Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Първите лаври на Уестман

Беше началото на септември и ние бяхме работили вече три месеца, без да успеем да свършим заплануваната работа. Другите групи почти бяха приключили, а някои се бяха и прибрали. За изоставането ни имаше две причини.
Първо, теренът, който ни се беше паднал, бе много труден. Железопътната линия трябваше да минава през прериите, следвайки течението на Канейдиън. Трасето до речните извори беше предварително начертано, докато в Ню Мексико се определяше от разположението на долините и проходите. Групата ни работеше тъкмо между Канейдиън и Ню Мексико и ние тепърва трябваше да установим най-добрия път. За целта се налагаше да правим продължителни и уморителни преходи на коне и пеша, както и многобройни сравнителни измервания и едва тогава започвахме всъщност истинската си работа. Всичко това се утежняваше от факта, че се намирахме в опасен район, понеже наоколо скитаха индианци от племената кайови, команчи и апахи, които не искаха и да чуят за строеж на железопътна линия. Трябваше много да внимаваме и постоянно да бъдем нащрек, което, разбира се, значително ни забавяше.
Съобразявайки се с невидимото присъствие на индианците, бяхме принудени да се откажем от набавянето на припаси чрез лов, понеже така щяхме да привличаме червенокожите. Получавахме всичко необходимо с волски каруци от Санта Фе. За съжаление този начин на снабдяване беше твърде несигурен и неколкократно трябваше да прекъсваме измервателните си работи, докато чакахме пристигането на колите.
Втората причина се коренеше в състава на групата ни. Вече споменах, че в Сейнт Луис бях посрещнат приятелски от главния инженер и тримата земемери. Това ме бе накарало да очаквам добра и резултатна съвместна работа. Но за съжаление се бях излъгал.
Колегите ми бяха чистокръвни янки, които виждаха в мое лице един грийнхорн, един неопитен шваба. Желанието им беше да спечелят пари, без много да ги е грижа, дали са изпълнили съвестно задълженията си. И моята почтеност като немец беше просто пречка за тях, поради което скоро изгубих благоразположението им. Но това не ме разтревожи и аз продължих да изпълнявам съвестно задълженията си. Дори нещо повече. След известно време забелязах, че знанията им не бяха особено задълбочени. Прехвърляха ми най-трудните задачи и гледаха да си направят живота по-лек. Не възразявах, защото винаги съм смятал, че силите на човека укрепват успоредно с повишаване на изискванията към него.
Господин Банкрофт, главният инженер, беше най-старателният измежду тях. Оказа се обаче, че твърде обича брендито. Бяха докарали няколко буренца с това пагубно питие от Санта Фе и оттогава той се занимаваше по-често с него, отколкото с измервателните уреди. Случваше се да лежи по половин ден мъртвопиян на земята. Ригс, Марси и Белинг, тримата земемери, си бяха платили за брендито, също както и аз, и за да не останат назад, се надпиваха с Банкрофт. Съвсем близо до ума е, че и тези джентълмени доста често не се намираха в особено добро състояние. Тъй като по принцип не пия бренди, аз останах единствената работна сила, а те постоянно се намираха между пиенето, спането и махмурлука. Затова не спечелих никакво признание. Единствено Белинг беше достатъчно разумен да разбере, че аз опъвах и заради тях, и то без някой да ме кара. Съвсем понятно е, че общата работа страдаше от това.
Останалите членове от групата ни също не бяха цвете за мирисане. На уговореното място заварихме дванайсет “уестмани”, които ни очакваха. Като новак отначало изпитвах към тях голямо уважение, но твърде скоро разбрах, че имах работа с хора, чийто морал не беше на особена висота.
Те трябваше да ни защитават и да ни помагат в работата. За щастие в продължение на трите месеца не се случи нищо, което би ми дало повод да потърся тази съмнителна закрила. А колкото до помощта им, мога с пълно право да твърдя, че тук си бяха дали среща дванайсетимата най-големи мързеливци на Съединените щати.
Можете да си представите каква дисциплина цареше в лагера ни при дадените обстоятелства!
По звание и длъжност Банкрофт беше ръководителят и той се мъчеше да играе тази роля, ала никой не го слушаше. В такива случаи той започваше да ругае така, както рядко съм чувал някой да ругае, и се отправяше към бурето с бренди, за да се възнагради за тези си усилия. Ригс, Марси и Белинг не се различаваха много от него. Аз имах пълното основание най-открито да поема ръководството. Но не го сторих или поне не го направих явно. Такива субекти смятат младите и неопитни хора, като мен, едва ли не за непълнолетни. Ако бях имал неблагоразумието да поема ролята на ръководител, щях да пожъна само залп от смях. Не, трябваше да действам предпазливо, тихомълком, също както умните жени, които умеят да се налагат над опърничавите си мъже, без те да подозират каквото и да било. Тези полудиви и трудно обуздавани уестмани ме наричаха ежедневно може би по десетина пъти грийнхорн и все пак несъзнателно се ръководеха от мен. Оставях ги да си мислят, че се следва тяхната воля.
Разполагах само с незаменимата помощ на Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър. Вече представих на читателите първия от тях, но другите двама също заслужават да бъдат описани.
Снагата на Дик беше дълга като върлина и страшно слаба – само кожа и кости. Върху здравите му и груби ловджийски обувки бяха закрепени кожени гамаши. На широките му кокалести рамене беше наметнато вълнено одеяло, чиито нишки явно бяха получили абсолютно разрешение да се разнищват на всички посоки и направления. Под него тялото му беше пристегнато в тясна ловджийска риза, а на главата му се мъдреше някакъв предмет, който не можеше да бъде наречен нито шапка, нито фуражка, а да бъдеше описан по-точно, бе напълно изключено.
Спътникът му беше почти толкова дълъг и слаб. Около главата му беше увита като тюрбан голяма тъмна кърпа, а самият той беше облечен в хусарска куртка, стигнала до Дивия запад по някакъв необясним начин, и дълги ленени панталони, намъкнати в гумени ботуши. От пояса му стърчаха дръжките на два револвера и един нож от най-добрата кингфилдска стомана. Най-очебийното в лицето на този човек беше широката му уста. Нейните ъгли, изглежда, имаха голяма симпатия към ушите му и се приближаваха до тях най-доверчиво. При това чертите на лицето му изразяваха най-голяма чистосърдечност. Във всеки случай Уил Паркър беше човек, у когото нямаше никакъв фалш.
Пушките и на двамата изглеждаха негодни също както и Лиди на Сам. Те приличаха на тояги, отсечени нейде в гората, и всеки човек, незапознат с живота на Дивия запад, би сметнал за невъзможно да се стреля с тях, без да пострада самият стрелец.
В Германия никъде не бихте могли да срещнете подобни образи, но тук, където не дрехите правят човека, на никой разумен ловец не би му минало през ум да ги гледа накриво само заради външния им вид. Напротив, и тримата бяха опитни, умни и смели ловци, винаги неразделни, поради което ги наричаха Трилистника, и това име се ползваше надлъж и нашир с добра репутация.
По онова време животът ми щеше да бъде непоносим, ако не бяха тримата. Те бяха почти винаги с мен и се бяха отдръпнали от другите, но така, че никой не се чувстваше обиден. Особено Сам Хокинс – въпреки комичните си особености той знаеше как да респектира своенравните в групата и когато налагаше някое свое мнение по своя полустрог и полукомичен начин, това ставаше най-често с доброто намерение да ми помогне.
Негласно между нас се бяха създали такива отношения, които бих изразил най-точно с думата “васални”. Той ме беше взел под своя закрила, и то без да ме пита дали желая това или не. Аз бях грийнхорнът, а той – опитният уестман, чиято воля трябваше да бъде неоспорима за мен. Доколкото му позволяваха времето и случаят, той ми даваше теоретически и практически указания за всичко, което трябваше да се знае и да се може в Дивия запад. И ако сега винаги подчертавам, че по-късно рамо до рамо с Винету изкарах висшата школа, то трябва да отбележа, че Сам Хокинс беше началният ми учител. Той ми беше направил дори саморъчно ласо и ми разрешаваше да се упражнявам в хвърлянето на това важно оръжие, като се целех в собствената му дребна фигура и в коня му. Когато напреднах дотолкова, че при всяко хвърляне примката безпогрешно стягаше целта, той се радваше сърдечно и викаше:
– Добре, млади ми господине! Само така! Но да не си въобразите кой знае какво! Един учител трябва от време на време да хвали и най-глупавото момче, ако не иска то да остане да повтаря класа. Учил съм не един млад уестман и всички те са учили и схващали много, много по-бързо от вас. Но ако продължавате да се упражнявате все така, може би след шест-седем години няма да има защо да ви наричаме грийнхорн. Но дотогава ще трябва да се утешавате с доказания в практиката факт, че понякога глупакът стига по-надалеч от умника, ако не се лъжа!
Той изрече всичко това привидно с най-голяма сериозност и аз също го изслушах с подобаващо внимание, но знаех много добре, че мислеше съвсем иначе.
Най-полезни за мен бяха указанията и съветите му, непосредствено свързани с практиката, защото професионалната ми заетост беше толкова голяма, че ако не бе Сам Хокинс, никога нямаше да намеря време да се упражнявам в онези сръчности и качества, които трябва да притежава прерийният ловец. Впрочем ние провеждахме упражненията тайно и винаги на такова разстояние от лагера, че не беше възможно някой да ни наблюдава. Това беше желанието на Сам и когато веднъж го попитах за причините, той ми отвърна хитро усмихнат:
– Заради вас го правя, сър. Толкова сте непохватен, че ще трябва да се изчервя до крайчеца на ушите си, ако някой от онези юнаци ни наблюдава. Е, сега знаете причините, хи-хи-хи-хи! Отбележете си ги добре!
В резултат никой от групата ни нямаше представа нито от умението ми да си служа с оръжие, нито от физическите ми възможности, но всичко това ме интересуваше твърде малко.
Въпреки всички пречки, за които вече споменах, успяхме най-сетне да напреднем с работата си дотолкова, че след около седмица очаквахме да се срещнем със съседната ни работна група. За да им известим за състоянието на нещата, се налагаше да изпратим някого от нас. Банкрофт заяви, че иска да предприеме това пътуване заедно с един от уестманите като водач. Изпращането на новини по този начин не беше необичайно, защото постоянно поддържахме с групите пред и зад нас връзка чрез куриери. Ето защо искам да спомена накратко (а това има отношение към последвалите събития), че от куриерите бях научил вече следното: инженерът, който ръководеше групата пред нас, си бил спечелил името на трудолюбив и усърден човек.
Банкрофт се беше наканил да потегли рано сутринта един неделен ден. Предната вечер беше сметнал за необходимо да организира прощално пиене, в което трябваше да вземат участие всички. Само аз не бях поканен, а Хокинс, Стоун и Паркър не се отзоваха на отправената им покана. Пиенето се проточи толкова дълго (както и бях предвидил), че приключи едва когато Банкрофт можеше да издава само нечленоразделни звуци. Приятелите му по чашка не бяха останали по-назад и бяха не по-малко пияни от него. Засега не можеше и дума да става за заплануваното пътуване. Пияниците направиха онова, което бяха правили винаги в подобно състояние – пропълзяха под храстите, за да спят.
Какво можехме да предприемем? Куриерът трябваше да тръгне, а пияните гуляйджии щяха да спят най-малко до късно следобед. Реших, че ще е най-добре аз да предприема пътуването. Но все още се колебаех, защото бях убеден, че до завръщането ми след около четири дни тук не можеше и дума да става за работа.
Докато се съвещавахме със Сам Хокинс, той посочи с ръка на запад.
– Пътуването ви е излишно, сър. Може да съобщите вестите на двамата, които се приближават насам.
Когато погледнах в указаната ми посока, забелязах двама ездачи, които се бяха насочили към нас. Бяха бели и аз разпознах единия от тях – стария скаут, който беше идвал няколко пъти при нас, за да ни донесе новини от съседната група. До него яздеше по-млад мъж, който не беше облечен като уестман. Когато наближиха, те спряха конете и непознатият се осведоми за името ми. След като му отговорих, той ме огледа с любопитно дружелюбен поглед.
– Значи вие сте младият немски джентълмен, който върши тук цялата работа, докато другите мързелуват! Веднага щом ви кажа името си, ще разберете кой съм, сър. Казвам се Уайт.
Това беше името на ръководителя на най-близката група в западна посока, групата, до която трябваше да изпратим човек. Положително имаше някаква причина самият той да дойде при нас. След като слезе от коня, Уайт ми подаде ръка и погледът му се плъзна из лагера, сякаш търсеше нещо. Когато съзря зад храстите заспалите хора и бурето от бренди, по лицето му заигра усмивка, изразяваща съчувствие, но не и дружелюбност.
– Пияни ли са? – попита.
Кимнах.
– Всички ли?
– Да. Господин Банкрофт искаше да ви посети и затова организира малко прощално пиене. Ще го събудя и...
– Недейте! Оставете ги да спят! – прекъсна ме той. – Радвам се, че ще мога да говоря с вас, без да ни слушат. Кои са онези тримата, които бяха до вас?
– Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, най-изпитаните ни скаути.
– А, Хокинс, малкият чудат ловец! Бива си го! Чувал съм за него. Тримата може да се присъединят към нас.
Махнах с ръка на Трилистника и после попитах:
– Лично вие идвате, господин Уайт. Някаква важна новина ли ни носите?
– Нищо особено, исках просто да видя как вървят тук нещата, и да поговоря с вас. Ние свършихме работата си. Вашата работа все още не е приключила.
– Вината е в трудния терен и аз искам...
– Знам, знам! – прекъсна ме той. – За съжаление знам всичко. Ако не бяхте работили пряко силите си, Банкрофт и сега щеше да бъде там, откъдето започна.
– Не е точно така, господин Уайт. Не знам как сте стигнали до това погрешно мнение, че само аз съм работил старателно; мой дълг е да...
– Мълчете, сър, мълчете! Разменяхме си пратеници, които разпитвах, без те да усетят. Постъпвате твърде благородно, като се опитвате да се застъпите за тези пияници, но на мен ми е необходима истината. И понеже виждам, че сте твърде благороден, за да ми я кажете, ще разпитам Сам Хокинс. Елате, нека седнем тук!
Бяхме стигнали до нашата палатка. Той се разположи удобно в тревата и ни направи знак да последваме примера му. След това започна да разпитва Сам Хокинс, Стоун и Паркър. Те му разказаха всичко, без да прибавят към чистата истина нито една излишна дума. Въпреки това аз подхвърлях тук-там по някоя забележка, за да смекча някои неща и да защитя донякъде колегите си, но не постигнах желаното въздействие върху Уайт.
След като се запозна с положението, Уайт поиска да му покажем чертежите и дневника. Не бях длъжен да изпълня това негово желание, но му ги дадох, за да не го засегна, защото разбрах, че ми желаеше доброто. Той разгледа всичко най-внимателно и след като ме попита, нямаше как да скрия, че бях единственият, който бе писал и чертал, тъй като никой от другите не беше драснал по тези листове нито една чертичка, нито една-единствена дума.
– Но от този дневник не се разбира каква работа е извършил всеки един поотделно – каза той. – Твърде далеч сте стигнали в похвалната си колегиалност – при тези думи Хокинс се усмихна лукаво.
– Я бръкнете в горния му джоб, господин Уайт! Ще намерите една тенекиена кутийка, в която е имало тютюн. Сега няма тютюн, но има някакви хартийки. Май че е някакъв личен дневник, ако не се лъжа. Там нещата ще са представени по-другояче, отколкото в този служебен доклад, където се опитва да прикрие мързела на другите.
Сам знаеше, че си водя бележки, които носех скрити в тенекиена кутийка за тютюн. Стана ми неприятно, че ме издаде. Уайт ме помоли да му покажа и тези бележки. Какво можех да направя? Заслужаваха ли сътрудниците ми да работя като вол вместо тях, без да чуя една дума за благодарност, и на това отгоре да премълчавам и истината? Нямах никакво намерение да им напакостя, но не исках и да бъда неучтив спрямо Уайт. Затова му дадох личния си дневник, но при условие че няма да споделя съдържанието му с никого. Той го прочете и после ми го върна с многозначително кимване.
– Всъщност трябваше да взема тези листове и да ги предам на съответното място. Хората, с които работите, са абсолютни некадърници и не би трябвало да получат нито долар. А на вас би следвало да ви платят трикратно. Но ваша воля. Само ви обръщам внимание, че ще бъде добре за вас, ако грижливо пазите тези бележки. По-късно биха могли да ви бъдат от голяма полза. А сега да разбудим тези превъзходни джентълмени!
Той се изправи и започна да вдига шум. “Джентълмените” се заизмъкваха изпод храсталаците с тъпи погледи и объркан израз на лицето. Банкрофт тъкмо се канеше да се нахвърли грубо върху нас, защото бяхме смутили съня му, когато му казах, че е дошъл господин Уайт от съседната група, и той стана учтив. Двамата не се бяха виждали още. Първото нещо, което направи Банкрофт, бе да предложи на госта чаша бренди. Но се оказа, че е сбъркал адреса. Уайт използва случая като повод да му дръпне такова конско евангелие, каквото Банкрофт сигурно не беше чувал никога. Той слуша известно време, онемял от учудване, след това се спусна към него, хвана го за ръката и започна да крещи:
– Сър, ще благоволите ли да ми кажете как се казвате?
– Казвам се Уайт, нали чухте?
– А какъв сте?
– Главен инженер на съседната група.
– Има ли право някой от нас да ви заповядва във вашия участък?
– Мисля, че не.
– Е, добре! Аз се казвам Банкрофт и съм главен инженер на тази група. И на мен не може да ми заповядва никой от вашата група, дори и вие, господин Уайт.
– Вярно е, че сме с равни пълномощия – съгласи се Уайт спокойно. – Не е задължително никой от нас да изпълнява заповедите на другия. Но когато един от нас забележи, че другият вреди на целия проект, по който работят и двамата, то негов дълг е да му посочи допуснатите грешки. Изглежда, вие търсите житейското си призвание в бурето с бренди. Тук виждам шестнайсет души, които бяха пияни без изключение, когато пристигнах преди два часа, и...
– Преди два часа ли? – прекъсна го Банкрофт. – От толкова дълго време ли сте тук?
– Да. Прегледах плановете и схемите и се осведомих кой ги е направил. Докато един-единствен човек, и то най-младият от всички, е трябвало да се справя с цялата работа, другите са лежали по гръб като търтеи!
Тогава Банкрофт рязко се обърна към мен и изсъска:
– Това сте го казали вие, вие и никой друг! Отречете, ако смеете, подъл лъжец, долен предател!
– Не е вярно – възпротиви се Уайт. – Младият ви колега постъпи като джентълмен и ми разказа само добри неща за вас. Дори се опита да ви защити и ви съветвам да му се извините за думите “лъжец” и “предател”.
– Да му се извиня ли? И през ум не ми минава! – изсмя се Банкрофт подигравателно. – Този грийнхорн не различава триъгълника от четириъгълника, а си въобразява, че може да бъде земемер. Работата ни не спореше, защото той винаги вършеше всичко наопаки и ни пречеше и ако сега, вместо да си признае това, се опитва да ни очерни и клевети, то...
Той не можа да продължи по-нататък. Месеци наред бях понасял всичко търпеливо и бях оставил тези хора да мислят за мен каквото си искат. Сега беше настъпил моментът да им покажа, че са се лъгали. Хванах Банкрофт за ръката и го стиснах така, че от болка не можа да си довърши изречението.
– Господин Банкрофт, пихте твърде много бренди и не можахте да си доспите. Затова смятам, че още сте пиян, и нека приемем, че не сте казали нищо.
– Аз ли съм пиян? Вие сте луд! – изкрещя ми той.
– Да, пиян сте! Защото, ако знаех, че сте трезвен и че изрекохте всички хули съзнателно и обмислено, щях да бъда принуден да ви напердаша като някой хлапак. Ясно ли ви е? Имате ли още смелостта да отречете, че сте пиян?
Бях хванал здраво ръката му. Положително изобщо не беше и допускал, че може да изпита страх от мен. Но сега се страхуваше, просто му личеше. Положително нямаше слаб характер, ала, изглежда, че изразът на лицето ми го изплаши. Въпреки това не искаше да признае, че е още пиян, а, от друга страна, не смееше да поддържа обвиненията си. Ето защо потърси помощ от водача на дванайсетимата уестмани, които трябваше да охраняват групата ни.
– Господин Ратлър, нима ще търпите този човек да ми посяга? Нали сте тук, за да ни закриляте?
Ратлър беше висок и широкоплещест юначага, як за двама, суров и груб, но същевременно най-добрият приятел по чашка на Банкрофт. Не можеше да ме понася и сега с радост се възползва от случая, за да излее дълго сдържания си гняв към мен. Той пристъпи бързо до мен и ме хвана за ръката също както аз държах Банкрофт.
– Не, няма да търпя това, господин Банкрофт. Това дете още не е скъсало първия си чифт чорапи, а се опитва да заплашва възрастни мъже, да ги хули и да ги клевети. Махни си ръката от господин Банкрофт, подлецо, иначе ще ти покажа какъв си грийнхорн!
При тези думи той разтърси ръката ми, което означаваше открито нападение. Това беше за предпочитане пред разправия с Банкрофт, защото Ратлър беше по-силен противник от главния инженер. Ако можех да му дам един хубав урок, това щеше да подейства по-добре, отколкото ако покажех на Банкрофт, че не съм страхливец. Изтръгнах ръката си от хватката му.
– Аз ли съм подлец и грийнхорн? Господин Ратлър, вземете си обратно думите веднага, иначе ще се намерите на земята!
– Аз ли? – изсмя се той. – Ама този грийнхорн наистина е толкова глупав, че си въобразява...
Не можа да продължи, понеже юмрукът ми се стовари върху слепоочието му и той се свлече като чувал на земята, където остана да лежи в безсъзнание. За няколко секунди се възцари дълбока тишина. След това един от другарите на Ратлър извика:
– По дяволите! Нима ще гледаме хладнокръвно как някакъв си шваба удря водача ни? Да му дадем да се разбере на този негодник!
И се нахвърли върху мен. Посрещнах го с ритник в корема. Това е сигурен начин да събориш противника си, само че в такъв случай трябва да имаш здрава опора за другия крак. В следващия миг той се търкулна на земята. За секунда се озовах върху него и му нанесох зашеметяващ юмручен удар в слепоочието. След това се изправих бързо, измъкнах светкавично револверите си от колана и извиках:
– Има ли други? Нека заповядат!
Бандата на Ратлър положително имаше голямото желание да отмъсти за поражението на двамата си другари. Започнаха да се споглеждат един друг въпросително, но аз ги предупредих.
– Слушайте какво ще ви кажа: който направи крачка към мен или пък посегне с ръка към оръжието си, моментално ще получи куршум! Нямам нищо против да си мислите за грийнхорните каквото си искате. Но ще ви докажа, че един-единствен немски грийнхорн може спокойно да се справи с дванайсет уестмани от вашия калибър!
Ето че и Сам Хокинс застана до мен и заяви:
– И аз, Сам Хокинс, искам да ви предупредя, ако не се лъжа. Този млад немски грийнхорн се намира под моята най-особена закрила. Ако някой се осмели само да го докосне, веднага ще направя в тялото му дупка с пушката си. Говоря съвсем сериозно, вземете си бележка, хи-хи-хи-хи!
Дик Стоун и Уил Паркър сметнаха за целесъобразно също да се изтъпанчат до мен, за да покажат, че мнението им се покрива с мнението на Сам Хокинс. Това респектира противниците ни. Те ме оставиха на мира, мърморейки тихо в брадите си ругатни и закани, и се заеха старателно с двамата на земята, мъчейки се да ги свестят.
Банкрофт сметна за най-разумно да се отправи към палатката си и да изчезне в нея. Уайт беше наблюдавал всичко с широко отворени от смайване очи. Сега поклати глава и каза с неподправено удивление:
– Но, сър, това е ужасно! Не бих искал да попадна в ръцете ви. Би трябвало да ви нарекат Шетърхенд, защото с един-единствен юмручен удар поразихте такъв човек канара. Не бях виждал досега подобно нещо.
Това предложение, изглежда, се хареса на малкия Хокинс. Той се закиска доволно.
– Шетърхенд, хи-хи-хи-хи! Такъв грийнхорн, а вече с бойно име, и то не какво да е! Да, когато Сам Хокинс хвърли око на някой грийнхорн, все нещо излиза от него, ако не се лъжа! Шетърхенд, Олд Шетърхенд! Съвсем прилича на Олд Файерхенд, прочутия уестман, който също е силен като мечка. Какво ще кажете за това, Дик и Уил?
Не можах да чуя какво му отговориха, защото трябваше да насоча вниманието си към Уайт, който ме хвана за ръката и ме отведе настрани.
– Харесвате ми изключително много, сър. Искате ли да дойдете с мен?
– Дали искам или не, е все едно, господин Уайт, тъй като не мога.
– Защо?
– Мой дълг е да остана тук.
– Глупости! Аз отговарям.
– Това малко ще ми помогне, в случай че самият аз не мога да поема отговорността. Изпратен съм тук, за да помагам при измерването на тази отсечка, и не бива да си тръгвам, преди да приключи работата.
– Банкрофт ще се опита да ви ликвидира заедно с другите трима.
– Да, но дали ще успее! Не, трябва да остана.
– Размислете, опасно е за вас.
– Защо?
– И още питате? Трябва да разберете, че тези хора ви намразиха до смърт.
– Но аз нямам вина. Те започнаха първи.
– Вярно, но враждата си остава. След като повалихте двама от тях на земята, между вас и тях всичко е свършено.
– Възможно е, но не ме е страх. Тъкмо двата юмручни удара ще ги респектират, едва ли някой от тях ще се осмели скоро да посегне на мен. А и между другото Сам Хокинс, Стоун и Паркър са на моя страна.
– Както искате. Човек е роб на собствената си воля. Щяхте да ми вършите добра работа. Но поне ще ме изпратите донякъде, нали?
– Веднага ли искате да си тръгнете, господин Уайт?
– Да, при тукашното положение на нещата не изпитвам особено желание да оставам повече, отколкото е необходимо.
– Но, сър, преди да тръгнете, трябва поне нещичко да хапнете.
– Няма нужда. В дисагите на седлата ни има всичко необходимо.
– Няма ли да се сбогувате с Банкрофт?
– Нямам желание.
– Но нали сте дошли да говорите служебно с него?
– Наистина. Но мога да го кажа и на вас. Дори ще го разберете по-добре от него. Исках преди всичко да ви предупредя да се пазите от червенокожите.
– Видели сте индианци?
– Самите тях не, но следите им! Сега е сезонът, когато дивите мустанги и бизоните потеглят на юг. По това време червенокожите напускат селата си, за да ловуват и да трупат запаси от месо. Няма защо да се страхуваме от кайовите, защото сме се споразумели с тях за железопътната линия. Но команчите и апахите не знаят още нищо за нея и не бива да им се мяркаме пред очите. За щастие завърших измерването на моя участък и напускам тези места. Гледайте и вие да приключите! Тази земя става от ден на ден все по-гореща. А сега оседлайте коня си и попитайте Сам Хокинс дали иска да дойде с нас!
Разбира се, че Сам искаше.
Всъщност днес имах намерение да работя. Но пък беше неделя, денят, в който и Господ си е почивал, денят, в който всеки християнин се вглъбява в себе си, дори и да се намира сред пустошта, или пък отива на църква. А освен това си бях заслужил един почивен ден. Отидох до палатката на Банкрофт и му казах, че няма да работя днес, а ще изпратя малко Уайт заедно със Сам Хокинс.
– Вървете по дяволите и дано си счупите врата някъде! – прокле ме той, а аз дори и не подозирах, че това грубиянско пожелание замалко щеше да се сбъдне. От няколко дни не се бях качвал на седлото и червеникаво-белият ми жребец зацвили радостно, щом започнах да му слагам юздите. Беше се оказал превъзходно животно и аз се радвах, че ще мога да занеса тази новина на моя добър приятел, оръжейния майстор Хенри.
Беше хубав есенен ден и ние яздехме бодро, като разговаряхме за големия строеж на железопътната линия, както и за други неща, които бяха важни за нас. Уайт ми даде ценни указания относно срещата на двете работни групи. По обед спряхме до един поток, за да се заемем с непретенциозните си провизии. После Уайт продължи пътя си със своя скаут, а ние останахме да полежим още малко и разговорът ни взе религиозна насока.
Оказа се, че Хокинс е набожен човек, макар това да не се забелязваше тъй лесно, защото Дивият запад не е подходяща почва за фиданката “религиозно чувство”, а и няма хора, които да се грижат за нея. Сам говореше оскъдно за произхода си. От цялата ни група само трима – Дик Стоун, Уил Паркър и аз – знаехме, че Сам Хокинс е немец. Всъщност се казваше Фалке. Баба му и дядо му се били преселили още навремето в Америка. След най-различни премеждия родителите му се сдобили с малка ферма близо до Литъл Рок край Арканзас, но скоро се поминали. Когато навършил двайсет години, през 1840 година, Сам Хокинс напуснал фермата и тръгнал да скита из нецивилизованите райони на Щатите като ловец на животни с ценна кожа и в дългите години на опасности и борби се превърнал в опитния уестман, когото познавах. Въпреки всичко Сам не бе престанал да обича старата си родина и изглежда, че това беше главната причина, поради която хранеше към мен, неговия съотечественик, особени симпатии. От време на време, когато бяхме сами, си служехме с майчиния език, който той владееше все още сносно. Но обикновено разговаряхме на английски, и то най-вече защото бях новак и трябваше в най-скоро време да овладея езика на тази страна до съвършенство.
Малко преди да потеглим обратно, се наведох над водата, за да гребна малко с шепа и да пийна. Тогава през кристалната вода съзрях на дъното малка вдлъбнатина в пясъка, която, изглежда, беше направена от човешки крак. Обърнах внимание на Сам върху следата. Той я разгледа грижливо и кимна.
– Господин Уайт беше напълно прав, когато ни предупреди да се пазим от индианците.
– Мислите ли, Сам, че следата е оставена от индианец?
– Да, от индиански мокасин. Как се чувствате при тази новина, сър?
– Какво искате да кажете?
– Все пак би трябвало да усещате или да мислите нещо!
– Какво бих могъл да мисля, освен че тук е бил червенокож?
– А не изпитвате ли страх?
– Защо пък страх?
– Е, да, вие не познавате червенокожите!
– Но се надявам да ги опозная. Сигурно са като другите хора – врагове за враговете си и приятели за приятелите си. И тъй като нямам намерение да се отнасям неприятелски към тях, предполагам, че няма защо да ме е страх.
– Вие сте си грийнхорн и ще си останете вечно такъв. Колкото и хубаво да си представяте вашето отношение към червенокожите, събитията ще се развият съвсем другояче. Нещата не зависят от вашата воля. Сам ще се убедите в това и дано този ваш опит не ви струва някоя солидна порция месо от собственото ви тяло или дори и живота ви.
– Кога ли е бил тук този индианец?
– Преди около два дни. Щяхме да забележим следите му и в тревата, ако не се беше изправила.
– Вероятно е бил съгледвач?
– Да, но е разузнавал къде има бизони; понеже сега между местните племена цари мир, не е възможно да е бил разузнавач, тръгнал по бойната пътека. Вероятно е бил още твърде млад, защото е проявил непредпазливост.
– Защо мислиш така?
– Никой опитен воин няма да стъпи във водата на такова плитко място, където следата може да се забележи на дъното дълго време след това. Такава глупост може да направи само някой червенокож грийнхорн, с когото си приличате, хи-хи-хи-хи! Но белите грийнхорни обикновено са много по-глупави от червенокожите. Запомнете това, сър!
Той се покиска тихичко и после се изправи, за да се качи на коня си. Добрият Сам обичаше да дава израз на сърдечната си привързаност към мен, като постоянно заявяваше, че съм глупав и толкоз.
Можехме да се върнем по същия път, по който бяхме дошли, но като земемер имах и задачата да опознавам терена. Затова направихме едно отклонение, а после свихме отново в нашата посока. Така се озовахме в доста широка долина, която беше обрасла със сочна трева. Склоновете, които я обграждаха от двете страни, бяха покрити в долната си част с храсталаци, а по-нагоре – с гора. По дължина долината можеше да се извърви за около половин час и беше толкова равна, че погледът успяваше да я обхване от единия до другия край. Бяхме яздили не особено дълго през нея, когато Сам спря коня си и внимателно се взря напред.
– Ха! – извика той приглушено. – Тук са! Ама наистина са тук, първите!
– Кои?
Далеч пред нас забелязах около двайсет черни точки, които бавно се придвижваха.
– Кои? – повтори той въпроса ми, като мърдаше неспокойно на седлото. – Не ви ли е срам да ми задавате такъв въпрос! Ама да! Вие сте си грийнхорн, и то страхотен грийнхорн! Хора като вас обикновено и с отворени очи не виждат нищо. Уважаеми сър, бъдете така любезен да се опитате да отгатнете що за предмети представляват онези неща, върху които са се спрели прекрасните ви очи!
– Да отгатна ли? Хмм! Бих помислил, че са сърни, ако не знаех, че този дивеч живее и се движи на стада, не по-големи от десетина екземпляра. А като вземем предвид и голямото разстояние, то трябва да кажа, че тези животни, колкото и малки да изглеждат, в действителност сигурно са значително по-големи от сърните.
– Сърни, хи-хи-хи-хи! – изсмя се той. – Тук, горе, при изворите на Канейдиън, сърни! Добре го казахте! Но другото, което споменахте, не беше лошо. Да, тези животни са по-големи от сърните, много по-големи.
– Ах, драги Сам, да не би да са бизони?
– Разбира се, че са бизони! Истински бизони, които се преселват, първите, които виждам през тази година. А сега вече знаете, че мистър Уайт е бил прав – бизони и индианци! От червенокожите видяхме само една следа, но сега пред нас са самите бизони. Какво ще кажете за това, а, ако не се лъжа?
– Трябва да отидем при тях!
– По това няма спор.
– Да ги наблюдаваме!
– Да ги наблюдаваме? Само да ги наблюдаваме ли? – попита той, като ме погледна учудено.
– Да, никога не съм виждал бизони и много ми се иска да ги погледам скришом.
В този момент изпитвах само въодушевлението на приятеля на животинския свят. Това беше непонятно за дребния Сам. Той плесна с ръце почти ужасин.
– Скришом да ги погледате ли, само да ги погледате? Също като малко хлапе, притиснало любопитно окото си до някоя цепка в зайчарника, за да гледа тайно зайчетата! О, грийнхорн, какво ли ще преживея още с такъв грийнхорн! Но аз няма да ги гледам скришом, а ще ловувам, наистина ще ловувам!
– Сега, в неделя?
Тези думи ми се изплъзнаха наистина неволно. Но той се ядоса не на шега и ми викна:
– Сър, ако обичате, дръжте си устата затворена! Нима един истински уестман ще пита дали е неделя или понеделник, щом види първите бизони? Това е месо! Чувате ли, месо! И то не какво да е, ако не се лъжа! Парче бизонско филе е много по-прекрасно ядене и от небесния амброзий или амброзиана, или както се казва там онова нещо, от което живеели старите богове. Трябва да имам бизонско филе, та ако ще да ми струва живота! Въздушното течение идва срещу нас, това е добре. Тук по левия северен склон на долината грее слънце, а оттатък, отдясно, е сенчесто. Ако се придържаме към тази страна, животните няма да ни усетят преждевременно. Елате!
Той прегледа своята Лиди и като се увери, че и двете u цеви са заредени, подкара коня си към южния склон на долината. Следвайки примера му, аз също проверих мечкоубиеца си. Сам ме забеляза, спря веднага коня си и попита:
– Да не би да искате и вие да участвате в лова, сър?
– Разбира се.
– Я се откажете, ако не искате да бъдете стъпкан на каша само за десетина минути! Бизонът не е канарче да го вземете на пръста си и да слушате как пее. Преди да поемете риска да ловувате такъв опасен дивеч, Скалистите планини трябва да видят още много лета и много зими.
– Но аз искам...
– Мълчете и се подчинявайте! – прекъсна ме той с такъв тон, с какъвто никога не беше разговарял с мен. – Не искам животът ви да ми тежи на съвестта. От тук ще се запътите направо в устата на смъртта. Друг път правете каквото си искате, но сега няма да търпя никакво непокорство!
Ако помежду ни не се беше създало такова добро разбирателство, сигурно щеше да получи някой пиперлив отговор. Но аз замълчах и подкарах коня си след него, следвайки сенчестата ивица, която хвърляше гората. Сега с малко поомекнал тон Сам ми обясни следното:
– Както виждам, това са двайсет животни. Но ако някой път можете да видите как хиляда или повече бизони устремно се носят през прерията! Навремето съм срещал стада по десет хиляди глави, а и по-големи. Това беше хлябът на индианците. Белите им го отнеха. Червенокожият винаги е щадял дивеча, защото му е давал прехраната. Убивал е само толкова, от колкото се е нуждаел. А белият вилнее из неизброимите стада като жестоко хищно животно, което и след като се е наситило, не престава да убива само за да пролива кръв. И това ще продължава, докато не остане нито един бизон, а скоро след това и нито един индианец! Жалко, уви! Абсолютно същото става и със стадата коне. По-рано се срещаха стада с повече от хиляда мустанга. А сега човек страшно се радва, ако има някой път щастието да види заедно стотина животни.
Междувременно се бяхме приближили на около четиристотин крачки от бизоните, без да ни забележат, и Сам Хокинс спря коня си. Бизоните пасяха и се придвижваха бавно нагоре по долината. Най-отпред се движеше един стар бизон, чиито исполински размери предизвикаха удивлението ми. Трябва да беше висок към два метра и дълъг около три. Тогава още не умеех да преценявам теглото на бизон, но сега мога да кажа, че онзи сигурно е тежал около трийсет центнера1 – внушителна маса от месо и кости! Той стигна до една кална локва и започна да се търкаля из нея с голямо удоволствие.
– Това е водачът – прошепна ми Сам, – най-опасният от цялото стадо. С него може да се заеме само онзи, който си е направил вече завещанието. Аз ще се прицеля в младата женска вдясно зад него. Внимавайте да видите къде ще я улуча! Куршумът ще мине косо зад плешката право в сърцето. Това е най-добрият и единствено сигурен изстрел освен изстрела в окото. Но вторият не е по вкуса на ловците, а и освен това никой разумен човек няма да нападне бизон фронтално. Стойте тук и се скрийте с коня си в храсталака! Когато бизоните ме забележат и побягнат, лудият им бяг ще ги доведе точно покрай вас. Да не ви дойде на ум да напуснете това място, преди да се върна или да ви извикам!
Той почака, докато се скрия между два храста, а после подкара коня си тихо и бавно. Чувствах се много особено. Често бях чел за лова на бизони. Нищо ново не можех да науча по този въпрос. Но има голяма разлика между напечатаното описание на такъв лов и самото преживяване. Днес за първи път в живота си виждах бизони. По какъв дивеч бях стрелял дотогава? В сравнение с тези огромни и опасни животни – по никакъв! Може би някой ще си помисли, че затова приех заповедта на Сам да не участвам в лова. Тъкмо обратното. Преди това желанието ми беше само да ги погледам, а сега чувствах някакъв непреодолим и властен стремеж да ловувам. Сам искаше да се заеме с някаква млада женска. “Пфу! – мислех си. – За това не се иска смелост. Ако си ловец на място, ще избереш най-силния мъжкар!”
Конят ми бе видимо неспокоен. Тъпчеше на едно място, ровеше земята с копита, страхуваше се и искаше да избяга, защото и той още не беше виждал бизони. Едва го удържах. Трябваше ли да се откажа от лова, или въпреки всичко да нападна водача? Не бях възбуден, а вътрешно напълно спокоен, обмислях всяко “за” и “против”. Всичко се реши в един миг.
Сам се беше приближил до бизоните на около триста крачки. Пришпори коня си и се понесе в галоп към стадото, мина покрай огромния бизон и се насочи към женската, която ми беше показал. Тя се стъписа и не побягна. Сам я стигна и го видях как, профучавайки покрай нея, стреля. Тя трепна и наведе глава. Не успях да видя дали падна на земята или не, защото вниманието ми беше приковано от друго зрелище.
Грамадният бизон беше скочил на крака. Беше втренчил погледа си в Сам Хокинс. Какво мощно животно! Тази огромна глава с валчест череп, широкото чело и двата къси, но дебели и извити нагоре рога, тази гъста и сплъстена грива около врата и гърдите! Високата гърбица придаваше абсолютна завършеност на тази картина на най-първична и груба сила. Да, пред мен беше едно опасно създание! Но видът му направо предизвикваше човешкото умение да премери сили с тази необуздана животинска мощ.
Дали се бях решил или още не? И аз не зная. Или може би конят ми се подплаши? Той излетя от храстите и се понесе наляво. Обаче аз го принудих да завие рязко надясно и се втурнах към водача на стадото. Той чу, че се приближавам, и се обърна към мен. Като ме видя, наведе глава, за да посрещне и коня, и ездача с рогата си. Чух, че Сам викаше с всичка сила, но нямах никакво време да се обърна към него. Беше невъзможно да изпратя куршум в бизона, защото, първо, беше застанал в неудобно положение за стрелба и, второ, конят не ми се подчиняваше. Обхванат от страх, той летеше право към ужасните рога. Бизонът се приготви да го набучи, отмествайки задните си крака малко встрани, след което със страшна сила замахна с глава от долу на горе. Като напрегнах всичките си сили, успях да отклоня жребеца малко встрани. Той профуча с грамаден скок покрай задницата на бизона, чиито рога преминаха в този миг само на сантиметри от крака ми. Прецених, че след скока на коня ми ще се приземим точно в калната локва, където допреди малко се беше търкалял бизонът. Затова извадих краката си от стремената – за мой късмет, – защото конят се подхлъзна и двамата се строполихме на земята. И до ден днешен ми е непонятно как всичко това можа да стане толкова бързо, но в следващия миг вече стоях изправен край локвата, а ръката ми все още здраво стискаше пушката. Бизонът се беше обърнал към нас и вече се носеше с тромави подскоци към коня; жребецът току-що се беше изправил и се канеше да побегне. В този момент бизонът беше обърнал страната си към мен и представляваше чудесна цел. Вдигнах пушката. Ето че за първи път тежкият мечкоубиец беше изправен пред сериозно изпитание. Още един скок – и бизонът вече стигаше коня. Натиснах спусъка... бизонът изведнъж се спря; дали го бях улучил, или пък се беше уплашил от изстрела, не можах да разбера в момента. Веднага изстрелях и втория куршум. Бизонът вдигна бавно глава, нададе страхотен рев, олюля се няколко пъти и рухна намясто.
Искаше ми се да се разкрещя от радост за тази победа, но имах да върша по-важни неща. Стадото отдавна беше избягало. Усетил се свободен, конят ми бясно препускаше надясно, докато Сам галопираше по отсрещната страна на долината, преследван от един мъжки бизон, който не беше много по-малък от убития от мен екземпляр.
Трябва да знаете, че щом е раздразнен веднъж, бизонът не оставя противника си, като при това може да съперничи по бързина на коня. Освен това показва такава смелост, хитрост и издръжливост, каквито никой не би могъл да подозира.
И така, този бизон следваше конника по петите. За да се изплъзне, Сам трябваше да прави рисковани завои с коня, за да измори преследвача си. Положително нямаше да може да издържи дълго на това темпо. Трябваше бързо да му се помогне. Нямах време да проверявам дали моят бизон наистина бе умрял. Бързо заредих двете цеви на мечкоубиеца и се понесох към Сам. Той ме видя. Реши да се приближи към мен и рязко извъртя коня си. Но това беше много неразумно, защото по този начин конят се обърна странично към следващия го по петите бизон. Видях как той наведе рога. Последва удар и конят и конникът полетяха във въздуха, а когато се строполиха на земята, бизонът продължи да им нанася бесни удари. Сам крещеше за помощ с всички сили. Бях вече на около сто и петдесет крачки от тях и не биваше да се бавя нито миг повече. От по-близо изстрелът щеше да бъде много по-сигурен, но ако отлагах още, това можеше да погуби Сам, а дори и да не улучех добре, можех поне да се надявам, че ще отклоня чудовището от приятеля си.
Спрях се, прицелих се зад лявата плешка и стрелях. Бизонът вдигна глава, като че ли се ослуша, и бавно се обърна. Тогава ме видя и се затича към мен, но скоростта му намаляваше. Това ми позволи да презаредя с трескава бързина цевта, с която бях стрелял. Когато бях готов, животното се намираше най-много на трийсетина крачки от мен и вече не можеше да тича, а само бавно се препъваше. Ала с ниско наведена глава и кръвясали, страшно изцъклени очи то се приближаваше все повече и повече към мен като някаква зла участ, която нищо не бе в състояние да предотврати. Тогава коленичих с едно коляно на земята и вдигнах пушката. Това движение накара бизона да спре и да повдигне малко главата си, за да може по-добре да ме огледа. По този начин двете изпълнени с мъст очи застанаха пред двете цеви на пушката ми. Прицелих се първо в дясното, а след това и в лявото му око – тялото му потрепери кратко и след това великанът се строполи на земята.
Скочих веднага и забързах към Сам. Но това не беше необходимо. Видях го, че вече тича към мен.
– Ей! – извиках му. – Жив ли си? Дали не си ранен сериозно?
– Изобщо не съм ранен. Само десният хълбок ме боли от падането, а може и да е левият, ако не се лъжа. Не мога да разбера точно.
– А конят ти?
– Свършено е с него. Още е жив, но бизонът разпра и разкъса цялото му тяло. Трябва да го застреляме, за да съкратим мъките му. Бедното животно. Бизонът мъртъв ли е?
– Надявам се. Да го огледаме!
Убедихме се, че в него нямаше и искрица живот. След това Хокинс си пое силно и дълбоко дъх.
– По дяволите, ама че работа ми отвори този стар бивол! Някоя женска би се отнесла много по-нежно към мен. Наистина не можеш да очакваш от говедо да се отнесе джентълменски към теб, хи-хи-хи-хи!
– Но как му дойде глупавата идея да се захване с теб?
– Ами не видя ли?
– Не.
– След като застрелях женската, налетях на мъжкия. Това, изглежда, го разсърди и той ме взе на мушка. Изпратих му втория куршум от моята Лиди, но, изглежда, той не поумня от това, защото показа голяма привързаност към мен, която обаче не беше взаимна. Така ме погна, че не можех да заредя отново пушката. Захвърлих я, защото вече не ми беше полезна, и така освободих ръцете си, за да мога да управлявам по-добре коня, ако не се лъжа. Бедното животно направи всичко, което беше по силите му, но не можа да се спаси.
– Защото ти направи онзи последен, съдбоносен завой. Трябваше да опишеш дъга и така можеше да спасиш коня.
– Да го спася ли? Говориш ми като опитен възрастен човек. Просто да не очакваш такова нещо от един грийнхорн.
– И грийнхорнът си има добри страни!
– Вярно, защото, ако не беше ти, сега щях да лежа на земята разкъсан и надупчен като коня ми. Да отидем при него!
Заварихме животното в трагично състояние. Вътрешностите му висяха от разпрания корем. То пръхтеше от болка. Сам донесе захвърлената си пушка, зареди я и го застреля, за да не се мъчи. След това свали оглавника и седлото, като каза:
– Сега сам ще си бъда кон и ще мъкна седлото на гърба си. Ето какво може да ти се случи, когато срещнеш някое говедо.
– А откъде ще си намериш друг кон? – осведомих се аз.
– Това е най-малката ми грижа. Ще си хвана някой, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи.
– Мустанг ли?
– Да. Бизоните са вече тук. Започнали са ежегодното си преселение на юг. Скоро ще видим и мустангите. Знам аз.
– Ще може ли и аз да присъствам, когато го ловиш?
– Защо не? Нали трябва и това да научиш. Но сега ела! Да разгледаме стария бизон! Може би е още жив. Такъв матусал2 не умира лесно.
Отправихме се към него. Животното беше мъртво. Сега, като лежеше неподвижно на земята, още по-добре можеха да се забележат огромните му размери. Очите на Сам засноваха между мен и бизона, след което той направи неописуема физиономия и поклати глава.
– Необяснимо е, съвършено необяснимо! Знаеш ли къде си го улучил? Точно където трябва! Това е един прастар юначага и аз бих премислил десет пъти, преди да се реша така безумно смело да се изправя срещу него. Знаеш ли какво си ти, сър?
– Какво?
– Най-лекомисленият човек на земята.
– Охо, още никой не ми е казвал такова нещо.
– Е, най-сетне го чу от мен. Нали ти заповядах да не закачаш бизоните и да се прикриеш. Защо не ме послуша?
– И аз не знам.
– Правиш нещо, без да помислиш и без да имаш основание! Е, това не е ли лекомислено?
– Мисля, че не е. Сигурно е имало някаква основателна причина.
– Тогава трябва да я знаеш.
– Може би тя се крие в това, че ми заповяда, а аз не обичам да изпълнявам заповеди.
– Тъй! А когато някой ти желае доброто и иска да те предпази от опасност, тогава, изглежда, даваш мило и драго да се изложиш на тази опасност, а?
– Не съм дошъл на Запад, за да бягам от опасностите.
– Охо! Но ти си още грийнхорн и трябва да внимаваш. А и ако не искаш да ме слушаш, защо беше необходимо да се захващаш тъкмо с това огромно добиче, а не с някоя женска?
– Защото постъпката ми нямаше да е кавалерска.
– Кавалерска постъпка! Този грийнхорн иска да играе ролята на кавалер! Грандиозно, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
Сам така се разсмя, че трябваше да се хване за корема, след което продължи все още през смях:
– Слушай, сър, за в бъдеще остави настрана това глупаво честолюбие! Когато един истински уестман прави нещо, той не пита дали е кавалерско, а дали е полезно.
– Но аз направих нещо полезно.
– Сега ли? Какво?
– Избрах този бизон, защото има много повече месо от една женска.
Той ме гледа известно време в лицето неразбиращо и учудено. После веселостта му отново взе връх.
– Много повече месо ли? Този млад човек бил застрелял стария бизон заради месото му, хи-хи-хи-хи! Струва ми се, че си се съмнявал в смелостта ми, като си ме видял да си избирам женската, така ли?
– Не, не беше така, макар да смятам, че е по-смело да нападнеш някое по-силно животно.
– Само за да ядеш месото на някой стар мъжкар? Ама че си умник, сър. Този бизон има на гърба си сигурно осемнайсет или двайсет години. Състои се от кожа и много кокали, сухожилия и жили. Месото му е твърдо като подметка и няма да може да се дъвче дори и ако се пече или вари няколко дни. Всеки опитен уестман ще предпочете женската пред мъжкия бизон, защото месото u е по-нежно и по-сочно. Ето на, видя ли какъв грийнхорн си. Нямах време да гледам какво правиш. Как протече лекомисленото ти нападение?
Разказах му случката. Когато свърших, той ме огледа учудено, поклати отново глава и накрая ме подкани:
– Върви и доведи коня си! Ще трябва да носи месото, което ще вземем с нас.
Изпълних нареждането му. Откровено казано, чувствах се разочарован от държането му. Беше изслушал разказа ми, без да каже нито една дума. А аз си мислех, че бях заслужил поне мъничко признание. Вместо това той веднага ме отпрати да доведа коня си. Но не му се разсърдих. Да, дори бях радостен, че поне не ме укори заради изстрелите в очите на бизона, които бяха в разрез с всякакви ловджийски правила.
Когато доведох коня си, Сам бе клекнал до убитата от него женска, майсторски беше одрал кожата на един от бутовете u и вече вадеше филето.
– Така – каза той, – довечера ще направим такова печено, каквото отдавна не сме яли. Филето ще натоварим заедно с оглавника и седлото на коня ти. То е само за теб, за Дик, Уил и мен. Ако другите искат да ядат месо, нека дойдат тук и си вземат.
– Ако междувременно не го изядат лешоядите и другите диви животни.
– Ама че си бил умник! – подигра се той. – Ясно е, че ще покрием бизоните с клони, които ще затиснем с камъни. Тогава само някоя мечка или друг едър хищник ще може да се добере до месото.
Отрязахме дебели клони от близкия храсталак и довлякохме тежки камъни. Покрихме с тях женския бизон, след което натоварихме коня ми.
– А какво ще стане с мъжкия? – попитах аз.
– С този ли? Е, какво да става?
– Нищо ли не можем да използваме от него!
– Абсолютно нищо.
– Дори и кожата ли?
– Ти да не си кожар? Аз не съм!
– Но съм чел, че кожите на убитите бизони се складират и се съхраняват в добре закрити ями.
– Тъй ли, и това ли си чел? Е, щом си го чел, трябва да е вярно, понеже всичко, което хората четат за Дивия запад, е вярно, непоклатимо вярно, хи-хи-хи-хи! Наистина има уестмани, които убиват тези животни заради кожите им. И аз съм го правил. Но сега и дума не може да става за подобно нещо. Да мъкнем тази тежка кожа – това няма да го бъде.

1 Мярка за тегло, която в различни страни е равна на 50 и на 100 кг.
2 По името на Матусал – библейски герой, живял изключително дълго (969 години). Животът му бил особено ценен за човечеството, защото, “когато той умре, то ще дойде”. И наистина потопът дошъл, когато Матусал умрял.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания