Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Бързия нож

Поведението на кайовите ни караше да се замислим за сигурността си. Ето защо, когато си лягахме, решихме да поставим пост, който да се сменя на всеки час до сутринта. Червенокожите забелязаха предпазните ни мерки, това ги настрои още по-зле към нас и те станаха по-безцеремонни.
Когато настъпи денят, видяхме, че кайовите отново бяха започнали да търсят конете на апахите, както и следите на избягалите пленници. Най-сетне се натъкнаха на следите от двамата бегълци и ги последваха – дирята водеше до мястото, където апахите бяха оставили конете си. Инчу-чуна и Винету бяха избягали на коне заедно с пазачите, но не бяха взели нито един от останалите коне. Тангуа страшно се разгневи, понеже разбра какви неприятности го чакаха само защото не беше успял по-рано да открие конете на апахите заедно с пазачите им. Сам Хокинс направи една от типичните си лукави физиономии и ме попита:
– Можеш ли да се сетиш защо Инчу-чуна и Винету са оставили другите коне?
– Да. Никак не е трудно.
– Охо! Такъв грийнхорн като теб не бива да си въобразява, че случайността ще му помогне от пръв път да отгатне истинската причина. За да се отговори на този въпрос, е необходим житейски опит.
– Имам го.
– Ти ли? Имаш опит? Бих желал да знам откъде си го събрал! Може би ти ще ми кажеш?
– Защо не. Опита, който имам предвид, съм го събрал от книгите.
– Пак твоите книги! Понякога имаш късмет да използваш нещо от прочетеното, но не бива да си въобразяваш, че си сърбал мъдростта с черпак. Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, ама нищичко. И така, защо бегълците са взели само собствените си коне, а са оставили конете на останалите пленници?
– Може би заради самите пленници.
– Ах. В какъв смисъл?
– Защото тези хора ще имат голяма нужда от конете си.
– Така ли смяташ? Та как могат пленници да имат нужда от коне?
Не се чувствах ни най-малко засегнат от начина, по който ме разпитваше. Това си му беше просто в характера.
– Има две възможности – почнах да обяснявам. – Възможно е Инчу-чуна и Винету скоро да се върнат начело на многобройна група апахи, за да освободят пленниците. Защо тогава да вземат конете със себе си, а после пак да ги връщат? Втората възможност е кайовите да не дочакат идването на апахите и да напуснат района заедно с пленниците си. В такъв случай победените ще бъдат в по-леко положение, защото ще могат да яздят, а и кайовите може или да ги откарат в селата си, или да ги освободят по пътя. Но ако пленниците нямат коне и трябва да вървят пеша, кайовите могат да решат да ги убият тук.
– Хмм! Разсъжденията ти наистина не са чак дотам глупави, колкото би могло да се очаква. Но пропускаш една трета възможност. Не е изключено кайовите да убият пленниците си, въпреки че конете са на разположение.
– Не, това няма да стане.
– Няма ли? Сър, как може да мислиш за нещо, че няма да стане, когато Сам Хокинс е казал, че е много вероятно да стане?
– Защото, изглежда, че този Сам Хокинс е забравил, че аз съм тук.
– Ах, ти си тук? Нима? Сигурно смяташ многоуважаемото си присъствие за изключително, ако не и за потресаващо събитие?
– Не. Исках само да кажа, че докато съм тук и мога да сторя нещо за пленниците, те няма да бъдат убити.
– Няма да бъдат убити ли? Ама че важен човек си бил, хи-хи-хи-хи-! Кайовите са двеста души, а ти, един-едничък грийнхорн, ще им попречиш да вършат каквото решат?!
– Надявам се, че няма да бъда сам.
– Така ли? А на кого още разчиташ?
– На теб, Сам, а също на Дик Стоун и на Уил Паркър. Във вас имам най-голямо доверие и мисля, че вие сериозно ще се противопоставите на такова масово убийство.
– Тъй! Значи имаш все пак доверие в нас! Много съм ти признателен за това, защото наистина не е малко нещо да се ползваш от доверието на такъв човек. Направо започвам да се възгордявам, ако не се лъжа!
– Сам, говоря сериозно и с това шега не бива. Когато се отнася до живота на толкова хора, всяка шега е неуместна.
Тогава очичките му проблеснаха подигравателно и той каза:
– Стига, бе! Значи наистина говориш сериозно? Е, тогава, разбира се, че трябва да променя държането си. Как всъщност си представяш тази работа, а? На другите не можем да разчитаме. Следователно сме само четирима, които ще трябва да се счепкат с двеста кайови. Нима смяташ, че това би могло да свърши добре за нас?
– Не се интересувам за края. Няма да търпя в мое присъствие да се извърши такова клане.
– То ще се извърши въпреки всичко, но с тази разлика, че ще пречукат и теб. Или се уповаваш на новото си име Олд Шетърхенд? Да не мислиш, че ще можеш да пратиш на земята с юмруците си двеста червенокожи воини?
– Глупости! Не съм си дал сам това име, а и добре знам, че ние, четиримата, не можем да се мерим с двеста души. Но нима непременно трябва да употребим сила? Често хитростта помага много повече.
– Така ли? И това ли си го чел?
– Да.
– Вярно! От това четене си станал страшно умен. Много ми се иска да те видя някой път в ролята на хитрец. Каква ли ще бъде физиономията ти тогава? Казвам ти, че в този случай и с най-голямата хитрост няма да се постигне нищо. Червенокожите ще сторят каквото си поискат, и хич няма да ги е грижа, дали ще правим застрашителни или хитри гримаси.
– Добре! – отвърнах с досада. – Виждам, че не мога да разчитам на теб, и ако ме принудят, ще действам сам.
– За Бога, сър, само не прави глупости! – прекъсна ме бързо Сам. – Не бива нищо да предприемаш сам, а винаги когато правиш нещо, трябва да се допитваш до нас. Съвсем не исках да кажа, че в случай на нужда няма да се заема с апахите, но никога не е било в характера ми да пробивам с глава най-дебелите стени. Зидовете винаги са по-здрави от главите.
– Аз още по-малко исках да кажа, че ще се залавям с невъзможни неща. Сега още не знаем какво са решили да правят кайовите с пленниците си, и затова не трябва отсега да се измъчваме с такива грижи. По-късно все ще намерим някакъв изход.
Сам Хокинс гледаше замислено пред себе си.
– Възможно е, но един предпазлив човек не може да разчита на това. Дали ще се намери някакъв изход – остава винаги несигурно. А ние си имаме работа с точно определен въпрос: Какво ще правим, ако кайовите решат да избият апахите?
– Няма да го допуснем – подчертах аз.
– Това още нищо не решава. Няма да го допуснем! Я се изразявай по-ясно!
– Ще протестираме.
– Няма да имаме никакъв успех.
– Тогава ще принудя вожда да постъпи според волята ми.
– А как?
– Ако нямам друг изход, ще го поваля и ще допра ножа си до гърдите му.
– И ще го промушиш ли?
– Ако не ми се подчини – да.
– Ама че луда глава! – извика дребният ловец изплашен. – Наистина може да се очаква такова нещо от теб!
– Уверявам те, че ще го направя!
– Но това е... това е... – той млъкна. Изплашеният и загрижен израз на лицето му постепенно изчезна и най-после той продължи: – Тази идея съвсем не е толкова лоша! Да опреш ножа си в гърлото на вожда, е може би единственият изход при това положение, за да го принудим на отстъпки. Наистина било вярно, че понякога и грийнхорнът можел да има едно така наречено малко хрумване. Ще го използваме.
Той искаше да продължи, но се приближи Банкрофт и ме подкани да се залавям за работа. Главният инженер имаше право. Не биваше да губим нито час, а да се опитаме да завършим измерванията си, преди Инчу-чуна и Винету да се върнат с воините си.
До обед работихме непрекъснато и трескаво. Ето че Сам Хокинс дойде при мен и изръмжа:
– За съжаление трябва да прекъсна работата ти, сър, защото, изглежда, кайовите са решили да правят нещо с пленниците си.
– Нещо ли? Това е много неопределено. Не знаеш ли какво?
– Мога да предположа, ако не се лъжа. Канят се да ги умъртвят на кола на мъчението.
– Кога? По-късно или скоро?
– Разбира се, че скоро. Иначе нямаше да идвам сега при теб. Започнаха приготовления, от които си правя заключение, че апахите ще бъдат измъчвани в най-скоро време.
– Къде е вождът?
– Сред воините си.
– Тогава трябва да го подмамим настрана. Ще се заемеш ли с това, Сам?
– Да. Но как?
Хвърлих изпитателен поглед към лагера. И кайовите не бяха вече на мястото, на което лагерувахме вчера. Бяха ни последвали по време на земемерните ни работи и сега се бяха разположили в края на малка горичка сред прерията. Ратлър с хората си беше при тях, Сам се беше навъртал наоколо, за да ги наблюдава, а Стоун и Паркър бяха останали при нас. Между червенокожите и мястото, където се намирах в момента, растяха храсти, които не позволяваха на кайовите да виждат какво става при нас. Предложих на Сам:
– Кажи му просто, че имам да му съобщавам нещо, но не мога да си зарежа работата! Сигурно ще дойде.
– Да се надяваме. Но ако вземе неколцина от хората си?
– Ще ги предоставя на теб, на Стоун и на Паркър. С него ще се заема аз. Пригответе си ремъци, за да ги вържете! Трябва да свършим тази работа бързо, но по възможност спокойно.
– Не знам дали това, което си намислил да вършиш, е правилно, но тъй като междувременно не ми идва нищо по-добро на ум, нека бъде така. Рискуваме живота си. И понеже нямам желание да умирам, ми се струва, че все пак ще успеем да се отървем сравнително леко, хи-хи-хи-хи!
Като се смееше по своя типичен начин, тихичко, като че ли на себе си, той се отдалечи. Колегите ми работеха наблизо, но въпреки това не успяха да чуят разговора ни. Смятах за излишно да споделям с тях какво мисля да правя, понеже бях убеден, че щяха да ми попречат да изпълня плана си. За тях собственият им живот беше много по-ценен от живота на пленените апахи.
Твърде добре схващах колко много рискувах в случая. Имах ли право да въвличам в тази опасна работа Дик Стоун и Уил Паркър, без предварително да съм им съобщил? Не. Попитах ги дали желаят да останат извън играта. Отговориха ми така, както очаквах.
– А ти какво си мислиш, сър?! – извика Дик Стоун възмутено. – Да не ни вземаш за вагабонти, които изоставят другаря си в опасност? Това, което си замислил, е един истински, типичен уестмански номер, в който ще участваме с удоволствие. Нали, стари Уил?
– Да – кимна Паркър. – Ще ми се все пак да видя дали ние четиримата можем да излезем срещу двеста индианци. Отсега се радвам на картината, когато те ще ни приближат с рев, но няма да посмеят и с пръст да ни докоснат!
Продължих да работя спокойно, без да се оглеждам, докато Стоун ми извика:
– Приготви се, сър! Идват.
Обърнах се. Сам се приближаваше с Тангуа. За съжаление го придружаваха трима червенокожи.
– За всеки има по един! – казах. – Ще се заема с вожда. Дръжте вашите хора за гърлото, за да не могат да викат; изчакайте да започна пръв. Не ме изпреварвайте!
Тръгнах бавно срещу Тангуа. Стоун и Паркър ме последваха. Срещнахме се на такова място, че останалите кайови не можеха да ни виждат заради храстите. Лицето на вожда беше гневно и той изръмжа:
– Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, е изпратил да повикат Тангуа. Забравил ли си, че той е вождът на кайовите?
– Не.
– Тогава ти трябваше да дойдеш при него, вместо той да идва при теб. Но тъй като си от кратко време в тази страна и тепърва ще трябва да се учиш как да се отнасяш с един вожд, Тангуа ще ти прости тази твоя грешка. Какво имаш да ми казваш? Говори кратко, защото вождът няма време!
– Каква толкова бърза работа имаш?
– Искаме да накараме кучетата апахи да завият.
– Кога?
– Сега.
– Защо бързате толкова? Мислех, че ще вземете пленниците като заложници чак до вашите вигвами и едва там ще ги вържете за кола на мъчението в присъствието на вашите жени и деца.
– Така искахме, но ще пречат на военния поход, който сме предприели. Затова трябва да умрат още днес.
– Моля те да не вършиш това!
– Няма какво да ме молиш! – кресна ми той.
– Не можеш ли да говориш учтиво, както аз разговарям с теб? – попитах спокойно. – Изказах само една молба. Ако ти заповядвах, може би щеше да имаш повод да бъдеш груб.
– Тангуа не иска да чува от нищо вас – нито заповед, нито молба. Никой бледолик не може да го накара да промени решението си.
– А може би все пак може! Имате ли право да убивате пленниците? Отговорът ти не ми е нужен, защото ми е известен предварително и не искам да споря с теб. Но има разлика в това, как ще убиеш човек – дали ще бъде бързо, или ще го измъчваш бавно, докато умре. Ние няма да разрешим да се случи подобно нещо в наше присъствие.
Тогава вождът изпъна тялото си и отвърна презрително:
– Няма да разрешите ли? Ти за какво ме смяташ? В сравнение с Тангуа ти си една жаба, която иска да се мери с мечката на Скалистите планини. Пленниците са наша собственост и вождът ще прави с тях каквото си иска.
– Те са в ръцете ви само благодарение на нашата помощ и затова имаме еднакви права над тях. Ние искаме да останат живи.
– Искай каквото си щеш, бяло куче! Тангуа се смее над думите ти!
Той се изплю пред мен и се обърна да си тръгне. Но точно тогава го улучи юмрукът ми и той се строполи на земята. Ала черепът му се оказа твърд. Не го бях зашеметил напълно и вождът се опита да се изправи. Затова трябваше да се наведа и да му нанеса още един удар. Когато се изправих, видях, че Сам Хокинс беше коленичил върху един червенокож и го бе сграбчил за гърлото. Стоун и Паркър тъкмо поваляха втория. Третият бягаше към своите и крещеше високо. Притекох се на помощ на Сам. След като вързахме неговия кайова, Дик и Уил вече бяха готови с другия.
– Защо оставихте третия да избяга?
– Защото се хвърлих тъкмо върху онзи, когото и Стоун беше взел на мушка – отвърна Паркър. – Загубихме само две секунди, но те бяха достатъчни за онзи юнак да си плюе на петите.
– Няма значение – успокои ни Сам Хокинс. – Единствената последица ще бъде, че танцът ще започне малко по-рано. След две-три минути червенокожите ще бъдат тук. Трябва да осигурим свободно пространство между тях и нас!
Завързахме бързо и вожда. Земемерите бяха наблюдавали с нарастващ страх действията ни. Главният инженер се приближи до нас с няколко скока и извика ужасин:
– Хора, какво ви е прихванало?! Какво са ви направили индианците? Сега всички сме осъдени на смърт!
– Наистина сте осъден, сър, в случай че не се присъедините бързо към нас! Ние ще ви защитим!
– Вие ли ще ни защитите? Но това е...
– Мълчете! – прекъсна го дребният ловец. – Добре знаем какво правим. Ако не сте на наша страна – загубени сте. И така, бързо!
Пренесохме веднага тримата индианци в откритата прерия. Банкрофт и трима земемери ни последваха. Избрахме това място заради открития терен, където погледът ни стигаше надалеч.
– Кой ще говори с червенокожите, когато дойдат? Може би аз? – попитах Сам.
– Не, сър – каза той решително. – Ще говоря аз, защото ти едва разбираш полуиндианската реч, с която ще си служим. Само ще ме подкрепиш в подходящия миг, като си дадеш вид, че се каниш да забиеш ножа си във вожда!
Едва беше изрекъл тези думи, когато до ушите ни долетя гневният рев на кайовите, а след няколко секунди ги видяхме да изскачат покрай завесата от храсти и да се втурват към нас. Понеже някои от тях бяха по-бързи, не се движеха вкупом, а образуваха доста разтеглена верига, което беше благоприятно за нас.
Сам Хокинс излезе няколко крачки напред и им направи знак с двете си ръце да спрат. Чух, че им извика нещо, но не разбрах думите му. Те не предизвикаха веднага желаното въздействие, но след като ги повтори няколко пъти, забелязах, че първите кайови спряха. Примера им последваха и останалите. Сам им заговори, като сочеше с ръка непрекъснато назад, към нас. Тогава аз подканих Стоун и Паркър да изправят вожда на крака и замахнах заплашително с ножа към него. Кайовите нададоха викове на уплаха.
Сам продължи да им говори. След това от насъбралите се индианци се отдели един червенокож, вероятно следващият по ранг след вожда, който се приближи заедно със Сам с бавни крачки, изразяващи достойнство. Когато вече бяха при нас, Сам посочи към тримата ни пленници и каза:
– Виждаш, че си чул от мен истината. Те са в ръцете ни.
Индианецът огледа тримата, като едва сдържаше задушаващия го гняв. След това каза:
– Двамата воини са още живи, но ми се струва, че вождът е мъртъв!
– Не е мъртъв. Юмрукът на Олд Шетърхенд го събори на земята, затова съзнанието му го е напуснало, но скоро ще се върне. Когато вождът дойде на себе си и може пак да говори, ще направим заедно съвещание. Но ако някой от кайовите вдигне оръжието си срещу нас, ножът на Олд Шетърхенд ще прониже сърцето на Тангуа!
– Как може да се държите враждебно към нас, когато сме ви приятели!
– Приятели? И ти сам не си вярваш на думите!
– Защо? Нима не пушихме заедно лулата на мира?
– Да, но на този мир нямаме никакво доверие.
– Как така?
– Нима кайовите имат обичай да обиждат своите братя и приятели?
– Не.
– Но вашият вожд обиди Олд Шетърхенд и следователно не можем да гледаме на вас като на наши братя. Но виж – той се раздвижи!
Тангуа наистина се беше размърдал. Отвори очи и започна да ни оглежда един подир друг, като че ли си припомняше последните събития, докато съзнанието му полека-лека се възвърна напълно.
– Уф, уф! – той се опита да скочи. – Олд Шетърхенд удари Тангуа. Кой го върза?
– Аз – обадих се аз.
– Свалете ремъците! Вождът ви заповядва!
– Преди малко ти не послуша молбата ми, а сега аз няма да послушам заповедта ти! Не можеш да ни заповядваш!
Той хвърли гневен поглед.
– Мълчи, хлапе, иначе Тангуа ще те смачка! – и изскърца със зъби.
– Мълчанието би ти подхождало повече. Преди малко ме обиди и затова ударът ми те изпрати на земята. Олд Шетърхенд не оставя ненаказани думи като “жаба” и “бяло куче”. Ако не бъдеш учтив, може да си изпатиш още по-лошо.
– Тангуа настоява да бъде освободен! Ако не се подчиниш, воините ми ще ви унищожат от лицето на земята!
– Не ставай смешен! Ти ще бъдеш първият, който ще загине, защото чуй какво ще ти кажа: там стоят твоите хора. Ако един-единствен от тях направи и крачка, за да се приближи до нас без разрешение, острието на този нож ще прониже сърцето ти. Хау!
Допрях ножа си до гърдите му. Тангуа трябваше да разбере, че се намира в наша власт, а и вероятно не се съмняваше, че в случай на нужда ще изпълня заплахата си. Настъпи мълчание, по време на което очите му се въртяха диво в орбитите, сякаш искаха да ни унищожат с поглед. Той направи усилие да овладее гнева си и попита значително по-спокойно:
– Какво искаш от Тангуа?
– Нищо друго освен това, за което те бях помолил преди: апахите не бива да умрат на кола на мъчението.
– А вие може би ще поискате изобщо да не ги убиваме?
– По-късно правете с тях каквото си искате. Но докато сме заедно, не бива да им се случва нищо лошо!
Той отново замълча. Въпреки боите, които покриваха лицето му, можеше да се забележи как по него пробягват гняв, омраза и злорадство. Очаквах споровете и пренията между нас да продължат още дълго време и се учудих, когато той внезапно отстъпи.
– Желанието ти ще бъде изпълнено. Дори Тангуа ще извърши и нещо повече, ако се съгласиш с предложението, което той ще ти направи.
– Какво е това предложение?
– Най-напред вождът трябва да ти каже, че не се страхува от ножа ти. Няма да посмееш да го убиеш, защото, ако го сториш, воините ми ще ви разкъсат само за няколко мига. Колкото и да сте храбри, не можете да победите двеста противници. Затова Тангуа се смее на заплахата ти, че ще го убиеш. Той спокойно би могъл да каже, че няма да изпълни желанието ти, и въпреки това не би му сторил нищо. Все пак кучетата апахи няма да умрат на кола на мъчението. Тангуа дори ти обещава, че ние изобщо няма да ги убием, ако се съгласиш да се бориш за тях на живот и смърт.
– С кого?
– С един от нашите воини, който ще бъде определен от вожда.
– С какво оръжие?
– Само с нож. Ако той те убие, и апахите ще трябва да умрат. Ако ти го убиеш, тогава те ще останат живи.
– И ще ги пуснете на свобода?
– Да.
Заподозрях, че крои нещо нечестно. Вероятно ме смяташе за най-опасния от всички присъстващи бели и искаше да ме обезвреди. Беше съвсем ясно, че ще избере някой майстор в боя с ножове, но въпреки това не се поколебах нито за миг.
– Съгласен съм. Ще уточним условията, след което ще изпушим лулата на клетвата. После можем да започнем веднага.
– Какви са тези идеи! – извика Сам Хокинс. – В никакъв случай няма да допусна да направиш глупостта да се съгласиш с това предложение, сър!
– Не е глупост, драги Сам.
– Глупост е, и то огромна. В честен и справедлив двубой условията трябва да са равни, а в случая не е така.
– Оо, така е!
– Не, хич не е така. Бил ли си се някога на живот и смърт само с нож?
– Не.
– Ето ти нЎ! А ще имаш за противник майстор в този бой. И помисли си само колко различни са последствията за едната и за другата страна! Ако те намушкат теб, ще умрат и апахите. Но ако падне убит противникът ти, кой ще умре тогава? Никой освен него!
– Но апахите ще получат живота и свободата си.
– Наистина ли го вярваш?
– Да, защото думите ни ще бъдат подкрепени с изпушването на калюмета, което е равно на клетва.
– По дяволите такава клетва, след която човек може да очаква стотици подлости! А дори и ако Тангуа постъпи честно, ти си един грийнхорн, който...
– Стига с твоя грийнхорн, скъпи Сам! – прекъснах го аз. – Вече видя, че този грийнхорн знае какво върши.
Въпреки това той се противи още дълго време. Дик Стоун и Уил Паркър също се опитаха да ме разубедят. Аз обаче твърдо държах на решението си и Сам се ядоса и каза:
– Е, добре, щом искаш, блъскай дебелата си глава в десет или двайсет стени; вече нямам нищо против! Но ще гледам двубоят да протече съвсем честно и тежкљ на онзи, който се опита да те измами, теб или изобщо нас! Така ще го гръмна с моята Лиди, че ще се разхвърчи на парчета из облаците, ако не се лъжа!
Бяха уговорени следните условия: съвсем наблизо, на едно място, на което не растеше трева, щеше да бъде начертана в песъчливата почва цифрата осем, която прилича на два клупа или две нули. Всеки от двамата противници трябваше да заеме място в една от тези нули, като нямаше право да я напуска по време на двубоя. Никой не биваше да очаква пощада. Един от двамата трябваше да умре, но роднините и приятелите на убития нямаха право да отмъщават на победителя.
След като всичко беше уговорено, вождът беше развързан и аз изпуших с него калюмета. После освободихме и другите двама пленници и четиримата индианци се върнаха при воините си, за да ги осведомят за предстоящото зрелище.
Главният инженер и другите земемери започнаха да ме упрекват. Не обърнах внимание на думите им. Сам, Дик и Уил също не бяха съгласни с мен, но поне не ми се караха. Само Хокинс каза загрижено:
– Можеше да свършиш нещо по-полезно, вместо да се залавяш с тази дяволска работа, сър! Но винаги съм казвал и пак ще го кажа: ти си лекомислен човек, ама страшно лекомислен човек! Какво ще спечелиш, ако те наръгат, а? Я ми кажи!
– Какво ще спечеля ли? Смъртта си, нищо повече.
– Нищо повече? Слушай, не ми приказвай плоски шеги на всичкото отгоре! Смъртта е последното нещо, което може да сполети някого, защото, след като умреш, вече не може да ти се случи нищо.
– О, може!
– Така ли? А какво например?
– Може да бъдеш погребан.
– Я си затваряй човката, драги господине! Ако не можеш да правиш нещо друго, освен да ме ядосваш, след като ме обиди толкова много, то бих желал да бях прахосал любовта си по някой друг, по-достоен човек.
– Наистина ли се обиди, драги Сам?
– Разбира се, че се обидих. Почти е сигурно, че ще те очистят, ще те очистят напълно. Как ще прекарам тогава дните на моята старост на този свят? А, какво ще правя? Трябва да си имам един грийнхорн, с когото да мога да се карам от време на време. А какво ще стане после? С кого ще се карам, след като те наръгат?
– Ще се караш просто с някой друг грийнхорн, да речем, с Уил Паркър, когото също така с удоволствие закичваш с това прозвище!
– Лесно е да се каже, но къде ще намеря такъв съвършен, стопроцентов и непоправим грийнхорн, като теб! Паркър въобще не може да се мери с теб. Но казвам ти, сър, ако ти се случи нещо, червенокожите ще има да ме помнят! Ще ги връхлетя като някой разбеснял се Уланд и...
– Роланд, Роланд искаш да кажеш, скъпи Сам! – прекъснах го аз.
– Все ми е едно дали ще бъда като разбеснял се Уланд или Роланд – изръмжа дребният трапер. – Но няма да търпя да те намушкат с нож. А какво става, сър, с твоята съвест, знам, че имаш добро сърце и не обичаш да убиваш хора. Да не би тайно да си намислил да пощадиш онзи юначага, с когото ще трябва да се биеш?
– Хмм, хмм!
– Хмм, хмм? Тук няма какво да се хъмка! Борбата е на живот и смърт, сър!
– А ако само го раня?
– Това няма да се уважи, както вече чу.
– Исках да кажа, ако го раня така, че да не може да продължи двубоя?
– И това няма да се признае. Няма да бъдеш обявен за победител и ще се наложи отново да се биеш с някой друг. Нали чу, че победеният трябва да умре, разбра ли – трябва, трябва! Значи, ако успееш да направиш противника си небоеспособен, ще трябва и да го доубиеш, да го довършиш. Няма защо да те гризе съвестта! Ако искаш да станеш добър уестман, ножът ти ще има да опитва доста често човешко месо. Помисли си, че тези кайови до един са крадци и мошеници, че са виновни за всичко, което става сега, защото искаха да откраднат конете на апахите! И ако убиеш един такъв негодник, ще спасиш живота на много апахи. Но ако го пощадиш, те ще бъдат загубени. Трябва да се съобразиш с това, ако не се лъжа. И така, кажи ми сега честно, ще се хвърлиш ли смело в двубоя като истински уестман, който не припада веднага щом види капка кръв? Успокой ме, като ме увериш в това.
– Ако това те успокоява, можеш да бъдеш убеден, че няма да бъда снизходителен, защото и противникът ми няма да ме щади. Ако го убия, ще спася живота на много хора, а и наистина ще имам работа с един червенокож негодник. И така, обещавам ти, че няма да бъда нежен и нерешителен.
– Добре! Това са думи, които ми харесват! Сега ще очаквам развоя на нещата малко по-спокойно. Въпреки това имам чувството, че изпращам сина си на заколение. Най-добре би било аз да се бия вместо теб. Не би ли ми отстъпил мястото си, сър?
– Не, драги ми Сам. Мисля, че, първо, честно казано, е по-добре да умре един грийнхорн, отколкото добър уестман, като теб, и, второ...
– Я мълчи! Аз на тия години не струвам много, но ако такъв млад и надеж...
– Не, сега ти си затвори устата! – прекъснах го и аз най-сетне веднъж. – И, второ, исках да кажа, би било безславно и страхливо от моя страна, ако сега се оттегля и оставя някой друг да ме замести. Впрочем вождът няма да разреши, защото тъкмо мен е взел на мушка.
– Точно това не мога да проумея! Взел те е на мушка, няма никакво съмнение. Да се надяваме, че листът ще се обърне и плановете му ще се объркат. Внимавай, ето ги, идват!
Част от индианците бяха останали да пазят пленените апахи, другите се приближаваха бавно. Предвождани от Тангуа, те минаха покрай нас и се отправиха към определеното за арена на двубоя място. Там се наредиха в кръг, като около една четвърт от кръга бе оставена за нас, белите. Заехме местата си. Ето че вождът направи знак с ръка към червенокожите, от които излезе един воин с херкулесовско телосложение и остави на земята всичките си оръжия, с изключение на ножа. После се съблече до кръста. Който видеше сега разголените му мускули, не можеше да не изтръпне от страх за живота ми. Вождът го заведе до средата на кръга и обяви с глас, в който личеше сигурност в победата му:
– Тук стои Метан-аква1, най-силният воин на кайовите; ножът му изяжда живота на всеки негов противник! Неприятелите му падат като ударени от гръм. Той ще се бие с Олд Шетърхенд, бледоликия.
– По дяволите! – прошепна ми Сам. – Този е истински Голиат! Наричат го Бързия нож. Това е достатъчно. Слушай, драги сър, с теб е свършено!
– Глупости!
– Не си въобразявай! Има само един начин да се справиш с този юначага. Не допускай борбата да се проточи дълго време, а се постарай да я завършиш по-бързо, иначе той ще те изтощи и си загубен! Я да опипам пулса ти!
Той ме хвана за китката и започна да брои. После каза успокоен:
– Слава Богу, не е повече от седемдесет удара, значи е наред. Не си ли възбуден? Не те ли е страх?
– Само това ми липсва! Вълнение и страх, когато животът ми зависи от спокойствие и верен поглед! Ще видим дали този червенокож наистина е толкова непобедим.
По време на този тих разговор и аз се бях съблякъл гол до кръста. Това не беше поставено като условие, но не исках някой да си помисли, че искам да оставя дрехите си макар и като минимална защита срещу ножа на моя противник. Мечкоубиеца и револверите си дадох на Сам. След това и аз застанах в средата на кръга. Сигурно сърцето на добрия Хокинс биеше така, че можеше да се чуе наоколо. Но аз не изпитвах страх. Да си спокоен и уверен – ето първото условие при всяка опасност.
С дръжката на томахавка в пясъка беше начертана една голяма осмица и вождът ни подкани да заемем местата си в нея. Бързия нож ме огледа с презрителен поглед и каза на горе-долу разбираем английски:
– Тялото на този бледолик трепери от страх. Ще се осмели ли такъв слабак да прекрачи линията?
Едва бе изрекъл тези думи – и аз се озовах в онази част от осмицата, която беше разположена на юг. Това беше добре обмислен ход. По този начин слънцето остана зад гърба ми, докато лъчите му огряваха лицето на червенокожия и го заслепяваха. Някой може да нарече постъпката ми измама, но Метан-аква ми се подиграваше и лъжеше, като твърдеше, че тялото ми треперело от страх. Ужасно е да си принуден да убиеш човек, но в случая и най-малкото снизхождение щеше да ми струва живота и бях твърдо решил да убия този Самсон2. Бях останал хладнокръвен въпреки телосложението му и многозначителното му име, защото нямах основание да се смятам за лош фехтовач, въпреки че за първи път стоях срещу противник с нож в ръка.
– Той наистина се осмели! – подигра ми се червенокожият. – Ножът ми ще го унищожи. Великият дух ми го дава в ръцете, след като му е отнел разсъдъка.
Индианците обичат подобни встъпителни речи. Щяха да ме помислят за страхливец, ако не отговорех. Затова казах:
– Ти се биеш с устата си, но аз съм застанал тук с ножа си. Заеми мястото си, ако не те е страх!
При тези думи той се намери с един скок в другата част на осмицата и извика гневно:
– Да се страхувам ли? Метан-аква се страхувал! Чухте ли, воини на кайовите? Но той ще отнеме живота на това бяло куче още с първия удар на ножа си!
– Моят първи удар ще ти отнеме живота. А сега мълчи! Всъщност трябва да се казваш не Метан-аква, а Самохвалко.
– Самохвалко, Самохвалко! – повтори кайовът крещейки. – Чухте ли, мои братя? Този смърдящ койот се осмелява да хули Метан-аква! Добре, нека лешоядите разкъсат вътрешностите му!
Тази заплаха го издаде как смята да употреби оръжието си. По всяка вероятност не трябваше да очаквам удар в сърцето, а замах с ножа от долу на горе, за да разпори корема ми!
Стояхме толкова близо един до друг, че всеки от нас трябваше само малко да се наведе напред, за да стигне противника с ножа си. Той впи поглед в лицето ми. Дясната му ръка висеше отвесно надолу. Държеше ножа си така, че малкият му пръст бе обхванал края на дръжката му, а острието стърчеше между палеца и показалеца. Металното острие беше обърнато с тъпата страна надолу. Следователно той наистина имаше намерение да замахне от долу на горе.
И така, знаех посоката на нападението му. Сега най-важното нещо беше времето. Известно е, че в зениците на човек, който изведнъж взема решение да действа бързо, малко преди това се наблюдава едно особено, светкавично потрепване. Притворих леко клепачите си, за да не се издам, но в същото време наблюдавах противника си извънредно внимателно през ресниците.
– Хайде, удряй, бял страхливецо! – подкани ме той.
– Не дрънкай, а действай, червенокож мърльо!
Това беше обида, след която щеше да последва или гневен отговор, или нападение. Едно светкавично и краткотрайно разширяване на очите му ми извести решението за атака и в следващия миг дясната му ръка нанесе мощен удар напред и нагоре, за да ми разпори корема. Ако бях очаквал удар от горе на долу, щях да бъда загубен. Но сега с лекота отбих нападението му и с бързината на мисълта нанесох удар с ножа си надолу, разрязвайки ръката му от лакътя до китката.
– Куче краставо! – изрева той, като отдръпна ръката си и изпусна ножа от болка и уплаха.
– Не говори, а се бий – му извиках отново и замахнах мощно.
В следващия миг острието на ножа ми се заби до дръжката в сърцето му и моментално го изтеглих. Великанът се олюля, опита се да извика, но от гърдите му се изтръгна въздишка, подобна на стенание, и рухна мъртъв на земята.
Индианците нададоха гневни викове. Само един от тях мълчеше – Тангуа. Той се приближи, наведе се над противника ми, опипа ръбовете на раната, изправи се и ме огледа с поглед, който не можах да забравя дълго време. В него бяха смесени ярост и ужас, страх и възхищение. След това се накани да си тръгне, без да каже нито дума. Аз обаче го задържах.
– Виждаш ли, че още стоя на мястото си? Но Метан-аква е напуснал своето и лежи извън очертанията на фигурата. Кой е победител?
– Ти! – изсъска той побеснял и се отдалечи. Но едва бе направил пет-шест крачки, когато се обърна и процеди през зъби: – Ти си бял син на Злия дух. Трябва нашият жрец да отнеме магията ти и тогава ще ни дадеш живота си на всяка цена!
– Жрецът ви може да прави каквото си иска, но ти трябва да изпълниш дадената си дума!
– Каква дума? – попита той подигравателно.
– Че апахите няма да бъдат убити.
– Няма да ги убием: Тангуа ти обеща и ще го изпълни.
– А ще ги освободите ли?
– Да, ще получат свободата си. Каквото каже вождът на кайовите, то става.
– Тогава сега ще отида с приятелите си да сваля ремъците на пленниците.
– Аз ще го направя, когато му дойде времето.
– Дошло е вече. Дошло е, защото победих.
– Мълчи! Говорихме ли преди за времето?
– Не сме го уточнявали, но се подразбира, че...
– Мълчи! – изкрещя ми той отново. – Ние няма да убием кучетата апахи. Но какво ще бъдем виновни, ако те умрат, като не получат нищо за ядене и за пиене? Нима ще бъде виновен вождът, че ще умрат от глад и жажда, преди той да ги освободи?
– Подлец! – изкрещях в лицето му.
– Куче, ако кажеш още една такава дума – и... – той не доизрече заплахата си, а се вторачи уплашено в очите ми, чийто израз, изглежда, не му беше особено приятен.
Но затова пък аз продължих думите му:
– ...ще те пратя с юмрука си на земята, теб, най-подлия от всички лъжци!
Той отстъпи бързо няколко крачки назад, извади ножа си и ме заплаши:
– Вече няма да можеш да се доближиш с юмрука си до Тангуа! Щом се приближиш дотолкова, че да можеш да го докоснеш, той ще те убие с ножа си.
– Бързия нож каза същото и имаше същото намерение. Сега той лежи на земята. Това те чака и теб. Ще обсъдим с моите бели братя какво ще става с апахите. Ако падне и косъм от главите им, с теб и с твоите хора е свършено. Знаеш, че ние можем всичките да ви хвърлим във въздуха.
Едва след тези думи излязох от осмицата и се отправих към Сам. Дребничкият трапер не бе чул разговора ми с вожда заради силните викове и вопли на червенокожите. Сега се затича към мен, хвана ме с две ръце и извика с голямо възхищение:
– Добре дошъл, сър! Завръщаш се от царството на мъртвите, закъдето се беше отправил толкова сигурно. Човече, приятелю, младежо и грийнхорне, ама какво същество си ти! Не беше виждал бизони, а застреля от стадото двата най-силни бизона. Не беше виждал мустанги, а улови тъкмо моята Мери. Не беше виждал гризли, а простря звяра с ножа си тъй, както се коли агне. А сега се изправяш пред най-прочутия майстор на ножа сред индианците и веднага го улучваш в сърцето, без да изгубиш и капчица от собствената си кръв! Дик и Уил, я се приближете и поразгледайте този немски земемер! Какво ще го правим?
– Калфа – усмихна се хитро Стоун.
– Калфа ли? Какво искаш да кажеш?
– Той доказа, че вече не е грийнхорн, не е чирак. Нека го направим калфа. По-късно може да стане и майстор.
– Вече не е грийнхорн ли? Да го направим калфа? Ако веднъж наистина си решил да кажеш нещо, тогава поне не говори врели-некипели! Този момък е стопроцентов грийнхорн, иначе не би се осмелил да се залавя с исполински индианец. Но лекомислените хора често имат най-големия късмет, както и свинята яде най-хубавите ябълки. Така е и с него: глупав е, лекомислен е и е грийнхорн! Това, че живее, го дължи само на късмета си, ако не се лъжа. Когато започна двубоят, сърцето ми беше спряло, едва можех да си поема дъх. И ето ти нЎ, един замах, удар – и червенокожият се пльосна на земята! Сега вече извоювахме живота и свободата на пленените апахи!
– Тук вече, изглежда, се лъжеш – намесих се аз, без да му се сърдя за думите, с които се бе изказал за мен.
– Лъжа ли се? Защо?
– Докато ни даваше обещанието си, вождът е имал наум някои уговорки, които ми каза сега.
– Знаех си, че има някакви задни мисли. И какви уговорки направи сега?
Повторих думите на Тангуа. Сам така се ядоса, че веднага отиде при него, за да му иска обяснение. Използвах това, за да се избърша, да се облека и да си взема оръжията.

1 Ножа светкавица, Бързия нож.
2 Прочут със силата си библейски герой.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания