Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Кръвни братя

С Детелиновия лист – Сам, Дик и Уил – отидохме в гората нагоре срещу течението на реката, където избрахме подходящ дървен материал и направихме кръст. Когато се върнахме в лагера, траурната церемония вече беше започнала. Червенокожите бяха насядали около почти готовата постройка и пееха своите монотонни и силно затрогващи песни за смъртта. Еднообразните напеви бяха заглушавани от време на време от някой остър и силен вопъл, който приличаше на ярка светкавица, разсякла тежките и мрачни облаци.
На постройката работеха десетина индианци под ръководството на вожда и сина му, а между тях и насядалите оплаквачи танцуваше някаква странно облечена фигура, която бе накичена с всевъзможни причудливи неща, и правеше бавни и особени скокове във всички посоки.
– Кой е този? – попитах. – Жрецът ли?
– Да – кимна Сам.
– Индиански обичаи при погребението на християнин! Какво ще кажеш за това, драги Сам? – продължих аз.
– Гледай си спокойно и не казвай нито дума, сър! Иначе страшно много ще обидиш апахите.
– Но този маскарад ми е неприятен.
– Правят го от добри чувства. Тези мили хорица вярват във Великия дух, при когото е отишъл техният приятел и учител. Те извършват прощалната траурна церемония по свой начин и действията на жреца имат символично значение. Остави ги на спокойствие! Те пък няма да ни попречат да поставим кръст на гроба.
Когато поставихме кръста край ковчега, Винету ни попита:
– Трябва ли да поставим този знак на християнството върху камъните?
– Да.
– Добре. Винету и без това щеше да помоли своя брат Олд Шетърхенд да направи кръст, защото Клеки-петра имаше кръст в жилището си и се молеше пред него. Нека този знак на неговата вяра да пази гроба му. Къде ще го поставите?
– Трябва да е върху гробницата.
– Също както на високите големи къщи, в които се молят християните на Великия дух? Ще бъде поставен, както желаеш ти.
Гробницата беше готова, най-отгоре беше поставен кръстът, а пред отвора стоеше ковчегът. Ншо-чи беше донесла от пуеблото два съда от печена глина. Напълни ги с вода от реката, после ги постави върху ковчега. Инчу-чуна направи знак и траурните песни заглъхнаха. Жрецът клекна и остана неподвижен. Вождът се приближи до ковчега и започна да говори бавно и тържествено. Сам тихо ми превеждаше.
– Всяка сутрин слънцето изгрява от изток и всяка вечер се спуска на запад, а годината се събужда през пролетта и през зимата отново отива да спи. Така е и с хората. Така ли е?
– Хау! – прозвуча глухо наоколо.
– Човекът изгрява като слънцето и се спуска пак в гроба. Той идва на земята като пролетта и отива във вечен покой като зимата. Но когато слънцето залезе, то се появява отново на следното утро, а когато измине зимата, пролетта отново идва при нас. Така ли е?
– Хау!
– Така ни учеше Клеки-петра. Човекът отива в гроба, но след смъртта той отново се ражда също като новия ден и като новата пролет, за да продължи да живее в страната на Великия дух. Това ни беше казал Клеки-петра и сега той вече знае дали ни е казал истината, защото изчезна като деня и като годината, а душата му отиде в царството на мъртвите, за което той винаги мечтаеше. Така ли е?
– Хау!
– Неговата вяра не беше като нашата и нашата вяра не беше като неговата. Ние обичаме нашите приятели и мразим враговете си. Клеки-петра обаче ни учеше, че човек трябвало да обича и враговете си, защото и те били наши братя! Това не ни се вярваше. Но винаги когато се вслушвахме в него или в думите му, сме имали полза и сме били радостни. Може би все пак неговата вяра е като нашата, само че не сме могли да го разберем така, както той желаеше да бъде разбран. Ние казваме, че душите ни отиват във Вечните ловни полета, а той твърдеше, че неговата щяла да отиде във вечното блаженство. Но често си мисля, че нашите ловни полета са онова царство на мъртвите. Така ли е?
– Хау!
– Това беше неговото учение. Сега ще говоря за неговата смърт. Тя ни връхлетя, както хищно животно връхлита плячката си. Краят му дойде внезапно и неочаквано. Беше здрав и държелив и бе застанал до нас. Канеше се да се качи на коня си, за да се завърне с нас у дома. В този момент бе улучен от куршума на убиеца. Нека моите братя и сестри оплачат този край!
Разнесоха се приглушени вопли, които ставаха все по-силни и пронизителни, докато се превърнаха в неудържими стонове и плач, които престанаха изведнъж. Тогава вождът продължи:
– Ние отмъстихме за смъртта му. Но душата на убиеца се изплъзна от убития. Тя няма да може да му прислужва във Вечните ловни полета, защото беше страхлива и не пожела да го последва в смъртта. Краставото куче, на което принадлежеше, бе застреляно от момчетата и трупът му плува надолу по реката. Така ли е?
– Хау!
– Клеки-петра ни напусна, но тялото му остана при нас, за да му съградим паметник, който ще напомня на нас и на нашите поколения за добрия бял баща, който беше наш учител и когото ние обичахме. Той не беше роден в тези земи, а дойде от далечна страна, която се намира отвъд Голямата вода. Често ни е говорил за своята родина, която се намира на Изток, и ни е казвал, че там расте дъбът. От любов към Клеки-петра и в негова чест донесохме дъбове, които ще насадим около гроба му. Той винаги е мислил за нас и се е грижил за нас. Преди да ни напусне, той ни изпрати един бледолик, който ще ни бъде брат и приятел на негово място. Тук стои Олд Шетърхенд, белият човек, който е дошъл от родината на Клеки-петра. Той знае всичко онова, което знаеше и нашият учител, но в същото време е и такъв воин, какъвто умрелият не беше. Той е убил мечка гризли с нож, а всеки свой неприятел запраща на земята с юмрука си. Инчу-чуна и Винету бяха на два пъти в ръцете му. Но той не ни уби, а ни подари живота, защото ни обича и защото е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?
– Хау!
– Последната воля на Клеки-петра беше Олд Шетърхенд да стане негов наследник при воините на апахите и Олд Шетърхенд обеща да изпълни неговото желание. Ето защо Олд Шетърхенд ще бъде приет в племето на апахите и ще има правата и властта на вожд. Ще бъде така, като че ли е роден при нас. За да бъде потвърдено това, той трябва да изпуши калюмета с всеки воин на апахите. Но ние ще отстъпим от този обичай, тъй като той ще пие от кръвта на Винету, а Винету ще пие от неговата кръв. Тогава Олд Шетърхенд ще бъде кръв от нашата кръв и плът от нашата плът. Съгласни ли са воините на апахите?
– Хау, хау, хау! – прозвуча трикратно радостният отговор на всички присъстващи.
– Тогава нека Олд Шетърхенд и Винету се приближат към ковчега и пуснат по няколко капки от кръвта си във водата на братството!
И така – кръвно братство, истинско кръвно братство, за което бях чел толкова често! Този обичай се среща при много нецивилизовани или полуцивилизовани народи. Кръвното братство се смята за сключено, когато двамата смесят кръвта си и пият от нея или пък когато единият от тях пие от кръвта на другия, и обратно. Според поверието кръвното братство е по-здраво, по-сърдечно и по-безкористно, отколкото братството по рождение.
Сега аз трябваше да пия от кръвта на Винету, а той – от моята. Застанахме от двете страни на ковчега и Инчу-чуна разголи ръката на сина си до лакътя, като я поряза леко с ножа си. От малкия незначителен разрез бликнаха няколко капки кръв, които бяха събрани от вожда в малък съд с вода. После направи същото и с мен, при което капките кръв бяха събрани в друг съд. Този съд беше подаден на Винету, а аз получих съда с неговата кръв. Инчу-чуна заговори тържествено на английски език:
– Душата на човека живее в кръвта. Нека душите на тези двама млади воини се слеят една с друга, за да образуват една-единствена душа. Нека отсега нататък мислите на Олд Шетърхенд станат и мисли на Винету, а волята на Винету нека бъде и воля на Олд Шетърхенд. Пийте!
Изпих съдържанието на моя съд, а Винету – на неговия. Това беше водата, която Ншо-чи бе донесла от реката, примесена с няколко капки кръв, чийто вкус не се усещаше. След това вождът ми подаде ръката си.
– Сега и ти като Винету си син на моето тяло и воин на нашия народ. Славата на твоите дела ще се разпространи бързо и никой друг воин няма да може да те надмине. Ти ще бъдеш вожд на апахите и всички племена на нашия народ ще те почитат като вожд!
Това се казва бърза кариера! До неотдавна бях домашен учител в Сейнт Луис, после – земемер по трасето на железопътната линия през Запада, а сега станах вожд на “диваци”.
Но трябва да си призная, че тези “диваци” ми харесваха много повече, отколкото по-голямата част от белите, с които си бях имал работа в последно време.
Разбира се, че като “просветен европеец” бях далеч от мисълта да придавам каквото и да било тайнствено или чудодейно въздействие на няколкото капки кръв. Напълно съзнавах символиката на този обред и предполагах, че Инчу-чуна и децата му я разбират също така добре. Положително ненапразно са били ученици на “белия учител на апахите”.
По-късно думите на Инчу-чуна, че Винету и аз ще бъдем като една душа с две тела, се оказаха верни. Разбирахме се, без да споделяме чувствата, мислите или решенията си. Трябваше да разменим само поглед, за да знаем точно какво искаше да направи всеки един от нас. Дори и това не бе необходимо: ние действахме удивително съгласувано даже и тогава, когато се намирахме далеч един от друг. Помежду ни никога не е имало никакви кавги или несъгласие. Това беше естествена последица от взаимната симпатия, разбиране и зачитане на възгледите и навиците ни.
Когато Инчу-чуна завърши речта си, всички апахи се изправиха и извикаха силно и потвърждаващо “Хау”. След това вождът добави:
– Сега новият, живият Клеки-петра е приет в племето ни и можем да погребем мъртвия. Нека моите братя се заемат с това!
Последните му думи бяха отправени към апахите, които бяха изградили гробницата. Помолих да почакат малко и направих знак на Хокинс, Стоун и Паркър да се приближат. Когато застанаха до мен, аз казах няколко думи край ковчега и завърших с една молитва. След това тленните останки бяха внесени в каменната постройка и червенокожите започнаха да зазиждат отвора.
Докато зазиждаха гробницата, индианците отново подеха своите траурни напеви. Церемонията завърши, когато бе поставен и последният камък. Всеки се зае със своите работи, като на първо място беше яденето. Инчу-чуна ме покани с него.
Той живееше в най-голямото помещение на вече споменатия етаж в пуеблото. То беше обзаведено съвсем семпло, но по стените му можеше да се види богата колекция от индиански оръжия, която привлече вниманието ми. Красива зора ни обслужваше и скоро разбрах, че тя умее майсторски да приготвя индианските ястия. Разговаряхме малко. Червенокожият изобщо не обича словоохотливостта, а днес и без това бяхме говорили толкова много, че всичко, което имахме да обсъждаме, беше оставено за по-късно. Скоро след като се нахранихме, се свечери.
– Иска ли моят брат да си почине, или ще дойде с мен? – попита ме Винету.
– Ще дойда с теб – заявих, без да питам накъде смяташе да се отправи.
Слязохме от пуеблото и закрачихме към реката. Винету не можеше да не отиде пак на гроба на своя учител. Там седнахме един до друг. Той ме хвана за ръката и остана известно време безмълвен; аз също нямах причина да наруша тишината.
Трябва да отбележа, че не всички апахи живееха в пуеблото, а само семействата на Инчу-чуна и на по-видните воини. Пуеблото беше сборен център за онези членове от племето мескалеро, които водеха скитнически живот, като пасяха конете си ту тук, ту там и ловуваха свободно из съседните територии. От тук вождът властваше и ръководеше племето си, от тук той предприемаше далечни походи до другите племена, които го признаваха за върховен вожд – лянеросите, хикарила, тараконе, чирикауа-апахите, пиналеньосите, хиленьосите, мимбреньосите, липаните, апахите от медните мини и др. Дори и навахите обикновено му се подчиняваха.
Мескалеросите, които не живееха в пуеблото, си бяха отишли след погребението, като бяха оставили само няколко човека да пазят доведените от кайовите коне. Ето защо сега Винету и аз седяхме съвсем сами край гроба на Клеки-петра. 
Най-сетне Винету наруши мълчанието:
– Ще забрави ли моят брат Олд Шетърхенд, че бяхме негови врагове?
– Вече съм забравил – уверих го аз.
– Но едно нещо все пак няма да можеш да простиш.
– Кое?
– Обидата, която ти нанесе моят баща.
– Кога?
– Когато те срещнахме за първи път.
– Аха, когато ме заплю в лицето ли?
– Да.
– Защо да не мога да го простя?
– Защото такова заплюване може да се измие само с кръвта на онзи, който е нанесъл тази обида.
– Нека Винету не се безпокои. И това вече съм забравил.
– Моят брат казва неща, които не мога да повярвам.
– Ще ми повярваш. Отдавна съм доказал, че съм го забравил.
– Как си доказал?
– Мислиш ли, че Олд Шетърхенд ще се остави да го заплюват, без да отговори веднага с юмрука си, ако го сметне за обида?
– Наистина, ние после се чудихме, че не постъпи така.
– Бащата на Винету не можеше да ме обиди. Аз си изтрих лицето и още тогава простих и забравих всичко. Да не говорим повече за това!
– И все пак трябва да говоря, длъжен съм да го сторя като твой брат.
– Защо?
– Ще трябва най-напред да опознаеш обичаите на нашия народ. Никой воин не обича да признава сторената грешка, а вождовете пък още по-малко. Инчу-чуна разбира, че е постъпил несправедливо, но не може да те помоли за извинение. Ето защо ме накара аз да говоря с теб. Винету те моли за извинение от името на баща си.
– Не е необходимо. Ние сме квит, защото и аз ви обидих.
– Не си.
– Обидих ви! Не е ли обида юмручният удар? А аз ви ударих.
– По време на битка това не е обида. Моят брат е благороден и великодушен. Няма да забравим това.
– Да говорим за други неща! Днес станах апах. А моите трима другари?
– Те не могат да бъдат приети в племето ни, но са наши братя.
– Без никакви формалности?
– Утре ще изпушим с тях лулата на мира. Нека сега моят бял брат ми каже защо е напуснал родината си?
Подобни въпроси са съвсем необичайни за индианците. Но Винету сега беше мой брат и трябваше да ме опознае. В този въпрос обаче имаше не само съпричастност.
– За да търся тук щастието си – отговорих.
– Щастие! А какво е щастие?
– Богатство, което...
Когато чу първата дума, Винету пусна ръката ми и в очите му проблеснаха пламъчета. Знаех, че в този момент го бе обхванало чувство, че все пак се е излъгал в мене.
– Богатство! – прекъсна ме той. – Тогава се заблуждаваш. Златото донесе само нещастия на червенокожите мъже. Заради златото белите продължават да ни изтласкват от едни земи в други, от едно място на друго, така че ние сигурно ще загинем, макар и бавно. Златото е причина за смъртта ни. Нека моят брат не се домогва до златото!
– Но аз не се домогвам до златото.
– Така ли? Но нали каза, че търсиш щастието в богатството?
– Да, вярно. Но нямам предвид онова богатство, за което мислиш ти. Има различни видове богатство – може да си богат на злато, но може да си богат на мъдрост и опит, на чест и слава, а здравето също е богатство.
– Уф, уф! Значи това си имал предвид! И към кой вид богатство се домогваш?
– Не и към първото.
– А защо тогава моят брат Олд Шетърхенд се е присъединил към крадците на земя? Не е ли знаел, че извършва престъпление спрямо червенокожите мъже?
– Не е било трудно да се сетя, но не бях мислил за това. Радвах се, че ме бяха назначили като земемер, защото ми плащаха добре.
– Плащаха ли ти? Но струва ми се, че вие не бяхте приключили работата си. Нима ви платиха, преди да сте свършили измерването?
– Не. Но бях получил аванс и екипировка. Спечеленото щяха да ни заплатят след завършване на цялото измерване.
– И сега ще загубиш тези пари?
– Да.
– Много ли са?
– За мен са твърде много.
Той помълча известно време, след което каза:
– Съжалявам, че моят брат е изгубил толкова заради нас. Ти богат ли си?
– Ако ме питаш за пари – беден съм.
– А след колко време щяхте да завършите работата си?
– След няколко дни.
– Уф! Ако те познавах, както те познавам сега, щяхме да нападнем кайовите след няколко дни.
– За да можех да си свърша работата ли? – запитах, трогнат от това благородство.
– Да.
– Но това ще рече, че ти щеше да ни разрешиш да извършим докрай “кражбата”.
– Кражбата не, а само измерването. Линиите, които чертаете по хартията, не могат да ни навредят, защото тогава грабежът все още не е извършен. Той започва едва тогава, когато пристигнат работниците на бледоликите, за да строят пътя на Огнения кон. Бих...
Той млъкна, за да обмисли една внезапно хрумнала му мисъл. След малко продължи:
– Трябва ли да притежаваш тези хартии, за да си получиш парите?
– Да.
– Уф! Тогава никога няма да ти платят, понеже всичко, което бяхте рисували, е унищожено.
– А какво стана с инструментите ни?
– Въпреки че не съм посещавал училищата на бледоликите, все пак знам, че такива предмети имат голяма стойност, и затова заповядах да бъдат запазени. Донесохме ги тук и ги прибрахме в пуеблото. Ще ги върна на моя брат Олд Шетърхенд.
– Благодаря ти. С удоволствие ще приема този подарък, въпреки че нямам никаква полза от него. Все пак се радвам, че ще мога да ги върна обратно.
– Значи няма да ти принесат полза?
– Не. Бих имал някаква полза, ако можех да завърша измерванията.
– Но нали не притежаваш хартиите!
– Притежавам ги. Имах предвидливостта да ги правя двойни.
– И вторите чертежи са още у теб?
– Да, ето в този джоб. Ти беше така добър да наредиш да не ми ги вземат.
– Уф, Уф!
Това възклицание издаваше и учудване, и задоволство. Той замълча отново, после каза ставайки:
– Да се връщаме. Моят бял брат е бил ощетен от нас. Винету ще се погрижи това да бъде поправено.
Върнахме се в пуеблото, където ние, четиримата бели, спахме за първи път като свободни хора. На следващия ден Хокинс, Стоун и Паркър изпушиха лулата на мира с апахите при голяма тържественост. Държаха се дълги речи. Най-хубава беше речта на Сам, който я разкраси по свой маниер с толкова комични изрази, че индианците трябваше да положат големи усилия, за да запазят своята сериозност и достойнство. Отново стана въпрос за това, как бях освободил през онази вечер Инчу-чуна и Винету. Хокинс ми дръпна по този случай следното конско евангелие:
– Ти си изключително подъл, сър! Човек трябва да бъде искрен с приятелите си, особено ако им е толкова задължен, колкото си ни задължен ти. Кой и какво беше ти всъщност, когато те видяхме за първи път в Сейнт Луис? Някакъв си домашен учител, който пердашеше здраво децата, за да им набие в главата азбуката и таблицата за умножение. И щеше да си останеш такъв нещастник, ако не се бяхме заели с теб с толкова любов и снизхождение. Измъкнахме те от тази глупава таблица за умножение и те помъкнахме с нас през прерията с такава нежност, която заслужава само възхищение, ако не се лъжа. Бдяхме над теб, както бди нежна майка над малкото си дете или както квачката бди над излюпилото се пиленце. При нас ти се вразуми полека-лека и ние бяхме хората, които развиха мозъка ти дотам, че понякога в него започваше да се разсъмва. Накратко, ние, тримата, бяхме за теб баща и майка, вуйчо и леля, носехме те на ръцете си, хранехме те с най-сочните късове месо, а като духовна храна ти предлагахме нашата мъдрост и богат житейски опит и след всичко това можехме да очакваме, че ще ни се отплатиш с почит, уважение и благодарност. Обаче ти винаги си правил онова, което ти е било забранено. Като си помисля само с колко непокорство и каква неблагодарност си се отплащал за нашата любов и саможертва, започва да ме боли старата ми ловна дреха. Ако пожелая сега да изброявам всичките ти долни номера, едва ли скоро ще му се види краят. Но най-лошият от тях беше безспорно онзи, когато самичък освободи двамата апахи, без да ни кажеш. Няма да го забравя во веки веков. Последиците от това коварно премълчаване не закъсняха да се проявят. Вместо да ни изпекат хубавичко на кола на мъчението и днес да се събудим в чудесните ловни полета, не ни смятат достойни дори да умрем. Сега си седим живи-живенички и напълно здрави в това отдалечено индианско пуебло, където хората се мъчат да ни развалят стомасите с различни лакомства и да направят от теб, грийнхорна, полубог. Това нещастие дължим само на теб и особено на обстоятелството, че си толкова подъл плувец. Но любовта си остава при всички обстоятелства неразбираема също като жената. Колкото повече я тормозиш, толкова по-добре се чувства; ето защо и този път ще запазиш мястото си в нашите сърца и след като ти натрием сол на главата, ще ти простим с надеждата, че най-сетне ще се размислиш и ще се промениш, ако не се лъжа. Ето ти ръката ми. Ще ми обещаеш ли, драги сър, че ще се поправиш?
– Да – уверих го, като разтърсих ръката му. – Така усърдно ще следвам благородния пример, който ми давате тримата и който ще продължите да ми давате, че не след дълго време хората ще ме взимат за самия Сам Хокинс.
– Многоуважаеми, усилията ти биха били съвсем напразни. Такъв грийнхорн, какъвто си ти, да заприлича на Сам Хокинс! Абсолютно изключено! Все едно жабата да иска да стане оперен певец и да...
В този момент Дик Стоун се намеси, смеейки се, но и поядосан:
– Стоп! Млъкни най-сетне, стари бърборко! Не се понасяш повече! Обръщаш всичко наопаки! Ако бях на мястото на Олд Шетърхенд, нямаше да търпя така спокойно този вечен “грийнхорн”.
– Ти какво имаш против това? Той си е такъв!
– Глупости! Дължим живота си на него. А едва ли ще се намери някой измежду сто опитни уестмани, без да изключвам и нас тримата, който би направил онова, което успя да стори той вчера. Вместо ние да го закриляме, той ни закриля. Запомни това! Ако не беше той, нямаше да си седим така весело тук, а и ти нямаше да бъдеш цял-целеничък под старата си фалшива перука!
– Какво? Фалшива перука ли! Само да си ми го казал още веднъж! Това е съвършено истинска перука! Ако още не си разбрал, нЎ, погледни я! – той я свали от главата си и я подаде на другите.
– Я махай тази козина от тук! – засмя се Стоун.
Дребният трапер я постави отново на главата си и се завайка с укор в гласа:
– Засрами се, Дик, да наричаш украшението на главата ми “козина”! Не очаквах такова нещо от толкова добър приятел, като теб! Вие не цените истински вашия Сам. Ще ви накажа с презрение и ще отида да посетя моята Мери. Трябва да видя дали и тя се чувства така добре, както аз.
Той размаха презрително ръка и се отдалечи. Ние се изсмяхме след него, защото просто беше невъзможно човек да му се сърди.
На следващия ден се завърнаха разузнавачите, които бяха проследили кайовите. Съобщиха, че вражеските отряди продължили пътя си, без да спират, и следователно едва ли имали намерение да предприемат неприятелски действия.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания