Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Краят на един страхливец

Докато вървяхме към пуеблото, забелязах каква масивна и импозантна каменна постройка представляваше. Някои смятат коренното американско население за неспособно на културно развитие. Но не е възможно хора, които са могли да придвижат такива огромни скални маси и са съумели да изградят от тях такава величествена и непревземаема за тогавашните оръжия крепост, да са на най-долното, най-нисше стъпало на културно и духовно развитие. Когато пък други твърдят, че народите, които са издигнали тези постройки, били живели по-рано и че сегашните индианци не са техни потомци, то аз нито ще се съглася с това, нито ще го оспоря. Във всеки случай още никой не е могъл да докаже, че индианците не подлежат на духовно развитие. Ако не им се дадат време и пространство, те неизбежно ще се изродят духовно и ще загинат.
С помощта на стълбите се изкачихме на третото ниво, където бяха разположени най-хубавите помещения на пуеблото. Там живееше Инчу-чуна с двете си деца. Там останахме да живеем и ние.
Моето жилище беше голямо. Наистина и то нямаше прозорци и се осветяваше само от отвора, който служеше за врата, ала беше толкова широко и високо, че вътре беше достатъчно светло. Беше празно, но скоро Ншо-чи го подреди с кожи, одеяла и домакински предмети така хубаво, че се почувствах твърде удобно. Хокинс, Стоун и Паркър получиха общо помещение, което бе подредено по подобен начин.
След като “гостната” стая беше обзаведена дотолкова, че можех вече да вляза в нея, Красива зора ми донесе тютюн и една прекрасно изработена лула на мира. Сама я натъпка и я запали. Когато смукнах дим от нея, тя каза:
– Инчу-чуна, моят баща, ти изпраща този калюмет. Той сам е донесъл глината за него от свещените находища, а Ншо-чи изработи главата на калюмета. Никой още не е пушил от него и те молим да го приемеш от нас като твоя собственост и винаги когато пушиш от него, да си спомняш за нас.
– Вашата добрина е голяма – отвърнах. – Чувствам се почти засрамен, защото няма с какво да отвърна на подаръка ви.
– Ти ни даде вече толкова много, че никога няма да можем да ти се отплатим: дължим ти живота на Инчу-чуна и на Винету. И двамата бяха неведнъж в ръцете ти и ти ги пощади. Затова сърцата ни се привързаха към теб и ти ще бъдеш наш брат, ако си съгласен.
– Иска ли питане? Съкровеното ми желание е да стана ваш брат. Инчу-чуна е прочут вожд и воин, а Винету обикнах веднага още при първата ни среща. Да бъда брат на такива мъже, е голяма радост и чест за мен. Бих искал само и приятелите ми да бъдат в същото положение.
– Ако те желаят, ще се отнасяме към тях като към чистокръвни апахи.
– Благодарим ви за това. Значи ти самата си изработила главата на тази лула от свещената глина? Колко сръчни са ръцете ти!
При тази похвала тя се изчерви и махна с ръка.
– Знам, че жените и дъщерите на бледоликите са много по-ловки и изкусни от нас. А сега ще ти донеса още нещо.
Тя излезе и скоро донесе револверите ми, ножа ми и всички мои вещи, които не бяха в джобовете ми. Благодарих u и видях, че абсолютно нищо не липсва. Попитах я:
– Приятелите ми ще получат ли всичко, което им беше отнето?
– Да, всичко. Вече са го получили, защото, докато аз те обслужвам тук, за тях се грижи Инчу-чуна.
– А какво става с конете ни?
– И те са тук. Пак ще яздиш своя кон, а Хокинс – неговата Мери.
– Ах, ти знаеш името на мулето му?
– Да, а също и името на старата му карабина, която нарича Лиди. Често разговарях с него, без да съм ти казвала за това. Той е голям шегобиец, но е добър ловец.
– Да, наистина, но той е и нещо много повече – той е верен, самопожертвователен приятел, когото човек не може да не обича. Но аз искам да те попитам нещо. Ще ми кажеш ли истината?
– Ншо-чи никога не лъже – отвърна гордо тя.
– Воините ви взеха всичко от пленените кайови, което те носеха у себе си, нали?
– Да.
– Взеха всичко и от моите трима приятели, нали?
– Да.
– А защо не взеха и моите вещи? Всичко си стоеше в джобовете ми както преди.
– Защото моят брат Винету беше заповядал така.
– А знаеш ли защо е дал такава заповед?
– Защото те обичаше.
– Въпреки че ме смяташе за свой враг?
– Да. Преди малко ти каза, че си го обикнал веднага при първата среща между вас. Същото се е случило и с него. Било му е много тежко след това да те смята за свой враг и не само за враг, а...
Тя млъкна, защото се канеше да каже нещо, което според нея щеше да ме обиди.
– Говори! – помолих я.
– Не.
– Тогава ще продължа аз. Трябвало е да ме смята за свой враг, но това не е могло да му причини такава болка, защото един враг може да бъде уважаван. Ала той е мислел, че съм лъжец, притворен и подъл човек. Това го е боляло. Нали?
– Ти каза истината.
– Надявам се, че сега вече е разбрал колко се е лъгал. И още един въпрос: какво стана с Ратлър, убиеца на Клеки-петра?
– Ще бъде вързан на кола на мъчението, и то веднага.
– Какво? Сега? И не са ми казали? Защо?
– Винету нареди така.
– Защо?
– Мислеше, че очите ти няма да понесат гледката, а ушите ти – виковете.
– Вероятно не се е лъгал, но въпреки това ще понеса и двете, ако се съобразят с желанието ми.
– Какво желание?
– Кажи ми най-напред къде ще бъде измъчван!
– Долу край реката. Инчу-чуна ви отведе от мястото, за да не присъствате на мъченията.
– Но аз искам да бъда там! Какви мъки са определени за Ратлър?
– Всички без изключение, защото този Ратлър е най-лошият бледолик, който някога е попадал в ръцете на апахите. Той уби без никакъв повод нашия бял баща, учителя на Винету, когото ние всички обичахме и уважавахме. Затова Ратлър няма да умре само от няколко мъчения, както обикновено става с други пленници, а на него ще бъдат изпитани всички мъчения, които са ни известни.
– Това не бива да стане, това е нечовешко!
– Заслужил го е!
– А ти можеш ли да присъстваш там и да гледаш всичко?
– Да.
– Ти, едно момиче?
Дългите u мигли се сведоха надолу. Доста време гледа в земята, после повдигна очи и ме погледна сериозно, почти с укор.
– Това учудва ли те?
– Да. Една жена не би трябвало да може да гледа подобно нещо.
– При вас така ли е?
– Да.
– Заблуждаваш се.
– Как можеш да твърдиш обратното? Би трябвало да познаваш нашите жени и момичета по-добре от мен.
– Може би ти не ги познаваш. Когато вашите престъпници са изправени пред съдията, могат да присъстват и да слушат и други хора. Така ли е?
– Да.
– Ншо-чи е чувала, че в такъв случай присъстват повече жени, отколкото мъже. Там ли е мястото на една жена? Хубаво ли е от нейна страна да се остави любопитството u да я отведе дотам?
– Не.
– А когато при вас убиват престъпник, когато му отсичат главата или го обесват, няма ли тогава на това място бели жени?
– Така е било по-рано.
– Сега забранено ли им е?
– Да.
– А на мъжете?
– И на тях.
– Значи на всички е забранено! Ако им беше разрешено, щяха да присъстват и жени. О, жените на бледоликите не са толкова нежни, както си мислиш ти! Те могат да понасят много добре мъките, мъките на другите, хора или животни. Не съм била при вас, но всичко това съм научила от Клеки-петра. Винету посети големите градове на Изток и когато се завърна, ми разказа всичко, което беше видял и наблюдавал – тя се беше разпалила. – Не присъстват ли бели жени, когато пускат разбеснели се бикове срещу хора и коне? Не ръкопляскат ли и не викат ли те възторжено, когато потече кръв и когато жертвите на подгоненото животно се гърчат от болки? Аз съм младо и неопитно момиче и вие ме причислявате към “диваците”, но бих могла да ти кажа още много неща, които вършат вашите нежни жени, без дори да почувстват онези тръпки, които бих изпитала аз. Безброй са хилядите нежни красиви бели жени, които са гледали с усмивка на уста как измъчват робите им до смърт, или пък са убивали собствената си чернокожа прислужница с камшик! А сега в ръцете ни е попаднал един престъпник, убиец. Той ще умре така, както е заслужил. Искам да присъствам на смъртта му, а ти ме осъждаш. Наистина ли не съм права, че мога да гледам спокойно как умира такъв човек? И ако нямам право, кой е виновен, че очите на червенокожите са навикнали на такива зрелища? Не са ли виновни белите, които ни принуждават да отговаряме твърдо на техните зверства?
– Един бял съдия няма да осъди пленен индианец на мъчения.
– Съдия! Не ми се сърди, че ще кажа думата, която съм чувала многократно от Хокинс: грийнхорн! Ти не познаваш Запада. Къде има тук съдии, или по-точно – онова, което назоваваш с тази дума? По-силният е съдия, а по-слабият е подсъдим. Накарай да ти разкажат какво се е случвало край лагерните огньове на белите! Нима безбройните индианци, които са загинали в борбите срещу белите нашественици, са умрели всички бързо от куршум или от нож? Колко много от тях са били измъчвани до смърт! А те не са били прегрешили нищо, защитавали са правата си! И сега, когато ще умре един убиец, който е заслужил наказанието си, аз трябвало да отвърна очи, понеже съм жена, момиче? Да, някога бяхме други. Но вие ни научихте да гледаме как тече кръв, без да ни мигне окото. Ще отида да видя как убиецът на Клеки-петра ще понесе наказанието си!
Досега познавах красивата млада индианка като нежно и кротко същество. Но сега тя стоеше пред мен с пламтящи страни и горящ поглед, оживяла картина на някоя богиня на отмъщението, която не знае що е милост. Като че ли беше станала още по-красива от преди. Имах ли право да я осъждам? Не беше ли права?
– Тогава върви – казах, – но ще дойда с теб!
– Остани по-добре тук! – помоли ме тя, като тонът u отново стана предишният. – Ако дойдеш, това няма да се хареса на Инчу-чуна и на Винету.
– Ще ми се разсърдят ли?
– Не. Няма да ти забранят, но идването ти е нежелателно. Ти си наш брат.
– Тогава идвам с теб, а те ще ми простят.
Когато излязох с нея на платформата, видях там Сам Хокинс. Пушеше старата си къса лула, тъй като и той беше получил тютюн.
– Сега си е по-друго, сър – каза той хитро усмихнат. – Доскоро бяхме пленници, а сега сме като господари. Има разлика. Как се чувстваш при новите обстоятелства?
– Благодаря, добре съм! – засмях се.
– А аз – отлично. Вождът сам ни обслужи. Това са обноски, ако не се лъжа!
– Къде е Инчу-чуна?
– Отиде при реката.
– Знаеш ли какво става там сега?
– Мога да си представя.
– Е?
– Учтиво се сбогуват с милите кайови.
– Едва ли.
– Ами какво?
– Измъчват Ратлър.
– Ратлър ли измъчват? А ни доведоха тук. И аз трябва да присъствам там! Ела! Слизай бързо!
– По-полека! Можеш ли да гледаш такова зрелище, без да те обземе ужас?
– Ужас ли? Какъв грийнхорн си, скъпи сър! Ако постоиш по-дълго време тук, в Запада, няма да се ужасяваш повече в такива случаи. Негодникът си е заслужил смъртта и ще бъде екзекутиран по индиански маниер. Това е всичко.
– Но това е жестокост.
– Не употребявай думата “жестокост” при това чудовище! Той трябва да умре непременно! Или може би не си съгласен и с това?
– О, съгласен съм! Но апахите могат да го ликвидират набързо. Той е човек.
– Онзи, който убива друг без никаква причина, не е човек. Беше се напил като говедо.
– Но това е смекчаващо вината обстоятелство. Не е знаел какво прави.
– Не ставай смешен! Да, отвъд океана, на Стария континент, господа юристите в заседателните зали при всяко престъпление, извършено в пияно състояние, признават ракията като смекчаващо вината обстоятелство. А би трябвало да увеличават наказанието, сър, да го увеличават! Който се напива до безсъзнание и се нахвърля върху своя събрат като диво животно, трябва да получава двойно възмездие. Абсолютно никак не ми е жал за този Ратлър. Спомни си само как се отнасяше към теб!
– Не съм забравил, но все пак съм християнин и ще се опитам въпреки всичко да издействам за него бърза смърт.
– Хич не се заемай с това, сър! Първо, той не го заслужава и, второ, всичките ти усилия ще бъдат напразни. Клеки-петра е бил учителят, духовният баща на племето. Смъртта му е непоправима загуба за апахите, а и убийството бе извършено без всякакъв повод. По тези причини е невъзможно да накараш червенокожите да бъдат снизходителни.
– В такъв случай ще застрелям Ратлър в сърцето.
– За да сложиш край на мъките му ли? За Бога, откажи се от тази идея! Така ще настроиш цялото племе срещу себе си. То има правото да определи начина за наказание на Ратлър и ако ти му отнемеш това право, веднага ще отиде по дяволите току-що роденото приятелство, което сключихме с тях. И така, отиваме ли заедно?
– Да.
– Добре. Но не прави никакви глупости! Ще извикам Дик и Уил.
Той изчезна във входа на жилището си и скоро се върна с двамата си приятели. Слязохме от пуеблото. Ншо-чи беше избързала пред нас. Когато свихме към главната долина на Рио Пекос, не видяхме кайовите. Бяха си заминали с ранения вожд и Инчу-чуна беше достатъчно умен и съобразителен да изпрати тайно съгледвачи след тях, за да разбере дали няма да им хрумне да се завърнат незабелязано, за да си отмъстят.
Вече споменах, че на това място стоеше нашата волска кола. Когато стигнахме до нея, апахите бяха образували наоколо широк кръг. В средата на кръга забелязах Инчу-чуна и Винету заедно с няколко воини. Ншо-чи стоеше до тях и говореше с Винету. Въпреки че беше дъщеря на вожда, тя нямаше право да се бърка в работите на мъжете. И ако сега не се намираше при жените, то сигурно имаше да казва нещо важно на брат си. Щом ни забеляза, тя ни посочи на Винету и се оттегли при жените. Изглежда, че беше говорила с него за нас. Винету си проби път през кръга на воините си, приближи се до нас и ни попита:
– Защо моите бели братя не останаха горе в пуеблото? Не им ли харесват помещенията?
– Харесват ни – отвърнах – и благодарим на нашия червенокож брат за неговите грижи. Идваме, защото научихме, че Ратлър трябва да умре сега. Вярно ли е?
– Да.
– Но не го виждам!
– Лежи в колата до трупа на убития.
– Каква ще бъде смъртта му?
– Ще умре чрез мъчения.
– Окончателно ли е решено?
– Да.
– Въпреки това те моля да не бъдете толкова строги. Моята религия ми повелява да се застъпя за Ратлър.
– Твоята религия ли? Но тя не е ли като на Ратлър?
– Да.
– А този бледолик постъпваше ли според нейните повели?
– За съжаление не.
– Тогава не е необходимо моят бял брат да изпълнява повелите на религията си заради него. Твоята и неговата религия забраняват убийството. Въпреки това Ратлър уби, следователно ученията на тази религия не се отнасят за него.
– Не мога да се ръководя от това, което е сторил този човек. Трябва да изпълня дълга си, без да питам какви са убежденията и делата на другите хора. Моля те да наредиш Ратлър да умре от бърза смърт!
– Това, което е решено, трябва да бъде изпълнено!
– Непременно ли?
– Да.
– Значи няма никакъв начин да се изпълни желанието ми?
Винету гледаше замислено към земята.
– Има един начин все пак – заяви най-сетне. – Но Винету иска да помоли своя бял брат да не опитва този начин. Той ще му навреди много в очите на нашите воини.
– В какъв смисъл?
– Те няма да уважават вече Олд Шетърхенд така, както би желал Винету.
– Тогава този начин е безчестен и презрян?
– Според схващанията на червенокожите мъже – да.
– Кой е той?
– Да се позовеш на нашата благодарност.
– Ах! Наистина това не би направил никой свестен човек!
– Ние ти дължим живота си. Ако се позовеш на това, ще принудиш Инчу-чуна и Винету да изпълнят желанието ти.
– Как ще го изпълните?
– Ще свикаме нов съвет, ще се застъпим за теб и нашите воини ще бъдат принудени да признаят правото ти на благодарност, което искаш да използваш. Но след това всичко, което си направил за нас, ще бъде вече без значение. Нима този Ратлър е достоен за такава жертва?
– Положително не!
– Моят брат чува, че Винету му говори искрено. Той знае какви мисли и чувства са се вселили в сърцето на Олд Шетърхенд, но нашите воини не могат да разберат такива чувства. Нима трябва Олд Шетърхенд, който може да стане най-прочутият и велик воин на апахите, да ни напусне още днес, защото воините ще се изплюят в краката му?
Беше ми много трудно да отговоря на този въпрос. Сърцето ми повеляваше да не отстъпвам от молбата си. Разумът ми, или по-точно – гордостта ми, беше против нея. Винету изпита съчувствие към вътрешното ми раздвоение и каза:
– Винету ще говори с Инчу-чуна. Нека моят брат почака тук!
Той се отдалечи.
– Не прави глупости, сър! – помоли ме Сам. – Дори не подозираш колко много рискуваме.
– Не е чак толкова много!
– Много е! Истина е, че червенокожият презира всеки, който открито се позове на благодарността му. Той извършва онова, което се поиска от него, но след това повече не те познава. Не е лъжа, че в такъв случай още днес би трябвало да се махаме от тук и ще се озовем лице в лице с неприятелски настроените кайови. А какво ще означава това за нас, смятам за излишно да ти обяснявам.
Инчу-чуна и Винету разговаряха известно време загрижено помежду си. После се приближиха и вождът заяви:
– Ако Клеки-петра не ни беше разказал толкова много за вашата вяра, Инчу-чуна щеше да те смята за човек, с когото е позорно да се разговаря. Но сега той може да разбере желанието ти. Все пак това, което ти каза моят син Винету, е вярно – нашите воини няма да те разберат и ще те презрат.
– Не става дума само за мен, а и за Клеки-петра, за когото говориш.
– Защо пък за него?
– Той имаше същата вяра, която ми повелява да те помоля; и той умря с тази вяра. Неговата религия му повеляваше да прости на врага си. Бъди уверен, че ако той беше жив, никога нямаше да допусне Ратлър да бъде измъчван.
– Така ли мислиш?
– Убеден съм.
Тогава Инчу-чуна поклати бавно глава.
– Не мога да разбера какви хора са християните! Или са лоши и злината им е толкова голяма, че човек просто не може да я проумее, или са добри и добротата им остава също така неразбираема!
При тези думи той погледна сина си, който отвърна на погледа му. Двамата се разбраха, можеха да разговарят само чрез погледи. Инчу-чуна се обърна отново към мен и ме попита:
– Този убиец беше и твой враг, нали?
– Да.
– А ти прости ли му?
– Да.
– Тогава чуй какво ще ти каже Инчу-чуна! Ние искаме да разберем дали у него живее поне частица доброта. Ако е така, ще се опитам да изпълня желанието ти, без да ти навредя. Седнете тук и чакайте! Когато ти дам знак, ще се приближиш към убиеца и ще поискаш от него да те помоли за извинение. Стори ли го, ще умре бързо.
– Разрешаваш ли да му обясня това?
– Да.
Инчу-чуна и Винету отново се върнаха в кръга на воините, а ние насядахме на земята.
– Просто да не повярваш – обади се Сам. – Вождът се съгласи с желанието ти. Трябва да е доста благосклонен към теб.
– Възможно е, но това е влиянието на Клеки-петра, което се чувства дори и след смъртта му. Тези червенокожи са приели от християнството повече, отколкото подозират. Любопитен съм да видя какво ще стане.
– Веднага ще разбереш. Само внимавай!
Махнаха платнището от колата. Забелязахме, че от нея свалиха някакъв дълъг, приличен на куфар предмет, за който беше вързан човек.
– Това е ковчегът – обади се Сам Хокинс, – сглобен е от стволове на дървета, издълбани с огън и обвити след това с мокри кожи. Щом изсъхне, кожата се свива и по този начин ковчегът се затваря херметически.
Недалеч от мястото, където страничната долина се срещаше с главната, се издигаше скала, в чиято основа бе изграден четириъгълник от големи камъни с отвор в предната част. Наоколо се виждаха още камъни, които очевидно бяха събрани нарочно на това място. Ковчегът заедно с човека върху него бе отнесен в този каменен четириъгълник. Човекът беше Ратлър.
– Знаеш ли защо са събрали тези камъни? – попита ме Сам.
– За да построят гробницата.
– Правилно! Двойна гробница.
– И за Ратлър ли?
– Да. Убиецът ще бъде погребан с жертвата си. Всъщност това би трябвало да става след всяко убийство, ако обстоятелствата позволяват.
– Ужасно! Да си завързан жив за ковчега на убития и при това да знаеш, че там същевременно е и мястото, където ще намериш вечен покой!
– Струва ми се, че ти наистина съжаляваш този човек! Все още мога да разбера хленченето ти в негова полза, но че го съжаляваш, не, наистина не го разбирам.
Сега ковчегът беше изправен така, че Ратлър стъпи на краката си. И човекът, и ковчегът бяха вързани с дебели ремъци за каменния зид. Червенокожите – мъже, жени и деца – се приближиха към мястото и образуваха пред него полукръг. Възцари се дълбока тишина, изпълнена с очакване. Инчу-чуна и Винету застанаха до ковчега – единият отдясно, а другият отляво. Разнесе се гласът на вожда:
– Воините на апахите са се събрали тук, за да произнесат присъда, защото народът на апахите бе сполетян от голяма и тежка загуба, за която виновният ще заплати с живота си.
Инчу-чуна продължи да говори, като описа по цветистия и образен индиански начин личността на Клеки-петра, неговите разбирания и дейност, след което разказа подробно как беше убит този човек. Аз разбирах малко, но Сам ми преведе всичко. Вождът разказа как беше пленен Ратлър, и накрая обяви, че убиецът ще бъде измъчван, докато умре, след което ще бъде погребан заедно с мъртвеца така, както беше завързан за ковчега. След тези думи той погледна към мен и ми направи очаквания знак.
Ние станахме от земята и влязохме в полукръга. Досега не виждах осъдения добре заради голямото разстояние. Сега се озовах пред него и почувствах дълбоко състрадание към този човек, колкото и зъл и безбожен да беше.
Изправеният ковчег беше по-широк от двама души, застанали един до друг, и висок повече от два метра. Изглеждаше като отрязан с трион дебел дънер, обвит в кожи. Ратлър беше вързан с гръб към ковчега така, че ръцете му бяха извити назад, а краката му – разкрачени. По лицето му личеше, че не беше страдал нито от глад, нито от жажда. В устата му беше натикана кърпа. Досега не бе имал възможност да говори. И главата му беше завързана така, че не можеше да я движи. Когато се приближих, Инчу-чуна извади кърпата от устата му и ми каза:
– Моят бял брат искаше да говори с този убиец. Нека говори!
Ратлър видя, че съм свободен. Разбра, че съм се сприятелил с индианците. Ето защо си мислех, че ще ме помоли да се застъпя за него. Вместо това обаче той се разкрещя озлобено веднага щом устата му бе освободена:
– Какво искаш от мен? Омитай се! Нямам работа с теб!
– Нали чу, че си осъден на смърт, господин Ратлър – отвърнах спокойно. – Това не може да се промени. Трябва да умреш. Но аз искам да...
– Махай се, куче, махай се! – прекъсна ме той, като се опита да ме заплюе, само че не ме улучи, защото не можеше да си движи главата.
– Ще трябва да умреш – продължих невъзмутимо, – но единствено от теб зависи дали ще бъдеш изтезаван. Възможно е да те измъчват през целия ден, може би и утре. Това е ужасно и не ми се иска да го допусна. По моя молба Инчу-чуна се съгласи да ти отреди бърза смърт, ако изпълниш условието, което той поставя.
Помислих, че Ратлър ще ме попита за условието. Вместо това обаче той изригна насреща ми такова ужасно проклятие, че ми е невъзможно да го повторя.
– Условието е да ме помолиш за извинение – продължих аз.
– За извинение? Да те моля за извинение? – изкрещя той. – По-скоро ще си отхапя езика и ще понеса всички мъчения, които могат да бъдат измислени от тези червенокожи подлеци!
– Обърни внимание, господин Ратлър, че условието не е поставено от мен – продължих да упорствам, – понеже не се нуждая от извинението ти! Инчу-чуна пожела така. Помисли в какво положение се намираш и какво те заплашва! Очакват те ужасни неща, страшна смърт, която можеш да избегнеш само с една-единствена дума за извинение.
– И през ум не ми минава. Никога, никога! Махай се от тук! Не мога да гледам проклетата ти физиономия. Върви по дяволите, а ако искаш, и още по-надалеч! Не си ми притрябвал!
– Ако изпълня желанието ти и се махна, за теб ще бъде вече твърде късно. Бъди разумен и изговори думата!
– Не, не и не! – изрева той.
– Моля те!
– Махай се, махай се, ти казах! Небеса и дяволи! Ако не бях вързан, щях да ти покажа пътя!
– Добре, нека бъде както искаш! – заявих. – Но ти казвам, че след това няма да можеш да ме повикаш отново!
– Да те викам ли? Тебе! Не си въобразявай! Изчезвай, изчезвай, ти казвам!
– Ще си отида. Но кажи: имаш ли някакво желание? Имаш ли роднини, които да известя?
– Върви в пъкъла и кажи там, че си проклет подлец! Съюзил си се с червенокожите и си ме предал. Нека затова...
– Лъжеш се – прекъснах го аз. – Нямаш ли някакво желание преди смъртта си?
– Имам само едно – да умреш преди мен!
– Добре, вече няма какво да си кажем и аз не мога да направя нищо повече за теб, освен да ти дам един християнски съвет: не отнасяй греховете със себе си, а помисли за своите деяния и за възмездието, което те очаква на оня свят!
Нарочно подчертах последните си думи, защото усещах, че не вярва в неизбежната си участ. Но не мога да предам тук онова, което ми отговори. При думите му ме побиха тръпки. Инчу-чуна ме хвана за ръката и ме дръпна настрани:
– Моят млад бял брат вижда, че този убиец не заслужава да се застъпва за него. Той е християнин. Вие ни наричате езичници, но нима някой червенокож воин ще изговори някога такива думи?
Какво можех да кажа? По-рано Ратлър се беше показал толкова страхлив, направо трепереше, когато чуеше за индианските колове на мъчението. А днес се държеше така, като че ли не се плашеше от никакви мъки.
– Това не е смелост – обади се Сам, – а само яд и гняв. Вижда, че сме свободни и червенокожите се отнасят към нас приятелски, а той трябва да умре. Това му е достатъчно, за да си помисли, че сме го предали. Но нека само почнат изтезанията – и ще запее друга песен! Внимавайте, започват да се сбъдват думите ми, ако не се лъжа!
Първоначалното ми намерение беше да се отдалеча, но понеже досега не бях виждал подобно нещо, реших да остана, докато можех да понасям гледката.
Зрителите насядаха. Неколцина млади воини пристъпиха напред и застанаха на около петнайсет крачки пред Ратлър. Започнаха да хвърлят ножовете си към него, но внимаваха да не го улучат. Всички остриета се забиваха в ковчега. Първият нож се заби вляво, а вторият – вдясно от крака му, но все пак толкова наблизо, че между тях и крака почти не оставаше разстояние. Следващите два ножа бяха прицелени по-нагоре и това продължи, докато и двата му крака бяха плътно обкръжени от четири реда ножове.
Досега Ратлър се държеше горе-долу. Но лъскавите остриета започнаха да проблясват все по-нагоре и по-нагоре, защото цялото му тяло трябваше да бъде обградено от тях. И ето че го обхвана страх. Щом някой нож полетеше към него, той надаваше ужасин вик. Колкото по-нагоре се забиваха ножовете, толкова по-силни и пронизителни ставаха виковете му.
След като и раменете му бяха обградени от ножове, дойде ред и на главата. Първият нож се заби в ковчега отляво на врата му, а вторият – отдясно. Така ножовете продължаваха да се забиват отляво и отдясно на лицето му и над темето му, докато най-сетне вече нямаше място за нито едно острие. Всички ножове бяха извадени. Това беше само въведение, изпълнено от младежи, които трябваше да покажат, че са се научили да се целят спокойно и да улучват сигурно. Сега те се върнаха по местата си и насядаха.
Инчу-чуна избра опитни воини, които трябваше да хвърлят ножовете си от трийсет метра разстояние. Когато първият от тях се приготви, вождът се приближи до Ратлър и посочи горната част на дясната му ръка.
– Тук!
Ножът полетя и точно улучи указаното място, като прониза мускула и се заби в капака на ковчега. Положението ставаше сериозно. Ратлър нададе вик, като че ли вече умираше. Вторият нож прониза същия мускул на другата ръка и ревовете на Ратлър се удвоиха. Третото и четвъртото хвърляне бяха отправени към бедрата и точно улучиха местата, показани от вожда. Не се виждаше кръв, защото Ратлър беше облечен, а и индианците целеха само в такива места, където раните не бяха опасни и не можеха да съкратят зрелището.
Може би осъденият беше смятал, че само са го заплашвали със смърт. Но сигурно бе разбрал вече, че се е лъгал. Ножове бяха забити под лактите и в прасците на краката му и той вече крещеше без прекъсване.
Зрителите замърмориха, нададоха викове и по най-различни начини изразиха презрението си. Индианецът се държи съвсем иначе на кола на мъчението. Щом започнат да го измъчват, той запява песента на смъртта, като възхвалява делата си и се подиграва на мъчителите си. Колкото по-страшни са мъките, на които го подлагат, толкова по-големи обиди им отправя той. Но никога няма да издаде вопъл, никога няма да се чуе от устата му вик на болка. Когато умре, враговете му го възхваляват и го погребват с всички индиански почести. В такъв случай те чувстват поласкана и собствената си чест, че са допринесли за една толкова славна смърт.
Съвсем друго е положението с някой страхливец, който крещи и реве при най-малкото нараняване и дори моли за милост. Да измъчваш такъв човек, не е никаква чест, а позор. Затова най-накрая го убиват безславно.
Такъв страхливец беше и Ратлър. Причинените му досега рани бяха леки и не застрашаваха живота му. Въпреки това той крещеше и пищеше, като че ли изпитваше адски мъки, и непрекъснато ревеше името ми. Искаше да отида при него. Тогава Инчу-чуна нареди да прекъснат и ме помоли:
– Нека моят млад бял брат отиде при него и го попита защо крещи така. Ножовете не са му причинили такива болки, че да се вайка толкова много.
– Да, ела, сър, ела! – извика Ратлър. – Трябва да говоря с теб!
Приближих се до него и попитах:
– Какво искаш от мен?
– Издърпай ножовете от краката и ръцете ми!
– Няма да ми разрешат.
– Но иначе ще умра! Кой би могъл да издържи на толкова наранявания?
– Нима мислиш, че ще останеш жив?
– Но нали и ти си жив!
– Не съм убил никого.
– Не съм виновен за това, че убих. Знаеш, че бях пиян.
– Въпреки това извърши престъпление. Винаги съм те предупреждавал да не пиеш. Не ме послуша и сега ще си търпиш последствията.
– По дяволите последствията! Застъпи се за мен!
– Застъпих се. Помоли за извинение и ще умреш бързо, без да те измъчват.
– Ще умра бързо ли? Но аз не искам да умра! Искам да живея, да живея!
– Това е невъзможно.
– Невъзможно? Значи няма спасение за мен?
– Не.
– Няма спасение – няма, няма!
Той изрева тези думи с всичка сила, след което започна такова вайкане и хленчене, че повече не можех да издържа и си тръгнах.
– Остани, сър, остани тук! – извика той след мен. – Иначе ще започнат пак!
Вождът му кресна:
– Стига си вило, куче! Ти си смърдящ койот, който никой воин не иска повече да докосне с оръжието си – и като се обърна към хората си, продължи: – Кой от храбрите синове на апахите иска да се занимава още с този страхливец?
Не се обади никой.
– Значи никой?
Отново мълчание.
– Уф! Този убиец не е достоен да бъде умъртвен от воини. Той няма да бъде погребан заедно с Клеки-петра. Как такава жаба би могла да се появи редом с един лебед във Вечните ловни полета? Разрежете ремъците му!
Той направи знак на две момчета. Те скочиха, изтичаха при пленника, измъкнаха ножовете от крайниците му и разрязаха ремъците.
– Вържете ръцете зад гърба му! – заповяда вождът.
Момчетата, които не бяха на повече от десет години, се подчиниха, а Ратлър не посмя през това време ни най-малко да се съпротивява. Какъв позор! Почти се срамувах, че съм бял.
– Отведете го до реката и го бутнете във водата! Ако стигне до отвъдния бряг, ще бъде свободен.
Ратлър издаде ликуващ вик и се остави на момчетата да го помъкнат към Рио Пекос. На брега изведнъж спря. Двамата го блъснаха. Той потъна, но скоро пак се появи на повърхността, като се мъчеше да плува по гръб. Това не беше трудно, въпреки че ръцете му бяха вързани. Краката му бяха свободни и с тяхна помощ можеше да се държи над водата.
Нима щеше да стигне необезпокояван отвъдния бряг? Ако останеше жив и се измъкнеше от тук, тогава всички присъстващи щяха да бъдат съучастници в престъпленията, които щеше да извърши в бъдеще. Да не говорим за това, че жаждата за отмъщение на този човек щеше да бъде постоянна опасност за всички нас.
Двете момчета все още стояха до самата вода и гледаха след него. Тогава Инчу-чуна им заповяда:
– Вземете пушки и стреляйте в главата му!
Те изтичаха към мястото, където неколцина воини бяха оставили карабините си, и всяко взе по една. Тези малки юнаци добре знаеха как се борави с такова оръжие. Коленичиха край брега и се прицелиха в главата на Ратлър.
– Не стреляйте, за Бога, не стреляйте! – извика той ужасин.
Момчетата размениха тихичко няколко думи. Те оставиха престъпника да плува все по-надалеч и по-надалеч, на което вождът не се възпротиви. Изведнъж нададоха с тънките си момчешки гласове подканващ вик и стреляха. Ратлър беше улучен и моментално изчезна под водата.
Не последва нито един тържествуващ вик. Заради такъв страхливец не си заслужаваше да се вдига шум. Презрението на индианците беше толкова голямо, че изобщо не се погрижиха за трупа на Ратлър.
Инчу-чуна се приближи до мен и ме попита:
– Сега доволен ли е моят млад бял брат от мен?
– Да. Благодаря ти!
– Няма защо да ми благодариш. Инчу-чуна щеше да постъпи така, дори и да не му беше известно желанието ти. Това куче не беше достойно да умре от мъки. Днес ти видя разликата между храбрите червенокожи воини и белите страхливци. Бледоликите са способни на всевъзможни зли дела, но когато трябва да покажат храброст, тогава вият от страх като кучета, които очакват да бъдат бити с тояги.
– Вождът на апахите не бива да забравя, че навсякъде има смели и страхливи, добри и лоши хора!
– Имаш право, Инчу-чуна не искаше да те обиди. Но тогава никой народ няма право да мисли, че е по-добър от друг народ само защото другият народ нямал същия цвят на кожата.
За да го отклоня от тази деликатна тема, попитах:
– Какво ще правят сега воините на апахите? Ще погребат ли Клеки-петра?
– Да.
– Може ли да присъствам с моите приятели?
– Да. Щяхме да те помолим да останеш. Когато тръгнахме от вашия лагер, за да доведем конете, ти остана да говориш с Клеки-петра. За какво приказвахте?
– Това беше много сериозен разговор – и за него, и за мен. Открихме, че имаме една и съща родина, и продължихме да разговаряме на нашия роден език. Той беше преживял и изстрадал много. Каза ми колко много ви обича и че желанието му било да даде живота си за Винету. Великият дух изпълни това негово желание само след няколко минути.
– Но защо е искал да умре за мен? – попита Винету, който се беше приближил.
– Защото те обичаше, а и по друга причина, която може би ще ти разкрия по-късно. Смъртта му трябваше да бъде изкупление.
– Когато той умираше в ръцете ми, ти заговори на някакъв език, който не можах да разбера.
– Това беше нашият роден език.
– Каза ли ти нещо за мен?
– Да. Помоли ме да ти остана верен.
– Да ми... останеш... верен? Но тогава изобщо не ме познаваше!
– Познавах те, защото вече те бях видял, а и той ми разказа за теб.
– Какво му отговори?
– Обещах да изпълня желанието му.
– Ти си станал негов наследник. Обещал си му да ми бъдеш верен, бдял си над мен, пазил си ме и си ме щадял, докато аз те преследвах като враг. Раната от моя нож би била смъртоносна за всеки друг, но силното ти тяло u устоя. Към теб имам много голям дълг. Бъди мой приятел!
– Отдавна съм ти приятел.
– Бъди мой брат.
– С най-голяма радост.
– Тогава нека сключим този съюз над гроба на онзи, който съедини душите ни! Един благороден бледолик ни напусна, но разделяйки се с нас, ни доведе друг благороден бледолик. Моята кръв ще бъде твоя кръв и твоята кръв ще стане моя кръв! Ти ще пиеш от моята кръв, а аз – от твоята. Моят баща Инчу-чуна, великият вожд на апахите, ще ми разреши това!
Вождът ни подаде ръцете си.
– Инчу-чуна разрешава – каза той сърдечно. – Вие ще бъдете не само братя, но и един мъж и воин с две тела. Хау!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания