледащите го хора избухнаха в смях и той се засрами, без сам да знае защо, понеже за първи път виждаше сняг.

* Мопс – порода кучета с тъпа муцуна.
** От развален фр. Sacredam! – По дяволите!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания