Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Грийнхорн

Драги читателю, знаеш ли какво означава “грийнхорн”? Това е изключително неприятно и презрително наименование за всеки, по чийто адрес се употребява!
“Грийн” означава “зелен”, а в “хорн” се влага смисъл на “пипало”. И така, грийнхорн се използва за човек, който е още зелен, тоест новак и неопитен, и трябва внимателно да протяга пипалата си, ако не иска да се изложи на опасността да пострада някъде здравата.
Грийнхорнът е човек, който не става от стола си, за да седне някоя лейди; който поздравява господаря на някой дом, преди да се е поклонил на госпожата и госпожицата; който зарежда карабината, като слага патрона наопаки в цевта или пък, ако пушката е с предно зареждане, поставя най-напред куршума и после барута. Грийнхорнът или изобщо не говори английски, или пък го говори много чисто и превзето. Английският, който говорят янките, или диалектът на американските пионери звучат направо ужасно в ушите му. Този говор не може да се побере в главата му, нито пък езикът му може да се прекърши, за да си служи с него. Грийнхорнът обърква ракуна1 с опосума2 и горе-долу хубавичката мулатка с квартеронката3. Грийнхорнът пуши цигари и се отвращава от господата, които дъвчат тютюн и постоянно плюят. Когато някой ирландец му залепи плесница, вместо да го застреля намясто, както би постъпил истинският янки, грийнхорнът тича да се оплаче на съдията. Грийнхорнът смята, че следите на пуяка са следи от мечка, и взема елегантната спортна яхта за речен параход. Грийнхорнът се стеснява да сложи калните си ботуши върху колената на своите спътници и да сърба супата си, сумтейки като умиращ бизон. За да поддържа чистотата си, грийнхорнът помъква със себе си из прериите гъба за къпане, огромна колкото тиква, и пет килограма сапун, като не забравя да си вземе и компас, който на третия или четвъртия ден сочи всички възможни посоки, само не и север. Грийнхорнът си записва около осемстотин израза от индианските езици, но когато срещне първия червенокож, забелязва, че е изпратил тези листове вкъщи с последната поща, но затова пък писмото до жена му е останало в него. Грийнхорнът си купува барут, но когато се опитва да стреля за първи път, разбира, че са му продали стрити дървени въглища. Грийнхорнът може да е изучавал астрономия пет години, но е в състояние да се взира в звездното небе, без да разбере колко е часът. Грийнхорнът така затъква ловджийския си нож в колана, че когато се наведе, ножът се забива в бедрото му. Грийнхорнът пали в Дивия запад такъв огромен огън, че пламъците лумват до небето, и когато индианците го открият или дори застрелят, не може да проумее как са разбрали къде е. Грийнхорнът си остава... грийнхорн и по онова време аз бях точно такъв.
Но не си мислете, че се смятах за такъв или пък имах и най-малката представа, че това обидно прозвище съвсем ми приляга! О, не, защото именно в това се състои най-забележителната особеност на всеки грийнхорн – той смята по-скоро всички други за “зелени”, само не и себе си!
Напротив, аз мислех, че съм извънредно умен и опитен, нали все пак бях, както се казва, учен човек и никога не ме е било страх от никакъв изпит. Тогава младежкият ми ум още не можеше да проумее, че животът е истинският университет и че неговите ученици всеки ден и всеки час се подлагат от провидението на изпити, които трябва да издържат. Мизерните условия на живот в моята родина, желанието ми да разширя познанията си и да мога по-добре да подпомагам с пари родителите си, както и вроденият ми стремеж към действие ме накараха да прекося океана и да се озова в Съединените щати, където условията за издигане на усърдните млади хора тогава бяха далеч по-благоприятни. Нямаше да ми бъде трудно да намеря добро препитание в източните щати, но нещо ме теглеше на Запад. Като се захващах за кратко време ту с една, ту с друга работа, успявах да припечелвам дотолкова, че един хубав ден пристигнах в Сейнт Луис добре облечен и оптимистично настроен. В този град щастието ме отведе в едно немско семейство, където известно време изкарвах прехраната си като частен учител. Сред кръга от приятелите на този дом беше и господин Хенри, особняк, оръжеен майстор, който упражняваше занаята си с всеотдайността на човек на изкуството и с известна патриархална гордост наричаше сам себе си “господин Хенри, оръжейния майстор”.
Този човек беше голям филантроп, въпреки че външността и държането му свидетелстваха по-скоро за обратното, тъй като той просто не поддържаше приятелство с никого освен със споменатото семейство, а пък към клиентите си беше мълчалив и неприветлив, така че те идваха при него само заради доброто качество на оръжията му. Беше загубил жена си и децата си при някакъв ужасен инцидент, за който никога не говореше, но от някои намеци, които бях доловил, предполагах, че са били убити при нападение. Това го беше направило външно груб. Може би изобщо не съзнаваше, че всъщност е съвършен грубиян. Но дълбоко в себе си беше съхранил нежност и доброта и нерядко забелязвах влага в очите му, когато разказвах за родния си край и за родителите си, които обичах толкова много, колкото ги обичам и сега.
Защо той, старият човек, изпитваше такава слабост тъкмо към мен, младия и непознат нему чужденец, така и не разбирах, докато един ден самият той не ми каза. Откакто бях тук, той идваше по-често, слушаше уроците ми, после ме дръпваше настрана да поговорим и накрая дори ме канеше да му отида на гости. Никой друг не можеше да се похвали с подобно предпочитание и затова се стараех да не злоупотребявам. Но тази моя сдържаност, изглежда, никак не му харесваше. И днес още си спомням как се ядоса една вечер, когато го посетих, спомням си и тона, с който ме посрещна, без да отговори на моето “добър вечер”.
– Къде изчезнахте вчера, сър? – изръмжа насреща ми.
– У дома.
– А завчера?
– Пак си бях у дома.
– Глупости! Аз да не съм вчерашен! Такива новоизлюпени, като вас, не остават да киснат вкъщи. Обикновено си завират носа навсякъде, само не и там, където им е работата!
– А ще благоволите ли да ми кажете къде ми е работата?
– Тук, при мен, ясно ли е? Отдавна искам да ви попитам нещо.
– Защо не сте го направили?
– Защото не исках. Чухте ли?
– И кога най-сетне ще поискате?
– Може би днес.
– Е, тогава питайте смело! – подканих го и се настаних върху пресата, на която работеше.
Той се втренчи учудено в мен и поклати глава неодобрително.
– “Смело”! Като че ли трябва да моля разрешение от един грийнхорн, когато искам да говоря с него!
– Грийнхорн ли? – повторих аз и сбърчих чело, защото се почувствах сериозно засегнат. – Ще приема, господин Хенри, че тази дума ви се е изплъзнала неволно!
– Не си въобразявайте, сър! Изговорих я напълно съзнателно, вие сте грийнхорн, и то какъв! Наистина цялото съдържание на прочетените от вас книги е в главата ви. Учудва ме какво ли не учат хората отвъд океана. Вие например знаете съвсем точно на какво разстояние се намират звездите от Земята, какво е писал цар Навуходоносор върху глинени плочки и колко тежи въздухът, който изобщо не може да се хване с ръка. И понеже знаете всичко това, си въобразявате, че сте умник. Но ако си тикнете носа в живота, разбирате ли ме, и го подържите там петдесет години, тогава ще разберете в какво се състои истинската мъдрост. Онова, което знаете сега, е нищо, ама съвсем нищо. А онова, което сте се научили да правите досега, струва още по-малко. Вие дори не можете да стреляте!
Той изговори последните думи с красноречиво пренебрежителен тон и с такава сигурност, като че ли беше съвсем убеден в това, което казваше.
– Не мога да стрелям ли? Хмм! – усмихнах се. – Да не би това да е въпросът, който искахте да ми зададете?
– Да, това е въпросът. А сега отговорете!
– Дайте ми добра пушка и тогава ще ви отговоря.
Той остави настрани цевта, над която работеше, стана, приближи се и започна да ме оглежда учудено.
– Да ви дам пушка ли, сър? И през ум не ми минава! Моите пушки попадат само в такива ръце, които разнасят славата ми.
– Моите са такива – кимнах.
Той отново ме изгледа отстрани, пак седна, продължи да работи над цевта и замърмори под нос:
– Ама че грийнхорн! С нахалството си ще ме накара да побеснея!
Оставих го да си мърмори, защото го познавах добре, извадих пура и я запалих. Около четвърт час цареше мълчание. Повече не можа да издържи. Вдигна цевта на пушката срещу светлината, погледна през нея и продума:
– Стрелянето е по-трудно от зяпането на звездите или четенето на старите глинени плочки на Навуходоносор. Ясно ли е? Държали ли сте някога пушка в ръце?
– Често.
– А прицелвали ли сте се, натискали ли сте спусъка?
– Мисля, че да – засмях се.
– А улучвахте ли?
– Разбира се!
Той отпусна бързо ръката си, която държеше цевта, погледна ме пак и каза:
– Да, разбира се, улучвали сте! Но какво?
– Целта, разбира се!
– Какво? Да не би наистина да сте решили да ми пробутате тази лъжа?
– Твърдя, а не лъжа. Истина е.
– Дяволите да ви вземат, сър! Човек не може да ви разбере. Убеден съм, че не можете да улучите дори зид, пет метра висок и десет дълъг, а стоите с такава сериозна и сигурна физиономия, че човек може да го хванат нервите. Не съм ученик, на когото давате уроци, ясно ли е? Как може такъв грийнхорн и книжен плъх, като вас, да твърди, че може да стреля! Човек, който се е ровил из турски, арабски и всякакви други глупави книги, не може да е намирал време и да стреля. Я вземете онази стара пушка от пирона и се прицелете! Това е най-добрият мечкоубиец, който съм държал някога в ръце.
Отидох до пирона, свалих пушката и се прицелих.
– Ехей! – извика Хенри, като скочи от мястото си. – Какво става? Тази пушка изглежда в ръцете ви като леко бастунче, а всъщност е най-тежката пушка, която съм виждал! Нима сте толкова силен?
Вместо да му отговоря, го сграбчих през закопчаното сако за колана на панталоните и го вдигнах нагоре с дясната си ръка.
– По дяволите! – извика той. – Пуснете ме! По-силен сте и от моя Бил.
– Вашият Бил? Кой е той?
– Беше мой син, който... но да не говорим за това! Той е мъртъв, както и другите. Щеше да стане голям юначага, но го убиха заедно с останалите, докато ме нямаше. Фигурата ви е подобна на неговата, имате почти същите очи и същата гънка край устата. Затова ви... впрочем това не ви засяга!
Лицето му изразяваше дълбока печал. Той прокара ръка по него и продължи да говори с обичайния си тон:
– Но, сър, при вашата сила е много жалко, че сте се нахвърлили така върху книгите. Трябваше да спортувате!
– Спортувал съм.
– Наистина ли?
– Да.
– Бокс?
– Не е популярен при нас. Но в гимнастиката и борбата мога да се меря с доста хора.
– Езда?
– Също умея.
– Фехтовка?
– Преподавал съм уроци.
– Сър, не преувеличавайте!
– Искате ли да опитаме?
– Благодаря! Още ми държи влага отпреди малко! А освен това трябва да работя. Сядайте!
Той се върна при пресата, а аз се подчиних на поканата му. Последвалият разговор беше едносричен. Изглежда, че Хенри беше зает с други, по-важни мисли. Изведнъж остави работата си, погледна ме и попита:
– Занимавали ли сте се с математика?
– Беше една от любимите ми науки.
– Алгебра, геометрия?
– Е, разбира се!
– Земемерство?
– С голямо желание. Често за собствено удоволствие съм кръстосвал насам-натам с теодолит в ръка.
– И действително можете да измервате?
– Да. Участвал съм в измервания на равнинни и планински терени, но, разбира се, не смятам, че съм съвършен земемер.
– Много добре, много добре!
– Защо ме питате за това, господин Хенри?
– Защото имам причина. Ясно ли е? Не е необходимо още да знаете. Ще научите, когато му дойде времето. Но преди това трябва да... хмм, да, трябва преди това да се уверя дали можете да стреляте.
– Ами да опитаме!
– Ще опитаме, можете да бъдете спокоен. Кога започвате уроците си утре сутрин?
– В осем часа.
– Тогава елате при мен в шест! Ще отидем на стрелбището, където прострелвам моите пушки.
– Защо толкова рано?
– Защото не ми се чака по-дълго. Горя от нетърпение да ви покажа, че сте грийнхорн. Но стига по въпроса! Имам си и друга, далеч по-важна работа.
Изглежда, че беше завършил цевта, и сега извади от едно сандъче парче желязо. Започна да пили по ръбовете му. Забелязах, че всяка от многобройните му стени има дупка.
Той така се задълбочи в работата си, сякаш забрави за присъствието ми. Очите му придобиха особен блясък и когато от време на време оглеждаше произведението си, го правеше с нескрита любов. Това парче желязо сигурно имаше голяма стойност за него. Бях любопитен да узная защо. Затова го попитах:
– И от това ли ще стане част на пушка, господин Хенри?
– Да – отвърна той, като че ли едва сега се сети за присъствието ми.
– Но аз не познавам пушка, която има такава част – възразих.
– Няма, естествено. Сега тепърва се създава. Сигурно марката u ще се казва “Хенри”.
– Ах, значи ново изобретение?
– Точно така.
– Тогава моля да ме извините за любопитството. Сигурно е тайна?
Той оглежда дълго всички дупки, обръща желязото във всички посоки, като го поставяше неколкократно до задния край на цевта.
– Да, тайна е. Но ви имам доверие, защото можете да мълчите, въпреки че сте истински стопроцентов грийнхорн. Затова ще ви издам каква пушка ще излезе от това. Ще стане автоматична карабина и в пълнителя u ще има двайсет и пет патрона.
– Невъзможно!
– Дръжте си човката затворена! Не съм толкова глупав, за да се захващам с невъзможни неща.
– Но ще са ви необходими пълнители за двайсет и пет патрона!
– Имам ги.
– Но ще бъдат големи и неудобни и сигурно ще пречат.
– Пълнителят е един. Много е удобен и никак не пречи. Ето това желязо е пълнителят.
– Хмм. Не разбирам много от специалността ви, но я ми кажете как сте разрешили проблема с нагорещяването? Не се ли нагрява много цевта?
– И през ум не u минава. Материалът и начинът на обработка на цевта са моя тайна. Впрочем винаги ли ще е необходимо всичките двайсет и пет изстрела да се дават един след друг?
– Едва ли.
– Е, виждате ли! Това желязо ще се задвижва с помощта на специален механизъм. Двайсет и петте дупки в него ще съдържат същия брой патрони. При всеки изстрел желязното тяло ще се превърта и ще се придвижва и така ще подава в цевта следващия патрон. Тази мисъл ме занимаваше дълги години, но нямах успех. Вече има всички изгледи за реализирането u. И сега се ползвам с името на добър оръжеен майстор, но с тази пушка ще стана прочут, много прочут и ще спечеля сума пари.
– Но ще си спечелите и нечиста съвест.
Известно време Хенри не свали учудения си поглед от лицето ми и най-сетне ме попита:
– Нечиста съвест ли? Откъде-накъде?
– Мислите ли, че съвестта на убийците е чиста?
– За Бога! Да не би да искате да кажете, че съм убиец?
– Сега все още не, но скоро ще станете, защото съучастничеството в убийство е също така грозно, както и самото убийство.
– Да ви вземат дяволите! Ще внимавам да не стана никога съучастник в убийство.
– Само в едно убийство ли? Ще станете съучастник в масови убийства! Помислете: щом изработите пушка, която стреля двайсет и пет пъти без прекъсване, и я дадете в ръцете на кой да е скитник, в прериите, в горите и планините, веднага ще започне страхотно избиване. Ще започнат да избиват нещастните индианци като койоти4 и след няколко години няма да остане нито един индианец! Искате ли всичко това да тежи на съвестта ви?
Той ме гледаше втренчено и мълчеше.
Аз продължих:
– Ако всеки може да купи това смъртоносно оръжие срещу пари, за кратко време ще можете да пласирате хиляди пушки, но мустангите и бизоните ще изчезнат, а с тях и дивечът, от чието месо се препитават червенокожите. С вашата пушка ще се въоръжат и ще се отправят към Дивия запад стотици и хиляди ловци убийци. Ще потекат реки човешка и животинска кръв и скоро от двете страни на Скалистите планини ще изчезнат всички живи същества.
– Дявол да го вземе! – извика Хенри. – Наистина ли сте пристигнали наскоро от Германия?
– Да.
– И никога ли преди това не сте били тук?
– Не.
– Значи абсолютен грийнхорн! И въпреки всичко този младеж е отворил такава уста, като че ли е праотец на всички индианци и е живял тук хиляда години! Човече, не си въобразявайте, че ще можете да ме ядосате! Дори и всичко да стане, както твърдите, никога не би ми хрумнало да откривам оръжейна фабрика. Аз съм самотен човек и искам да остана сам. Нямам никакво намерение да бера ядове със стотици работници.
– Но за да спечелите пари, бихте могли да патентовате изобретението си и да продадете патента.
– Не бързайте толкова, сър! Досега не съм се лишавал от нищо и ми се струва, че и занапред ще мога да я карам сносно без патент. За днес – достатъчно, можете да си вървите! Не ми се слуша повече писукането на пиле, което най-напред трябва да се научи да хвърчи, преди да започне да пее.
Не му се сърдех за тези грубовати изрази. Той си беше такъв, а аз добре знаех какво се криеше зад думите му. Беше ме обикнал и сигурно щеше да ми помогне във всяко отношение, разбира се, доколкото му позволяваха възможностите. Подадох му ръка, той я разтърси здраво и си тръгнах.
Все още не подозирах какво важно значение щеше да има за мен тази вечер, а още по-малко можех да знам, че тежкият мечкоубиец, който Хенри наричаше “старо оръдие”, и още незавършената карабина “Хенри” щяха да изиграят толкова голяма роля по-късно в живота ми. Но отсега се радвах на следващото утро, защото наистина имах опит в стрелбата, стрелях отлично и бях убеден, че ще издържа изпита пред моя добър приятел.
Точно в шест часа сутринта бях при него. Той ме чакаше вече и ми подаде ръка, при което по грубите черти на сбръчканото му лице се плъзна подигравателна усмивка.
– Добре дошли, сър! Изглеждате твърде самоуверен! Мислите ли, че ще улучите зида, за който говорихме вчера?
– Надявам се.
– Добре, тогава да тръгваме веднага! Ще взема една по-лека пушка, а вие ще носите мечкоубиеца. Сега не ми се мъкнат такива тежести.
Той нарами една лека двуцевна карабина, а аз взех “старото оръдие”, което той не искаше да носи. На стрелбището зареди и двете пушки и най-напред стреля два пъти с карабината. После дойде моят ред с мечкоубиеца. Още не познавах тази пушка, но с първия изстрел закачих черния ръб на центъра на мишената. Вторият беше още по-сполучлив. Третият улучи точно в средата на черния кръг, а следващите куршуми попаднаха в дупката, пробита от третия изстрел. Учудването на Хенри нарастваше с всеки нов опит. Изпробвах и карабината със същия успех и той беше смаян и въодушевен до крайна степен.
– Сър, или сте в съюз с дявола, или сте роден за уестман5! Никога не съм виждал някой грийнхорн да стреля така! – извика той.
– Не съм в съюз с дявола, господин Хенри – засмях се. – Не ща и да чуя за такъв съюзник.
– Тогава ваша задача и дори ваш дълг е да станете уестман. Нямате ли такова желание?
– Защо не?
– Добре, ще видим какво ще излезе от един грийнхорн. А казахте, че можете и да яздите?
– Горе-долу.
– Горе-долу ли? Значи не така добре, както стреляте?
– Ами! Кое му е трудно на язденето? Най-трудно е качването на коня. Щом се намеря веднъж на седлото, никакъв кон не може да ме хвърли на земята.
Той ме изгледа изпитателно, за да разбере дали говоря сериозно, или се шегувам. Направих безобидна физиономия и той каза:
– Така ли мислите? Да не би да се държите за гривата на коня? Много се лъжете. Съвсем прав сте: най-трудно е качването, защото трябва да го направите сам. Слизането е много по-лесно – за него се грижи конят, – затова става и много по-бързо.
– При мен слизането не зависи от коня!
– Така ли? Ще видим! Желаете ли да опитате?
– С удоволствие.
– Тогава елате! Сега е едва седем часа и имате още един час време. Ще отидем при Джим Кърнър, търговеца на коне. Той има един бял кон с червени петна, който ще ви даде да разберете.
Върнахме се в града и отидохме при търговеца на коне, който имаше голям двор за обездка, заобиколен с обори. Показа се самият Кърнър и ни попита какво желаем.
– Този младеж твърди, че никой кон не можел да го хвърли от седлото – обясни Хенри. – Какво мислите по въпроса, господин Кърнър? Ще му разрешите ли да се покатери на белия ви кон с червените петна?
Търговецът ме огледа изпитателно и кимна доволен:
– Костната му система изглежда добра и гъвкава, впрочем младите не си чупят врата така лесно, както възрастните. Ако този джентълмен иска да опита белия кон с червените петна, нямам нищо против.
Той даде съответните нареждания и след малко двама слуги изведоха оседлания кон от обора. Конят беше неспокоен и се опитваше да се освободи. Моят добър господин Хенри започна да се страхува за мен. Помоли ме да се откажа. Но, първо, аз бях съвсем спокоен и сигурен и, второ, гледах вече на цялата работа като на въпрос на чест. Поисках камшик и шпори и после се метнах на седлото, след като бях направил няколко несполучливи опита, защото конят се противеше. Едва седнах на седлото и слугите бързо се отдалечиха, когато конят скочи във въздуха и с четирите крака, след което веднага направи и скок встрани. Успях да се задържа на седлото, въпреки че краката ми все още не бяха в стремената. Едва съумях да ги пъхна в тях, когато конят започна да се изправя на задните си крака. Но щом и с това не успя, той се засили към стената, за да ме свали от седлото с удар в нея. Но камшикът бързо го отдалечи от там. Последва ожесточена борба между кон и ездач. Извиках на помощ всичко: малкото умение и недостатъчната тренировка, които притежавах по онова време, както и цялата сила на бедрата си, и това в крайна сметка ми позволи да изляза победител. Когато слязох от седлото, краката ми трепереха от напрежението. Конят беше потънал в пот и от муцуната му падаха големи късове пяна. Но сега реагираше послушно на всеки допир.
Търговецът беше започнал да се страхува за коня си. Нареди да го увият с одеяла и да го разходят бавно наоколо. След това се обърна към мен:
– Млади момко, това надхвърли всичките ми очаквания. Мислех си, че още при първия скок ще се намерите на земята. Няма нужда да плащате нищо, а ако искате да ми направите една услуга, елате пак и вразумете окончателно това добиче! Няма да се скъпя и ще ви дам десет долара, защото този кон е скъп и ако го дресирам, ще направя добра сделка.
– Ако наистина това е желанието ви, с удоволствие ще го изпълня – отвърнах.
Откакто бях слязъл от коня, Хенри не беше отворил уста, а само поклащаше глава и ме гледаше. Сега плесна с ръце и извика:
– Този човек наистина е невероятен грийнхорн, или по-скоро – съвсем необичаен грийнхорн! Замалко щеше да счупи ребрата на коня, вместо да се остави да го хвърли на земята! Сър, откъде ги научихте тези неща?
– От съдбата, която ме събра веднъж с един полудив жребец, роден в унгарската пуста, който не допускаше никакъв човек на гърба си. Постепенно успях да го укротя, макар и с риск за живота си.
– Благодаря за такива създания! Предпочитам хилядократно мекото си кресло, което никога няма нищо против да седна в него. Хайде, трябва да вървим! Съвсем ми се зави свят. Но ненапразно гледах как стреляте и яздите. Бъдете сигурен в това.
И двамата си тръгнахме към вкъщи. През следващите два дни той изобщо не се появи, а и аз нямах време и повод да го потърся. Но на по-следващия ден следобед той дойде при мен – знаеше, че по това време съм свободен.
– Имате ли нещо против да се поразходите с мен? – попита.
– Къде?
– Ще посетим един джентълмен, който желае да се запознае с вас.
– Да се запознае с мен ли? Защо?
– Бихте могли да се досетите – защото още не е виждал грийнхорн.
– Тогава идвам. Ще има да се чуди.
Лицето на Хенри днес имаше лукаво и предприемчиво изражение. Доколкото го познавах, беше подготвил някаква изненада. Изминахме бавно няколко улици, след което ме въведе през широка остъклена врата в някаква кантора. Влязохме така стремглаво, че нямах време и възможност да разчета златните букви на стъклата, но ми се стори, че ми се мярнаха двете думи “фирма” и “земемерство”. Скоро разбрах, че не съм се излъгал.
В помещението седяха трима господа, които посрещнаха Хенри много приятелски, а мен – учтиво и с нескрито любопитство. По масите бяха разхвърляни карти и планове и между тях – най-различни геодезични уреди. Намирахме се в топографска фирма.
Не ми беше ясно каква цел преследваше приятелят ми с това посещение. Нямаше какво да поръчва, нито му трябваха сведения; изглежда, беше дошъл само да си побъбри приятелски. Скоро се завърза оживен разговор и никак не беше чудно, че тема на разговора станаха предметите, които се намираха в стаята. Това беше добре дошло за мен, защото по този начин можех да участвам в разговора по-активно, отколкото ако бяхме заговорили за живота в Съединените щати, който все още не познавах достатъчно добре.
Днес Хенри показваше голямо любопитство към земемерската работа. Искаше да научи всичко и неусетно бях въвлечен в такъв разговор, че започнах да отговарям на различни въпроси, да обяснявам употребата на различните уреди и да описвам начина на чертане на карти и планове. Наистина съм бил съвършен грийнхорн, за да не забележа намерението му. Едва когато казах всичко, което знаех за същината и различията на координатографирането, за полярните и екваториалните методи и за измерването на периметри и на тригонометричната триангулация, забелязах как тримата господа кимнаха тайно на оръжейния майстор. Чак тогава ситуацията ми се стори странна. Станах, за да покажа на Хенри, че си тръгвам. Той не се възпротиви и бяхме изпратени още по-приятелски, отколкото бяхме посрещнати.
След като се отдалечихме достатъчно от кантората, така че от там никой да не може да ни вижда, Хенри спря и сложи ръка върху рамото ми, а лицето му излъчваше най-голямо удовлетворение.
– Сър, човече, младежо, грийнхорне, ама че ме зарадвахте! Направо се гордея с вас!
– Гордеете ли се? Защо?
– Защото далеч надхвърлихте препоръката ми и очакванията на тези хора!
– Препоръка? Очаквания? Не ви разбирам.
– Е, работата е съвсем проста. Наскоро твърдяхте, че разбирате нещо от геодезия, и за да проверя дали не ме ментосвате, ви доведох при тези джентълмени, мои добри познати, за да ви поизпитат. Добре се справихте, измъкнахте се с чест от това положение.
– Ментосване ли казахте? Господин Хенри, ако ме смятате способен на такива неща, няма да ви посещавам вече!
– Не ставайте за смях! Няма да отнемете радостта на стария човек да ви вижда. Вече знаете за приликата ви с моя син. Ходихте ли пак при търговеца на коне?
– Всяка сутрин рано го посещавам.
– А усмирихте ли белия кон?
– Да.
– Ще стане ли нещо от него?
– Мисля, че да. Само в едно се съмнявам – че купувачът ще може да се справя и да се отнася с него, както аз. Той свикна с мен и хвърля всеки друг от седлото.
– Това ме радва, страшно ме радва! Значи, както изглежда, има намерение да носи на гърба си само грийнхорни. Елате с мен – на тази странична уличка има наблизо една гостилница, където може да се хапне добре и да се пийне още по-добре. Трябва да отпразнуваме изпита, който издържахте така блестящо.
Не можех да позная Хенри, беше съвсем различен. Той, самотният резервиран човек, искаше да яде в гостилница! Лицето му беше загубило обичайния си израз, а гласът му звучеше по-жизнено, по-радостно от обикновено. “Изпит”, беше казал той. Думата ми направи впечатление, но, изглежда, в случая тя нямаше някакво особено значение.
От този ден Хенри ме посещаваше ежедневно и се отнасяше с мен като със скъп приятел, за когото се страхува, че скоро ще изгуби. Но никога не ме оставяше да се възгордея с предпочитанието му към мен. Все намираше как да ме постави на място и това беше досадната дума “грийнхорн”.
Странно беше, че и семейството, в което преподавах уроци, промени отношението си към мен точно по същото време. Родителите бяха станали очевидно по-внимателни, а децата – по-нежни. Улових да ми отправят тайни погледи, от които нищо не разбирах. Можех само да ги определя като погледи, излъчващи любов и съжаление.
Около две седмици след странното ни посещение във фирмата по геодезия госпожата ме помоли да не излизам вечерта, макар че бях свободен, а да остана да вечерям със семейството. Като причина за тази покана тя посочи посещението на господин Хенри, както и на още двама господа, единият от които се казвал Сам Хокинс и бил прочут уестман. Като всеки грийнхорн и аз не бях чувал това име, но се радвах, че ще се запозная с първия истински и дори прочут уестман.
Понеже бях близък на семейството, нямаше нужда да изчаквам звънеца за вечеря, а се настаних в столовата няколко минути по-рано. За мое учудване масата беше подредена не както обикновено, а като за празник. Малката петгодишна Еми беше сама в помещението и беше пъхнала ръчичката си в компота от ягоди. Щом влязох, тя я извади и я изтри направо в светлорусата си плитчица. Когато вдигнах дясната си ръка с осъдително изражение на лицето, тя дотича при мен и ми пошепна няколко думи на ухото. Като компенсация за провинението си ми издаде тайната на последните дни, тайната, която малкото u сърчице с мъка бе опазило толкова време. Помислих, че не съм я разбрал правилно. Но след като настоях, ми повтори пак думите “твоята прощална вечеря”.
Моята прощална вечеря! Невъзможно! Кой знае по силата на какво недоразумение детето бе стигнало до това невярно заключение. Усмихнах се. После дочух гласове в преддверието. Пристигаха гостите и аз отидох да ги посрещна и поздравя. И тримата бяха дошли едновременно – били се уговорили, както разбрах по-късно. Хенри ми представи един млад човек, който се държеше някак си вдървено и непохватно – господин Блек, а след него и Сам Хокинс, уестмана.
Уестманът! Признавам си, че докато съм го оглеждал учудено, едва ли съм имал много умен вид. Но дотогава не бях виждал още такава фигура. По-късно, разбира се, видях какви ли не.
Този човек изглеждаше и бездруго странно, но впечатлението се засилваше от това, че и тук, в приемната, той стоеше така, както би стоял нейде из дивите пущинаци – с шапка и с пушка в ръка. Представете си следната външност: Изпод печално провисналата периферия на филцовата му шапка, чиято възраст, цвят и форма биха затруднили и най-умните и наблюдателни хора, сред невчесаните черни гъсталаци на брадата му се подаваше нос, който имаше застрашителни размери и можеше да служи на всеки слънчев часовник за колче, по чиято сянка да се определя времето. Вследствие на буйно растящата брада от останалите части на лицето освен този така разточително сътворен обонятелен орган се виждаха само две малки умни очички, които, изглежда, притежаваха необикновена подвижност и ме оглеждаха дяволито и хитро. По-късно разбрах защо толкова много бях ангажирал вниманието му.
Главата се намираше върху тяло, което беше скрито до коленете, губейки се в стара ловджийска шуба от козя кожа, която, изглежда, беше шита за някоя значително по-едра фигура и придаваше на малкото човече вид на дете, което ей така, на шега се е намъкнало в спалния халат на дядо си. Изпод тази прекалено голяма дреха се подаваха две слаби криви крачета. Те бяха пъхнати в разръфани индиански панталони, които имаха толкова години на гърба си, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди две десетилетия и сега спокойно можеше да се видят в цялата им дължина чифт високи ботуши, в които при нужда притежателят им можеше да се побере цял.
Този “прочут уестман” държеше в ръката си някакво пушкало, което аз бих докоснал само с много голямо внимание. То приличаше по-скоро на цепеница, отколкото на пушка. В този момент не можех да си представя по-печална карикатура на прериен ловец, ала много скоро ми беше писано да се науча да ценя достойнствата на странното човече.
След като ме разгледа най-подробно, той попита оръжейния майстор с тънкото си детско гласче:
– Господин Хенри, това ли е младият грийнхорн, за когото ми разказвахте?
– Да – кимна запитаният.
– Добре! Не е лош. Надявам се, че и Сам Хокинс ще му хареса, хи-хи-хи-хи!
С този тих, особен смях, който съм чувал после хиляди пъти от него, той се обърна към вратата, която се отвори в същия миг. Появиха се домакинът и жена му. От поздрава, с който посрещнаха ловеца, предположих, че вече го бяха виждали. Поканиха ни да влезем в трапезарията.
Последвахме ги, при което за мое най-голямо учудване Сам Хокинс изобщо не прояви желание да съблече шубата си. След като влязохме в столовата, той посочи най-спокойно с ръка към старото си пушкало.
– Истинският уестман никога не изпуска пушката си от очи, да не говорим за моята добра Лиди. Ще я окача ей там зад завесата.
И така, пушката му си имаше име – Лиди! След време разбрах, че някои трапери и ловци имат навика да се отнасят към оръжието си като към живо същество и да му дават различни имена. Той окачи пушката и понечи да остави там и шапката си, но когато я свали, за мой ужас вътре в нея остана и всичката му коса! Наистина човек можеше да се изплаши от вида на голия му кървавочервен череп. Госпожата извика високо, а децата закрещяха с всичка сила. А той се обърна спокойно към нас и каза:
– Не се плашете, дами и господа! Историята е много проста. Като дете честно и законно носех собствената си коса и никакъв мошеник адвокат не можеше да ми я оспори, докато един хубав ден отгоре не ми се нахвърлиха десет-двайсет поуни6 и ми смъкнаха кожата заедно с косите от главата. Дяволски неприятно чувство изпитах, но преживях всичко щастливо, хи-хи-хи-хи! После отидох в Текама и си купих нов скалп, ако не се лъжа. Казваха му перука и ми струваше три дебели връзки боброви кожи. Но няма значение, защото новата ми коса е много по-удобна от старата, особено през лятото. Щом започна да се потя, мога да си я сваля, хи-хи-хи-хи!
Сам окачи шапката си при пушката, а перуката върна пак на главата си. Съблече шубата и я сложи на един стол. Тя беше изкърпвана и шита многократно, като кръпките бяха наставяни една върху друга, и бе станала толкова твърда и дебела, че едва ли можеше да я пробие дори индианска стрела.
Сега тънките криви крачета на трапера се виждаха целите. Горната част на тялото му беше облечена в кожена ловджийска жилетка. Докато наместваше стола си до масата, за да седне, той хвърли към мен и домакинята дяволит поглед и попита:
– Миледи, не желаете ли, преди да започнем с яденето, да кажете на този грийнхорн за какво става дума, ако не се лъжа?
“Ако не се лъжа” беше изразът, който Сам постоянно повтаряше с удоволствие. Домакинята кимна, обърна се към мен и ми посочи по-младия гост:
– Вие сигурно още не знаете, че мистър Блек е вашият заместник при нас, сър?
– Моят замест... заместник? – промърморих смаяно.
– Точно така. Тъй като днес се прощаваме с вас, бяхме принудени да се огледаме за някой нов учител.
– Прощаваме... ли се?
И до ден днешен все още съм благодарен на съдбата, че в онзи момент нямаше кой да ме фотографира, защото смаяната ми физиономия сигурно не е имала много умен израз.
– Да, сър, прощаваме се с вас – кимна тя с усмивка, която явно изразяваше благоразположението u към мен, но аз я сметнах за съвсем неуместна, още повече че не ми беше до смях. – Всъщност би трябвало вие да поискате да ви освободим – добави тя, – но тъй като ви обикнахме много, не желаем да ви създаваме излишни усложнения. Искрено съжаляваме, че ни напускате, и ви желаем всичко най-добро. А за утре ви пожелаваме щастливо пътуване.
– Пътуване ли? Утре? Закъде? – едва изрекох аз.
Тогава Сам Хокинс, който седеше до мен, ме тупна с ръка по рамото и се засмя:
– Закъде ли? За Дивия запад с мен! Издържали сте изпита си блестящо, хи-хи-хи-хи! Другите земемери също потеглят утре и не могат да ви чакат. Трябва непременно да тръгнете с тях. Дик Стоун, Уил Паркър и аз сме наети като водачи и ще вървим все нагоре по Канейдиън7 към Тексас. Мисля, че не желаете да киснете повече тук и да си останете грийнхорн!
Изведнъж всичко ми стана ясно. Цялата работа е била скроена тайно. Земемер, може би щях да работя по строежа на някоя от големите железопътни линии. Каква чудесна идея! Изобщо не се наложи да питам – получих нужните сведения от стария Хенри, който се приближи до мен и ме хвана за ръката.
– Вече ви казах защо ви обичам. Тук сте попаднали при добри хора, но, сър, работата на домашния учител не е за вас, ама съвсем не е за вас. Трябва да заминете на Запад. Затова и се обърнах към “Атлантик енд Пасифик Къмпани” и ги накарах да проверят знанията ви, без да разберете нещо. Добре се представихте. Ето ви документа за назначение!
Той ми подаде лист хартия. Хвърлих поглед на редовете и като видях бъдещите си доходи, дъхът ми замря. Хенри продължи:
– Всички ще имат коне. Трябва ви добър кон. Купих белия кон с червените петна, който сам укротихте. Ще го получите. Трябва и да се въоръжите. Ще ви дам мечкоубиеца, онова старо оръдие, което не е за мен, но с което вие винаги улучвате целта. Какво ще кажете за всичко това, сър, а?
Отначало не можах да кажа нищо; после, когато ми се възвърна способността да говоря, се опитах да отклоня ценните подаръци, но без успех. Тези добри хора бяха решили да ме направят щастлив и аз щях да ги огорча дълбоко, ако бях продължил упорито да не приемам подаръците им. Домакинята зае мястото си край масата, за да попречи поне временно на всякакви спорове, и всички бяха принудени да последват примера u. По време на яденето моите въпроси повече не бяха обсъждани.
Едва след като се нахранихме, научих необходимото. Железопътната линия щеше да започва от Сейнт Луис, да минава през Индианската територия8, Тексас, Ню Мексико, Аризона и Калифорния и да стигне до бреговете на Тихия океан. Според разработения план това огромно разстояние щеше да се проучва и да се измерва на малки отсечки. Отсечката, която се беше паднала на мен, още трима земемери и един главен инженер, се намираше между изворите на Ред Ривър и Канейдиън. Тримата опитни водачи – Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър, трябваше да ни заведат до това място, където щеше да ни чакат цяла група смели уестмани, които имаха задължението да бдят за сигурността ни. Освен това можехме да разчитаме на помощта на всички фортове. Били решили да ми съобщят всичко едва днес, за да бъде изненадата ми още по-голяма. Наистина твърде късна информация. Но за утеха ми служеха уверенията, че екипировката ми била готова до най-дребните неща. Не ми оставаше нищо друго, освен да се представя на колегите ми, които ме очакваха в жилището на главния инженер. Отидохме заедно с Хенри и Сам и бях посрещнат радушно.
След като на другата сутрин се простих най-напред с немското семейство, посетих и Хенри. Той не ми даде възможност да му благодаря, а раздруса сърдечно ръцете ми и ме прекъсна по грубоватия си начин:
– Затваряйте си устата, сър! Пращам ви на Запад само за да се чуе пак гласът на старата ми пушка. Когато се върнете, се обадете и ми разкажете какво сте преживели и научили! Тогава ще се разбере дали все още сте това, което сте сега и което не искате да повярвате, а именно един грийнхорн, какъвто няма равен на себе си!
С тези думи той ме избута през вратата. Но преди да затвори, забелязах, че очите му се бяха напълнили със сълзи.

1 Миеща мечка.
2 Малък торбест бозайник.
3 Жена с четвърт негърска кръв.
4 Прериен вълк.
5 Наименование на опитни ловци, трапери и авантюристи от Дивия запад, използвано от К. Май.
6 Индианско племе, враждебно настроено към сиуксите и шейените. Малобройни негови представители днес живеят в щата Оклахома.
7 Река, която преминава през Ню Мексико, Тексас и Оклахома.
8 Щата Оклахома.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания