Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Винету в плен

Нахранихме се и се разположихме спокойно, сякаш не очаквахме никаква опасност. Пушките ни лежаха по земята на известно разстояние от нас, но в посока към полуострова, така че да можем да ги вземем по-късно. Пътят към полуострова бе препречен от нашите коне – по нареждане на Сам.
Бяха изминали може би три часа откакто се беше стъмнило, когато Сам се появи безшумно като сянка.
– Разузнавачите идват – съобщи ни той тихо, – двама души са, един от тази страна и един от онази. Чух ги и дори ги видях.
Те се приближаваха към нас от двете страни на тревната ивица, като се прикриваха в сенките на храстите. Сам седна при нас и веднага забърбори на висок глас за първото нещо, което му хрумна. Започнахме да му отговаряме и така се завърза оживен разговор, който имаше за цел да приспи бдителността на разузнавачите. Макар и да знаехме, че са тук и ни наблюдават зорко, всеки от нас се пазеше да отправи към храстите макар и един-единствен подозрителен поглед.
Най-важното беше да разберем кога ще се отдалечат. Нямаше да можем нито да ги чуем, нито да ги видим, а не биваше да губим нито минута след оттеглянето им, защото с положителност можеше да се очаква, че скоро след това целият отряд щеше да приближи огъня пълзешком. В същото време кайовите трябваше да заемат полуострова. Затова беше може би най-добре да не чакаме разузнавачите да се отдалечат по собствена воля, а да ги принудим да сторят това.
Ето защо Сам се изправи и се престори, че тръгва да търси още дърва. Той навлезе в храстите от едната страна, а Дик Стоун направи абсолютно същото от другата. Сега можехме да бъдем сигурни, че съгледвачите са пропълзели обратно. Сам сложи двете си ръце на устата и изкряка три пъти като жаба. Това беше сигналът за идването на кайовите. Жабешкото крякане не можеше да събуди подозрения, тъй като бяхме до езеро. Сам отново се промъкна до наблюдателния си пост, за да може да ни съобщи за приближаването на неприятеля.
Не бяха изминали и две минути откакто бе даден сигналът, и сенките на кайовите се замяркаха една след друга, образувайки дълга върволица от двеста воини. Не бяха чакали в гората, а предварително се бяха придвижили до потока, за да могат по-бързо да се озоват при нас след сигнала. Промъкваха се като змии в сенките ни и се отправяха към полуострова. Това ставаше толкова сръчно и бързо, че последният от тях мина покрай нас след не повече от три минути.
Сега зачакахме да се върне Сам. Той дойде и прошепна:
– Приближават се, и то пак откъм двете страни, както успях да чуя. Не слагайте повече дърва в огъня! Трябва да направим така, че като догори, да остане само шепа жар, с която червенокожите да могат бързо да го запалят отново.
Натрупахме останалия запас от дърва около огъня така, че светлината от жаравата да не можеше да издаде преждевременното ни изчезване. След като и това беше готово, всеки един от нас трябваше да стане повече или по-малко артист. Знаехме, че съвсем близо до нас има петдесет апахи, и въпреки това не биваше да се издаваме с нищо. Следващите минути бяха изключително важни. Смятахме, че те ще изчакат, докато заспим. Но какво щеше да стане, ако ни нападнеха по-рано? Тогава наистина можехме да разчитаме на помощта на двеста кайови, но щеше да се завърже битка, щеше да се пролее кръв, а това можеше да струва живота на някои от нас. Решителният миг беше настъпил и стана така, както предварително си знаех. Бях толкова спокоен, като че ли предстоеше да изиграя партия шах или домино. Извънредно интересно беше да наблюдавам другите. Ратлър се беше проснал на земята по корем и се преструваше, че спи. За гърлото го беше сграбчил с леденостудените си ръце смъртен страх. Неговите “прочути уестмани” се гледаха втренчено един друг, а лицата им бяха пребледнели и издаваха ужаса им. Можеха да изговарят само отделни думи, но все пак трябваше да участват в разговора ни. Дик Стоун и Уил Паркър се бяха разположили така спокойно и удобно, като че ли в целия свят нямаше нито един апах. Сам Хокинс разказваше непрекъснато смехории и аз се смеех колкото се може по-весело.
След като така измина около половин час, се убедихме, че атаката ще последва едва след като заспим, иначе отдавна вече щяха да са ни нападнали. Пламъците на огъня бяха намалели значително и аз сметнах за уместно да не отлагаме повече развръзката. Затова се прозях и се протегнах няколко пъти.
– Уморен съм и ми се спи. Не ти ли се спи, Сам?
– Ще последвам примера ти – отвърна той. – Огънят изгасва. Лека нощ!
– Лека нощ! – казаха също Стоун и Паркър.
След това се отдалечихме повечко от огъня и се изтегнахме в тревата. Пламъците ставаха все по-малки и по-малки, докато най-сетне угаснаха съвсем. Остана да искри само жаравата. Заради натрупаните наоколо дърва обаче светлината не стигаше до нас. Всички лежахме в абсолютна тъмнина. Беше дошъл моментът да се измъкнем на сигурно място. Протегнах ръка за пушката си и започнах бавно да се оттеглям назад. Сам пълзеше до мен, а другите ни следваха. Ако някой причинеше и най-малкия шум, бях готов да накарам кой да е от конете, покрай които минавахме, да направи няколко крачки насам-натам, за да не събудим подозрението на индианците. Всички успяха да се доберат до кайовите, които дебнеха готови за нападение като кръвожадни пантери.
– Сам – прошепнах, – ако искаме двамата вождове да бъдат пощадени, не бива да допускаме нито един кайова да се приближи до тях. Съгласен ли си?
– Да.
– Аз ще се заема с Винету, а ти, Стоун и Паркър ще се нахвърлите върху Инчу-чуна.
– Ти самичък се залавяш с единия, а ние тримата – с другия. Сметката ти не е вярна, ако не се лъжа.
– Вярна е. Ще използвам юмручния си удар и ще се справя бързо с Винету. Вие тримата трябва да сте заедно, за да не може баща му да се съпротивява, защото, ако му оставим време и пространство да се защитава, може да бъде ранен или дори убит.
– Имаш право! Но за да не ни изпревари някой кайова, ще трябва да се промъкнем още малко напред; така ще бъдем първи. Ела!
Промъкнахме се няколко крачки към огъня и в огромно напрежение зачакахме да чуем бойния вик на апахите. Според обичая водачът дава знак с вик, към който веднага се присъединяват останалите, крещейки с всички сили. Бойният вик, който звучи почти еднакво при повечето племена, може да се наподоби по следния начин: издава се в най-високия възможен тон едно продължително “И-и-и-и-и-и...!”, като същевременно с дланта на ръката се нанасят леки и бързи удари по устните, вследствие на което тонът започва да трепти.
Кайовите също бяха напрегнати като нас. Всеки един от тях искаше да бъде пръв, поради което всички напираха и ни избутваха на все по-предни позиции. Положението ни ставаше все по-опасно, тъй като се приближавахме твърде много до апахите. Вече силно желаех нападението им да последва колкото се може по-скоро.
Най-после желанието ми се сбъдна. Разнесе се споменатото “И-и-и-и-и-и...!”, и то така силно и пронизително, че потреперих, а след това отекнаха страхотни крясъци, като че ли срещу нас имаше хиляда дявола. Доловихме шума от бързи стъпки и скокове по меката почва. После внезапно настана тишина. За няколко мига не помръдваше нищо наоколо. Можеше да се чуе, както казваме, как никне тревата. Най-после Инчу-чуна изрече високо една-единствена дума: “Ко!”
Това, както научих по-късно, означава “огън”. Жаравата от нашия огън все още искреше, а насъбраните клонки и дърва бяха сухи. Апахите бързо изпълниха заповедта и нахвърляха дърва в жарта. Скоро пламъците лумнаха отново и осветиха околността.
Инчу-чуна и Винету стояха един до друг, а когато за свое учудване апахите разбраха, че ни няма, около двамата бързо се образува кръг от воини.
– Уф, уф, уф! – завикаха те учудено.
Въпреки младостта си Винету показа онази съобразителност, която по-късно толкова често щеше да ме удивява. Той, изглежда, се досети, че сме някъде наблизо и че осветените от огъня апахи са сигурна цел за пушките ни. Ето защо извика:
– Татиша, татиша!
Разбира се, тогава още не знаех значението на тази дума – “Бързо встрани!”. Вече се канеше да отскочи, но аз го изпреварих. С четири-пет бързи крачки се озовах до кръга от хора около него. Като разблъсках стоящите по пътя ми отляво и отдясно апахи, си пробих път през кръга, а Хокинс, Стоун и Паркър ме следваха по петите. Тъкмо когато Винету с висок глас издаде заповедта за оттегляне и се обърна, за да изчезне, ние застанахме лице в лице. За миг погледите ни се кръстосаха, след което ръката му посегна светкавично към пояса, за да извади ножа, но в същия момент юмрукът ми се стовари върху слепоочието му. Той се олюля и се строполи на земята. Забелязах, че Сам, Дик и Уил бяха сграбчили баща му.
Апахите нададоха гневни викове, но крясъците им бяха заглушени от страхотния рев на кайовите, които се нахвърлиха върху противниците си.
Тъй като бях пробил обръча на апахите, сега се намирах в средата на огромна тълпа от хора, които се бяха вчепкали здраво един в друг. Двеста кайови срещу може би петдесет апахи, четирима срещу един! Но воините на Инчу-чуна се защитаваха с всички сили. Отначало бях принуден да положа върховни усилия, за да отблъсна неколцина от тях, и трябваше да се въртя като пумпал около себе си. При това си служех само с юмруците си, защото не исках нито да убивам, нито дори да ранявам някого. След като успях да зашеметя четирима-петима, можех вече да си поотдъхна. В същото време съпротивата на апахите намаля. Бяха изминали едва пет минути от началото на нападението ни, когато битката приключи. Само пет минути! Но за ръкопашен бой това е твърде дълго време.
Вождът Инчу-чуна лежеше вързан на земята, до него бе Винету – все още в безсъзнание. И той беше завързан. Нито един апах не бе успял да избяга – може би защото тези храбри воини изобщо не бяха помислили да бягат и да изоставят двамата вождове, които бяха пленени в началото на сражението. Мнозина от тях бяха ранени, както и голям брой от кайовите, и за съжаление червенокожите ни съюзници имаха трима убити, а апахите – петима. Това, разбира се, съвсем не беше нарочно. Само ожесточената съпротива на апахите бе накарала кайовите да употребят оръжията си по-активно, отколкото бяхме желали.
Победените ни противници бяха завързани до един. За това не се искаше голямо майсторство, тъй като на един наш противник се падаха четирима, а ако брояхме и белите – петима души. Труповете бяха отделени настрана и тъй като ранените кайови получиха помощ от съплеменниците си, ние, белите, се заловихме да прегледаме и да превържем ранените апахи. Вярно, не само че ни срещаха намръщени лица, но и някои от апахите направо се съпротивяваха. Бяха твърде горди, за да приемат помощ от враговете си, и предпочитаха да оставят раните си да кървят. Това обаче не ме притесни, понеже за щастие раните им бяха леки.
След като приключихме с тази работа, се запитахме най-напред по какъв начин пленниците ни щяха да прекарат нощта. Исках, доколкото бе възможно, да облекча положението им. Но ето че Тангуа ме сряза:
– Тези кучета ни принадлежат на нас, а не на вас и само аз имам право да решавам какво ще става с тях!
– Е, и какво ще става? – попитах го.
– Бихме ги оставили живи, докато се върнем в селата си. Но тъй като искаме да нападнем поселищата им, а дотам пътят е дълъг, то няма да ги влачим дълго с нас. Всички ще бъдат вързани на кола на мъчението.
– Всички ли?
– Всички!
– Не ми се вярва.
– Как така?
– Ти просто се заблуждаваш.
– Защо?
– Защото преди малко каза, че апахите ви принадлежели. Това не е вярно.
– Вярно е!
– Не. Според законите на прерията пленникът принадлежи на онзи, който го е победил. Вземете си апахите, които сте победили. Нямам нищо против. Но онези, които хванахме ние, ни принадлежат на нас.
– Уф, уф! Ама че си умен! Тогава може би искате да задържите също така Инчу-чуна и Винету?
– Разбира се.
– А ако Тангуа не ви разреши?
– Ще ни разрешиш!
Той говореше с враждебен тон. Аз му отговарях спокойно и твърдо. Сега Тангуа извади ножа си, заби го до дръжката в земята и очите му блеснаха зловещо.
– Ако само докоснете някой апах с ръка, телата ви ще станат също като това място, от което стърчи дръжката на ножа ми. Тангуа каза. Хау!
Той говореше напълно сериозно. Въпреки това бях готов да му кажа, че нямам намерение да се оставя да бъда сплашван, ако Сам Хокинс не се бе показал достатъчно разумен да ми отправи предупредителен поглед да запазя спокойствие и да бъда предпазлив. Затова предпочетох да замълча.
Завързаните апахи лежаха около огъня и най-простото и лесно нещо беше да ги оставим там, където щяха да бъдат надзиравани без особени усилия. Но Тангуа очевидно бе решил да ми покаже, че наистина гледа на тях като на своя собственост, с която можеше да разполага, както си иска. Ето защо даде заповед да ги завържат прави на околните дървета.
Заповедта му беше изпълнена, и то немного нежно, както всеки би могъл да се досети. Кайовите се показаха извънредно безпощадни хора, които се стараеха да причинят на пленниците си възможно по-големи болки, но никой от апахите не издаде с нищо, че чувства болка. Най-грубо се отнасяха с вожда и сина му, чиито ремъци бяха стегнати толкова много, че телата им се подуха и посиняха.
Така никой от пленниците не можеше да се освободи и да избяга без чужда помощ. Въпреки това Тангуа постави постове около лагера и нареди да се намерят конете на апахите, които сигурно бяха скрити някъде наоколо под надзора на неколцина пазачи.
Огънят отново беше разпален. Ние налягахме около него и се уговорихме да не допускаме нито един кайова близо до нас, защото това можеше да усложни или дори да направи невъзможно освобождаването на Винету и на баща му. Но пък и кайовите нямаха намерение да се приближават до нас. Още от самото начало те не се държаха приятелски, а и разговорът с вожда им едва ли можеше да ги настрои по-добре към нас. Студените и презрителни погледи, които ни отправяха, не будеха доверие и щяхме да се радваме, ако успеехме да се разделим с тях, без да се спречкаме.
Те запалиха на разстояние от нас по посока на прерията няколко огъня, около които се разположиха да лагеруват. Започнаха разговори помежду си, но не на обичайната смесица от индиански и английски думи, употребявана между бели и червенокожи, а на езика на своя народ. Не желаеха да разбираме разговора им, което беше неблагоприятен признак за нас. Те се чувстваха господари на положението и отношението им към нас беше като на лъв, който търпеливо понася присъствието на кученце в клетката си.
Не биваше да разкриваме плана си пред другите, защото вероятно щяха да се обявят против намеренията ни, щяха да се опитат да го осуетят, а може би и да ни издадат на кайовите. Бяха наблизо и нагъсто около нас и ни оставаше само да се надяваме, че по-късно ще заспят. В случай на успех нямаше да може и дума да става за сън и Сам каза, че е уместно да подремнем сега. Налягахме на земята и за мой късмет скоро съм заспал въпреки възбудата. Сам ме разбуди малко след полунощ. Поне така ми се струваше. Тогава не можех още да определям времето по положението на звездите. Нашите спътници спяха и огънят беше угаснал. Кайовите поддържаха само един огън. Можехме да разговаряме, но, разбира се, съвсем тихо. Стоун и Паркър също бяха будни.
– Преди всичко трябва да изберем двама души – напълно ще са достатъчни, а и без това не бива и четиримата да се отдалечаваме от тук – прошепна ми Сам.
– Аз съм от двамата, които тръгват! – заявих твърдо.
– Охо, не бързай, драги ми господине! Излагаме живота си на опасност.
– Знам.
– И искаш да рискуваш живота си?
– Да.
– Ей! Храбрец си, ако не се лъжа. Но само си помисли, че успехът на плана зависи от мъжете, които го изпълняват!
– Прав си.
– Радвам се, че го признаваш. Затова мисля, че трябва да се откажеш.
– И през ум не ми минава!
– Бъди разумен, сър! – помоли ме той. – Нека да отида с Дик!
– Не!
– Още си твърде неопитен. Почти нищо не разбираш от промъкване и пълзене.
– Възможно е! Но днес ще ти докажа, че човек може да направи и нещо, от което не разбира. Достатъчно е само да има желание.
– И сръчност, сър, сръчност! А точно това ти липсва. Тя първо трябва да е вродена, а след това да се упражнява. Липсва ти упражняването.
– Нека направим един опит.
– Опит ли ще правиш?
– Да.
– Какъв?
– Знаеш ли дали Тангуа е заспал?
– Не.
– А за нас е много важно да знаем дали спи, нали, Сам?
– Да. Ще се промъкна до него.
– Не, това ще сторя аз.
– Ти? Защо?
– Това ще бъде моят опит.
– Ах, да! Ами ако те забележат?
– Няма да е голяма работа, имам с какво да се оправдая: ще кажа, че съм искал да се убедя дали постовете не са заспали.
– Добре, така може. Но за какво изобщо е този опит?
– Необходим ми е, за да спечеля доверието ти. Струва ми се, че ако успея, няма повече да се противиш да ме вземеш, когато отиваш при Винету.
– Хмм! За това ще поговорим по-късно.
– Така да бъде! Значи сега може да отида при вожда?
– Да. Но внимавай! Пипнат ли те, ще станат подозрителни – ако не веднага, то в мига, щом Винету изчезне. Ще си помислят, че ти си го освободил.
– И няма да са много далеч от истината.
– Използвай всяко дърво и всеки храст за прикритие и избягвай местата, които са осветени от пламъците на огъня! Движи се все по тъмното!
– Ще се движа по тъмното, Сам!
– Надявам се. Най-малко трийсетина кайови са все още будни, ако не се лъжа, и то без да смятаме постовете. Ако успееш да останеш незабелязан, ще те похваля и ще си помисля, че все пак някога, може би след десет години, от теб може да стане уестман, макар че въпреки всички мои добри уроци засега си все още грийнхорн, такъв зелен и неопитен, какъвто не можеш намери на нито един панаир, хи-хи-хи-хи!
Натиках колкото се може по-надълбоко в колана си ножа и револверите, за да не ги изгубя по пътя, и се отдалечих пълзешком от огъня. Сега, когато разказвам всичко това, съзнавам цялата отговорност, която тогава бях поел така лекомислено върху себе си, съзнавам дързостта на плана, който си бях предначертал. Защото нямах никакво намерение да се промъквам до Тангуа!
Не, аз бях обикнал Винету и исках да му докажа своята привързаност чрез някоя постъпка, при която да рискувам живота си. И сега пред мен се откриваше чудесна възможност, тъй като имах намерение да го освободя. Но това трябваше да извърша аз! А Сам можеше да ми обърка сметките със съмненията и колебанията си. Той имаше намерение да извърши онова, за което копнеех, с Дик Стоун. Дори и да успеех сега да се добера успешно до Тангуа, предполагах, че Сам нямаше да преодолее колебанието си. Затова бях решил да не го моля повече. Не възнамерявах да се промъквам до Тангуа, а исках да отида при Винету!
При това залагах на карта не само собствения си живот, но и живота на моите спътници. Ако ме заловяха при изпълнението на задачата ми, с мен и с тях беше свършено. Добре съзнавах какво ме очакваше, но младежкият ми жар не ме остави много-много да мисля. Бях чел за тайно промъкване и пълзене, а откакто бях в Дивия запад, бях чувал доста често как става. Сам ми беше обяснявал и показвал какво трябва да се прави. Бях се упражнявал. Но и дума не можеше да става за онази сръчност, която ми бе нужна сега. Това обаче не ми пречеше да вярвам твърдо в себе си и в успеха на плана ми.
Промъквах се между храстите. От мястото, където се бяхме разположили, до дърветата, на които бяха завързани Инчу-чуна и Винету, имаше около петдесет крачки. Би трябвало да докосвам земята само с върховете на пръстите си и с върховете на ботушите. За това обаче са необходими такава сила и издръжливост, каквито могат да се придобият само след продължително упражняване. А то ми липсваше. Ето защо пълзях на колене и лакти. Преди да сложа ръцете си на някое място, първо го опипвах, за да проверя да не би там да има някое изсъхнало клонче, което да се строши под тежестта на тялото ми и да причини шум. Ако трябваше да се промъквам под или през клонки, предварително ги заплитах една о друга много внимателно, така че да си разчистя пътя. Това ставаше много бавно, но въпреки всичко напредвах.
Апахите бяха завързани за дърветата от двете страни на тревната ивица. Вождът и синът му бяха от лявата страна на нашия лагер. Дърветата, на които бяха завързани, растяха на самия край на затревената площ, а на пет-шест крачки пред тях седеше един индианец с лице към тях. Той имаше задача да бди зорко над двамата вождове, защото те бяха много ценни за Тангуа. Това обстоятелство можеше значително да утежни и дори да осуети изпълнението на задачата ми; но вече бях намислил по какъв начин да отвлека вниманието на пазача, макар и за кратко. За целта ми трябваха камъчета, но, изглежда, че наоколо не се намираха.
Бях изминал едва около половината от пътя, а беше изтекъл повече от половин час. Половин час за двайсет и пет крачки! Забелязах малко встрани някакво светло петно. Пропълзях натам и за моя радост забелязах малка падинка, около половин метър широка, която беше пълна с пясък. Когато дъждовете са препълвали малката рекичка и езерото, водата е стигала чак дотук. Напълвала е падинката и е нанасяла на дъното u пясък. Натъпках бързо в джоба си шепа пясък и продължих да пълзя.
Измина още около половин час, докато се добера най-сетне зад гърба на Винету и баща му. Намирах се на около четири крачки зад тях. Дърветата, на които ги бяха завързали прави, бяха по-тънки от човешко тяло. Нямаше да мога да се приближа съвсем, ако за щастие около дънерите на тези дървета не растяха малки шумнати храсти, които ми се струваха достатъчно прикритие. На няколко крачки встрани и назад от индианеца растеше бодлив храст, който играеше важна роля в плана ми. Промъкнах се най-напред съвсем близо зад гърба на Винету, където останах да лежа неподвижно няколко минути, за да наблюдавам пазача. Изглежда, беше уморен, защото очите му бяха затворени, а когато от време на време ги отваряше, то му струваше големи усилия. Това бе добре дошло за мен.
Най-напред трябваше да разбера по какъв начин беше вързан Винету. Протегнах ръка и опипах предпазливо стъблото на дървото и краката му. Разбира се, Винету усети това. Опасявах се да не ме издаде с някое внезапно движение на главата. Но не се случи нищо подобно. Той беше много хладнокръвен. Разбрах, че краката му са свързани при глезените един за друг, след което са били завързани за дървото с втори ремък. Следователно тук трябваше да употребя ножа си два пъти. После погледнах нагоре. При слабата колеблива светлина от огъня видях, че ръцете му са извити назад и стегнати към дървото с един ремък. Беше необходимо само едно бързо рязване с ножа.
Сега ми хрумна нещо, за което не бях мислил преди. Очаквах, че щом освободя Винету от ремъците му, той веднага ще изчезне. А това щеше изведнъж да ме изложи на най-голяма опасност. Размислях и така, и иначе как бих могъл да предотвратя тази опасност, но не намирах изход. Просто трябваше да рискувам и реших, че ако апахът побегне веднага, и аз трябва бързо да се спасявам.
Колко погрешно беше мнението ми за Винету! Познавах го още твърде слабо. Когато по-късно говорихме за освобождаването му, той ми разказа какви мисли са го вълнували тогава. Щом усетил ръката ми, той помислил, че е някой апах. Вярно, че всички, които били с него, били попаднали в плен, но можело някой съгледвач или пратеник да се е движил по следите им, без те да са знаели за това; възможно било и да е изпратен от главния отряд, за да им донесе някакво известие. Винету веднага придобил увереността, че ще бъде освободен, и зачакал да бъдат разрязани ремъците. Решил на първо време да не променя положението си, защото в никакъв случай не искал да избяга без баща си, а и не искал да изложи на опасност човека, който го бил освободил.
Най-напред разрязах двата долни ремъка. Не можех да стигна до горния от легнало положение. А дори и да можех, трябваше да внимавам, за да не нараня ръцете на Винету. Налагаше се да се изправя. Това обаче ме излагаше на опасността да ме забележи пазачът. Пясъкът в джоба щеше да ми послужи, за да отвлека вниманието му. Наистина камъчета щяха да ми свършат по-добра работа. Бръкнах в джоба си, извадих малко пясък и го хвърлих покрай Винету и пазача към бодливия храст. Разнесе се шумолене. Индианецът се обърна към мястото, което бе събудило подозрението му. Но скоро се успокои. Второто хвърляне го накара да се замисли. В храста можеше да се крие отровна змия. Той стана, отправи се към него и го огледа внимателно. Сега беше с гръб към нас. Светкавично се изправих и разрязах ремъка. В този момент ми направи впечатление великолепната коса на Винету, която бе вързана, след което се спускаше буйна и дълга върху плещите му. Бързо хванах с лявата ръка малко кичурче коса и го отрязах с дясната, за да разполагам в случай на нужда с доказателство, че аз съм освободил апаха, и веднага се хвърлих на земята.
За моя радост Винету не направи никакво движение. Навих косата му на колелце около двата си пръста и я прибрах. После пропълзях до Инчу-чуна и затърсих ремъците му по същия начин. Беше завързан за дървото като Винету и също остана неподвижен, когато усети ръката ми. Най-напред освободих краката му. След това отвлякох пак по същия начин вниманието на пазача, така че успях да освободя и ръцете на вожда от ремъците. И той беше предпазлив като сина си и изобщо не помръдна.
Сетих се, че е по-добре да събера от земята падналите ремъци. Ако кайовите ги намереха, щяха да разберат, че са били прерязани, и можеха да ни заподозрат. Събрах най-напред ремъците край Инчу-чуна, след което се върнах при Винету, където сторих същото, натъпках в джоба си предателските веществени доказателства и тръгнах да се връщам.
Трябваше да побързам. Щом двамата вождове изчезнеха, пазачът моментално щеше да вдигне тревога и тогава в никакъв случай не биваше да се намирам някъде наблизо. Пропълзях дълбоко навътре в храстите, докато можех да се изправя, без да се изложа на опасност. Закопах набързо предателските ремъци в земята, обърнах джоба си и изсипах пясъка. След това се запромъквах обратно към мястото, където лагерувахме; този път по-бързо. Близо до нашия лагер отново легнах на земята, за да измина малкото останало разстояние пълзешком.
Тримата ми другари се бяха разтревожили много за мен. Когато отново легнах между тях, Сам ми пошепна:
– Започнахме почти да се страхуваме, сър! Знаеш ли колко дълго време те нямаше? Повече от два часа.
– Толкова. Половин час натам, половин насам и цял час останах да лежа близо до Тангуа – излъгах.
– А защо ти трябваше да стоиш там толкова дълго?
– За да се уверя, че вождът спи.
– И как разбра това?
– През цялото време непрекъснато го гледах и тъй като не помръдна, можех да бъда сигурен, че е заспал.
– Аха, ах, добре! Чухте ли, Дик и Уил? За да разбере дали вождът е буден или не, той го е зяпал цял час, хи-хи-хи-хи! Той е и ще си остане грийнхорн, непоправим грийнхорн! А нямаш ли мозък в главата си, та не ти е хрумнало нещо по-умно? Сигурно си срещнал по пътя си малки парчета от клончета или кора, а?
– Разбира се – потвърдих.
– Тогава е било достатъчно само да хвърлиш близо до вожда такова парченце или пък малко пръст. Ако е бил буден, сигурно е щял да помръдне при този лек шум. Е, ти все пак си хвърлял, ако не се лъжа, но си хвърлял поглед след поглед в продължение на цял час, хи-хи-хи-хи!
– И така да е. Но все пак успях! – докато говорех, наблюдавах напрегнато двамата апахи. Чудех се, че все още стоят до дърветата, като че ли бяха вързани за тях. Отдавна можеха да избягат. Причината за тяхното бавене била следната: Винету мислел, че спасителят му го е освободил първи, след което е отишъл и при баща му, поради което очаквал някакъв знак от непознатия. Баща му предполагал същото, само че в обратния порядък. Инчу-чуна мислел, че човекът бил сега при Винету. След като не последвал никакъв знак, Винету издебнал момент, когато очите на пазача им отново се затворили, и помръднал ръка, за да покаже на баща си, че вече е свободен. Инчу-чуна му отвърнал със същия знак. Сега вече знаели какво е положението, и веднага изчезнали от местата си.
– Да, опитът ти сполучи – кимна Сам Хокинс. – Наблюдава вожда цял-целеничък час, без да те заловят.
– Следователно сега можеш да ми имаш доверие и да ми вярваш, че ще успея да стигна до Винету, без да направя някоя глупост.
– Хмм! Мислиш, че ще освободиш двамата червенокожи, като ги зяпаш?
– Не. Ще прережем ремъците им.
– Казваш го, като че е много лесно, не виждаш ли, че пред тях седи пазач?
– Виждам го много добре.
– И той прави като теб. Прострелва ги с погледи. Не си узрял да се справиш с бдителността му. Това е толкова трудна работа, че не знам дали ще ми се удаде и на мен. Погледни натам, сър! Самото промъкване дотам е истинско майсторско изпълнение, а дори и когато стигнеш благополучно до тях, тогава... Боже Господи! Какво става?
Той беше отправил поглед към апахите и изведнъж млъкна, защото точно в този момент те изчезнаха от дърветата. Престорих се, че нищо не съм забелязал.
– Какво има? – пошепнах. – Защо млъкна?
– Защото... защото... да, истина ли е, или се лъжа?
Той потърка очите си и беше направо ужасин.
– Да, по дяволите! Дик, Уил, виждате ли все още Винету и Инчу-чуна?
Те се обърнаха към мястото, където бяха двамата апахи, и тъкмо се канеха да изразят удивлението си, когато пазачът скочи, защото също бе забелязал липсата на пленниците, опули се срещу двете дървета и нададе силен пронизителен вик. Това разбуди всички спящи. Пазачът им съобщи със силни крясъци за невероятното събитие на техния език, от което аз нищо не разбрах; после настана невъобразим шум.
Всичко живо се завтече към дърветата; белите също. Последвах ги, защото трябваше да се преструвам, че също съм изненадан.
Около мястото, където бегълците бяха стояли само преди малко, се тълпяха повече от двеста души. При това се разнасяха такива крясъци и гневен вой, които съвсем ясно ми показваха какво ме очакваше, ако истината излезеше на бял свят. Най-сетне Тангуа заповяда на всички да млъкнат и даде няколко нареждания, след което най-малко половината от хората му се отдалечиха бързо, за да се разпръснат из прерията и да търсят бегълците въпреки тъмнината. Вождът беше побеснял от яд. Той стовари юмрука си в лицето на виновния пазач, откъсна муската от ремъка около врата му и я стъпка с краката си. С това този нещастник бе обявен за човек, изгубил честта си.
Когато влезли в контакт с белите, индианците започнали да употребяват за муската думата medicine. Лечебните средства на бледоликите им били неизвестни и те смятали действието им като последствие от някаква магия, смятали го за тайна, свързана със свръхестественото. Оттогава червенокожите употребяват думата “медицина” във всички случаи, когато смятат, че си имат работа с някаква магия или явление, произлизащо от някаква висша воля и влияние. Всяко племе си има специална дума за това понятие, дума, която принадлежи на съответното наречие. Така например манданите употребяват думата “хопенеш”, индианците тускарора – “иуну квет”, чернокраките – “на това”, сиусите – “вакон”, а арикарите – “варути”.
Всеки възмъжал индианец, всеки воин притежава medicine (амулет). Младежът, който се подготвя да бъде приет сред мъжете, сред воините, напуска за известно време семейството си и се усамотява на някое място. Там пости и гладува, а често престава и да пие вода. Той размишлява над своите надежди, планове и желания. Голямото напрежение на духа, свързано с телесните лишения, го пренася в такова трескаво състояние, че накрая той вече не може да различи съновиденията от действителността. Струва му се, че получава тайни висши указания. Сънят става за него небесно откровение. В такова състояние той изчаква, докато в съзнанието му изплува (пък макар и насън) някакъв предмет и този първопоявил се предмет остава за него свещен за цял живот; това е неговата medicine, неговият амулет. Ако например му се е привидял прилеп, той не намира покой, докато не хване един прилеп. След това се завръща с него при племето си и го дава на “медика”, жреца, който го приготвя, както повеляват традициите. Така вече прилепът намира място в муската и става най-скъпата собственост за индианеца. Ако някога я изгуби, той губи честта си. Можете да си представите колко тежко беше наказан пазачът, след като амулетът му беше откъснат и смачкан. Той не пророни нито дума, за да се извини или да протестира, а нарами пушката си и изчезна между дърветата. От днес нататък той беше мъртъв за племето си; можеше да бъде приет обратно само ако убиеше някой прочут неприятел и вземеше неговия амулет.
Но гневът на вожда се изля не само върху пазача, а и срещу мен. Той се приближи и ми кресна:
– Нали искаше да имаш тези две кучета! Тичай след тях и ги хвани!
Опитах се да се отвърна, без да му отговоря, но той ме хвана за ръката.
– Чу ли какво ти заповяда Тангуа? Трябва да ги преследваш!
С рязко движение го отърсих от себе си.
– Нима можеш да ми заповядваш?
– Да, защото Тангуа е вожд на този лагер и вие трябва да ми се подчинявате!
Тогава извадих тенекиената кутийка от джоба си и го заплаших:
– Искаш ли да ти отговоря, както заслужаваш, и да те пратя във въздуха заедно с всичките ти воини? Ако кажеш още една дума, ще ви унищожа всички с този амулет!
Бях любопитен да видя дали евтиният ми номер щеше да подейства. Да, и то как! Тангуа отстъпи далеч назад и извика:
– Уф, уф! Запази амулета за себе си и бъди куче като всички апахи!
Това беше обида, каквато не бих приел спокойно, ако не трябваше да се съобразявам с възбудата му и с голямото числено превъзходство на хората му. Ние, белите, се върнахме на мястото, където бяхме преди, и започнахме да обсъждаме случилото се, без някой да може да отгатне истината. Аз премълчах станалото не само пред другите, но и пред Сам, Дик и Уил. Доставяше ми тайно удоволствие да държа в ръцете си обяснението за загадъчната случка. Кичурчето коса от Винету остана у мен и аз го носех по време на всички мои пътешествия като талисман; то е у мен и до ден днешен.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания