Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

На живот и смърт

Междувременно ние можехме да си разменим някои забележки.
– Любопитен съм да чуя каква ще я надробят – обади се Дик Стоун. – Няма да бъде нещо много умно във всеки случай.
– Боя се, че животът ни е в опасност – каза Уил Паркър.
– И аз мисля така – съгласи се с него Сам Хокинс. – Червенокожите не ни вярват нито дума. Можем да им разправяме каквото си искаме. Впрочем ти се справи не чак толкова лошо, сър! Просто се чудех на Инчу-чуна.
– Защо?
– Защото те остави да дрънкаш толкова много. А на мен винаги ми затваряше устата, щом само я отворех.
– Нима дрънках, Сам? Сериозно ли мислиш така?
– Разбира се.
– Благодаря ти за учтивостта!
– “Дрънкане” наричам всеки вид говорене, което не води до някакви резултати, ако не се лъжа. А ти има толкова успех, колкото и аз, хи-хи-хи-хи!
– Аз съм на друго мнение!
– Но без всякакво основание.
– Не, имам си основание. Винету спомена нещо за плуване. Това е било предварително решено. Затова мисля, че проведоха разпита така строго само за да ни сплашат. Вероятно присъдата ще бъде по-благоприятна.
– Сър, не си въобразявай много! Да не би да мислиш, че ще ти дадат възможност да се спасиш с плуване?
– Наистина мисля така.
– Глупости, глупости! Е, да, ако е било уговорено, ще те накарат да плуваш. Но знаеш ли къде? Право в устата на смъртта! После, когато бъдеш мъртъв, спомни си, че съм бил прав, хи-хи-хи-хи!
Този дребничък странен чудак можеше дори и в това тежко положение да се киска тихичко и доволно на съмнителните си остроумия. Наистина веселието му трая само няколко секунди, защото съвещанието завърши. Воините, които бяха участвали в него, се върнаха в полукръга и Инчу-чуна заяви с висок глас:
– Чуйте, воини на апахите и кайовите, какво решихме за тези четирима пленени бледолики! В съвета на старейшините беше предварително уговорено да ги гоним във водата, после да се бием с тях и най-сетне да ги изгорим. Но Олд Шетърхенд, най-младият измежду тях, каза думи, в които се намират частици мъдрост и истина. Четиримата бледолики са заслужили смъртта, но въпреки това, изглежда, не са имали толкова лоши намерения, колкото смятахме ние. Ето защо първоначалното ни решение отпадна и ние решихме да оставим Великия дух да реши спора между нас и тях.
Той замълча за малко, с което целеше да засили напрежението сред слушателите.
Сам използва паузата за следната забележка:
– Би било много мило! Знаеш ли какво иска да каже?
– Подозирам.
– Е, какво?
– Двубой, всичко се оставя в ръцете на провидението.
– Да, вероятно ще се състои двубой. Но между кого? Много съм любопитен да узная.
Вождът продължи:
– Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, изглежда, е най-знатният от тях. Следователно решението трябва да се остави в неговите ръце. То трябва да зависи и от онзи, който е най-високопоставен измежду нас. Това съм аз, Инчу-чуна, вождът на апахите.
– Ти и той! – прошепна Сам възбудено.
– Уф, уф, уф! – разнесоха се викове на почуда от редиците на червенокожите.
Бяха удивени от факта, че техният предводител искаше сам да мери сили с мен. Той би могъл да не се излага на опасност и да възложи тази задача на някой друг. В същия миг той продължи да говори и обясни решението си:
– Инчу-чуна и Винету чувстват честта си засегната, защото само юмрукът на един бледолик беше достатъчен, за да бъдат повалени на земята в безсъзнание. Трябва да измият позорното петно, като един от тях се бие с този бледолик. Винету отстъпва това право на Инчу-чуна, защото Инчу-чуна е по-възрастен от него, а той е и първият вожд на апахите. Винету е съгласен с това решение, защото заедно със своята чест Инчу-чуна ще спаси и честта на сина си, като убие Олд Шетърхенд.
Той направи отново пауза.
– Можеш да бъдеш радостен, сър! – окуражи ме Сам. – При всички случаи ще умреш по-бързо, отколкото ние. Нали искаше да пощадиш този неблагодарник, е, сега той ще те очисти!
– Нека изчакаме!
– Няма какво да изчаквам, всичко ми е известно предварително. Да не си въобразяваш, че ще имате еднакви оръжия?
– Не, не си въобразявам.
– В тези случаи се поставят такива условия, че белият е загубен. Ако някога някой е отървавал живота си, това е било само изключение, което потвърждава правилото. Слушай!
Инчу-чуна продължи да говори:
– Ще махнем ремъците на Олд Шетърхенд и ще го оставим да влезе във водите на реката, която ще трябва да преплува. Но той няма да получи никакво оръжие. Инчу-чуна ще го последва, като вземе със себе си само томахавка. Ако Олд Шетърхенд успее да стигне жив до отвъдния бряг, до онзи кедър, който расте на откритото място, ще се спаси, а другарите му също ще бъдат свободни. Може да отидат, където си искат. Но ако вождът го убие, преди да стигне до кедровото дърво, тогава ще умрат и те. Няма да бъдат измъчвани и изгорени, а ще бъдат застреляни. Нека всички присъстващи воини потвърдят, че са чули думите ми, че са ги разбрали и че са съгласни с мен!
– Хау! – гласеше единодушният отговор.
Всеки може да си представи, че ние бяхме в голямо напрежение.
– Хитро са го измислили тези негодници – изръмжа Хокинс. – Трябва да плуваш ти, защото си бил най-знатният. Глупости. Причината е друга – защото си грийнхорн! Мен, мен трябваше да ме накарат да плувам! Щях да им покажа как Сам Хокинс пори вълните като пъстърва! Не ти! Слушай, сър! Помисли си, животът ни зависи от теб! Ако загубиш и умрем, няма повече изобщо да ти говоря, можеш да бъдеш сигурен в това, ако не се лъжа!
– Не се тревожи, стари Сам! – утеших го аз. – Ще направя каквото мога. За разлика от теб мисля, че червенокожите съвсем не са направили толкова лош избор. Можеш да бъдеш убеден, че ще ви спася!
– Да се надяваме. И така, борба на живот и смърт! Не трябва да щадиш Инчу-чуна. И през ум да не ти минава!
– Ще видим.
– Няма какво да се гледа! Ако го пощадиш, ще бъдеш загубен, а заедно с теб и ние. Сигурно разчиташ на юмрука си?
– Да.
– Недей разчита! Изобщо няма да се стигне до ръкопашен бой.
– А аз мисля, че ще се стигне.
– Не – никога!
– Но как смята да ме убие?
– Разбира се, че с томахавката си. Нали знаеш, че тя се използва не само в близък бой, а е страшно оръжие и от разстояние. Може да се хвърля и индианците са толкова изкусни с нея, че могат да отсекат върха на вдигнатия ти пръст от стотина крачки разстояние. Инчу-чуна сигурно няма да те сече с томахавката си като някое дърво, а ще я хвърли подир теб още докато бягаш, и ще те убие с един-единствен удар. Повярвай ми, може да плуваш, колкото си искаш добре, но въпреки това няма да се добереш до другия бряг. Още докато плувате, ще хвърли томахавката по главата ти или по-скоро в тила ти, което е сигурна смърт. Тогава няма да ти помогнат нито ловкостта, нито силата ти.
– Това ми е известно, скъпи Сам! Както и че при някои обстоятелства един напръстник хитрост върши повече работа, отколкото цяла бъчва сила.
– Хитрост ли? Откъде ли пък ще я вземеш тази хитрост?! Казвам ти, че старият Сам Хокинс е известен като голям хитрец, но въпреки това не виждам по какъв начин смяташ да се справиш. Какво ли може да стори някоя хитрост срещу добре хвърлена томахавка!
– Може, Сам, може!
– Какво?
– Ще видиш или по-точно – отначало няма да видиш. Но ще ти кажа, че съм почти сигурен в успеха си.
– Хвалиш се само за да ни вдъхнеш смелост.
– Не.
– Да, да, за да ни успокоиш! – упорстваше Сам. – Но за какво ни е такава утеха, която още в следващите минути ще стане на пух и прах!
– Успокой се де! – помолих го аз. – Имам чудесен план.
– План ли? Ах, значи и план! Тук няма друг план освен този да стигнеш до отсрещния бряг.
– Не. Внимавай! Ако се удавя, ще бъдем спасени.
– Ако се удавиш – спасени? Сър, ти си започнал вече да мреш, та затова приказваш несвързани неща.
– Знам какво приказвам. Запомни, удавя ли се, няма от какво да се страхуваме повече.
Изговорих последните изречения бързо и припряно, понеже в този момент се приближиха двамата вождове и Винету.
– Сега ще развържем Олд Шетърхенд – каза Инчу-чуна. – Но нека не си мисли, че ще може да избяга! В такъв случай подир него ще се спуснат неколкостотин преследвачи.
– И през ум не ми минава! – отвърнах. – Дори и да имах възможност да избягам, би било много подло от моя страна да изоставя приятелите си.
След като ме развързаха, раздвижих ръцете си, за да проверя дали не се бяха схванали. После започнах да подготвям изпълнението на плана си.
– За мен е голяма чест да се състезавам с най-прочутия вожд на апахите, или по-скоро – да плувам с него на живот и смърт – заявих аз. – Но за него това не е никаква чест.
– Защо да не е?
– Защото не съм достоен противник. Понякога съм се къпал в някой поток, като съм полагал големи усилия да не потъна. Но ми се струва, че едва ли ще мога да прекося една толкова широка и дълбока река.
– Уф, уф! – извика той изненадан, защото досега бе имал друго мнение за мен. – Това никак не радва вожда. Винету и Инчу-чуна са най-добрите плувци на племето си. Какво значение ще има тогава победата над един толкова лош плувец!
– А при това ти си въоръжен, а аз не съм! – продължих да се преструвам. – Отивам право в ръцете на смъртта, а и приятелите ми също са се приготвили да умрат. Въпреки това бих искал да знам как по-точно ще се проведе състезанието. Кой ще влезе пръв във водата?
– Ти!
– А ти ще ме последваш?
– Да.
– И кога ще ме нападнеш с томахавката?
– Когато пожелае Инчу-чуна – отвърна той с гордата и презрителна усмивка на майстор, който говори с некадърник.
– Това може да стане и във водата, така ли?
– Да.
Престорих се, че ставам все по-неспокоен, загрижен и унил, като продължих да питам:
– Значи ти имаш право да ме убиеш. А аз имам ли това право?
Той направи гримаса, която ясно изразяваше мислите му: “Нещастен червей, това изобщо не може да се случи! Задаваш ми такива въпроси само защото си обхванат от смъртен страх!”
– Това е плуване и двубой на живот и смърт – каза той накрая. – Ти можеш да убиеш Инчу-чуна, защото само ако това ти се удаде, ще бъдеш в състояние да стигнеш до кедъра.
– А твоята смърт няма ли да ми напакости?
– Не. Ако вождът на апахите те убие, тогава няма да стигнеш до целта и спътниците ти ще трябва да умрат. Убиеш ли ти него, ще стигнеш до кедъра и от този момент всички ще бъдете свободни. Ела!
Той се обърна, а аз съблякох ловната си дреха и си събух ботушите. При тях оставих и всичко, каквото имах по колана и в джобовете. В това време чух Сам да се вайка:
– Няма да успееш, хич няма да успееш! Само да можеш да си видиш лицето! А плачевният ти тон! Много ме е страх за теб и за нас!
Не можех да му отговоря нищо, защото тримата червенокожи щяха да чуят, но знаех много добре защо се преструвах на толкова съкрушен. Исках да приспя бдителността на Инчу-чуна, исках, както се казва, да го изпързалям. И този плосък номер подейства!
– Още един въпрос! – помолих, преди да тръгна след него. – Ще получим ли имуществото си обратно, ако възвърнем свободата си?
Инчу-чуна се изсмя кратко и нетърпеливо, защото този въпрос му се струваше направо неуместен.
– Да, ще го получите.
– Всичко ли?
– Всичко.
– И конете, и пушките ли?
Тогава той ми кресна гневно:
– Всичко, каза Инчу-чуна! Нямаш ли уши? Една жаба поискала да се състезава с орела по летене и го попитала какво ще u даде, ако тя го победи! Ако плуваш така глупаво, както глупаво питаш, тогава вождът на апахите се срамува, че не ти е определил за противник някоя стара жена!
Преминахме през полукръга от хора, който се разтвори, и се отправихме към брега на Рио Пекос. Минах близо покрай Ншо-чи и успях да уловя един неин поглед, с който тя завинаги се прощаваше с мен. Индианците ни последваха и се разположиха удобно, за да се наслаждават на вълнуващата сцена.
Беше ми ясно, че се намирам в голяма опасност. Нямаше значение, дали щях да плувам направо през реката или на зигзаг, при всички случаи щях да бъда загубен. Томахавката на вожда положително щеше да ме улучи. Имаше само един път за спасение – гмуркането и плуването под вода, а за щастие в това не бях толкова неопитен, колкото смяташе Инчу-чуна.
Но не можех да разчитам само на гмуркането. Нали трябваше все пак да изплувам, за да си поема дъх, и тогава главата ми щеше да бъде изложена на прицел. Не, изобщо не биваше да се появявам на повърхността на водата, поне не пред очите на червенокожия. Но как? Огледах брега нагоре и надолу и с голямо задоволство забелязах, че местността сама ми идваше на помощ.
Намирахме се върху напълно откритата пясъчна ивица, за която вече споменах, но по-нагоре от средата u. Горният u край, където започваше гората, беше на не повече от стотина крачки от мен, а още по-нататък Пекос правеше завой, зад който реката се скриваше от погледа. Надолу останалата част от пясъчната ивица се простираше около четиристотин крачки.
Ако се хвърлех във водата и не се покажех на повърхността u, положително щяха да помислят, че съм се удавил, и щяха да започнат да търсят тялото ми. Сигурно щяха да го търсят надолу по течението. Следователно спасението ми беше в обратната посока – нагоре. В тази посока забелязах едно място, където реката беше подкопала брега. Надвисналата над водата част за кратко време би била отлично скривалище. Още по-нагоре реката бе довлякла купища клони и коренища, които също можех да използвам като прикритие. Преди това обаче не беше излишно да покажа, че се страхувам.
Инчу-чуна съблече дрехите си, с изключение на леките индиански панталони, втикна томахавката в тях, след като беше оставил на брега всички други предмети, които носеше в колана си, и ми махна:
– Можем да почваме. Скачай във водата!
– Не може ли първо да опитам колко дълбоко е тук? – попитах унило.
По лицето му премина усмивка на дълбоко презрение. Извика да донесат копие. Подадоха ми го и аз го спуснах във водата. Не достигнах дъното. Точно това ми трябваше. Зад мен се дочу мърморене, изразяващо презрение – сигурен признак, че бях постигнал целта си. Разнесе се и гласът на Сам:
– За Бога, по-добре се върни! Не мога да гледам това. Нека ни одерат кожите. По-добре ще бъде да ни одерат, отколкото да гледам такава плачевна картина!
Неволно ми мина през ума какво ли си мисли сега Ншо-чи за мен. Обърнах се. Лицето на Тангуа представляваше самото олицетворение на презрението и подигравката. Винету беше повдигнал горната си устна, така че можеха да се видят зъбите му. Беше просто побеснял, че някога е могъл да изпитва симпатия и съчувствие към мен. А сестра му бе свела очи. Вече изобщо не ме поглеждаше.
– Вождът на апахите е готов! – кресна ми Инчу-чуна. – Какво чакаш още?
Тангуа смяташе обаче, че трябва да каже нещо по-силно от гневните думи на вожда, и извика подигравателно:
– Освободете тази жаба! Подарете u живота! Никой воин не бива да докосва с ръката си такъв страхливец!
Сигурно за всички присъстващи бях страхливец. В този момент Инчу-чуна изрева като разгневен тигър:
– Влизай, иначе ще забия томахавката в главата ти още сега!
Престорих се на изплашен, седнах на края на брега, потопих във водата първо стъпалата, а после и прасците на краката си, като си давах вид, че се каня да се спусна бавно във водата.
– Влизай! – извика отново Инчу-чуна и ми тегли един ритник в гърба.
Точно това бях очаквал. Разперих безпомощно ръце, нададох уплашен вик и пльоснах във водата. В следващия миг обаче театърът свърши. Почувствах дъното и заплувах под вода нагоре срещу течението, като се придържах близо до брега. Веднага след това чух зад себе си шум. Инчу-чуна беше скочил в реката. Както разбрах по-късно, отначало той имал намерение да ми даде известна преднина, след което да ме подгони към отсрещния бряг и там да ме ликвидира. Но поради страхливостта, която бях демонстрирал, се отказал от първоначалния си план и скочил непосредствено след мен, за да ме убие веднага щом се появя на повърхността. С такава страхлива баба нямало какво да се церемони много.
Скоро стигнах до подкопания бряг и се издигнах на повърхността, но така, че над водата да се покажат само устата и част от главата ми. Не можеше да ме види никой освен вожда. За моя радост обаче лицето му беше обърнато надолу по реката. Поех отново бързо и дълбоко въздух и се гмурнах към дъното, за да продължа. След това стигнах до довлечените от реката клони, подадох глава под тях и отново си поех въздух. Те скриваха главата ми така добре, че можех да рискувам да я задържа известно време над повърхността. Видях как вождът се крепеше над водата като хищник, готов светкавично да се нахвърли върху жертвата си. Оставаше последният участък, който беше най-дълъг и стигаше до началото на гората, където храстите се бяха надвесили над водата. И дотам успях да стигна успешно. Прикриван от храсталака, се изкачих на брега.
Сега трябваше да стигна до завоя на реката, за да я преплувам зад него, а това можеше да стане най-бързо, като тичам по брега. Преди това обаче се озърнах през храстите, за да видя онези, които бях успял да заблудя. Те стояха на брега, викаха и ръкомахаха, докато вождът все още ме очакваше, плувайки насам-натам, въпреки че не бе възможно да съм останал жив толкова дълго време под водата. Дали сега Сам Хокинс се бе сетил за думите ми “Когато се удавя, ще бъдем спасени”?
Продължих да тичам през гората колкото можех по-бързо, докато завоят на Рио Пекос остана зад гърба ми, тогава отново влязох във водата и стигнах необезпокояван отвъдния бряг.
На другия бряг отново поех през гората надолу до края u. От там, скрит зад храстите, видях за мое най-голямо удоволствие, че неколцина червенокожи са наскачали във водата и се опитват с копията си да открият удавения Олд Шетърхенд. Вече можех спокойно да се отправя към кедъра и щях да спечеля, но не го направих, защото не исках да извоювам победата си единствено чрез хитрост. Искаше ми се да дам на Инчу-чуна и урок, като същевременно го накарам да се почувства задължен към мен, и този път пред очите на всички.
Той все още плуваше насам-натам и ме търсеше. Изобщо не му идваше на ум да погледне към отсрещния бряг. Отново се спуснах във водата, обърнах се по гръб така, че на повърхността останаха само носът и устата ми, и се оставих на течението да ме носи бавно надолу, като си помагах само с леки движения на ръцете. Никой не ме забелязваше. Когато се озовах срещу хората, които ме търсеха, се изправих във водата, задържайки се на едно място, като че бях застанал прав в някоя плитчина, и извиках силно:
– Сам Хокинс, Сам Хокинс, спечелихме, спечелихме!
Червенокожите ме чуха, погледнаха към мен и нададоха гневни крясъци. Сякаш хиляди дяволи бяха изскочили от пъкъла и ревяха, та се късаха. Който е чул подобно нещо само веднъж, не може да го забрави през целия си живот. Щом ме зърна, Инчу-чуна веднага започна да гребе с голям и мощен замах на ръцете си и заплува към мен, или по-точно казано – понесе се към мен като изстрелян от пружина. Не биваше да го допускам твърде близо и се устремих бързо към другия бряг. Изкачих се на него и се спрях.
– Бягай, бягай нататък! – извика ми Сам. – Стигни до кедъра!
Да, сега никой не можеше да ми попречи да стигна до кедъра. И Инчу-чуна беше безпомощен. Но аз имах друг план и не се помръднах от мястото си, докато той не се приближи на около четирийсет крачки от мен. След това се затичах към дървото. Ако все още се намирах във водата, вождът вероятно щеше да ме улучи с томахавката си, но сега бях убеден, че нямаше да я хвърли по мен, преди да стъпи на брега.
Дървото беше на триста крачки от реката. След като с бързи скокове изминах половината от това разстояние, отново спрях и погледнах назад. Вождът тъкмо излизаше от водата. Вече не можеше да ме стигне. Най-много да успееше да ме стигне томахавката му. Той бързо я измъкна и се затича. Все още стоях на мястото си. Когато ме наближи застрашително, отново побягнах, но само привидно. Разсъждавах така: докато стоя на едно място, той няма да хвърли томахавката, тъй като ще видя посоката и мога да избягна удара, а ако я задържи в ръка, вождът все още има шансове да ме настигне и убие; най-вероятно ще хвърли томахавката, когато побягна и му обърна гръб. Престорих се, че го удрям на бяг, но след като направих най-много двайсетина скока, отново спрях и бързо се обърнах.
Наистина! За да хвърли по-сигурно оръжието си, той беше спрял и въртеше томахавката над главата си. Когато се обърнах с лице към него, той я хвърли. Направих два-три бързи скока встрани и... оръжието прелетя покрай мен и се зарови в пясъка. Точно това целях. Изтичах, вдигнах томахавката и вместо да се затичам към дървото, се отправих спокойно към вожда. Той изрева от яд и се втурна към мен като побеснял. Тогава размахах томахавката и го предупредих:
– Спри, Инчу-чуна! Ти пак се излъга в Олд Шетърхенд. Искаш ли собствената ти секира да се забие в главата ти?
Той се спря.
– Куче, как ми се изплъзна във водата? Злият дух ти помогна!
– Ако може да се говори за някакъв дух, това е добрият Маниту, който ми помогна.
При тези думи забелязах, че в очите му проблеснаха пламъчета както при вземането на тайно решение, и отново го предупредих:
– Виждам, че искаш да ме нападнеш. Откажи се! Няма да ти сторя нищо, защото наистина ви обичам с Винету. Но ако...
Не можах да продължа. Гневът му беше отнел способността да разсъждава спокойно. Нахвърли се върху мен с протегнати ръце и пръсти, изкривени като ноктите на хищник. Сигурно вече очакваше, че ще ме сграбчи, когато се наведох бързо и се изплъзнах встрани. Силата на скока му, с който смяташе да ме повали на земята, го изпрати на пясъка. Веднага се озовах при него, притиснах с лявото си коляно едната му ръка, а с дясното – другата, стиснах го за гърлото с лявата ръка, размахах томахавката и извиках:
– Инчу-чуна, молиш ли за милост?
– Не.
– Тогава ще ти разцепя главата.
– Убий ме, куче! – изпъшка той, като направи напразен опит да се освободи.
– Не, ти си баща на Винету и ще живееш; но ще трябва да те обезвредя. Принуждаваш ме.
Ударих го с плоската страна на секирата по слепоочието – последва хъхрещ звук, крайниците му потръпнаха конвулсивно и после се отпуснаха безжизнено. Червенокожите, които стояха отвъд реката, помислиха, че съм го убил. Сега те нададоха още по-ужасен рев от предишния. Завързах с колана ръцете на победения вожд към тялото му, отнесох го до кедъра и там го сложих на земята. Трябваше да измина този път, защото уговорката ни гласеше, че съм длъжен да стигна до кедъра. Оставих го и се затичах обратно към реката, защото видях, че много червенокожи наскачаха във водата, за да преплуват реката; начело беше Винету. Можеше да стане опасно за мен и за другарите ми, в случай че апахите не удържат на думата си. Затова им извиках от брега:
– Назад! Вождът е жив, само е зашеметен. Но ако се приближите, ще трябва да го убия. Нека дойде само Винету! Искам да говоря с него.
Никой не обърна внимание на предупреждението ми. Тогава Винету изскочи високо над водата, за да го видят всички, и им извика няколко думи, които не можах да разбера. Те му се подчиниха и се върнаха, а той се приближи сам към брега.
– Наистина ли не си го убил? – попита.
– Не. Той ме принуди да го зашеметя, защото не искаше да се предаде.
– А ти можеше да го убиеш! Беше в ръцете ти.
– Не обичам да убивам дори неприятели, а камо ли бащата на Винету, когото уважавам. Ето ти оръжието му! Ти ще кажеш кой е победителят!
Той взе томахавката и ме гледа дълго време. Погледът му ставаше все по-мек и по-приятелски. Този израз се замени най-сетне от възхищение и той извика:
– Но какъв човек е Олд Шетърхенд! Кой може да го разбере?
– Ти ще се научиш да ме разбираш.
– Даваш ми томахавка, без да знаеш дали ще удържим на думата си! Ти би могъл да се защитаваш с нея. Знаеш ли, че сега си беззащитен в ръцете ми?
– Не се страхувам, защото имам крака и ръце, но Винету не е лъжец, а доблестен воин, който никога няма да наруши думата си.
Тогава той ми подаде ръката си. Очите му блестяха.
– Прав си. Ти си свободен, както и другите бледолики, с изключение на онзи човек, който се казва Ратлър. Ти имаш доверие във Винету и той би могъл да има доверие в теб!
– Ти ще имаш същото доверие в мен, каквото и аз имам в теб, почакай само още малко! Ела сега да отидем при баща ти!
– Да, да вървим! Винету трябва да види как е той, защото там, където удари Олд Шетърхенд, смъртта може да настъпи лесно, дори и да не я е желал.
Отправихме се към кедъра и развързахме ръцете на вожда. Винету го прегледа и каза:
– Жив е, но ще се събуди късно, а главата ще го боли дълго време след това. Ще изпратя няколко мъже да го вземат. Нека моят брат Олд Шетърхенд дойде с мен!
Сега той за пръв път ме нарече “моя брат”. Колко често по-късно съм чувал тези думи от устата му и колко много сериозност, вярност и истина е влагал винаги в тях!
Червенокожите ни очакваха с нетърпение на отвъдния бряг. Те забелязаха, че помежду ни няма разногласия. След като се изкачихме на брега, Винету ме хвана за ръката и извика силно:
– Олд Шетърхенд победи. Той е свободен заедно с тримата си другари!
– Уф, уф, уф! – завикаха индианците.
Винету изпрати двама апахи при баща си. Тангуа стоеше мълчаливо и гледаше мрачно пред себе си. С него имах още сметки за уреждане, защото лъжите и всичките му усилия да ни изпрати на смърт трябваше да бъдат наказани не само заради нас, но и в интерес на всички бели, които би срещнал в бъдеще.
Заедно с мен Винету премина покрай него, без да го удостои дори с поглед. Той ме отведе до коловете, на които висяха вързани приятелите ми.
– Алилуя! – извика Сам. – Спасени сме, няма да ни пречукат! Човече, юначе, приятелю, младежо, грийнхорне, как я свърши тази работа?
– Спасени! Спасени! – ликуваха Дик и Уил, а Паркър не се сдържа да добави: – Друг на твое място нямаше да се справи, дори и нашият Сам, който иначе знае и може всичко по-добре от другите.
Винету ми подаде ножа си.
– Разрежи ремъците им! – каза той. – Ти заслужи сам да свършиш тази работа.
Разрязах ремъците. Тримата се нахвърлиха върху мен, сграбчиха ме в обятията си и започнаха така да ме стискат и мачкат, че ме хвана страх. Сам дори ми целуна ръката и докато от очичките му капеха сълзи по гъстата растителност на лицето му, ме увери:
– Сър, ако забравя някога това, което направи за мен, нека ме изяде първата срещната мечка цял-целеничък! Но как стана това, ти изведнъж изчезна. Толкова те беше страх от водата, че всички те помислиха за удавен.
– Не ти ли казах “Когато се удавя, ще бъдем спасени”, а?
– Олд Шетърхенд е казал предварително тези думи? – учуди се Винету. – Значи всичко е било само преструвка?
– Да – кимнах.
– Моят брат е знаел точно какво да направи. От тук е плувал под водата срещу течението, прекосил е реката и отвъд се е спуснал надолу по течението, предполагам. Моят брат е не само силен като мечка, но и хитър като прерийна лисица. Който е негов враг, трябва много да внимава.
– Винету беше негов враг.
– Винету беше, но вече не е.
– Тогава ти не вярваш повече на Тангуа, лъжеца, а на мен?
Той пак ме загледа продължително с изпитателния си поглед както на отвъдния бряг на реката и отново ми подаде ръка.
– Очите ти са добри, а в чертите на лицето ти не се спотайва притворство. Винету ти вярва.
Облякох дрехите си и извадих тенекиената кутийка.
– Моят брат Винету каза истината. И аз ще му докажа, че е прав. Може би ще познае това, което ще му покажа сега.
При тези думи измъкнах навития кичур отрязана коса, развих го и му го подадох. Той протегна ръка, но не взе кичура, а отстъпи изненадан крачка назад.
– Това е коса от моята глава! Кой ти я даде?
– Инчу-чуна разказа, че Великият дух ви бил изпратил невидим спасител, когато бяхте вързани за дърветата. Да, наистина беше невидим, защото кайовите не биваше да го забележат. Но сега не е необходимо да се крие повече от тях. Сега вероятно ще повярваш, че не съм бил твой враг, а винаги съм бил твой приятел.
– Ти... ти... ти си ни освободил? Значи на теб дължим свободата си, а може би и живота си! – промълви той смаяно, той, който обикновено не можеше да бъде изненадан от нищо. После ме хвана за ръката и ме повлече към мястото, където стоеше сестра му, която не откъсваше очи от нас. Побутна ме към нея и каза: – Ншо-чи вижда пред себе си храбрия воин, който тайно освободи баща ми и мен, когато кайовите ни бяха вързали за дърветата. Нека тя му благодари!
След тези думи той ме притисна до гърдите си, Ншо-чи обаче ми подаде само ръката си и промълви едва доловимо:
– Прости ми!
Тя трябваше да ми благодари, а вместо това ме молеше за извинение! Защо? Добре я разбирах. Тайно в себе си тя ме е обвинявала несправедливо. Понеже се бе грижила за мен, би трябвало да ме познава по-добре от другите и все пак, когато започнах да се преструвам, тя също бе повярвала, че наистина съм страхливец. Беше ме взела за нескопосан страхопъзльо и смяташе за по-важно да поиска прошка, отколкото да ми благодари. Стиснах u сърдечно ръката.
– Ншо-чи ще си спомни всичко, каквото съм u казал. Ето че то се сбъдна. Сега вече ще ми вярва ли моята сестра?
– Ншо-чи вярва на белия си брат!
Тангуа стоеше наблизо. Личеше, че е бесен. Приближих се до него и го погледнах твърдо в лицето.
– Лъжец ли е вождът на кайовите, или обича истината?
– Искаш да обидиш Тангуа? – сопна се той.
– Не, само искам да знам какво да мисля за теб. Отговаряй!
– Нека Олд Шетърхенд знае, че вождът на кайовите обича истината!
– Ще видим! Спомняш ли си какво ми каза?
– Кога?
– Когато бях вързан на кола.
– Тогава се казаха много неща.
– Вярно. Но ти сигурно се сещаш кои твои думи имам предвид. Ти беше готов да отговаряш за тях.
– Нима Тангуа е казал такова нещо? – попита той, като повдигна вежди.
– Да. Освен това каза, че си щял да се биеш с мен с удоволствие, защото си бил сигурен, че ще ме смачкаш.
Изглежда, че не му стана особено приятно, защото продума предпазливо:
– Тангуа не си спомня тези думи. Сигурно Олд Шетърхенд не го е разбрал правилно.
– Добре те разбрах. Винету беше там. Той ще потвърди това.
– Да – обади се Винету с готовност. – Тангуа беше готов да отговаря пред Олд Шетърхенд и се похвали, че с удоволствие щял да се бие с него и да го смачка.
– Така каза. Ще удържиш ли на думите си?
– А ти искаш ли?
– Да. Ти ме нарече жаба, която нямала никаква смелост. Ти ме оклевети и положи всички усилия да ни изпратиш на смърт. Който се осмелява да направи това, трябва да има и куража да се защитава срещу мен.
– Хоани – не! Вождът на кайовите се бие само с вождове!
– Аз съм вожд!
– Докажи го!
– Добре! Ще ти го докажа, като те окача на въже ей там на първото дърво, ако откажеш да се биеш.
Да се заплаши индианец с обесване – това бе нечувано оскърбление. Тангуа веднага измъкна ножа от пояса си и извика:
– Куче, искаш Тангуа да те убие ли?
– Искам честна борба – мъж срещу мъж и нож срещу нож.
– Вождът на кайовите няма такива намерения. Той няма работа с Олд Шетърхенд!
– Но когато бях вързан и не можех да се защитавам, имаше работа с мен, страхливецо!
Той понечи да се нахвърли върху мен, но Винету пристъпи между двама ни.
– Моят брат Олд Шетърхенд има право – каза той. – Тангуа го оклевети и каза, че ще отговаря пред него. Ако той не удържи думата си, значи е страхливец и заслужава да бъде изгонен от племето си. Това трябва да се реши веднага, защото никой не бива да говори зад гърба на апахите, че някога са дали гостоприемство на страхливци. Какво ще направи вождът на кайовите?
Преди да отговори, Тангуа хвърли поглед наоколо. На това място имаше три пъти повече апахи от кайови, а освен това хората му се намираха в земите на апахите. Беше невъзможно да се започнат враждебни действия, поне засега, когато Тангуа бе принуден да заплати толкова голям откуп и беше все още почти пленник.
– Тангуа ще размисли – отвърна той уклончиво.
– За храбър воин в случая всичко би било съвсем ясно – заяви Винету. – Или ще се съгласиш да се биеш, или ще се отнасяме към теб като към страхливец.
При тези думи Тангуа трепна и изкрещя:
– Тангуа ли е страхливец? Който твърди това, ще почувства неговия нож в гърдите си!
– Винету го твърди – отговори апахът гордо и спокойно, – ако ти не удържиш на думата, която си дал на Олд Шетърхенд.
– Тангуа ще я удържи.
– Значи си готов да се биеш с него?
– Да.
– Веднага ли?
– Веднага! Нямам търпение да видя кръвта му колкото може по-скоро.
– Добре, нека тогава бъде определено оръжието за двубоя.
– Кой трябва да го определи?
– Олд Шетърхенд.
– Защо?
– Защото ти си го обидил.
– Не, Тангуа трябва да определи оръжието – изпъчи се кайовът, – защото Олд Шетърхенд го е обидил, него, вожда, докато той е само един обикновен бял. Тангуа е много повече от него.
– Олд Шетърхенд е повече от някои червенокожи вождове.
– И той твърди така, но не може да го докаже. Заплахата не е доказателство.
Тогава аз реших въпроса:
– Нека Тангуа избере. Безразлично ми е с какво оръжие ще го победя.
– Няма да ме победиш! – изрева той насреща ми побеснял. – Да не мислиш, че Тангуа ще избере юмручния бой, в който поваляш всеки, или ножа, с който уби Бързия нож, или пък томахавката, която се оказа фатална дори за Инчу-чуна?
– Ами какво друго?
– Пушка. Ще стреляме един срещу друг и куршумът ми ще улучи сърцето ти!
– Съгласен съм. Чу ли моят брат Винету какво призна Тангуа току-що?
– Какво?
– Че съм се бил с Бързия нож и съм го убил. Направих това, за да спася пленените апахи от кола на мъчението. Тангуа отричаше, докато признанието не му се изплъзна неволно от устата. Сега всеки вижда колко прав съм бил, като го нарекох лъжец.
– Тангуа ли е лъжец? – изкрещя ми кайовът. – За това ще заплатиш с живота си. Дайте бързо пушките! Двубоят ще започне веднага, за да може вождът на кайовите да накара това джафкащо куче да млъкне!
Той държеше пушката си в ръка. Винету изпрати един апах в пуеблото, за да донесе карабината ми и патроните. Всички мои вещи бяха грижливо запазени, въпреки че Винету ме бе смятал за свой враг. Сега той ме подкани:
– Нека моят бял брат каже от какво разстояние и колко пъти ще се стреля!
– Все ми е едно – отвърнах. – Нека реши онзи, който е избрал оръжията!
– Да, Тангуа ще реши – обади се кайовът. – Двеста крачки и толкова изстрела, докато някой от нас падне на земята и не може да се изправи вече на крака.
– Добре – кимна Винету. – Апахът ще внимава. Първо ще стреля единият, а после другият и така ще се редувате. Винету ще застане там с пушката си и ще изпрати куршум в главата на онзи, който стреля, без да е на ред. Кой ще започне пръв?
– Тангуа! – извика кайовът.
Винету поклати неодобрително глава.
– Тангуа иска за себе си всички предимства. Нека Олд Шетърхенд стреля пръв!
– Не, не – махнах с ръка, – нека бъде така, както иска. Да стреля пръв той, а след това аз, после всичко ще свърши.
– Не! – отвърна Тангуа. – Ще стреляме, докато един от нас падне!
– Разбира се, защото още първият ми куршум ще те повали.
– Самохвалко!
– Би трябвало да те убия, но няма да го направя. Най-малкото наказание за онова, което направи, е да те осакатя. Ще ти строша дясното коляно. Запомни го!
– Чухте ли? – изсмя се той. – Този бледолик, когото собствените му приятели наричат грийнхорн, мисли, че при двеста метра разстояние може предварително да каже, че куршумът му ще улучи коляното ми! Присмейте му се, воини, присмейте му се! – кайовът се огледа подканящо, ала никой не се изсмя. Тогава продължи със злобен глас: – Страх ли ви е от него? Тангуа ще ви покаже как ще му се подиграе. Елате, нека измерим двеста крачки!
Междувременно ми донесоха мечкоубиеца. Прегледах го. Беше в добро състояние. И двете цеви бяха заредени. За да бъда по-сигурен, изстрелях патроните и заредих отново толкова грижливо, колкото изискваше случаят. В този момент към мен се приближи Сам.
– Сър, имам да ти задавам сто въпроса и все не мога да намеря удобен случай – каза той. – Засега само един: наистина ли искаш да улучиш този подлец в коляното?
– Да.
– Само?
– Това наказание му е достатъчно.
– Не е, разбира се, че не е. Такива гадини трябва да се унищожават, ако не се лъжа. Помисли си само каква вина има този човек и какво се случи само защото беше решил да открадне конете на апахите!
– За това са виновни поне толкова и белите, които са го подвели.
– Да не се е оставял да го подведат! На твое място бих му пратил един куршум в главата. Абсолютно сигурно е, че той ще се прицели в челото ти! Или в гърдите, убеден съм в това.
– Но няма да улучи, пушкалата на тези червенокожи не струват пет пари.
Разстоянието беше измерено и ние заехме местата си в двата края. Аз бях спокоен както обикновено, но Тангуа бълваше всевъзможни обиди по мой адрес. Винету, който бе застанал отстрани точно по средата на разстоянието, го предупреди:
– Вождът на кайовите не трябва да приказва, а да внимава! Винету ще брои до три, след което се стреля!
Всички присъстващи бяха обхванати от голямо напрежение. Бяха се наредили в две редици отляво и отдясно, така че двамата се намирахме сред широк шпалир. Цареше пълна тишина.
– Нека вождът на кайовите започне пръв! – нареди Винету. – Едно... две... три!
Аз не помръдвах и предлагах на противника си цялата ширина на тялото си като цел. Още при първата дума на Винету той вдигна пушката си, прицели се грижливо и натисна спусъка. Куршумът му мина близо покрай мен. Очевидно Тангуа беше твърде възбуден, за да може да се прицели точно.
– Нека сега стреля Олд Шетърхенд – подкани ме Винету. – Едно... две...
– Чакай! – прекъснах го аз. – Аз стоях с лице срещу вожда на кайовите, а той се обръща с рамо към мен.
– Тангуа може да се обръща – измърмори кайовът. – Кой ще му забрани? Не беше уговорено как да стоим.
– Вярно – съгласих се аз. – Тангуа може да застане, както си иска. Той се обръща с рамо към мен, защото си мисли, че така не бих могъл да го улуча лесно. Но той се лъже. Бих могъл да стрелям, без да кажа нито дума, но искам да постъпя честно. Ако е обърнат с лице към мен, вождът ще бъде ранен в дясното коляно. Ако се извърти настрани, куршумът ми ще строши и двете му колена. Той може да постъпи, както иска. Аз го предупредих.
– Не стреляй с приказки, а с куршуми! – подигра ми се той, като не обърна внимание на предупреждението ми и остана обърнат с рамо към мен.
– Олд Шетърхенд е на ред – повтори Винету, – едно... две... три!
Изстрелът ми проехтя. Тангуа нададе силен вик, изпусна пушката си, разпери ръце, олюля се и се строполи на земята.
– Уф, уф, уф! – чуха се викове наоколо и всички се втурнаха към него, за да видят къде съм го улучил.
Аз също се отправих натам и хората се отдръпваха почтително.
– В двете колена, в двете колена! – чувах да казват отвсякъде.
Тангуа лежеше на земята и стенеше. Винету коленичи до него и прегледа раните му.
– Куршумът е минал точно така, както каза моят бял брат – заяви той. – И двете колена са счупени. Тангуа никога няма да може да препуска на коня си и да хвърля око на конете на другите племена.
Когато ме видя, раненият ме обсипа с поток от ругатни. Но млъкна за известно време, когато го срязах:
– Предупредих те, но ти не ме послуша – сам си си виновен!
Той не смееше да охка, защото това е недопустимо за индианеца дори и при най-страшни болки. Хапеше устни, гледаше мрачно пред себе си и накрая изскърца със зъби:
– Тангуа е ранен и не може да се върне у дома. Ще трябва да остане при апахите.
Винету поклати глава и отвърна твърдо:
– Трябва да се върнеш, защото при нас няма място за крадците на конете ни и за убийците на воините ни. Ние не си отмъстихме с кръв, а се задоволихме с животни и предмети. Повече не можеш да искаш. В нашето пуебло няма място за кайовите.
– Но аз не мога да яздя!
– Олд Шетърхенд беше още по-тежко ранен и също не можеше да язди. Въпреки това трябваше да тръгне с нас. Кайовите искаха да ни напуснат днес. Нека сторят това, защото всеки от тях, когото видим утре близо до нашите пасища, го очаква участта, която те искаха за Олд Шетърхенд. Аз казах. Хау!
Той ме хвана за ръка и ме отведе настрани. Когато се измъкнахме от множеството, видяхме, че баща му прекосява реката заедно с двамата индианци. Синът отиде до брега да посрещне баща си, а аз потърсих Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.
– Най-сетне, най-сетне си при нас – посрещна ме Сам. – Кажи ми преди всичко каква беше тази коса, която показа на Винету?
– Бях я отрязал от него.
– Кога?
– Когато го освободих заедно с баща му.
– Значи ти... за Бога!... Ти си ги... ти, грийнхорнът, си ги... освободил?
– Разбира се.
– Господи! – извика Дик Стоун.
– Великолепно! – каза Уил Паркър възторжено.
Но моят учител набърчи чело.
– И не ни каза нито дума?
– Не беше необходимо, скъпи Сам.
– Но как се справи?
– Също както един грийнхорн би се справил.
– Говори разумно, сър! Това беше изключително трудно!
– Да, ти дори се съмняваше дали ще ти се удаде на теб.
– А на теб ти се удаде! Или изобщо нямам акъл, или пък не функционира!
– Първото е вярно, Сам, първото!
– Стига плоски вицове! Ама че потаен човек! Освобождава вождовете и носи у себе си кичур, който направо може да свърши чудеса, без да ни каже нито дума! Има такава честна физиономия този човек, а е такъв потаен негодник! Просто не можеш да се довериш вече никому. А какво стана днес? Нещо не разбрах – отначало се беше удавил, после отново се появи.
Разказах накратко на приятелите ми какво се беше случило. Когато свърших, Сам извика:
– Човече, приятелю, грийнхорне, ти си все пак ужасен дявол, ако не се лъжа! Трябва да те попитам отново както някога: наистина ли не си бил преди това в Дивия запад?
– Не.
– Тогава да те вземат дяволите! Във всяко нещо си начинаещ, но и с всяко нещо се справяш веднага. Не съм виждал още човек като теб. Трябва да те похваля, наистина трябва да те похваля. Хитро си свърши работата, хи-хи-хи-хи! Животът ни наистина висеше на косъм! Но не си въобразявай много, не си въобразявай. Затова пък друг път сигурно ще направиш още по-големи глупости. Ще бъда наистина страшно учуден, ако някога от теб излезе свестен уестман.
Сигурно щеше да продължи да говори в този дух още дълго, но към нас се приближиха Винету и Инчу-чуна. Вождът ме загледа в очите сериозно както неотдавна синът му, след което започна:
– Инчу-чуна научи от Винету всичко. Вие сте свободни и ще ни простите. Ти си много смел и хитър воин и ще победиш занапред немалко врагове. Ще постъпи умно онзи, който стане твой приятел. Искаш ли да изпушиш с нас калюмета на мира?
– Да, бих искал да стана ваш приятел и брат!
– Тогава ела в пуеблото ни! Вождът на апахите желае да покаже жилището на победителя си, което е достойно за него. Винету ще остане тук, за да няма безредия.
Неотдавна бяхме напуснали крепостта като пленници, повлечени към своята гибел, а се изкачихме с Инчу-чуна и Ншо-чи към нея като свободни хора.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания