Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл
            

На път на изток!

Вечерта, след както се нахранихме с Инчу-чуна и Винету, младият ми приятел се отдалечи и аз се наканих да си тръгвам, когато Инчу-чуна заговори за преживелиците на Сам с Клиуна-ай. После разговорът се насочи към браковете между бели и индианки. Забелязах, че искаше да научи мнението ми.
– Какво мисли моят млад брат Олд Шетърхенд за такъв брак – подходящ и разумен ли е той или не?
– Защо да не е – отвърнах, – щом е сключен от свещеник и индианката е станала християнка.
– Значи моят брат не би взел никога някое червенокожо момиче за жена, ако не е християнка?
– Не.
– А трудно ли е да стане християнка?
– Съвсем не.
– А тогава може ли такава жена да продължи да уважава и да почита баща си, ако той не е християнин?
– Да. Нашата религия изисква от всяко дете да уважава и да почита родителите си.
– Каква жена предпочита моят млад брат, червенокожа или белокожа?
Можех ли да кажа “бяла”? Не, защото това би го оскърбило. Затова отвърнах:
– Всичко зависи от гласа на сърцето. Когато той заговори, човек му се подчинява независимо от това, какъв е цветът на кожата на момичето. Пред Великия дух всички хора са равни и онези, които си подхождат и се харесват, намират път един към друг.
– Хау! – кимна вождът. – Всичко зависи от гласа на сърцето. Моят брат каза голяма истина. Той говори винаги добре и вярно.
С това въпросът беше уреден, и то според мене така, както бях желал аз. Нарочно дебело бях подчертал, че ако една индианка иска да стане жена на някой бял, най-напред трябва да стане християнка. От сърце желаех Ншо-чи да се омъжи за най-добрия и най-благороден червенокож воин или вожд. А аз не бях дошъл в Дивия запад, за да се женя за индианка. Нямах намерение да се женя и за бяла жена, защото засега житейските ми планове изключваха женитба.
На втория ден след нашия разговор научих какви са били резултатите от него. Инчу-чуна ме отведе на първия етаж на пуеблото, където още не бях ходил. В едно от помещенията се намираха измервателните ни уреди.
– Виж тези неща и провери дали липсва нещо от тях! – подкани ме вождът.
Прегледах ги и установих, че не се бе изгубило нищо. Уредите не бяха повредени, като се изключат някои изкривявания, които можех лесно да оправя.
– Тези предмети бяха за нас свещени като амулети – каза ми той. – Затова бяха пазени така добре. Нека моят млад брат ги вземе. Те пак са негови!
Понечих да благодаря за това великодушие, но той махна с ръка и ме прекъсна:
– Те са били твои и ние ги взехме, защото те смятахме за наш враг. Но тъй като сега знаем, че си наш брат, трябва да получиш обратно всичко, което ти е принадлежало. Няма защо да благодариш. Какво ще правиш сега с тях?
– Когато си тръгна от тук, ще ги взема, за да ги върна на хората, които са ми ги дали.
– Къде живеят тези хора?
– В Сейнт Луис.
– Инчу-чуна знае името на този град, а знае също и къде се намира. Моят син е бил там и ми е разказвал. Значи искаш да ни напуснеш?
– Да, макар и не веднага.
– Ние ще съжаляваме. Ти стана воин на нашето племе, аз ти дадох дори властта и честта на вожд на апахите. Мислехме, че ще останеш при нас завинаги като Клеки-петра.
– Неговият живот е преминал при други обстоятелства.
– Нима си запознат с неговия живот?
– Да. Той ми разказа всичко.
– Тогава е имал голямо доверие в теб, въпреки че те виждаше за първи път.
– Може би защото сме сънародници.
– Не е било само това. Той говори с теб и когато умираше. Инчу-чуна не можа да разбере думите, защото не знае езика, на който бяха изговорени. Но ти ни каза за какво сте говорили. По волята на Клеки-петра ти стана брат на Винету, а въпреки това искаш да го напуснеш. Няма ли тук противоречие?
– Не. Братята невинаги са заедно. Често пътищата им се разделят, когато пред тях се изправят различни цели.
– Но те пак се виждат, нали?
– Да. И вие пак ще ме видите, защото моето сърце ще ме доведе отново тук.
– Душата ми се радва да чуе тези думи. Когато и да дойдеш, ще те посрещнем с голяма радост. Инчу-чуна тъгува искрено, че говориш за различни цели. Не би ли могъл и тук при нас да се чувстваш щастлив?
– Не знам, тук съм отскоро, за да мога да отговоря на този въпрос. Може би ние сме като две птички, кацнали в сянката на едно дърво. Едната от тях се храни от плодовете на дървото и остава на него. Другата обаче се нуждае от друга храна и затова не може да остане там завинаги. Тя трябва да отлети.
– Мисля, че не бива да се съмняваш, че ще ти дадем всичко, каквото пожелаеш.
– Сигурен съм в това. Но когато говорех за храна, нямах предвид храната, от която се нуждае тялото.
– Да, знам, че вие, бледоликите, говорите и за храна на духа. Научих го от Клеки-петра. На него му липсваше тази храна при нас; затова понякога беше тъжен, въпреки че се стараеше да не го забележим. Ти си по-млад от него и сигурно желанието ти да заминеш от тук ще е още по-силно. Но ние те молим да се върнеш пак при нас. Може би тогава мислите ти ще бъдат други и ще разбереш, че и при нас можеш да се чувстваш добре. Но много искам да знам какво ще правиш, като се върнеш отново в градовете на бледоликите.
– Не мога да ти кажа отсега.
– Ще останеш ли при бледоликите, които искат да строят път за Огнения кон?
– Не!
– Добре ще постъпиш. Ти стана брат на червенокожите мъже и не бива да помагаш на бледоликите, когато решат отново да ни отнемат земята чрез измама. Но там, където отиваш, не можеш да живееш от лов както тук. Трябва да имаш пари, а Винету ми каза, че си беден. Ти щеше да получиш пари, ако не ви бяхме нападнали. Ето защо моят син ме помоли да ти предложа обезщетение. Искаш ли злато?
При този въпрос той ме погледна така изпитателно и остро, че и през ум не ми мина да отговоря с “да”. Той искаше да ме изпита.
– Злато? – казах аз. – Не сте ми взели злато и няма защо да ви искам злато.
Отговорът ми беше предпазлив, не означаваше нито “да”, нито “не”. Знаех, че има индианци, които откриват находища на благородни метали, но никога нямаше да издадат такова място на някой бял. Сигурно и на Инчу-чуна му бяха известни подобни места и ето че сега ме питаше: “Искаш ли злато?” Кой ли бял би отговорил на такъв въпрос с категорично “не”! Никога не съм се домогвал до мъртво богатство. Според схващанията ми обаче златото си има неоспорима цена като средство, което води до постигане на целите. Но едва ли вождът щеше да разбере тези възгледи.
– Не, не сме ти взели никакво злато – заяви той, – но заради нас ти не си получил онова, което иначе би получил, и ето защо трябва да бъдеш обезщетен. В планините има злато в големи количества. Червенокожите мъже знаят местата. Необходимо е само да отидат дотам и да го вземат. Не искаш ли Инчу-чуна да отиде и да ти донесе?
Някой друг на мое място би приел това предложение и... нямаше да получи нищо. Това ми стана ясно още докато наблюдавах дебнещия изпитателен поглед на Инчу-чуна. Затова му отказах.
– Благодаря ти. Човек не чувства удовлетворение, когато получи като подарък богатство, за което не е положил никакви усилия. Истинска стойност има само онова, което сам си изработиш. Дори и да съм беден, нямам основание да се страхувам, че щом се върна при бледоликите, ще умра от глад.
Напрегнатият израз изчезна от лицето му. Той хвана ръката ми и каза сърдечно:
– Твоите думи ми показват, че не сме се лъгали в теб. Златният прах, към който се домогват бледоликите златотърсачи, е прах на смъртта. Който го намери, почти винаги заплаща с живота си. Никога не се стреми да се сдобиеш с него, защото той убива не само тялото, но и душата! Инчу-чуна искаше да те изпита. Той нямаше да ти даде злато, но ти ще получиш онези пари, на които си разчитал.
– Това е невъзможно.
– Инчу-чуна желае да стане, следователно е възможно. Ще отидем там, където работехте. Ти ще довършиш прекъснатата работа и ще получиш обещаното ти възнаграждение.
Загледах го учудено и безмълвно право в очите. Шегуваше ли се? Не. Никой индиански вожд не си прави такива шеги. Или беше някакво ново изпитание? И това не беше вероятно.
– Моят млад бял брат не казва нищо – продължи той. – Не му ли харесва предложението ми?
– Много ми харесва дори! Но не мога да повярвам, че говориш сериозно.
– Защо?
– Да довърша онова, заради което ти наказа със смърт белите ми сътрудници? Да довърша онова, което ти осъди така строго при първата ни среща?
– Тогава ти действаше без разрешението на онези, на които принадлежи земята. Но сега имаш това разрешение. Там е разликата. Впрочем предложението не е мое, то е на сина ми, Винету. Той ми каза, че няма да ни навредиш, ако завършиш прекъснатата работа.
– Лъжеш се. Линията ще бъде построена, белите сигурно ще дойдат!
Погледът му потъмня, той помълча известно време и каза:
– Прав си! Не можем да им попречим непрекъснато да ни мамят и обират. Отначало винаги изпращат малки отряди, като вашия. Такива отряди можем да унищожим. Но това не ни помага, защото по-късно белите идват на такива тълпи, пред които трябва да отстъпим, ако не искаме да бъдем задушени. Но и ти няма да можеш да промениш нещата. Или смяташ, че няма да построят линията, ако се откажеш да довършиш измерването на този участък?
– Не, нямах това предвид. Каквото и да правим, Огненият кон със сигурност ще пътува през тези места.
– Тогава приеми предложението ми! Ще имаш голяма полза, без да ни навредиш. Инчу-чуна се съветва с Винету. Ние двамата ще тръгнем с теб заедно с трийсет воини. Те са достатъчни да те закрилят и да ти помагат. После тези трийсет души ще ни придружат на Изток, докато стигнем до сигурни пътища и се качим на кануто, което пътува с пара, за да стигнем до Сейнт Луис.
– Какво казва моят по-голям брат? Правилно ли го разбрах? Той иска да се отправи на Изток?
– Да, заедно с теб, Винету и Ншо-чи.
– И Ншо-чи ли?
– И моята дъщеря. Тя много иска да види големите жилища на бледоликите и да остане там дотогава, докато заприлича съвсем на бяла скуоу.
Изглежда, лицето ми не е имало много умно изражение след тези думи, защото той се усмихна и каза:
– Моят млад брат изглежда изненадан. Може би има нещо против, че ще го придружаваме? Нека каже откровено!
– Да имам нещо против ли? Как бих могъл! Тъкмо обратното, много се радвам. Така връщането ми на Изток ще бъде безопасно и ще бъда с хората, които обикнах така много.
– Хау! – кимна той със задоволство. – Ще довършиш работата си и после тръгваме на Изток. Дали Ншо-чи ще намери там хора, при които ще може да живее и да учи?
– Да. С удоволствие ще u помогна. Но нека вождът на апахите има предвид, че бледоликите не са така гостоприемни, както червенокожите мъже.
– Инчу-чуна знае това. Когато при нас дойдат бледолики, които не са наши врагове, те получават всичко, от което имат нужда, без да им искаме нещо в замяна. Но ако ние ги посетим, трябва да си заплащаме всичко, и то двойно по-скъпо, отколкото биха платили бледолики. А при това получаваме по-лоши неща, отколкото белите. И Ншо-чи ще трябва да си плаща.
– За съжаление това е вярно, но не бива да се тревожите. Благодарение на благородното ти предложение ще ми бъдат изплатени парите. Тогава ще бъдете мои гости.
– Уф, уф! Какво си мисли моят млад бял брат за Инчу-чуна и Винету, вождовете на апахите?! Преди малко ти казах, че червенокожите мъже знаят много места, където има злато. Има планини, през които минават златни жили, има и долини, в които лежи свлеченият от водите златен прах под тънък земен слой. Когато отидем в градовете на белите, ние няма да имаме пари, но ще имаме злато, толкова много злато, че няма да се нуждаем от ничия помощ. И ако Ншо-чи реши да остане там няколко лета, бих могъл да u оставя повече злато, отколкото тя би имала нужда. Само негостоприемството на бледоликите ни принуждава да посещаваме находищата на златен прах, иначе никога не ги използваме и не им обръщаме внимание. Кога ще бъде готов за тръгване моят млад брат?
– По всяко време, когато ви е удобно.
– Тогава нека не се бавим повече, защото настъпва времето на късната есен, след което идва зимата. Червенокожият воин не се нуждае от подготовка дори и за дълго пътуване. Бихме могли да тръгнем и утре, ако ти успееш да се приготвиш.
– Готов съм. Трябва само да пресметнем какво ще е необходимо да вземем с нас и колко коне...
– Това ще направи Винету – прекъсна ме той. – Вече е помислил за всичко и моят млад бял брат няма нужда да се грижи за нищо.
Когато се канех да вляза в жилището си, от там излезе Сам Хокинс.
– Искам да ти съобщя нещо ново, сър – каза той, сияещ от радост. – Ще се чудиш, ще има много да се чудиш, ако не се лъжа.
– На какво има да се чудя?
– На новината, която ти нося. Или си чул вече нещо?
– Кажи за какво става въпрос, скъпи Сам!
– Тръгваме на път!
– Ах, това ли било! Вече знам.
– Знаеш ли? Исках да те зарадвам, но съм закъснял.
– Току-що го научих от Инчу-чуна. А ти откъде разбра?
– От Винету. Срещнах го долу край реката, където избираше коне. Дори Ншо-чи идва с нас. И това ли знаеш вече?
– Да.
– Странна идея! Струва ми се, че ще я оставят на Изток в някакъв пансион. Но защо, с каква цел, това ми е непонятно, освен...
Той не довърши, огледа ме многозначително с малките си очички, след което продължи:
– ...освен ако... освен ако... хм! Да не би Ншо-чи да стане твоята Клиуна-ай? Така ли смяташ, любезни сър и Шетърхенд?
– Искаш да кажеш, да стане моя луна? В такива истории, Сам, специалистът си ти. За какво ми е една луна, която се смалява непрестанно, докато изчезне? И през ум не ми минава да си изгубя перуката заради една индианка.
– Да си загубиш перуката ли? Слушай, това е един много тъп виц и няма защо да се гордееш с него! Освен това стана много добре, че любовта ми към тази намаляваща луна излезе нещастна.
– Защо?
– Защото нямаше да мога да я оставя тук, а трябваше да я взема със себе си. А кой би яздил с удоволствие през прерията с новолуние?! Хи-хи-хи-хи! Това е то да имаш щастие в нещастието. Само за едно нещо ме е яд.
– За какво?
– За хубавата кожа на гризли; ако си я бях обработил сам, сега щях да нося великолепно ловно облекло. Но така дрехата отиде по дяволите, та и кожата с нея.
– За съжаление! Дано по-нататък ни се удаде пак да убием някоя гризли. Тогава отново ще ти подаря кожата u.
– Ти ли да ми я подариш? Или аз на теб, уважаеми сър! Да не мислиш, че сивите мечки се разхождат наоколо само за да бъдат убити от първия срещнат грийнхорн. Тогава беше само случайност и с нея трябва да се гордееш още по-малко, отколкото с тъпия си виц, който каза преди малко. Нека изобщо не си пожелаваме мечки, поне не наблизо до мястото, където ще работим. Не е ли чудесно, че ще можеш да продължиш работата си, а?
– Благородно е, Сам, много благородно!
– По този начин ще си получиш парите, а и ние нашите. За Бога, ще се радвам, ако предположението ми излезе вярно!
– Какво предположение?
– Че ще получиш всичките пари!
– Не те разбирам.
– Много е лесно за разбиране. Щом работата бъде свършена, ще трябва да бъде и заплатена. Другите са пречукани, следователно трябва да ти бъдат изплатени и техните дялове.
– Не си въобразявай, Сам! Сигурно онези хора ще предпочетат да не изпълнят това, което ти си пресметнал така добре.
– Всичко е възможно, всичко е възможно! Само трябва да го подхванеш правилно, трябва да искаш всичките пари. И без това си свършил сам почти цялата работа. Ще искаш ли всичко?
– Не. И през ум не ми минава да се излагам по този начин, като искам повече, отколкото ми се полага.
– Грийнхорн и пак грийнхорн! Казвам ти, че отвъдокеанската ти скромност съвсем не е на място в тази страна! Мисля ти доброто, затова слушай какво ти казвам: откажи се от мисълта да станеш уестман, понеже това няма да го бъде и до края на живота ти! Трябва да мислиш за някаква друга кариера, а за това ще са ти необходими пари и пак пари. Ако си умен, можеш сега да пипнеш хубава сума и после за известно време няма за какво да мислиш. Но ако не послушаш съвета ми, няма ни да цъфнеш, ни да вържеш и ще загинеш като риба на сухо.
– Ще изчакаме да видим. Не съм прекосил Мисисипи, за да стана уестман, и следователно, ако не стана, няма да оплаквам несбъднати мечти. В такъв случай само ти ще бъдеш достоен за съжаление.
– Аз ли? Защо пък аз?
– Защото положи толкова труд и усилия да направиш от мене уестман. Още отсега си представям какво ще казват хората, че съм имал за учител човек, който не е разбирал и не е можел нищо.
– Не е разбирал и не е можел нищо ли? И това съм аз, Сам Хокинс? Хи-хи-хи-хи! Но аз разбирам и мога всичко. Мога дори да те зарежа ей на това място, сър!
Той си тръгна, но след няколко крачки се обърна и ми заяви:
– Но запомни едно: ако не поискаш цялата сума, тогава ще я поискам аз и ще ти я напъхам в джоба! Хау!
След тези думи той се отдалечи с крачки, които трябваше да изразяват достойнство, но правеха точно обратното впечатление. Добрият човечец ми желаеше доброто, а също така да получа цялото възнаграждение, обаче за това не можеше да става и дума.
Инчу-чуна се оказа прав: червенокожите воини не се нуждаеха от особени приготовления. Спокойният всекидневен живот в пуеблото продължи и през днешния ден, без да подсказва с нещо, че се каним скоро да си тръгнем. Дори и Ншо-чи, която както винаги ни поднасяше яденето, не се бе променила с нищо. А с какво вълнение и предварителна подготовка се придружава и най-малкият излет на белите жени! На тази индианка u предстоеше дълго и опасно пътуване на коне, за да се запознае с прехвалените великолепия на цивилизацията, и въпреки това в поведението u не можеха да се забележат ни най-малки следи от промяна. Никой не ме попита за нищо, нито пък ми поискаха някакъв съвет. Единственото нещо, за което трябваше да се погрижа, беше опаковането на геодезическите уреди. Винету ми беше дал за целта няколко меки вълнени одеяла. Както обикновено, прекарахме цялата вечер заедно, но без да споменем нито дума за предстоящото пътуване. И когато си легнах, имах чувството, че още нямам никакво намерение да напускам пуеблото. Спокойствието и хладнокръвието на индианците ме бяха заразили. Сутринта ме събуди Хокинс, който ми каза, че всичко за тръгването било готово. Утринната хладина на късния есенен ден ни подсказваше, че нямаше за кога вече да отлагаме пътуването си.
Закусихме набързо, след което се спуснахме към реката, придружени от всички обитатели на пуеблото, или както се казва, с нас тръгна “кьораво и сакато”. Край реката трябваше да се състои церемония, каквато още не бях виждал: жрецът щеше да предвещае дали пътуването ни ще бъде щастливо или нещастно.
За тази церемония бяха надошли и живеещите около пуеблото апахи. Нашата голяма волска кола все още стоеше там. Нямахме намерение да я вземаме с нас, защото бе много тежка и щеше да забави придвижването ни. Сега тя служеше за “храм” на жреца, който я бе покрил с одеяла и в момента се намираше в нея.
Около колата бе образуван широк кръг от хора. Ето че започна “свещената церемония”, която тайно в себе си нарекох “театър”; началото бе поставено от долитащото от колата ръмжене, съскане и фучене, като че ли вътре се бяха счепкали няколко кучета и котки.
Стоях между Винету и сестра му. Днес голямата прилика между двамата изпъкваше особено много, тъй като Ншо-чи беше облякла мъжки дрехи. Облеклото u приличаше много на облеклото на Винету. Тя също не носеше шапка и косите u бяха прибрани като неговите. На пояса u бяха окачени няколко торбички с най-различно съдържание. В него беше затъкнала нож и пистолет, а на гърба u висеше карабина. Дрехите u бяха нови и украсени с везмо и пъстри ресни. Видът u беше доста войнствен и същевременно толкова женствен и чаровен, че всички погледи бяха отправени към нея. Тъй като и аз бях с подарените ми от тях дрехи, тримата изглеждахме почти еднакво облечени.
Изглежда, че физиономията ми не е имала много тържествен вид, когато се разнесоха ръмженето и фученето, защото Винету каза:
– Моят брат не познава още този обичай. Той ще ни се смее тайно.
– Никой религиозен обичай не ми е смешен, колкото и малко да го познавам и разбирам – отвърнах.
– Думата “религиозен” е съвсем на място. Това, което ще видиш и чуеш тук, съвсем не е езически маскарад, а всяко движение и всеки звук на жреца имат определено значение. Звуците, които се разнасят сега, са гласовете на добрата и злата съдба, които са влезли в спор.
Той продължи да ми обяснява по-нататъшните действия на жреца.
След фученето започна вой, който от време на време се сменяше с по-нежни звуци. Този рев се разнасяше, когато жрецът забележеше в бъдещето лоши знамения, а по-нежните звуци се чуваха, когато предвиждаше нещо добро. След доста време жрецът изскочи внезапно от колата и започна да реве и да тича в кръг като побеснял. Постепенно крачките му се забавиха. Ревовете му заглъхнаха. Така добре “изиграният страх”, накарал го да обикаля като бесен, премина и той започна бавен странен танц, който изглеждаше още по-гротескен, защото човекът бе покрил лицето си с всяваща ужас маска, а тялото му беше обкичено с най-чудновати и страшни предмети. Той придружаваше танца си с монотонно пеене. Отначало песента и танцът бяха по-живи, но постепенно станаха по-бавни и провлечени, докато най-сетне жрецът ги прекрати, седна на земята и сведе глава между коленете си. Дълго време седя безмълвно и неподвижно. После изведнъж скочи на крака и съобщи на висок глас резултата от ясновидството си.
– Слушайте, слушайте, синове и дъщери на апахите! Ето какво ми каза Маниту, Великият дух: Инчу-чуна и Винету, вождовете на апахите, и Олд Шетърхенд, нашият бял вожд, ще възседнат конете си, за да придружат заедно със своите червенокожи и бели воини Ншо-чи, младата дъщеря на племето ни, до вигвамите на бледоликите. Добрият Маниту е готов да ги закриля. Те ще преживеят различни приключения, без да ги застраши някаква опасност, и ще се завърнат щастливо при нас. И Ншо-чи, която ще остане по-дълго време при бледоликите, ще се завърне също здрава и читава. Само един-единствен от тях няма да видим повече.
Той замълча и сведе глава, за да даде по този начин израз на скръбта си.
– Уф, уф, уф! – завикаха червенокожите от любопитство и съжаление; но никой не посмя да попита кого има предвид.
Тъй като жрецът продължи мълчанието си дълго време, Сам Хокинс изгуби търпение:
– Кой няма да се върне? Нека жрецът ни каже името му!
Жрецът направи укорителен жест с ръка и след като мълча още дълго, вдигна глава и отправи поглед към мен.
– По-добре да не ме беше питал за това – извика той. – Не исках да споменавам имена, но любопитният бледолик Сам Хокинс ме принуждава. Олд Шетърхенд е човекът, който няма да се върне! Смъртта ще го настигне в скоро време. Всички, на които предвещах щастливо завръщане, трябва да избягват да стоят близо до него, ако не искат да загубят живота си с него. Край него ще бъдат винаги в опасност, но далеч ще са в сигурност. Така каза Великият дух – хау!
След тези думи той се прибра в колата. Червенокожите ми отправиха плахи погледи и тук-там се чуха възгласи на съжаление. От този момент за тях бях обречен човек, когото трябваше да отбягват.
– Какво иска всъщност този негодник? – обади се Сам. – Щял си да умреш ли? Само в неговата овча глава може да се роди такова нещо! Разбира се, че тази мисъл е рожба на туберкулозния му мозък. Как ли му е дошла?
– По-добре питай какво цели с нея! – отвърнах. – Той се страхува от влиянието ми над вождовете и над племето, страхува се, че мога да ги освободя от предразсъдъците им. Затова се възползва от случая да ги отдалечи от мен.
– Да отида ли при него да му залепя няколко шамара, сър?
– Сам, не прави глупости! Не заслужава да се тревожим заради тази работа.
Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи се бяха спогледали смаяно, когато чуха предсказанието на жреца. Дали вярваха в истинността на думите му или не, беше без значение. Във всеки случай не се съмняваха във въздействието им върху съплеменниците им. С нас щяха да тръгнат трийсет души. Ако тези хора вярваха, че близостта ми носи гибел, неминуемо беше да се очакват неприятности от всякакъв характер. Понеже предсказанието на жреца не можеше да бъде променено, последиците му можеха да се предотвратят само ако вождовете застанеха открито на моя страна както преди и го покажеха пред всички веднага. Ето защо двамата застанаха до мен и Инчу-чуна заговори високо, за да го чуят всички:
– Нека моите братя и сестри чуят думите ми! Нашият жрец има дарбата да вижда в бъдещето и често се е случвало онова, което ни е предсказвал. Но от опит вече знаем, че той може и да се заблуждава. По време на голямата суша ни обеща да докара дъжд, но дъжд не дойде. Преди последния поход срещу команчите, който бяхме принудени да предприемем, той ни обеща голяма плячка. Но победата, която извоювахме, ни донесе само няколко стари коня и три лоши пушки. Предпоследната есен последвахме думите му, когато ни каза да отидем при водите на Тоя, ако искаме да убием много бизони. Но там се сдобихме с толкова малко месо, че през зимата щяхме замалко да измрем от глад. Инчу-чуна може да изброи още такива примери, които показват, че понякога погледът на жреца не прониква в бъдещето. Затова е твърде възможно и сега да се е заблудил относно нашия брат Олд Шетърхенд. Вождът на апахите гледа на думите на жреца така, като че ли те не са изговорени, и подканя своите братя и сестри да сторят същото. Нека изчакаме и видим дали ще се сбъднат!
Тогава дребният Сам Хокинс излезе напред и извика:
– Не, няма да чакаме. Няма нужда да чакаме, защото има начин да разберем веднага дали жрецът е казал истината.
– Какво има предвид моят бял брат? – осведоми се вождът.
– Ще обясня. Не само червенокожите мъже, но и белите си имат жреци, които умеят да прозрат бъдещето. Аз, Сам Хокинс, съм най-известният измежду тях.
– Уф, уф! – завикаха апахите учудени.
– Да, смаяни сте, нали? Досега ме смятахте за прост уестман, защото не ме познавахте. Но ще ме опознаете, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Нека няколко мои червенокожи братя вземат томахавките си и изкопаят в земята тясна, но дълбока дупка.
– Моят бял брат иска да погледне във вътрешността на земята? – попита Инчу-чуна.
– Да, защото бъдещето е скрито в недрата на земята, понякога е скрито и в звездите. Но тъй като сега посред бял ден не мога да видя никакви звезди, ще се обърна към земята.
Неколцина индианци последваха подканата му и изкопаха дупка с бойните си брадви.
– Не прави щуротии, Сам! – пошушнах му аз. – Ако червенокожите разберат, че ги мамиш, ще влошиш нещата, а няма да ги оправиш.
– Щуротии? Глупости? А какво правеше жрецът? Същото! Каквото може той, мога и аз, ако не се лъжа, многоуважаеми сър. Знам какво правя. Ако не сторим нещо, хората, които ще тръгнат с нас, постоянно ще ни създават трудности.
– В това съм убеден, но те моля да не ни правиш за смях!
– О, работата е много сериозна! Не се тревожи!
Въпреки уверението му не се чувствах добре. Познавах го. Сам беше голям шегаджия. Ето защо исках пак да го предупредя, но той ме заряза и се отправи към индианците, за да им каже на каква дълбочина да копаят. Когато дупката беше готова, той ги накара да се отдалечат и съблече старата си кожена ловна дреха. След като я закопча отново, я изправи на земята. Дрехата остана права, като че ли бе направена от ламарина или дърво. Сам постави този висок цилиндър над дупката, придаде си важен вид и извика:
– Мъжете, жените и децата на апахите ще видят какво ще направя и какво ще науча, и ще има да се чудят. Щом кажа моите вълшебни думи, земята ще разтвори недрата си пред мен и ще мога да разбера всичко, което ще се случи с нас в близко бъдеще.
Той се отдръпна малко от дупката и започна да я обикаля бавно и тържествено, при което за мой ужас започна да декламира таблицата за умножение. За щастие заговори на немски, така че червенокожите не разбраха какво приказваше. Когато вече приключи и с числото девет, стъпките му се ускориха, докато започна да галопира около дрехата си; същевременно нададе силни викове и заразмахва ръцете си като крила на вятърна мелница. Накрая, след като се задъха от тичане и викане, пристъпи към дрехата си, направи u няколко ниски поклона и пъхна главата си в яката u, за да погледне в дупката.
Опасявах се дали тези детинщини щяха да имат благоприятен изход. Огледах се наоколо, но за мое задоволство забелязах, че червенокожите бяха съвсем погълнати от действията на Сам и ги следяха най-сериозно. И лицата на двамата вождове не издаваха неодобрение. Разбира се, бях убеден, че те много добре знаят как стоят нещата, и гледаха на действията на Сам като на шарлатания.
Главата на Сам остана известно време в отвора на яката. От време на време той раздвижваше ръцете си, сякаш научаваше важни неща или пък виждаше чудеса. Най-сетне измъкна главата си. Изражението на лицето му беше сериозно. Отново разкопча дрехата си, облече я и нареди:
– Нека моите червенокожи братя заринат дупката, защото не мога да кажа нищо, докато тя е отворена!
Щом изпълниха нареждането му, той си пое дълбоко дъх, като че ли бе много изтощен, и заяви:
– Вашият жрец е видял неверни неща, защото ще се случи точно обратното на казаното от него. Научих всичко, което ще ни донесат идните седмици; но ми е забранено да говоря за това. Мога да ви кажа само някои неща. Видях карабини и чух изстрели. Предстоят ни битки. Последният изстрел бе даден от мечкоубиеца на Олд Шетърхенд. А онзи, който даде последния изстрел, не може да бъде мъртъв – той е победителят. Моите червенокожи братя са в опасност. Те могат да я избягнат само като останат в близост до Олд Шетърхенд. Но ако постъпят така, както ги посъветва жрецът, тогава ги грози гибел. Аз казах. Хау!
Поне за момента въздействието на това предсказание беше напълно според очакванията на Сам. Червенокожите му вярваха – просто си личеше по израженията им. Те поглеждаха към колата очаквателно. Вероятно предполагаха, че жрецът ще излезе, за да се защити. Но той не се показа и така всички приеха, че се чувства победен. Сам Хокинс се приближи до мен и ми намигна с малките си хитри очички:
– Е, сър, как се справих със задачата си?
– Като истински стопроцентов шарлатанин.
– Значи съм се справил добре, нали?
– Да. Поне изглежда, че постигна целта си.
– Напълно я постигнах. Жрецът е победен. Не иска да се покаже.
Винету ни гледаше тихомълком и многозначително. Баща му обаче не беше така мълчалив. Той се приближи до нас и се обърна към Сам:
– Моят бял брат е умен човек. Той отне силата от думите на жреца и притежава дреха, в която са скрити важни предсказания. Тази скъпоценна дреха ще стане прочута от едната Голяма вода до другата. Но Сам Хокинс прекали с предсказанията си.
– Прекалих ли? Как така? – попита дребният ловец.
– Беше достатъчно да кажеш, че Олд Шетърхенд няма да ни докара никаква злина. А защо Сам Хокинс прибави, че ни очакват беди?
– Защото ги видях в дупката.
Инчу-чуна махна с ръка.
– Вождът на апахите знае как стоят нещата, и Сам Хокинс може да му се довери. Не беше необходимо да се говори за лоши неща и да се тревожат хората.
– Да се тревожат ли? Воините на апахите са храбри мъже, които не се страхуват.
– Не се страхуват. И те ще го докажат, ако по време на пътуването си срещнем врагове. Но нека се приготвим да тръгваме!
Инчу-чуна остави за свой заместник по време на отсъствието си Енчар-ко1. Той беше с няколко години по-възрастен от Винету, беше изпитан и храбър воин, когото бях опознал и обикнал през последните дни.
Доведоха конете. Сред тях имаше много товарни животни, които трябваше да носят геодезическите уреди, провизиите и други необходими неща.
Потърсих с очи червеникавия ми кон, но не го видях. Погледът ми беше прикован в два великолепни млади черни жребеца. Те имаха червени ноздри и от онези дълги в горната си част къдрави гриви, които при индианците минават за сигурен белег на превъзходни качества. Седлата и оглавниците бяха изработени по индиански маниер.
Винету бе забелязал погледа ми и ме поведе към черните жребци.
– Олд Шетърхенд стана кръвен брат на Винету. Ето защо конете ни имат еднакъв цвят и са синове на една и съща майка. Помолих Инчу-чуна, моя баща, да ми разреши да ти подаря този черен жребец. Той се съгласи. Жребецът има най-добрата индианска дресировка, а името му Хататитла2 говори за главното му качество. Още е млад и бързо ще свикне с теб. Ще те обикне и никога няма да те изостави в беда.
При вида на този едва ли не царски подарък направо онемях. Доколкото можех да преценя от пръв поглед, жребецът беше равен най-малко на пет коня с качествата на досегашния ми червеникав жребец. Когато се наканих да благодаря, вече не беше възможно, защото Инчу-чуна даде знак за тръгване.
Индианците имат обичай да изпращат на известно разстояние потеглящите на път воини. Но сега това не стана, тъй като Инчу-чуна не пожела. Придружаващите ни трийсет воини дори не се сбогуваха с близките си. Вероятно бяха сторили това предварително, защото воинското им достойнство не им позволяваше прощаване на публично място.
Един-единствен човек се сбогува и това беше Сам Хокинс. Той съзря между жените Клиуна-ай, отправи мулето си към нея и я попита:
– Чу ли Клиуна-ай какво видях в земята?
– Ти го каза и аз го чух – отвърна тя.
– Можех да кажа много повече, например нещо и за теб.
– За мен ли? И мен ли видя в дупката?
– Да. Видях пред мен бъдещето ти. Да ти го разкрия ли?
– Да, хайде! – замоли тя настойчиво. – Какво ще ми донесе бъдещето?
– То няма да ти донесе нищо, а ще ти отнеме нещо, нещо много скъпо за теб.
– Какво е то? – осведоми се тя страхливо.
– Косата ти. След няколко луни ще я загубиш и главата ти ще оголее напълно, ще стане също като луната, която няма никаква коса. Тогава ще ти изпратя моята перука. Сбогом, печална луна, сбогом!
Сам се разсмя и подкара мулето си, а индианката се обърна засрамена, защото се бе оставила да я подведе женското u любопитство.
Начело яздехме Инчу-чуна, Винету със сестра си и аз. Следваха Хокинс, Стоун и Паркър, а след тях – трийсетимата апахи, които се сменяха да водят товарните животни.
Ншо-чи седеше на седлото като мъж; както вече знаех, тя беше отличен и издръжлив ездач. Ако ни срещнеше някой, който не я познаваше, щеше да я вземе за по-малък брат на Винету. Но от едно по-остро око не можеха да се изплъзнат женските форми на тялото u, нито пък женствената мекота на чертите на лицето u. Тя беше красива, наистина красива, въпреки мъжките дрехи, които носеше.
Що се отнася до черния ми жребец, скоро се оказа, че съм направил превъзходна размяна. Когато галопираше, никой не можеше да го стигне. Имаше спокоен тръс, беше неуморим, с отлични бели дробове. Конят на Винету беше равностоен на моя и се казваше Илчи3. Апахите мескалеро отглеждаха скъпи расови коне и тези два жребеца бяха от тази порода. Никога не бях виждал такива животни въпреки дългото време, което прекарах при апахите. Но е вярно, че по време на престоя ми до такава степен бях зает с “обучението” ми, че от вниманието ми се бяха изплъзнали доста забележителни и интересни неща в пуеблото и околността му.
Моите другари искрено споделяха радостта ми. Особено се радваше Сам, който не изпускаше случай да ми втълпи, че съм безнадежден грийнхорн, но тайно в себе си се гордееше с някогашния си ученик, както и с всеки мой успех или отличие.
Първите дни от пътуването ни преминаха без особени преживявания. На апахите им бяха необходими пет дни, за да изминат разстоянието от мястото на нападението до пуеблото край Рио Пекос, тъй като пренасянето на пленниците и ранените бе забавило придвижването им. Сега обаче стигнахме до мястото, където Ратлър бе убил Клеки-петра, само за три дни. Тук останахме да пренощуваме. Апахите събраха камъни и ги струпаха на купчина на мястото, където бе убит белият им учител.
На следващото утро продължихме пътя си, като отначало се придвижвахме по трасето, което бяхме измерили до мястото, където бяхме прекъснали работата си така ненадейно. Колчетата все още стояха по местата си и аз можех веднага да започна измерването, но ме очакваше нещо по-належащо.
Апахите дори и не бяха помислили да погребат убитите кайови и бели. Труповете си лежаха все още там, където бяха паднали. Това, което не бяха сторили индианците, бяха свършили лешоядите и другите хищни животни – разбира се, по техен начин. Костите лежаха пръснати наоколо – някои бяха напълно оглозгани, а по други се забелязваха остатъци от гниещо месо. Сам, Дик, Уил и аз се заловихме да съберем тези останки и да ги погребем в общ гроб. Това беше ужасна работа, в която апахите не участваха.
Когато свършихме, денят беше превалил и аз започнах моята работа на следващия ден. Някои от воините ми помагаха с това-онова, но най-много ми помагаше Винету. Сестра му беше винаги край мен. Сега работех съвсем иначе, защото около мен вече нямаше неприятни личности. Червенокожите, за които нямаше работа, скитаха по цял ден из околността и вечерта носеха различен дивеч.
Работата ми спореше. Въпреки трудността на терена успях за три дни да стигна до мястото, докъдето беше измервала съседната група. Нуждаех се само от още един, четвърти ден, за да довърша чертежите и дневника си. С това приключи и цялата ми работа, и то навреме, защото зимата бързо наближаваше. Нощите бяха станали доста студени, така че огньовете трябваше да горят чак до сутринта.
Споменах, че апахите ми помагаха, но за съжаление не мога да твърдя, че го правеха с удоволствие. Подчиняваха се на заповедите на вождовете си, иначе едва ли щяха да ме подкрепят. Просто се виждаше как всеки един от тях се радваше, щом вече нямах нужда от него. А когато вечер лагерувахме, трийсетимата индианци сядаха настрани от нас, по-надалеч, отколкото им повеляваше уважението към вождовете. Инчу-чуна и Винету забелязваха това, но мълчаха. Сам сподели с мен:
– Нещо не им се работи на тези индианци. Стара истина е, че червенокожият е отличен ловец и храбър воин, но иначе си е мързеливец. Работата не е по вкуса му.
– Това, което вършат за мен, не ги уморява ни най-малко и изобщо не може да се нарече работа – отвърнах. – За нежеланието им вероятно има друга причина.
– Така ли? И каква?
– Изглежда, не са забравили предсказанието на жреца си. На него вярват повече, отколкото на теб, драги Сам.
– Може и да е така, но би било много глупаво от тяхна страна.
– И освен това моята работа тук е отвратителна за тях. Тази местност им принадлежи, а аз я измервам за други хора, за враговете им. Не бива да го забравяш, Сам.
– Но такава е волята на вождовете им!
– Вярно. Това обаче не значи, че обикновените воини са съгласни. Тайно в себе си те са против работата ми. Когато ги наблюдавам да си приказват седнали близо един до друг, мога да разбера по израженията на лицата им, че говорят за мен такива неща, на които не мога да се зарадвам.
– И аз имам същото впечатление. Но това, което мислят и говорят, няма да ни навреди. Ние си имаме работа с Инчу-чуна, Винету и Ншо-чи, а от тях не можем да се оплачем.
Тук Сам беше прав. Винету и баща му ми помагаха във всичко и ме ограждаха с най-голямо внимание. Индианката просто четеше желанията ми в погледа ми. Струваше ми се, че беше в състояние да отгатне всяка моя мисъл. Винаги вършеше всичко, каквото пожелаех, и то преди да го изрека. Това се отнасяше и за такива дреболии, на които иначе човек не обръща внимание. Благодарността ми към нея нарастваше с всеки изминал ден. Тя наблюдаваше и слушаше всичко много внимателно и скоро забелязах с радост и задоволство, че волно или неволно бях станал неин учител. Ншо-чи поглъщаше жадно всичко ново; когато говорех, очите u не се откъсваха от устните ми, а когато вършех нещо, тя се стремеше да ми подражава дори и ако то противоречеше на привичките на нейната раса. Като че ли бе тук само заради мен, грижеше се за здравето и за удобството ми много повече, отколкото аз самият.

1 Големият огън.
2 Светкавица.
3 Вятър.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания