Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Из дебрите на Нъгит Тсил

По време на погребението Винету все още можеше да дава израз на голямата си болка от загубата на баща си и сестра си. След това обаче трябваше да скрие мъката дълбоко в себе си. От една страна, това му повеляваха индианските обичаи, а, от друга – необходимостта от съсредоточаване на цялото му внимание към идването на кайовите. Сега вече той не беше сломеният от тежката загуба син и брат, а водачът на воините, с чиято помощ се канеше да отбие нападението на неприятеля и да залови убиеца Сантър. Изглежда, че вече имаше готов план, защото веднага след погребението заповяда на апахите да се приготвят за тръгване и да доведат конете от долината.
– Защо моят брат даде такова нареждане? – попитах. – Теренът е толкова тежък, че ще бъде много трудно да изкачим животните дотук.
– Знам – призна той, – но ще го сторим, защото искам да заблудя кайовите. Приели са убиеца и затова трябва да умрат всички, всички!
При тези думи на лицето му се изписаха решителност и заплаха. Ако изпълнеше намеренията си, кайовите бяха загубени. Те наистина бяха наши врагове, но не бяха виновни за смъртта на Инчу-чуна и дъщеря му. Дали имах право да рискувам и да се опитам да накарам Винету да промени решението си? Може би щях да си навлека гнева му. Но пък моментът за подобна молба беше подходящ, защото бяхме сами на поляната. Апахите се бяха отдалечили, а Стоун и Паркър бяха тръгнали с тях. Така никой нямаше да чуе, ако във възбуденото си състояние той ми отговореше нещо, което би ме обидило в присъствието на други хора. Казах му мнението си и за моя изненада Винету не реагира, както се опасявах. Наистина, погледна ме мрачно и учудено, но ми отговори спокойно:
– Всъщност трябваше да очаквам такова нещо от моя брат. Той не смята за слабост отстъпването пред врага.
– Не си ме разбрал правилно – обясних. – Не става дума за отстъпване. Дори вече мислих как бихме могли да ги пленим до един. Но те нямат вина за това, което се случи тук, и би било несправедливо да наказваме и тях.
– Те са приели убиеца и сега идват насам, за да ни нападнат. Това не е ли достатъчно основание, за да бъдем безмилостни към тях?
– Не, поне за мен не. Мъчно ми е да слушам, че моят брат Винету се кани да направи същата грешка, която е причина за гибелта на всички червенокожи племена.
– За каква грешка говори Олд Шетърхенд?
– За тази, че червенокожите се унищожават взаимно, вместо да си помагат в борбата срещу общия враг на расата им. Позволи ми да говоря искрено! Кой, общо взето, е по-хитър и по-умен – червенокожият човек или бледоликият?
– Бледоликият. Казвам го, защото е истина. Белите имат повече познания и са по-сръчни от нас. Превъзхождат ни почти във всичко.
– Това е вярно. Но ти не си обикновен индианец. Великият дух те е надарил със способности, каквито се срещат рядко дори и между белите, и затова ми се иска да мислиш по-различно от останалите червенокожи мъже. Имаш остър ум и погледът ти стига далеч, много по-далеч, отколкото може да стигнат мисълта и духът на един обикновен воин. Колко често сте изравяли томахавката на войната помежду си! Трябва да разбереш, че онова, което върши червенокожият, е бавно и ужасно самоубийство. Не червенокожи, а бели мъже убиха Инчу-чуна и Ншо-чи. Един от белите избяга при кайовите и ги прeдума да ви нападнат. Това може би е основание да ги изчакате тук и да ги отблъснете, но не може да ви оправдае, ако ги застреляте всичките като бесни кучета. Те са синове на твоята раса, не забравяй това!
Той ме изслуша спокойно. Сега ми подаде ръката си и каза:
– Моят брат Шарли е искрен приятел на всички червенокожи мъже и има право, като говори за самоубийство. Ще изпълня желанието му. Ще пленя кайовите, но после ще ги освободя. Ще задържа само убиеца.
– Ще ги плениш ли? Мъчно ще стане, защото са повече от нас. Или може би имаш същата идея като мен?
– Каква идея?
– Да подмамим кайовите на такова място, където няма да могат да се защитават?
– Да, такъв е планът ми.
– И моят. Ти познаваш тази местност и исках да те попитам дали наоколо има подходящо място.
– Има, и то недалеч от тук. Един тесен пролом в скалите, който прилича на малък каньон. В него искам да подмамя враговете ни.
– Смяташ ли, че ще успееш?
– Да. Щом се озоват в пролома, чиито стени са непристъпни, ще ги нападнем отпред и отзад. Тогава ще бъдат принудени да се предадат, ако не искат да ги избием. Ще им подаря живота и ще се задоволя само с това, че Сантър ми пада в ръцете.
– Благодаря ти! Моят брат Винету има сърце, широко отворено за доброто. Може би и по един друг въпрос той мисли също така човечно.
– Какво има предвид моят брат Шарли?
– Помолих те да не се кълнеш веднага да отмъщаваш на белите, а да изчакаш погребението. Може ли да науча какво си решил?
Той се втренчи за миг в земята, после ме погледна открито в очите и посочи към колибата, където бяха труповете преди погребението.
– Прекарах миналата нощ там, при мъртъвците, и се борих сам със себе си. Отмъщението ми внуши велика и смела мисъл: исках да свикам всички червенокожи племена и да ги поведа срещу бледоликите. Вероятно биха ни победили. Но в борбата със себе си излязох победител.
– Тогава си се отказал от тази велика и смела мисъл?
– Да. Допитах се до трима души, които обичам, двама мъртви и един жив. Посъветваха ме да се откажа от този план и аз реших да последвам съвета им.
Зададох му въпрос, но не с думи, а с поглед. Тогава той продължи:
– Моят брат Шарли иска да научи за кого говоря. Имам предвид Клеки-петра, Ншо-чи и теб. Вас, тримата, запитах в мислите си и трикратно получих същия отговор.
– Да, ако другите двама бяха още живи и ако можеше да ги попиташ, положително щяха да те посъветват същото като мен. Планът, който си замислял, е велик и ти си човекът, който би могъл да го приведе в изпълнение, но...
– Нека моят брат говори и мисли по-скромно за мен – прекъсна ме той. – Ако наистина някой червенокож вожд успее да обедини воините на всички племена, това не би могло да стане толкова бързо. За да се постигне тази цел, са нужни усилия в продължение на един цял човешки живот. А в края на този живот ще бъде вече твърде късно да започва. Никой червенокож воин не може сам да реши тази задача, колкото велик и прочут да е той. А и след неговата смърт може би наследникът му няма да бъде в състояние да довърши започнатото дело.
– Радвам се, че моят брат Винету е стигнал до този извод. Той е правилен. Един-единствен човек не е достатъчен и едва ли ще му се намери достоен заместник. Но дори и да стане това, борбата на червенокожите срещу белите ще завърши зле за вас.
– Винету знае това. Тази борба би ускорила нашата гибел. А дори и да победим във всички битки, бледоликите са толкова многобройни, че могат да изпращат срещу нас все нови и нови отряди, докато на нас ще ни е невъзможно да попълваме загубите си. Победите биха ни унищожили също както пораженията. Ето това си помислих, докато седях през нощта край мъртъвците, и затова реших да се откажа от изпълнението на плана си. Имах намерение да се задоволя със залавянето на убиеца, както и с наказанието на онези, които са му помагали и сега идват насам, за да ни нападнат. Но моят брат Шарли ме разубеди и в последното ми намерение. Отмъщението ми ще се състои само в залавянето на Сантър. Кайовите ще могат да се върнат в селото си.
– Думите ти ме карат да се гордея с приятелството, което ни свързва. Никога няма да ги забравя. И двамата сме убедени, че кайовите ще дойдат. Сега трябва само да разберем кога ще се появят.
– Ще пристигнат днес – заяви Винету с такава сигурност, като че ли ставаше въпрос за свършен факт.
– Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен?
– От разказа ти. Кайовите са се престорили, че тръгват към селото си, за да ви подмамят да ги последвате. А всъщност имат намерение да дойдат насам. Следователно са заобиколили и са удължили пътя си, иначе можеха да пристигнат тук още вчера. А и други неща са забавили придвижването им.
– Какво имаш предвид?
– Те няма да доведат Сам Хокинс тук, а ще го изпратят при своите. Трябвало е да изчакат удобен момент, удобен случай и да намерят подходящо място. Освен това е било необходимо да изпратят вестоносец да съобщи за предполагаемото ви появяване.
– Смяташ, че воините от селото ще излязат на коне, за да ни пресрещнат?
– Да. Неприятелите, с които сте си имали работа при пресъхналата река, са имали намерение да ви подмамят след себе си, но тъй като са искали да дойдат насам, не са имали време да влязат в бой с вас. Сигурно е, че са изпратили един или повече пратеници при своите хора, за да ви пресрещнат откъм селото. Сам Хокинс е продължил с тези пратеници. След това кайовите са се отклонили от пътя си и са се отправили към Нъгит Тсил. Но това е трябвало да остане тайно от вас. Ето защо промяната в посоката е станала на място, където не се забелязват никакви следи. А такива места не се срещат често. Били са принудени да потърсят нещо подходящо за целта. И отново са изгубили известно време. Затова не им е било възможно да пристигнат тук още вчера. Но сигурно ще дойдат днес.


– Откъде знаеш, че вече не са тук?
Той посочи към съседния планински връх, който беше покрит с гора. Над всички дървета се издигаше едно много високо дърво, което представляваше и най-високата точка на Нъгит Тсил. Ако там се покатереше човек с много остро зрение, той можеше да обхване с поглед цялата прерия наоколо.
– Винету изпрати там горе един воин, който положително ще забележи приближаването на кайовите, защото има зрението на сокол. Веднага щом ги види, ще слезе и ще ми съобщи.
– Това е добре. И ти мислиш, че ще дойдат непременно днес?
– Да, не бива да се бавят по-дълго, щом искат да ни нападнат тук.
– Но всъщност кайовите нямат намерение да се приближават до Нъгит Тсил, а искат да ви устроят засада и да ви нападнат, когато тръгнете да се връщате.
– Това може би щеше да им се удаде, ако ти не ги беше подслушал. Но тъй като сега съм осведомен, от засадата им няма да излезе нищо, а ще ги накарам да дойдат насам. Пътят за нашите вигвами води на юг и те би трябвало да лагеруват в тази посока. Но сега ще се престоря, че тръгвам на север и ще ги подмамя след себе си.
– А дали ще те последват?
– Сигурно. Във всички случаи ще изпратят някой съгледвач, за да разберат дали сме още тук. Ще оставим този разузнавач да се върне при тях необезпокояван. Заради него дадох заповед да изкачат конете тук горе. Те са повече от трийсет. Въпреки твърдата почва и камъните съгледвачът положително ще забележи следите им и ще се промъкне след тях. От тук ще отидем в теснината, където ще поставим клопката. Кайовът няма да дойде чак дотам, а ще огледа дирите ни само донякъде, колкото да се убеди, че наистина сме си тръгнали, след това ще се върне бързо, за да съобщи на своите, че сме потеглили не на юг, а на север. Съгласен ли е моят брат с мен?
– Да. Тази новина ще принуди кайовите да се откажат от замислената засада и може да се очаква почти сигурно, че ще се отправят насам и ще тръгнат по следите ни.
– Така ще постъпят. Убеден съм. Трябва да хвана Сантър и още днес той ще е в ръцете ми.
– Какво ще го правиш?
– Моля моя брат Шарли да не ме пита за това. Сантър ще умре. Това е достатъчно.
– Къде, тук ли? Или ще го пренесете в пуеблото?
– Не е решено още. Дано не се окаже такъв страхливец, като Ратлър, който трябваше да умре от бързата смърт, определена за кучета и баби. Сега ще напуснем това място, но после ще се върнем пак тук с пленниците ни.
Доведоха конете. Между тях бяха моят Хататитла и Мери на Сам. Не можехме да ги яхнем, защото пътят не беше удобен. Всеки трябваше да води коня си за юздата.
Винету вървеше начело. След като прекосихме оголения склон, навлязохме в гора, която се спускаше стръмно към една падина. Долу имаше открити поляни. Тук яхнахме конете и се насочихме през зеления килим към висока отвесна скалиста стена, която се издигаше право срещу нас. Пресичаше я тясна клисура. Винету посочи натам и каза:
– Това е клопката, за която говорих! Сега ще минем през нея.
Думата “клопка” подхождаше много за тесния процеп, в който навлязохме. Стените от двете ни страни се издигаха почти отвесно към небето и нямаше нито едно място, където човек можеше да се изкатери по тях. Ако кайовите се покажеха толкова непредпазливи и навлезеха в процепа между скалите, щяхме да завардим двата входа и щеше да бъде цяло безумие от тяхна страна да помислят за съпротива.
Пътят се извиваше ту надясно, ту наляво. Може би измина четвърт час, докато стигнем до изхода, където спряхме. Едва бяхме слезли от конете, когато видяхме, че апахът, който беше оставен на дървото на планинския връх, тича към нас.
– Появиха се – съобщи ни той. – Не успях да ги преброя, защото не яздят поединично, а и още са много далеч.
– Към долината ли се отправиха? – попита Винету.
– Не. Спряха на открито и останаха да лагеруват между храстите. След това се отдели един воин. Видях го да се промъква пеш към долината.
– Това е разузнавачът им. Имаме точно толкова време, колкото е нужно, да подготвим капана и после да го затворим. Нека моят брат Шарли вземе Стоун, Паркър и дванайсет от воините ми и тръгне наляво покрай планината. Щом забележи една висока бреза, нека навлезе в гората, да изкачи хребета, на който тя расте, и да се спусне пак надолу. Там моят брат ще се озове в продължението на долината, по която стигнахме до Нъгит Тсил. Като не спира да върви надолу по нея, скоро ще стигне до мястото, където оставихме конете. Оттам нататък пътят му е познат. Но той не бива да се движи през откритата долина, а през гората. Така Олд Шетърхенд ще се озове в гората срещу нашата клисура, която води нагоре между скалите. Той ще забележи вражеския съгледвач, но няма да го закача. После ще види и неприятелите ни, но ще ги остави да навлязат в теснината.
– Значи такъв е твоят план – продължих аз мислите му: – ти ще останеш тук, за да затвориш изхода на клопката, а аз ще се върна по заобиколния път, който току-що ми описа, до подножието на Нъгит Тсил, за да изчакам да се появят враговете ни. После ще ги последвам тайно, докато влязат в клопката, нали?
– Да, това е планът ми. Ако моят брат Шарли внимава да не го забележат, със сигурност няма да ни се изплъзнат.
– Ще бъда предпазлив. Ще ми даде ли Винету други указания?
– Не. Всичко останало предоставям на теб.
– Кой ще преговаря с кайовите, ако успеем да ги обкръжим?
– Винету. Олд Шетърхенд има задача само да не ги остави да се измъкнат от теснината, когато те забележат воините ми и се опитат да се върнат обратно. Но побързайте! Вече е късен следобед. Кайовите няма да чакат до утре, а ще ни последват още днес, преди да се стъмни.
Наистина слънцето вече беше изминало почти целия си път по небето и след около час щеше да се свечери. И така, отправих се на път заедно с Дик, Уил и определените апахи. След около петнайсетина минути видяхме брезата и навлязохме в гората. Местността отговаряше точно на описанието, което ми бе дал Винету, и ние намерихме долината и мястото, където бяха пасли конете ни. А срещу нас зееше входът на клисурата, която водеше нагоре към горската поляна и двете гробници.
Насядахме между дърветата така, че да можем да забележим приближаването на кайовите – ако изобщо дойдеха. Нямаше защо да се опасяваме, че ще ни открият, защото едва ли щяха да се приближат до скривалището ни.
Апахите мълчаха, но Стоун и Паркър си говореха тихичко. Бяха убедени, че кайовите заедно със Сантър ще ни паднат в ръцете. Аз не бях толкова сигурен в успеха ни. Още най-много след двайсетина минути щеше да падне мрак, а кайовите все още не идваха. Започнах да мисля, че развръзката ще настъпи едва на следното утро, още повече че досега не бяхме забелязали съгледвача, когото нашите врагове бяха изпратили към долината. При нас, между дърветата, вече започна да се стъмва.
Шушукането между Стоун и Паркър беше престанало. Заради лекия ветрец, който галеше върховете на дърветата, се чуваше еднообразно шумолене, което по-скоро би трябвало да се нарече непрекъснат тих и дълбок шепот, на чийто фон можеше да се долови всеки друг шум, колкото и незначителен да бе. В този момент ми се стори, че по меката почва между горските дървета зад мен се разнесе някакво прошумоляване. Заслушах се по-внимателно. Да, нещо се движеше там. Но какво? Едва ли някое четирикрако животно щеше да се осмели да се приближи толкова до нас. Змия? Не, и това не беше възможно. Обърнах се бързо и легнах на земята, тъй като от долу на горе можех да виждам по-добре. И тъкмо навреме, защото успях да забележа една сянка, която, изглежда, е била зад мен и сега бързо изчезна между дърветата. Скочих и се втурнах след нея. Тя изглеждаше съвсем черна в полуздрача. Протягайки ръка, успях да сграбча парче плат.
– Пусни ме – извика изплашен човешки глас и парчето бе изтръгнато от ръката ми.
Сянката изчезна. Спрях се и се ослушах. Но спътниците ми бяха видели бързите ми действия и бяха чули вика, затова наскачаха, питайки ме какво става.
– Тихо! – махнах им аз и пак се заслушах, но безрезултатно.
Някой ни беше подслушал и този човек беше бял, което беше ясно от думите му. Вероятно е бил самият Сантър, защото освен него едва ли имаше някой друг бледолик при кайовите. Трябваше да го последвам на всяка цена въпреки тъмнината.
– Сядайте и чакайте, докато се върна! – наредих на хората си и се затичах.
Не се замислих нито за миг в каква посока трябваше да се отправя: насочих се към прерията, където предполагах, че се намират кайовите. Важното беше да се забави бягството му. А това можех да постигна само ако го изплашех. Ето защо извиках:
– Стой, спри, ще стрелям!
След няколко секунди стрелях два пъти с револвера си, понеже присъствието ни и без това беше разкрито. Сега беглецът щеше да навлезе по-дълбоко в гората от страх, а тъмнината щеше да забави бягството му. Понеже се стремях да го изпреваря, се завтекох към края на гората, където предметите все още се различаваха, и продължих да тичам покрай нея. Исках да измина цялата долина, да се скрия в прерията и когато човекът минеше покрай мен, да го заловя.
Планът ми беше много добър, но не успях да го изпълня, защото тъкмо когато заобикалях един врязал се в прерията храсталак с ниски дървета, видях пред себе си хора и коне. Едва успях да се шмугна между дърветата.
На това място зад храстите кайовите бяха спрели да лагеруват. Първоначално са имали намерение да останат в откритата прерия и Сантър, който вече познаваше местността, е тръгнал да търси лагера на Винету и да уведоми кайовите при пристигането им. Но когато са дошли, от Сантър не е имало и следа и те са изпратили още един воин, който да върви по неговите следи. Не са очаквали някаква опасност, в противен случай Сантър е щял да се върне и да ги предупреди. Съгледвачът е навлязъл в долината на известно разстояние, не е открил неприятел и се е върнал да съобщи това на своите. Тъй като долината представляваше по-добро убежище за пренощуване, отколкото откритата прерия, кайовите са решили да влязат в долината. Беше невъзможно Сантър да се размине с тях на връщане, въпреки че те не биваше да палят огньове от предпазливост.
Сега вече беше сигурно, че нямаше да можем да ги пленим днес, а може би и утре, ако Сантър беше достатъчно умен, за да разгадае плана ни.
Какво трябваше да направя? Да се върна при спътниците си и да изчакам утрото, за да разбера дали кайовите ще влязат в клопката? Или да отида при Винету, за да му съобщя какво бях видял, и да поискам нови указания? Имаше и трета възможност – да остана на сегашното си място, но това беше опасно за мен. За нас беше много важно да научим решенията на кайовите, след като Сантър им разкажеше какво е видял. Ако успеех да ги подслушам! Но рискът бе много голям. Сантър знаеше, че съм по петите му, но въпреки това реших да остана и да се опитам да науча нещо.
Повечето от индианците завързваха конете си, за да не се отдалечат и да издадат лагера им. Останалите бяха насядали или налягали в края на гората. От едно място се дочуваше тих заповеднически глас. Там, изглежда, беше водачът им и предположих, че той ще остане на това място през цялата нощ. Трябваше да използвам и най-малката възможност, за да се промъкна до него.
Легнах на земята и запълзях в тази посока. Не беше необходимо да търся прикритие, защото наоколо беше тъмно, а и повечето червенокожи бяха встрани от пътя, по който ми се налагаше да мина. Сега можех да бъда открит само случайно, ако някой от тях ми пресечеше пътя и се спънеше в мен. За щастие това не се случи и аз стигнах благополучно целта си. Между дърветата имаше един до друг два каменни блока, покрити с мъх и обрасли с папрат. Единият беше дълъг и висок, другият беше по-нисък. Едва ли някой щеше да търси вражески шпионин върху тях. Покатерих се на по-ниския, а от него и на по-високия блок и се прилепих плътно към камъка. Сега се намирах на повече от два метра над земята и бях в относителна безопасност, защото едва ли някой червенокож щеше да намери повод да се покатери върху каменните блокове.
Индианците, които досега се бяха занимавали с конете си, също се приближиха и насядаха или налягаха по земята. Откъм мястото, където предполагах, че се намира водачът, се разнесоха няколко полугласни заповеди, които не разбрах, защото езикът на кайовите ми беше непонятен, и няколко червенокожи се отдалечиха. Сигурно това бяха постовете, които заемаха местата си. Забелязах, че се отправиха само към онази страна на лагера, която бе обърната към долината. Това бе добре за мен, защото по-късно можех да се отдалеча, без да се натъкна на някой от постовете.
Индианците разговаряха тихо помежду си, но все пак долавях всички думи. За съжаление обаче не можех да ги разбера. А каква полза бихме имали само ако успеех да науча онова, което обсъждаха! По-късно първата ми работа бе винаги да изучавам езика на хората, с които влизах в контакт. Винету владееше шейсет индиански диалекта и в това отношение ми беше отличен учител. По-късно никога не ми се е случвало да се промъкна до някой бивак и да не разбера поне отчасти онова, за което разговаряха хората.
Бях прекарал около десетина минути на камъка, когато дочух виковете на един от постовете. След това се разнесе толкова желаният от мен отговор:
– Аз съм, Сантър. Значи сте дошли в долината?
– Да. Нека моят бял брат продължи. Веднага ще забележи червенокожите воини!
Разбрах тези думи, защото индианците разговаряха със Сантър на онази смесица от английска и индианска реч, която беше позната и на мен. Той се приближи. Водачът го извика при себе си и го попита:
– Моят бял брат се забави много по-дълго, отколкото беше уговорено. Трябва да е имало важна причина за това.
– По-важна, отколкото можеш да подозираш. Откога сте тук?
– Не е изминало съвсем времето, което бледоликите наричат половин час.
– Трябваше да останете в откритата прерия! Тук не е безопасно.
– Не останахме в прерията, защото тук можем да нощуваме по-удобно и защото мислехме, че не ни застрашава никаква опасност; в противен случай ти щеше да се върнеш бързо и да ни предупредиш.
– Точно обратното – забавих се, защото тук ни грози голяма опасност и ми трябваше доста време, за да науча подробности. Олд Шетърхенд е тук.
– Така си и мислех. Моят брат видя ли го?
– Да.
– Ще го заловим и ще го заведем при нашия вожд, на когото той строши краката. Сигурна му е смъртта на кола на мъчението. Къде е сега?
Кайовите, изглежда, не бяха възнамерявали да ни подмамват към тяхното село, а бяха решили, че ще се върнем при Винету.
– Сега е много съмнително дали ще го заловите – заяви Сантър. – Те знаят, че сте тръгнали насам. А дори може би вече знаят, че сте тук, защото положително са изпратили съгледвачи да ни пресрещнат.
– Уф! Мислиш, че знаят? – попита кайовът учудено. – Но тогава няма да можем да ги изненадаме!
– Няма да можем – потвърди Сантър.
– В такъв случай ще се стигне до схватка, в която ще се пролее кръв, защото Винету и Олд Шетърхенд струват поотделно колкото десет воини.
– Надявам се, че няма да се стигне до открита борба и до голямо кръвопролитие. Знам какво трябва да сторим, за да ни паднат в ръцете.
– Кажи, щом знаеш!
– Необходимо е само да използваме хитро клопката, която са ни поставили.
– Клопка ли са ни поставили? Къде?
– Искат да ни подмамят в една тясна клисура, където няма да можем да се защитаваме, за да ни пленят.
– Уф! Моят бял брат Сантър не се ли лъже?
– Не.
– Знае ли къде е тази клисура?
– Бях в нея.
– Разкажи ми как научи всичко това!
– Рискът беше много голям – започна Сантър, – ако ме бяха забелязали, нямаше да ми се размине страшната смърт чрез мъчения и дяволски се радвам, че всичко мина така благополучно. Успеха си дължа преди всичко на обстоятелството, че вече познавам пътя към Нъгит Тсил, както и мястото, където се намират гробниците.
– Гробниците? Значи Винету е погребал убитите тук, както предполагахме.
– Да, и това беше много изгодно за мен, защото отвличаше вниманието на апахите. Предположих, че са се събрали горе на поляната, и дяволски внимавах. Затова не останах в откритата долина, а се придържах към гористия склон. Там вдясно, където долината извежда в скалистата клисура, бяха конете им. Не беше лесна работа да се изкатеря нагоре, без да мина през клисурата, но въпреки това успях. Горе трябваше да удвоя предпазливостта си и да използвам цялата си хитрост и находчивост. Смятах за невъзможно да се добера по поляната, без да ме забележат. Но вниманието на апахите бе насочено изцяло към погребението и успях да се промъкна зад една скала, която се намираше в края на поляната, и да наблюдавам всичко.
– Моят бял брат е бил много смел.
– И аз мисля така. Слушайте по-нататък! Когато гробниците бяха затворени, Винету изпрати хората си да доведат конете.
– Да ги закарат горе? Сигурно е имал важна причина!
– Естествено. Щом забележехме тези следи, щяхме да тръгнем по тях и да ги следваме, докато влезем в клопката.
– Защо мислиш така?
– Не мисля, а го знам със сигурност, защото го чух.
– От кого?
– От Винету. След като изпрати хората си да доведат конете, той остана сам с Олд Шетърхенд. Те стояха близо до скривалището ми и чух разговора им.
– Уф! Случило се е голямо чудо! Винету е бил подслушан, без да усети съгледвача! Било е възможно само защото мислите му са били не при нас, а при баща му и сестра му.
– О, и при нас бяха! Беше изпратил съгледвач на най-високото дърво на планинския връх, за да наблюдава пристигането ни.
– И той забелязал ли ни е?
– Твърде е възможно. Нали виждаш колко добре направих, че продължих да яздя сам напред. Окото на съгледвача е пропуснало самотния конник.
– Да. Постъпил си много умно. Разказвай по-нататък!
– След като апахите докараха конете, не се бавиха повече, а напуснаха поляната и се спуснаха в долината от другата страна. Щом като се прекоси тази долина, се стига отсреща до дълъг тесен процеп в скалите, по чиито стени никой не може да се изкачи. Точно там трябва да бъдем подмамени.
– В такъв случай Винету сигурно е искал да заеме входа и изхода на тази тясна клисура.
– Естествено.
– За тази цел се налага да раздели хората си. Едната половина ще продължи през теснината и ще ни очаква на другия край, докато другата ще остане скрита наблизо и после ще ни последва. Планът на Винету не е разумен. Не е помислил за това, че ще разберем всичко от следите на останалите при входа хора, и тогава едва ли ще влезем в клопката.
– Оо, тези негодници са по-хитри, отколкото мислиш! Вторият отряд не е останал при входа, а е тръгнал през теснината.
– Уф! Как ще ни обградят тогава от двете страни?
– И аз това се питах. Този отряд вероятно ще се озове при входа зад гърба ни по някакъв друг път.
– Ти откри ли този път? – продължи да пита кайовът.
– Да – кимна Сантър, – отначало и аз се прокраднах в теснината, въпреки че това беше опасно, но трябваше да я огледам. Все пак не можех да я премина цялата, защото щях да се натъкна на апахите при изхода. Още не бях излязъл от каньона, когато долових бързи стъпки. За щастие наоколо имаше огромни камъни, зад които успях да се промъкна набързо: покрай мен премина един апах, но не ме видя.
– Дали това е бил постът от върха на планината?
– Вероятно.
– Тогава той ни е видял и е бързал да съобщи това на Винету. Добре, че си успял да се скриеш! Какво направи после?
– Помислих – продължи Сантър, – че ако враговете ни искат да се озоват зад гърба ни, ще ни изчакат на място, покрай което ние непременно ще минем. То можеше да е в другия край на долината, в която се намираме, където клисурата започва да се изкачва. Ако апахите се скрият там между дърветата, сигурно ще ни видят, ще ни последват незабелязано до клопката и ще затворят входа є. Ето това ми мина през ума и затова се върнах и се промъкнах към мястото, където очаквах, че ще ги открия, ако не се лъжех в сметките си.
– И откри ли ги?
– Да, но не веднага, защото бях пристигнал преди тях. Но не чаках дълго.
– Успя ли ясно да ги видиш и да ги преброиш?
– Това беше Олд Шетърхенд с още двама бели и над десет апахи.
– Тогава Винету води другия отряд, който е завардил изхода – заключи кайовът.
– Така е – потвърди Сантър. – Негодниците се разположиха на онова място. Понеже днес бях рискувал толкова много и късметът не ми измени, реших да рискувам отново и да се промъкна близо до тях, за да подслушам разговора им.
– За какво говореха?
– Изобщо не говореха! Само двамата бели спътници на Олд Шетърхенд си шушукаха помежду си. Но тъкмо когато пропълзях достатъчно близо до тях, те млъкнаха. Апахите мълчаха, Олд Шетърхенд също не продумваше. Лежах близо зад гърба му – почти можех да го докосна с ръка. Как ли ще се ядоса, ако разбере това!
Тук Сантър наистина беше прав. Ядосах се, и то как! Бил е зад гърба ми, дори нещо повече, бях хванал края на дрехата му и въпреки всичко ми се беше изплъзнал! Това се казва лош шанс, много лош шанс! Ако бях успял да го задържа, събитията щяха да се развият съвсем иначе. Сега мога да твърдя това с пълна сигурност. Може би и целият ми живот щеше да премине по съвсем друг начин.
В яда си имах само тази малка утеха и минимално удовлетворение, че сега успях да чуя твърде много от разговора на враговете ни, докато Сантър не беше научил нищо от нас.
– Ти си бил толкова близо до това куче? – извика кайовът учудено. – Кажи бързо, Олд Шетърхенд все още ли е там, където си го оставил?
– Надявам се.
– Само се надяваш? Значи е възможно да се е преместил? Нали е искал да ни изчака на това място?
– Искаше, но сега е възможно да се е отказал от това намерение.
– По каква причина?
– Знае, че е бил подслушван.
– Уф! Как го е разбрал?!
– Виновна е само една проклета дупка в земята – обясни Сантър. – Канех се вече да се измъкна и се обърнах. Прехвърлих тежестта на тялото си върху ръцете и дясната ми ръка хлътна в някаква дупка, което причини шум. Олд Шетърхенд го чу, обърна се светкавично и положително ме е забелязал, защото се втурна след мен веднага щом скочих и побягнах. Замалко щеше да ме пипне, тъй като улови края на дрехата ми. Обаче аз се отскубнах и се шмугнах встрани между храстите. Извика ми да спра, че щял да стреля, но и през ум не ми мина да извърша тази глупост. Напротив, навлязох още по-навътре в тъмната гора и седнах на земята, за да изчакам да отмине опасността.
– А какво направиха хората му?
– Вероятно са искали да ме търсят, но той им нареди да чакат да се върне, след което продължи да тича. Известно време чувах стъпките му. После настана тишина.
– Може би е дошъл чак дотук и ни наблюдава!
– Невъзможно! – каза Сантър. – Той не можеше да види накъде се отправям. Сигурно се е върнал на предишното си място. След като чаках достатъчно дълго, се измъкнах от гората на открито, където можех да се движа по-бързо.
Настъпи мълчание. Водачът на червенокожите размишляваше над чутото. След известно време каза:
– Според разказа ти нещата изобщо не са се развили така, както предполагахме. Ако ни се беше удало да изненадаме апахите, те щяха или да бъдат убити, или да ни паднат живи в ръцете, без да проливаме кръвта си. Но ето че са ни очаквали. Олд Шетърхенд те е забелязал. Сега той знае, че планът му е разкрит, и ще бъде извънредно предпазлив. Най-добре е да напуснем тази местност.
– Да я напуснем ли? – извика Сантър. – Какво приказваш! Страхуваш се от неколцина апахи?
– Моят бял брат сигурно няма намерение да ме обиди – каза кайовът с твърд глас. – Аз не знам що е страх. Но когато мога да победя врага си с проливане на кръв и без проливане на кръв, тогава избирам второто. Всеки умен воин прави така...
– Да не би да мислиш, че ще заловим белите и апахите, като се оттеглим?
– Да. Те ще ни последват.
– Това не е сигурно.
– Сигурно е. Винету трябва да ти отмъсти, а той знае, че си при нас. Няма нито за миг да се отдели от следата ни. Сега ще тръгнем веднага и ще яздим право към нашето село, където изпратих и пленения бледолик Сам Хокинс.
– Сега веднага? Не съм съгласен. Какво ще каже вождът ви, като научи, че си се отказал от голямото предимство, което имаш тук, без да си бил принуден да го сториш? Размисли!
Водачът не възрази. Явно предупреждението му направи впечатление. Сантър забеляза това и продължи:
– Тук имаме предимство. Няма нужда да правим нищо друго, освен да използваме клопката, която искаха да ни поставят, и надхитрени ще бъдат апахите.
– Уф! Как ще направим това?
– Ще нападнем поотделно двата отряда, така не можем да бъдем обградени.
– Тогава би трябвало най-напред да нападнем отряда на Олд Шетърхенд?
– Да. Ще ви заведа на мястото, където се намира Олд Шетърхенд с хората си. Очите на кайовите са свикнали да виждат в тъмното, а движенията им са като движенията на змия, които никой не чува. Ще обградим тримата бели с техните апахи и по даден знак ще се нахвърлим върху тях. Никой няма да ни се изплъзне. Ножовете ни ще се забият в телата им, преди да помислят за съпротива. Тогава ще се заловим с Винету.
– Уф, уф, уф! – дочуха се отделни викове на одобрение. Предложението на Сантър им беше допаднало.
Водачът не бързаше с решението си, но след като размисли, каза:
– Можем да успеем, ако действаме предпазливо. Кога ще нападнем Винету? През нощта ли?
– Не, на сутринта – обясни Сантър. – Той е важен за мен и при нападението трябва да мога да го виждам. Ще постъпим като апахите – ще се разделим. Ще отведа половината от нашите хора още през нощта в теснината, където трябваше да бъдем пленени. Те ще останат там до развиделяване и тогава ще тръгнат напред, докато Винету ги нападне в края на теснината. Апахът ще си мисли, че зад нашите хора е Олд Шетърхенд със своя отряд. Другата половина от хората ни ще потърсят заедно с мен на зазоряване пътя, по който Олд Шетърхенд се е върнал в долината. Убеден съм, че той води първо през гората, а после обикаля в подножието на планината до изхода на теснината. Винету ще е насочил вниманието си изцяло към теснината и към първия ни отряд и няма да забележи, че ще се приближим откъм тила му. Следователно ще бъде обграден така, както искаше да обгради нас, и понеже има само петнайсетина човека, ще бъде принуден да се предаде, ако не иска да бъде унищожен заедно с хората си. Това е моят план.
– Добър е, но ако може да бъде изпълнен така, както го изложи моят брат – кимна червенокожият.
– Значи си съгласен с него, нали? – попита Сантър бързо.
– Да. Искам да заловя Винету жив, за да го отведа при вожда. Това е всичко. С твоя план можем да постигнем тази цел още сега, без да чакаме повече.
– Не бива да се бавим, трябва да действаме!
– Много е трудно да заобиколим Олд Шетърхенд в тъмната гора, без да ни забележи. Ще избера онези воини, които са най-опитни в пълзенето.
Индианецът започна да извиква различни имена, а аз трябваше да се връщам при хората си, за да успея да ги предупредя. Спуснах се на земята и запълзях. Излязох от гората. Тук звездите пръскаха достатъчно светлина и аз се затичах нагоре по долината, докато изкачих височината, на която бяха моите хора. Сега отново свърнах в гората и се завърнах при спътниците си, които ме очакваха с голямо нетърпение.
– Кой е? – попита Дик Стоун, като чу стъпките ми. – Ти ли си, сър?
– Да.
– Къде беше толкова време? Някой ни подслушваше, нали? Сигурно съгледвач на кайовите е пълзял наоколо и случайно се е натъкнал на нас.
– Не, беше Сантър.
– Дявол да го вземе! Сантър? И не го пипнахме! Този убиец ни се пъха в ръцете, а ние го изпускаме! Възможно ли е такова нещо!
– Случиха се и много други неща, които могат да минат за невъзможни. Сега обаче няма време за приказки, защото трябва бързо да се махаме от тук. По-късно ще научите всичко.
– Да се махаме? Защо?
– Кайовите идват, за да ни нападнат.
– Сериозно ли говориш, сър? – намеси се Уил Паркър.
– Разбира се. Чух разговора им. Искат да ни очистят сега на това място, а утре рано сутринта да нападнат Винету. Нашият план им е известен. Затова бързо да се махаме!
– Къде ще отидем?
– При Винету!
– През тъмната гора ли? Ще ни струва доста цицини по главите…
– Отваряйте си очите и да тръгваме!
Според моята подкана трябваше “да си отваряме очите”, но това означаваше в случая да се осланяме повече на ръцете, отколкото на очите си. Начело вървяха двама души, които избираха пътя пипнешком, а другите ги следваха в колона. Измина повече от час, докато прекосим гората. Най-трудното беше да не изгубим посоката. На открито се придвижвахме по-бързо. Заобиколихме планината и се отправихме към тесния проход, където Винету лагеруваше с отряда си.
Той не очакваше неприятел откъм нашата страна, но въпреки това бе поставил пост, който ни извика. Отговорих му високо. Всички наскачаха, щом разпознаха гласа ми.
– Моят брат Олд Шетърхенд се връща? – попита Винету, не скривайки учудването си. – Сигурно се е случило нещо. Напразно очаквахме кайовите.
– Ще се появят тук утре рано сутринта, но не само откъм теснината, а и от тази страна.
– Уф! Но за да направят това, трябва да са запознати с плановете ни.
– Сантър е бил горе при гробниците и е чул всичко, което ми каза, когато се съветвахме.
Не можех да виждам лицето на Винету. Мълчанието издаваше голямото му смайване. После той седна и ме подкани да заема място до него.
– Щом като знаеш това, в такъв случай сигурно и ти си го подслушал.
– Естествено.
– Тогава сметките ни излязоха криви. Разкажи ми какво се случи!
Апахите се бяха скупчили около нас, за да чуят всяка моя дума. От време на време бях прекъсван от някое високо “Уф!”. Винету обаче мълчеше, докато свърших разказа си. След това ме попита:
– И при тези обстоятелства моят бял брат сметна за най-правилно да напусне поста си?
– Да. Отначало мислех да остана, да посрещна нападението, да го отблъсна и да заловя Сантър. Но едва ли щях да успея. Щяхме да имаме срещу нас в тъмнината може би трийсетина противници. Затова побързах да дойда при теб и да се посъветваме какво да правим.


– Какво ще предложи моят брат Шарли?
– Не мога да предложа нищо, преди да разберем какво ще предприемат кайовите, след като не ни намерят на старото място.
– Необходимо ли е да научаваме намеренията им? – попита Винету. – Не можем ли да ги отгатнем?
– Да, но отгатването не е толкова сигурно, колкото видяното и чутото – казах.
– Кайовите имат една-единствена възможност – отсече апахът.
– Да не би да се върнат в селото си?
– Да. След като не те намерят, ще разберат, че планът на Сантър е неизпълним. Убеден съм, че ще се откажат от намерението си да ни нападнат тук.
– А какво ще правим ние? Ще пришпорим ли конете си след тях, както очакват?
– Още по-добре ще е, ако тръгнем преди тях.
– Не е лошо! В такъв случай ще ги изпреварим и ще ги изненадаме.
– Да, бихме могли. Но имам още по-добра идея. Трябва да пипнем Сантър, а и да освободим Сам Хокинс. И така, ще се отправим към селото на Тангуа. Обаче не е речено, че ще минем по пътя, по който и кайовите ще се завърнат в селото си.
– Знае ли моят брат Винету къде се намира селото на вожда Тангуа?
– Да, край Солт Форк на северния ръкав на Ред Ривър.
– Значи на югоизток от тук?
– Да.
– Тогава ни очакват откъм северозапад и затова би трябвало да направим всичко възможно да се появим от противоположната посока – от югоизток.
– Това е и моето намерение. Моят брат Шарли винаги има същите мисли като Винету. Ще отидем до селото на Тангуа, но не по най-краткия път, по който ще тръгнат и кайовите, а ще заобиколим района около селото, за да се появим от срещуположната страна. Сега остава да решим само кога да тръгнем. Какво мисли Олд Шетърхенд по този въпрос?
– Можем да потеглим веднага. Пътят е дълъг и колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще стигнем до целта си. Но не бих дал този съвет.
– Защо?
– Защото не знаем кога кайовите ще напуснат тази местност. Ако потеглим преди тях, може да се очаква, че ще забележат дирите ни и ще ги проследят. Така ще разберат плановете ни и ще ги осуетят.
– Моят брат Шарли отново изказва моите мисли. Налага се да останем тук, докато те яхнат конете си. След това ще сме сигурни, че няма да могат да ни попречат. Но не бива да прекарваме нощта на това място, където сме сега, защото не е изключено въпреки всичко да решат да дойдат насам.
– Трябва да се преместим на такова място, откъдето на зазоряване ще можем да наблюдаваме изхода.
– Знам едно подходящо място. Нека моите братя вземат поводите на конете си и дойдат с мен!
Събрахме конете и го последвахме в откритата прерия. След неколкостотин метра стигнахме при една по-голяма група дървета, зад които спряхме.
Тази нощ бе също така студена, както и предишните. Изчаках, докато конят ми легне на земята, и се притиснах до него, така че тялото ми се затопли. Животното лежеше съвсем неподвижно, сякаш добре разбираше какво исках от него, и до настъпването на утрото се събудих само един път.
Щом се развидели, се прикрихме старателно зад дърветата, наблюдавайки теснината повече от час. Не забелязахме никакво раздвижване. Сметнахме за необходимо да разберем къде са кайовите. В случай че все още бяха тук, трябваше да бъдем много предпазливи и да се промъкнем незабелязано до тях. Но това щеше да ни отнеме много време. Ето защо предложих на Винету:
– Те дойдоха до Нъгит Тсил през прерията и сигурно ще се върнат по същия път. Защо да се бавим да ги търсим. Ако заобиколим планината до мястото, където вчера ги забеляза твоят съгледвач, непременно ще разберем дали са си отишли, или са още тук.
– Моят брат има право. Ще последваме съвета му.
Възседнахме конете и препуснахме край планината – първо на запад, а после на юг. Това беше обратният път, по който апахите бяха минали, за да търсят следите на Сантър. След като стигнахме прерията южно от Нъгит Тсил, видяхме, че предположението ми е било вярно: забелязахме две големи, ясно отпечатани дири. Вчерашните следи водеха навътре в долината, а новите, днешните, излизаха от нея. Кайовите си бяха отишли. За да сме съвсем сигурни, се върнахме и огледахме всички следи, докато окончателно се убедихме, че кайовите бяха напуснали долината.
Тръгнахме по новите следи, които се отдалечаваха от Нъгит Тсил и се сливаха със старите. Дирята беше толкова ясна, че за нас нямаше никакво съмнение – беше оставена преднамерено. Кайовите искаха да ги последваме и за целта се бяха постарали да оставят ясни отпечатъци дори по такива места, където иначе следите едва ли щяха да бъдат забелязани. По устните на Винету заигра лека усмивка:
– Тези кайови би трябвало да ни познават и да прикрият следите си – каза той. – А понеже не го правят, това не може да не събуди подозрението ни. Мислят си, че постъпват умно, а всъщност постъпват глупаво, защото нямат мозък в главите си.
Тези думи бяха изговорени толкова високо, че ги чу и плененият кайова. Апахът се обърна към него и му заяви:
– Ти вероятно ще умреш, ако не освободим Сам Хокинс или разберем, че е бил измъчван. Но ако ти подарим свободата, кажи на вашите воини, че постъпват като деца, които искат да подражават на възрастните, и с това предизвикват смеха им.
Той свърна рязко на изток. Сега се намирахме между Канейдиън и изворите на северния ръкав на Ред Ривър с намерението да стигнем до реката.
Конете на апахите, които бяха преследвали Сантър с мен, бяха изтощени и не можехме да се движим достатъчно бързо. Освен това провизиите ни бяха вече на свършване. Без храна щяхме да бъдем принудени да ловуваме, а това щеше да попречи твърде много на намеренията ни: първо, щеше да ни отнеме от скъпоценното време и, второ, щяхме неизбежно да оставим следи, които би трябвало да избягваме.
За щастие късно следобед се натъкнахме на малко стадо бизони, изостанали от големите стада, които вече се бяха преселили на юг. Застреляхме две женски и се сдобихме с месо за цяла седмица. Така можехме да съсредоточим мислите си изцяло върху целта на пътуването.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания