Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Една следа ни сочи пътя

Малко по-късно моите десет апахи също тръгнаха. Те се отправиха наляво, за да опишат дъга около планините в западна посока, докато нашият път водеше на изток от планините. Когато най-сетне и ние, четиримата, се озовахме на седлата, се отправихме най-напред към нощния лагер на Сантър и аз намерих място, където имаше останали ясни следи от копитата на коня, който бях яздил. Измерих този отпечатък точно и го прерисувах на къс хартия. Сам Хокинс поклати глава и се усмихна:
– Нима земемерите трябва да умеят да рисуват и конски копита?
– Земемерите не, но уестманите трябва да умеят.
– Защо пък те?
– Защото при дадени обстоятелства може да им бъде от голяма полза.
– По какъв начин?
– Сигурно скоро ще видиш. Ако открия някаква следа от кон, ще я сравня с тази рисунка.
– Аха! Хмм! Вярно! Не е чак толкова глупаво! И това ли си научил от твоите книги?
– Не.
– А откъде?
– Дойде ми сега на ум.
– Значи наистина има мисли, които си доставят удоволствието да идват при теб? Хич нямаше и да се сетя, хи-хи-хи-хи!
– Във всеки случай при мен се чувстват по-добре, отколкото под твоята перука, Сам!
– Само така, само така! – извика Уил Паркър. – Повече няма да му мълчиш! По всичко личи, че си надминал учителя си, сър.
– Я млък! – скара му се Сам с престорен гняв. – Какво ли разбираш от минаване и надминаване! Обиждам се, когато все се подиграват с перуката ми. Не мога да търпя това.
– А какво друго ти остава да правиш?
– Ще ти я подаря; тогава ще се отърва от нея, а ти ще разбереш какви мисли се пораждат под нея. Впрочем аз признах, че намеренията на нашия грийнхорн съвсем не са толкова лоши. Само че трябваше да направи една също така красива рисунка на конското копито и за десетимата индианци, които ще заобиколят планината от другата страна.
– Мисля, че е излишно – казах.
– Излишно ли? Защо?
– Защото не ми се вярва да могат да сравнят, както трябва, отпечатъка с тази скица. Нямат опит в такива неща и по всяка вероятност ще е напълно безпредметно да им даваме подобна рисунка. А, от друга страна, съм убеден, че те няма да се натъкнат на следите на Сантър.
– А аз твърдя обратното. Не ние, а те ще намерят следите, защото Сантър сигурно ще се отправи на запад.
– Не мисля, че е толкова сигурно.
– Така ли? Когато го срещнахме, той пътуваше на запад. И сега ще е така.
– Едва ли. Този подлец е хитър, разбрах го от безследното му изчезване. Ще си каже, че сигурно ще стигнем до твоето заключение, и ще се отправи в друга посока – вероятно на изток. Не е толкова трудно да се разбере.
– Така както го обясняваш, е лесно да се проумее. Да се надяваме, че си прав.
Пришпорихме конете и се понесохме през прерията, заобикаляйки отдясно съдбоносните за нас планини. Стремяхме се да яздим все по мека почва, където Сантър положително щеше да остави ясни следи, ако минеше в тази посока. При това погледите на всички бяха отправени към земята, защото колкото по-бързо препускахме, толкова повече трябваше да внимаваме да не ни се изплъзне дирята.
Така изтече един час, а след него и още половин; почти бяхме изминали нашия полукръг около планините, когато най-сетне забелязахме тъмна черта, която минаваше през тревата пред нас. Беше следа на самотен ездач и най-вероятно – търсената от нас диря. Слязохме от конете и аз тръгнах да търся достатъчно ясен отпечатък. Когато намерих такъв, го сравних със скицата – двата отпечатъка съвпадаха, така че със сигурност следите бяха оставени от Сантър.
– Една такава рисунка наистина може да бъде много полезна – обади се Сам. – Ще го запомня.
– Да, запомни го! – каза Паркър. – Но запомни и още нещо!
– Какво?
– Че учителят, за какъвто се смяташ, вече е започнал да се учи от ученика си!
– Искаш да ме ядосаш ли, драги Уил? Няма да успееш, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Ако ученикът надмине учителя си, това прави чест на учителя, защото е постигнал такива резултати. Вярно, че при теб човек би трябвало да се откаже от постигането на добри резултати още от самото начало. Колко години се мъчих напразно да направя от теб уестман! На старини няма да има какво да забравяш, защото на младини не си научил нищо!
– Знам, знам! Много ти се иска да ме наречеш грийнхорн, защото не можеш да живееш без тази дума, а пък не бива повече да я прикачваш на нашия Олд Шетърхенд.
– Грийнхорн си, и то какъв! Стар грийнхорн, който трябва да се срамува от този младеж, защото той го е надминал отдавна, ако не се лъжа.
Въпреки тези препирни всички бяхме единодушни, че следите на Сантър са оставени преди малко повече от два часа. Имахме голямото желание да започнем преследването веднага, но трябваше да изчакаме десетимата апахи. За съжаление това ни отне три четвърти час. Изпратих един от апахите при Винету, за да му съобщи, че сме открили следата. Казах му, че после може да остане при младия си вожд. След това продължихме да яздим на изток.
Трябваше да се движим колкото се може по-бързо, защото денят вече беше силно намалял и нямаше и два часа до здрачаване. На всяка цена трябваше да изминем по-голямо разстояние до настъпването на вечерта, защото след това щяхме да бъдем принудени да чакаме до сутринта. Не можехме да продължим пътя си, без да виждаме дирята.
Освен това беше сигурно, че Сантър ще използва вечерта, а и нощта, за да се отдалечи колкото се може повече. Едва ли се съмняваше, че ще го преследваме. В такъв случай на следващия ден ни очакваше напрегната езда, а придвижването ни се забавяше и утежняваше и от обстоятелството, че трябваше внимателно да следим дирята, докато Сантър нямаше подобни затруднения. Наистина, ако яздеше цялата нощ, щеше да бъде изморен на следващото утро. Щеше да се види принуден да си даде почивка, от която конят му щеше да има още по-голяма нужда. Надявах се това донякъде да намали преднината му.
Планините, наречени от Винету и баща му Нъгит Тсил, изчезнаха бързо зад нас и докъдето ни стигаше погледът, сега се разпростираше равна прерия, осеяна тук-там с храсти, която обаче по-късно се превърна в тревиста прерия. Отначало тревата бе зелена и сочна, но постепенно стана жълта и суха. Следата се виждаше ясно, защото Сантър беше препускал, а в такъв случай конските копита оставят дълбоки отпечатъци.
Щом започна да се здрачава, слязохме от конете и продължихме да вървим по дирята, защото така я забелязвахме по-добре. За щастие на това място растеше малко по-свежа трева и конете ни можеха да пасат. Завихме се в одеялата и легнахме веднага да спим, както си бяхме с дрехите.
Нощта беше доста студена и спътниците ми често се събуждаха. Но аз и без това не можех да заспя. Смъртта на Инчу-чуна и на дъщеря му не ми даваше покой и щом затворех очи, виждах пред себе си телата им в локвата кръв и чувах последните думи на Ншо-чи. Започнах да се упреквам, че не се бях държал по-добре към нея и че не бях доизказал по-ясно нещата при онзи разговор с баща u. Имах чувството, че с това носех известна вина за смъртта u.
Преди разсъмване захладня още повече и аз станах, за да се постопля, като се разтъпках насам-натам. Сам Хокинс ме видя и каза:
– Сигурно мръзнеш, уважаеми сър? Трябваше да си вземеш някоя грейка, като си решил да идваш в Запада. Грийнхорните обикновено много обичат да мъкнат такива нещица със себе си. Хвала на старото ми палто. През него не прониква нито индианска стрела, нито студ. Да ти го дам ли назаем, хи-хи-хи-хи?
Неприятният студ беше накарал всички да станат още преди разсъмване. Веднага щом съмна и вече можехме да различаваме следата, се метнахме на седлата и потеглихме. Конете ни си бяха отпочинали, макар че сигурно и те бяха мръзнали през нощта. Ето защо препускаха бързо, без да ги пришпорваме.
Все още се движехме през прерията. Но постепенно тя стана вълниста. По височините тревата бе суха и твърда, а в падините – по-мека и сочна. Дори тук-там се натъквахме и на някоя локва и спирахме, за да могат животните да пият вода.
Досега следата ни водеше почти по права линия на изток, но около обед направи завой в южна посока. Когато Сам забеляза промяната, лицето му придоби загрижен вид. Когато го попитах за причината за безпокойството му, той ми отвърна:
– Ако предположенията ми са верни, вероятно усилията ни са били напразни.
– Защо?
– Този вагабонтин е хитър. Изглежда, иска да избяга при кайовите.
– Няма защо да прави подобно нещо!
– А защо не? Да не би заради теб да остане посред прерията, за да го пипнем? Какво си мислиш. Той прави всичко възможно, за да се спаси. Сигурно си е отварял очите и е видял, че конете ни са по-добри от неговия. Затова, след като е предположил, че скоро ще го настигнем, му е хрумнала хитрата мисъл да потърси закрила при кайовите.
– Но дали ще го приемат приятелски?
– В това не бива да се съмняваме нито за миг. Трябва само да разкаже, че е застрелял Инчу-чуна и Ншо-чи – и кайовите ще го приемат възторжено. Нека се помъчим, ако е възможно, да го пипнем, преди да настъпи нощта.
– Според теб откога е дирята?
– Това в момента не ни интересува. Тук той е яздил все още през нощта. Трябва да потърпим, докато стигнем мястото, където е спирал да почива. Там ще видим колко стара е следата, оставена от него днес. Колкото по-дълго време е почивал, толкова по-скоро ще го настигнем.
Към обед видяхме къде беше спирал Сантър. Ясно личеше, че конят му бе лягал. Бил е много уморен; бяхме разбрали това вече и по следите му. Вероятно и ездачът е бил не по-малко изморен, защото новата диря беше оставена преди по-малко от два часа. Изглежда, е спал по-дълго, отколкото е възнамерявал. И така, преднината, която бе спечелил с нощната езда, беше стопена. Сега бяхме с половин час по-близо до него, отколкото в началото на преследването вчера.
Дирята на Сантър се насочи още пљ на юг, като следваше голямата дъга, описана от северния ръкав на Ред Ривър. Само от време на време давахме възможност на конете да си поемат дъх, защото бяхме решили да заловим Сантър още преди настъпването на вечерта.
Следобед отново навлязохме в зелена прерия, а по-късно се появиха и храсталаци. След грижлив оглед на следата установихме, че преднината на Сантър не беше повече от половин час. Скоро пред нас се появи тъмна ивица на хоризонта.
– Това е гора – обясни Сам. – Предполагам, че ще се натъкнем на някой малък приток на северния ръкав на Ред Ривър. Как ми се искаше прерията да продължи още нататък. Щеше да е по-добре за нас.
Наистина прерията беше по-удобна за нас, защото в нея човек вижда всичко пред себе си, докато в гората лесно може да попадне на засада. А при бързината, с която яздехме, нямаше никаква възможност да претърсим и да огледаме околността, преди да навлезем в гората.
Сам се оказа прав. Скоро се натъкнахме на рекичка, която в момента обаче нямаше вода, а само тук-там бяха останали локви. По бреговете u растяха храсти и дървета, но не можеше и дума да става за гора. На по-малки или по-големи разстояния растяха отделни групи дървета.
Малко преди свечеряване бяхме толкова близо до преследвания, че очаквахме да го видим всеки момент пред нас. Това ни накара да напрегнем максимално силите си. Аз яздех начело на групата, защото моят Хататитла беше в най-добро състояние. Чувствах, че напред ме тласка някакъв вътрешен импулс; бях видял убитите в краката си и исках да пипна убиеца. Бях изпълнен не от гняв или жажда за отмъщение, а от силно желание да видя престъпника наказан.
Отново прекосихме една от онези горички, които бяха пръснати по левия бряг на рекичката. Когато стигнах до последните дървета, забелязах, че следите завиват надясно и продължават надолу към безводното речно корито. За късмет спрях коня си за момент, за да споделя това с другарите си. Докато ги изчаквах и оглеждах мястото, забелязах нещо, което ме накара светкавично да се скрия.
На около петстотин крачки, само че на отвъдния бряг на реката, се намираше друга подобна горичка. Пред нея се виждаха индианци, които разхождаха конете си. В земята бяха забити колове с опънати между тях кожени ремъци, по които висяха късове месо. Ако бях продължил пътя си само с една конска дължина, червенокожите щяха да ме забележат. Слязох от коня и показах на спътниците си индианците.
– Кайови! – каза един от апахите.
– Да, кайови са – съгласи се Сам. – Дяволът сигурно много обича този Сантър, та му се притичва на помощ в последния момент. Бях протегнал вече и двете си ръце, за да го пипна. Но въпреки всичко няма да ни избяга.
– Този отряд на кайовите не е особено голям – отбелязах.
– Хмм. Виждаме само онези, които са отсам гората. А от другата страна на дърветата сигурно има и други. Ходили са на лов и сега сушат месото.
– Какво ще правим, Сам? Ще се оттеглим ли на сигурно разстояние?
– И през ум не ми минава! Оставаме тук.
– Но това е опасно!
– Хич не е опасно.
– Много лесно някой индианец може да дойде насам.
– Нямат такива намерения. Първо, намират се на другия бряг и, второ, ей сега ще се стъмни. А тогава те не се отдалечават от лагера си.
– Но колкото по-предпазливи сме, толкова по-добре!
– А колкото по-страхливи сме, толкова повече ще постъпим като грийнхорни. Казвам ти, че тук можем да се чувстваме така сигурни, като че ли се намираме в Ню Йорк. Кайовите нямат никакво намерение да идват насам. Но ние ще отидем при тях. Трябва да пипна този Сантър, пък ако ще да го измъкна и измежду хиляда кайови!
– Драги Сам, днес постъпваш непредпазливо, нещо, в което винаги си ме упреквал!
– Как? Какво? Непредпазливо ли? Сам Хокинс и непредпазливост? Не мога да не се разсмея, хи-хи-хи-хи! Никой не ме е упреквал досега в непредпазливост. Сър, обикновено не се страхуваш и дори нападаш гризли с нож. Защо е тази боязливост днес у теб?
– Това не е боязливост, а предпазливост. Намираме се твърде близо до неприятелите си.
– Твърде близо! Смешно! Мисля дори, че трябва да се приближим още повече. Почакай само докато се стъмни!
Днес Сам не приличаше на себе си. Смъртта на “милата хубава мис” го беше потресла толкова много, че той просто жадуваше за отмъщение. Апахите бяха на негова страна. Паркър и Стоун също го подкрепяха, така че аз не можех да сторя нищо. Вързахме поводите на конете и насядахме, за да изчакаме, докато се стъмни.
Трябва да призная, че кайовите наистина се държаха така, сякаш се чувстваха в абсолютна безопасност. Яздеха или тичаха пред горичката, викаха един през друг, накратко, поведението им беше толкова непринудено, като че ли се намираха на сигурност в родното си, добре охранявано село.
– Виждаш ли колко безгрижни са? – каза Сам. – Нямат никакви лоши помисли.
– Дано не се лъжеш!
– Сам Хокинс никога не се лъже!
– Глупости! Бих могъл да ти докажа тъкмо противното. Имам някакво предчувствие, че се преструват.
– Предчувствие! – измърмори Сам. – Само старите баби имат предчувствия, никой друг. Не забравяй това, драги сър! Каква полза могат да имат червенокожите от подобна преструвка?
– Да ни подмамят – обясних му.
– Съвсем излишно, защото ще отидем сами без подмамване.
След този отговор го попитах:
– Нали допускаш, че Сантър е при тях?
– Дори е сигурно! Щом е стигнал дотук, той ги е забелязал и е отишъл при тях, като е прекосил сухото речно корито.
– И не ти ли минава през ума, че им е разказал какво се е случило и защо търси закрилата им?
– Ама че въпрос! Та това е съвсем ясно.
– Значи им е казал също, че вероятно преследвачите са по петите му.
– Да речем, че им е казал и това.
– Тогава много ме учудва фактът, че кайовите не са взели никакви мерки за сигурност.
– Не е толкова чудно. Просто смятат за невъзможно да се появим толкова рано. Сигурно ни очакват едва утре. Щом стане достатъчно тъмно, ще се промъкна отвъд реката и ще видя как стоят нещата. После ще решим какво да правим. Трябва да пипна този Сантър!
– Е, добре, тогава ще дойда с теб!
– Не е нужно.
– Аз обаче го смятам за твърде нужно.
– Когато Сам Хокинс отива на разузнаване, няма нужда от помощници. Няма да те взема с мен. Познавам те добре, познавам и така наречената ти човечност. Вероятно ще искаш да оставиш този убиец жив.
– Дори не съм и сънувал такова нещо!
– Не се преструвай!
– Казвам каквото мисля – уверих го аз. – И аз искам да заловим Сантър, и то жив, за да го заведем при Винету. Но щом разбера, че е невъзможно да го заловим жив, ще му тегля куршума в главата. Не се съмнявай в това.
– Ето нa – куршум в главата! Ти просто не искаш Сантър да бъде измъчван. И аз не съм привърженик на такива екзекуции, но от цялото си сърце и душа пожелавам на този подлец мъчителна смърт. Ще го хванем и ще го заведем при Винету. Трябва обаче най-напред да разберем колко кайови има тук.
Предпочетох да замълча, защото думите на Сам бяха събудили подозрението на апахите. Те знаеха, че се бях застъпвал за Ратлър, и не беше трудно да предположат, че и сега бих могъл да имам подобни намерения. Престорих се, че съм съгласен напълно с волята на Сам, и легнах до коня си.
Слънцето отдавна се беше скрило и се стъмни. На отвъдния бряг кайовите запалиха няколко огъня. Пламъците им лумнаха нависоко. Поддържането на такива силни огньове съвсем не е по обичаите на предпазливите червенокожи и това само засили предположението ми, че искат да ни подмамят. Искаха да ни накарат да повярваме, че не подозират нищо за идването ни, и да ни предизвикат да ги нападнем. Ако ни хрумнеше подобна мисъл, щяхме направо да се натикаме сами в ръцете им.
Докато размишлявах по този начин, ми се стори, че чух шум, който идваше зад гърба ми, където нямаше никого от нашите. Вслушах се напрегнато и шумът се повтори. Бе някакво тихо шумолене в храсталака, явно предизвикано от раздвижването на вейка с шипове или трънчета, защото шумът се долавяше с ритмични прекъсвания.
Веднага се досетих къде да търся причинителя на шума. Зад гърба ми близо едно до друго растяха три дървета, а между тях имаше къпинак. Положително е било раздвижено някое от клончетата му. Може би бе някакво малко животинче, тогава работата не беше опасна. Но положението ни изискваше да бъдем предпазливи. Там можеше да се крие и човек. Реших да проверя.
Както вече споменах, кайовите бяха запалили на отвъдния бряг големи огньове. Наистина светлината им не стигаше до лагера ни, но човек можеше да различи всеки предмет по линията между него и огньовете. Ако исках къпиновите храсти да са между мен и огньовете, трябваше да заобиколя храсталака и да се озова откъм противоположната им страна. Станах и тръгнах бавно, като че ли безцелно в посока, съвсем различна от тази, която си бях набелязал. След като се отдалечих на достатъчно разстояние от лагера ни, описах дъга и се отправих към горичката откъм противоположната u страна. Когато я наближих, легнах на земята и запълзях тихо към къпинака; успях да стигна до него незабелязано дори за моите хора. Сега храстите се намираха точно пред мен, и то толкова близо, че можех да ги докосна с ръка. Пак пред мен, но на другия бряг на реката, горяха огньовете. Храстите бяха много гъсти, само на няколко места можеше да се забележи светлината от огньовете. Но ето че отново се разнесе шумолене, и то не в центъра на храсталака, а встрани. Плъзнах се като сянка в тази посока и видях, че опасенията ми се потвърждават.
В храстите се криеше човек – индианец, който точно в този момент се канеше да се оттегли. Това неизбежно предизвикваше шум. Индианецът се стремеше да прави от време на време паузи, за да накъса звука. Той се справяше със задачата си толкова майсторски, че вместо едно непрекъснато силно шумолене се долавяше от време на време само тихо изшумоляване като от суха слама, което бях доловил единствено аз, защото бях лежал съвсем близо до храстите. Индианецът замалко щеше да доведе трудната си задача до успешен край. Тялото му беше вече извън храстите. Оставаше му само да освободи едното си рамо, ръката, врата и главата си.
Запълзях към червенокожия и зачаках зад него. Той почти се беше измъкнал целият, когато се изправих на колене и с лявата ръка го хванах за врата, а с десния юмрук го ударих по главата. Той остана да лежи неподвижно на земята.
– Какво беше това? – попита Сам в лагера ни. – Нищо ли не чухте?
– Конят на Олд Шетърхенд удари с копито в земята – обади се Дик.
– Но Олд Шетърхенд го няма. Къде ли е отишъл? Дано не направи някоя глупост! – промърмори Сам.
– Той да направи глупост? – попита Уил Паркър. – Още не е правил и едва ли ще направи някога.
– Хайде, бе! Напълно е способен на това и сега сигурно тайно се промъква към кайовите, за да запази някак си живота на този Сантър!
– Не, няма да стори такова нещо. По-скоро ще удуши убиеца, отколкото да го остави да избяга. Участта на двамата убити го засегна страшно много. Не може да не си забелязал.
– И така да е. Въпреки това няма да го взема с мен, когато тръгна към кайовите. С нищо не може да ми бъде полезен. Искам да преброя онези юнаци и да разузная околността; едва след това ще видим как да ги нападнем. Той често се справя с различни неща твърде добре за един грийнхорн, но няма да може да се приближи до лагера на кайовите при тези огромни огньове. Червенокожите знаят, че ще дойдем. Следователно са нащрек и така са наострили уши, че само един опитен уестман би могъл да се приближи до тях.
Тогава се изправих, пристъпих бързо до него и казах:
– Лъжеш се, драги Сам. Мислиш, че съм се отдалечил, а аз съм тук. Е, умея ли да се промъквам незабелязано?
– Брей, да се не види! – учуди се той. – Наистина си тук. Но никой не те е забелязал!
– Това е доказателство, че ти липсват онези качества, които според теб аз не притежавам. Но впрочем тук има и други хора, които пак не си нито видял, нито чул.
– Кой? Кого имаш предвид?
– Приближи се към къпинака. Там ще го видиш, Сам!
Той стана и изпълни подканата ми. Другите последваха примера му.
– Ха! – извика той. – Индианец! Как ли е попаднал тук?
– Попитай го!
– Но той е мъртъв!
– Не е. Само го зашеметих.
– Къде го срещна? Надявам се, че не тук, а?
– Разбира се, че тук! Беше се скрил в къпинака, но го забелязах. Когато поиска да се измъкне, го ударих. Ти чу шума от удара, защото после попита какво е това. Всички помислихте, че шумът е от копитата на моя кон.
– Така беше. Значи червенокожият наистина е бил тук, крил се е в храстите и е чул всичко, каквото говорихме. Колко хубаво стана, че го обезвреди! Вържете го и му запушете устата, ако не се лъжа! Но защо не е оттатък при хората си? Какво търси тук? Дали не е бил тук още преди да дойдем ние?
– Сам, как може да задаваш такива въпроси, а да наричаш друг “грийнхорн”? Разбира се, че е бил тук преди нас. Кайовите са знаели, че ще дойдем. Предположили са, че ще следваме дирята на Сантър и ще се озовем на това място. Решили са да ни посрещнат, както подобава, и за да не пропуснат подходящия момент, са поставили пост, който е трябвало да ги уведоми за появяването ни. Но дали защото яздихме бързо, или защото е пристигнал едновременно с нас, ние изненадахме поста и той е бил принуден да се скрие в къпинака.
– Могъл е да избяга отвъд, при своите!
– Вероятно не е имал вече време за това, защото сме щели да го забележим и да разберем, че кайовите знаят за идването ни. Бягството му е щяло да ни предупреди. А може и поначало да е имал намерение да се скрие тук и да ни подслушва.
– Наистина е твърде възможно – каза Сам. – Но както и да е, за нас е цяло щастие, че го спипа, уважаеми сър. Сега той ще ни разкаже и ще признае всичко.
– Сигурно нищо няма да ни каже. От него няма да изтръгнеш и дума.
– И така да е. Не ни и трябва да се измъчваме с него. И без това знаем как стоят нещата, а и онова, което не знам, ще науча скоро, защото отивам отсреща.
– За да не се върнеш може би изобщо!
– Защо?
– Защото кайовите ще те задържат. Ти сам каза, че при тези многобройни и ярки огньове е много трудно да се промъкнеш до лагера им.
– Да, трудно е, но за теб, не за мен. Ще стане така, както вече казах: отивам отвъд реката и ти оставаш тук!
Тонът му беше толкова твърд и заповеднически, че не можех да не го попитам сериозно:
– Сам, днес си неузнаваем, да не би да мислиш, че можеш да ми заповядваш?
– Разбира се, че мога!
– Слушай, Сам – започнах да му обяснявам делово, – това е голяма заблуда! Не съм забравил, че ти беше първият ми учител във всички умения, необходими в Дивия запад. Но аз вече не съм онзи човек, който бях тогава, да не говорим, че още при първото ни разузнаване ти показах как и един новак умее да използва разума си. А сега Винету натовари само мен с преследването на Сантър, а не теб. Аз ще бъда отговорен, ако се обърка нещо, и върху мен ще се струпат упреците. Ето защо всички трябва да се подчиняват на моята воля, на моята дума!
– Я не ставай смешен! – присмя ми се той. – Ти си и ще си останеш грийнхорн, а аз съм опитен уестман. Трябва да го разбереш и да признаеш, ако не искаш да бъдеш неблагодарник. Можеш да си приказваш каквото си щеш, нищо няма да промени решението ми: аз тръгвам, а ти оставаш тук!
И той наистина тръгна. Апахите започнаха да мърморят, а Стоун се обади ядосано:
– Днес не прилича на себе си. Да ти говори за неблагодарност! Точно ние трябва да сме ти благодарни, защото, ако не беше ти, сега нямаше да сме живи. Той спасил ли ти е поне веднъж живота?
– Оставете го! – отвърнах. – Той е чудесен човек и тъкмо днешното му поведение говори в негова полза. След смъртта на Инчу-чуна и Ншо-чи е обхванат от силен гняв, който го кара да действа прибързано. Възбуденото състояние, в което се намира, може лесно да го подведе да извърши неща, необичайни за него в нормално състояние. Останете тук, докато се върна. Не напускайте това място дори ако чуете изстрели! Ще ми се притечете на помощ само ако ме чуете да викам.
Не взех със себе си мечкоубиеца също както и Сам не беше взел своята стара Лиди, и се отдалечих. Забелязах, че Хокинс бе тръгнал направо през речното корито. Следователно имаше намерение да се промъкне към индианския лагер, без да заобикаля. Това ми се струваше погрешно и реших да постъпя иначе. Кайовите знаеха, че ще се приближим откъм посоката на течението на реката, и затова сигурно бяха насочили вниманието си натам. Ето защо Хокинс не постъпваше умно, като се опитваше да се приближи към лагера им от тази страна. Аз реших да се промъкна откъм обратната страна.
Най-напред продължих да слизам по течението на реката откъм нашата страна, докато видях, че гората на отвъдния бряг свърши. При това се придържах на такова разстояние от брега, че светлината от огньовете не стигаше до мен. В края на гората на срещуположния бряг не беше запален нито един огън и дърветата спираха светлината от останалите огньове. На това място цареше тъмнина, така че успях незабелязано да сляза до реката и да се изкача на отсрещния u бряг. Щом се озовах сред дърветата, легнах на земята и запълзях напред. Бяха запалени осем огъня. Нямаше нужда от толкова много огньове, защото успях да преброя едва около четирийсет индианци. Значи огньовете имаха за цел само да ни покажат къде е лагерът на кайовите.
Червенокожите седяха под дърветата на отделни групи, като всеки беше поставил пушката до себе си готова за стрелба. Тежкљ ни, ако се бяхме оказали толкова непредпазливи да влезем в тази клопка! Впрочем тя беше поставена толкова явно, че само много лекомислени хора биха попаднали в нея. Забелязах, че конете на червенокожите пасат в откритата прерия.
Имах голямо желание да подслушам някоя от групите, и то по възможност където се намираше предводителят им. Сигурно там щях да науча онова, което ме интересуваше. Но къде ли се намираше водачът им? Положително там, където беше и Сантър. С тази мисъл се запромъквах от дърво на дърво, за да открия беглеца.
След известно време го забелязах. Седеше заедно с четирима индианци, никой от които обаче не носеше отличителните почетни знаци на вожд. Но това в случая не беше необходимо, защото според обичаите на червенокожите водач трябваше да бъде най-възрастният от тях. За съжаление не можех да рискувам да се приближа толкова, колкото ми се искаше, защото наоколо нямаше храсти, зад които бих могъл да се прикрия. Тук растяха само няколко дървета, чиято обща сянка предлагаше съмнителна сигурност. Тъй като бяха запалени осем огъня, всяко дърво хвърляше няколко сенки и полусенки, които трептяха насам-натам и придаваха на горичката призрачен вид.
За моя радост индианците говореха на висок глас, защото и намеренията им не изискваха предпазливост и тишина. Стигнах до сянката и останах да лежа там, може би на дванайсет крачки от групата на Сантър. Рискувах немалко, защото останалите индианци можеха да ме забележат дори още по-лесно от петимата пред мен. Дочух, че говореше Сантър. Разказваше за Нъгит Тсил и подканваше червенокожите да го придружат и да изровят съкровищата на апахите.
– Знае ли моят бял брат къде точно се намира това място? – попита най-старият от четиримата индианци.
– Не. Искахме да видим къде е, но апахите се върнаха много бързо. Надявахме се, че ще се забавят при скривалището, където ще можем да ги подслушаме.
– Тогава всяко търсене е напразно. Могат да отидат и да търсят десет пъти по десет воини и пак няма да намерят нищо. Но тъй като моят брат е застрелял най-големия ни враг заедно с дъщеря му, ние ще дойдем по-късно с него да му помогнем при търсенето. Преди това обаче трябва да заловим преследвачите ти, а после да убием и Винету.
– Винету ли? Ами той сигурно е заедно с тях!
– Не, защото той е длъжен да остане при мъртвите и ще задържи при себе си по-голямата част от воините си. След теб е тръгнала по-малката част и сигурно я предвожда Олд Шетърхенд, бялото куче, което строши колената на нашия вожд. Точно тази група ще ни падне днес в ръцете!
– После ще тръгнем към Нъгит Тсил, за да очистим Винету и да потърсим златото!
– Това няма да стане толкова бързо, както си мисли моят брат. Винету ще трябва да погребе баща си и сестра си и никой не бива да го смущава; Великият дух никога няма да ни прости подобно нещо. Но когато свърши погребението, ще го нападнем. Сега той няма да иска да отиде в градовете на бледоликите, а ще се върне у дома. Ще му направим засада или ще го подмамим така, както днес Олд Шетърхенд. Сега изчаквам само да се върне моят съгледвач, който се е скрил на отсрещния бряг. Постовете, които изпратихме още по-надалеч, досега също не са ми съобщили нищо.
Уплаших се, като чух тези думи. Значи и извън горичката имаше поставени постове. Ами ако Сам Хокинс не ги забележи и попадне в ръцете им! Едва ми беше минала тази мисъл през главата, когато се разнесоха викове от няколко гърла, които бързо заглъхнаха. Предводителят скочи и се заслуша напрегнато. Всички кайови млъкнаха и наостриха уши.
В този момент към горичката се приближиха четирима индианци, които мъкнеха един бял. Той се съпротивяваше, но без успех. Не беше вързан, но ножовете на индианците го удържаха. Този бял беше... моят непредпазлив Сам! Веднага реших, че не бива да го оставям тук в това положение, въпреки че рискувах живота си.
– Сам Хокинс! – извика Сантър, който веднага позна дребния трапер. – Добър вечер, сър! Сигурно не си се надявал да ме видиш тук?
– Подлец, разбойник, убиец! – извика безстрашно Сам в лицето му и сграбчи врага си за гърлото. – Добре, че те пипнах. Сега ще си получиш наградата, ако не се лъжа!
Сантър се бранеше. Червенокожите наскачаха и го изтръгнаха от ръцете на Сам. Това предизвика кратка бъркотия, която бързо използвах. Измъкнах двата си револвера и с един скок се озовах сред индианците.
– Олд Шетърхенд! – извика Сантър и побягна уплашен. Изпратих два куршума след него, които, изглежда, не го улучиха, после стрелях няколко пъти срещу индианците и те се отдръпнаха слисани. Извиках на Сам:
– Бягай след мен, придържай се точно зад мен!
Като че ли в уплахата си червенокожите не бяха способни да се помръднат. Стояха като вцепенени, въпреки че бях стрелял по тях. Нарочно се стремях да не нанасям никому опасна рана. Сграбчих Сам за ръката и го дръпнах силно след себе си към горичката. Прекосихме я и се спуснахме към речното корито. Всичко това се разигра толкова бързо, че от нападението ми не беше изминала повече от една минута.
– По дяволите, навреме се появи! – обади се Сам, когато се добрахме успешно до реката. – Тези подлеци ме...
– По-късно ще разказваш, а сега ме следвай! – прекъснах го аз.
Пуснах ръката му и се отправих надясно, като се затичах надолу по речното корито. Преди всичко трябваше да излезем извън обсега на куршумите на червенокожите.
Напълно изненаданите и смаяни кайови започнаха да се окопитват едва сега. Зад нас се разнесоха крясъците им, така че вече не можех да чувам стъпките на Сам зад гърба си. Ечаха пронизителни викове, трещяха изстрели. Шумът беше направо адски.
Защо тръгнах не нагоре по реката, към лагера ни, а тъкмо в обратната посока? Поради една много важна причина. Първо, индианците не можеха да ни видят, защото долу, в коритото на реката, беше тъмно. Във всеки случай щяха да се затичат нагоре срещу течението, защото щяха да са сигурни, че сме избягали в тази посока. Следователно, ако се насочехме по течението, щяхме да сме в относителна безопасност. После можехме да опишем дъга и да се върнем в нашия лагер.
Когато вече ми се стори, че сме се отдалечили достатъчно, спрях. В далечината все още се чуваха виковете на червенокожите. Тук, където бях застанал неподвижно, не се помръдваше нищо.
– Сам! – извиках приглушено.
Не последва отговор.
– Сам, чуваш ли ме? – извиках по-силно.
И сега не получих отговор. Къде ли беше той? Нали тичаше след мен! Дали беше паднал? Може би се беше наранил? Бях минал през места, където изсъхналата тиня бе осеяна с широки пукнатини и нерядко бях газил през дълбоки локви вода. Извадих няколко патрона от колана си, заредих револверите и бавно тръгнах обратно, за да го търся.
Шумът, вдиган от кайовите, все още не стихваше. Въпреки това реших да рискувам и продължих да се приближавам все повече и повече, докато достигнах под горичката на онова място, където бях подканил Сам да ме следва. Никъде не го видях. Сигурно му беше хрумнало да се изкачи веднага по отвъдния бряг и не беше обърнал внимание на думите ми. Но там са го осветили отблясъците от огньовете и кайовите положително са го забелязали. Възможно беше дори да са го заловили отново. Каква несъобразителност от това човече, което днес беше толкова своенравно! Отново ме обхвана страх за живота му. Пак се отдалечих от горичката, докато от там вече никой не можеше да ме забележи, и се затичах към лагера ни, като описах широка дъга.
Заварих всички силно развълнувани. Моите червенокожи и бели спътници се струпаха около мен, а Дик Стоун извика с упрек в гласа си:
– Защо ни забрани да те последваме! С такова нетърпение чакахме да ни извикаш! Слава Богу, че поне се върна, и то здрав и читав, както виждам!
– Къде е Сам? Не е ли тук?
– Тук ли? Ама че въпрос! Не видя ли какво му се случи?
– Какво?
– След като тръгна и ти, ние зачакахме. След време чухме, че няколко червенокожи се развикаха. После отново стана тихо. Но ето че изведнъж доловихме револверни изстрели и малко по-късно се разнесе страхотен рев. После затрещяха карабини и видяхме Сам.
– Къде?
– Долу при горичката откъм нашата страна.
– Така си и мислех! Днес Сам е толкова непредпазлив, както никога досега! А после, после?
– Затича се към нас, но по петите му имаше неколцина кайови, които го настигнаха и плениха. Всичко се виждаше много ясно, защото огньовете горяха буйно. Искахме да му се притечем на помощ, но преди да успеем да стигнем до мястото, те вече бяха прекосили с него речното корито и изчезнаха между дърветата. Имахме голямо желание да ги последваме, за да освободим Сам, но се отказахме заради нареждането ти.
– Постъпили сте много умно, защото сте едва единайсет души и нямаше да постигнете нищо. Само щяха да пречукат всички ви.
– Но сега какво ще правим, сър? Сам е пленен!
– Да, за съжаление, и то за втори път!
– За втори...
– Да! Веднъж успях да го освободя. Необходимо беше само да ме следва и сега щеше да седи тук при нас. Но той си е инат – и толкова!
Разказах какво се бе случило. Когато свърших, Уил Паркър се обади:
– В случая нямаш никаква вина, сър. Напротив, поел си по-голям риск, отколкото който и да било друг от нас. Сам се е оплел самичък в тези кълчища. Но не бива да го изоставяме в беда!
– Няма да го изоставим. Ще го измъкнем на всяка цена. Но сега ще ни е далеч по-трудно, отколкото първия път. Размислете малко – ние сме дванайсет души срещу четирийсет, които чакат само едно: да ги нападнем! А тъй като сега и Сам е в ръцете им, няма да ги изненада никакво нападение. Но пък иначе не виждам никакъв друг изход, защото през деня всяка атака срещу горичката е далеч по-опасна и рискована.
– Добре, тогава да нападнем още тази нощ!
– Полека, полека! Нека първо обмислим нещата!
– Обмисли ги, сър! Но сега ми разреши да се промъкна отсреща и да разбера какво става!
– По-късно, когато бдителността на кайовите поотслабне. Но няма да тръгнеш сам, защото ще те придружа, а най-вероятно ще тръгнем всички заедно.
– Добре, много добре, сър! Ако тръгнат всички, това вече ми прилича на нападение. Ще изпълним дълга си. Аз самият ще се заема с шест-седем кайови, а и Дик Стоун едва ли ще се задоволи с по-малко. Нали, стари Дик?
– Позна, стари Уил. За мен няма значение, дали са няколко повече или по-малко, щом става въпрос за освобождаването на Сам. Иначе е голям хитрец, но днес е лош ден за него.
Да, наистина, днес Сам се беше представил много зле. Как ли можехме да го освободим? Да рискувам собствения си живот – да, но можех ли да поставям на карта живота на апахите? С хитрост щяхме да постигнем целта си по-лесно и по-безопасно. Щяхме да разберем това едва когато се промъкнехме на отвъдния бряг. Възнамерявах да вземем с нас и апахите, за да бъдем готови на всичко. Може би внезапното нападение имаше предимства, които можехме да използваме без големи рискове.
Засега се налагаше да изчакваме, защото на отвъдния бряг все още бе твърде оживено и шумно. Постепенно обаче индианците се поуспокоиха и тишината бе нарушавана само от силни удари на томахавки, които се разнасяха надалеч. Червенокожите сечаха дърва. Вероятно имаха намерение да поддържат необичайно силните огньове до сутринта.
Скоро и тези удари спряха. Звездите показваха, че е полунощ, и аз реших, че вече е време за действие. Най-напред се погрижихме за конете, които щяха да останат тук – вързахме ги добре, за да не могат да се разпръснат. След това проверих още веднъж дали плененият индианец бе завързан сигурно и дали устата му бе запушена добре. После изоставихме лагера си и тръгнахме по пътя покрай речното корито, който използвах неотдавна.
Щом достигнахме първите дървета на горичката, наредих на апахите да останат на това място под командването на Дик Стоун и да избягват всякакъв шум. После продължих да се изкачвам нагоре заедно с Уил Паркър. След като бяхме вече високо горе на брега, легнахме на земята и се ослушахме. Около нас цареше най-дълбока тишина. Запълзяхме бавно напред. Осемте огъня продължаваха да горят с неотслабваща сила. Забелязах, че в огньовете бяха нахвърляни цели купища дебели клони. Това ме озадачи. Продължихме да се промъкваме напред, но не забелязахме никакъв човек. Горичката беше съвършено празна. В нея нямаше нито един кайова.
– Измъкнали са се, тайно са се измъкнали! – тюхкаше се Паркър. – И са наклали такива огньове!
– За да замаскират оттеглянето си. Докато горят огньовете, да си мислим, че са още тук.
– Но къде са отишли? Дали са заминали окончателно?
– Предполагам, че да, защото Сам е добра плячка за тях и искат да го откарат на сигурно място. Но е възможно да замислят и някой пъклен план.
– Какъв пъклен план?
– Да атакуват лагера ни също както ние искахме да ги нападнем.
– По дяволите, наистина е възможно! Трябва по най-бързия начин да предотвратим това, сър!
– Да. Трябва да се върнем и да отведем конете на безопасно място, дори и да се окаже излишно. Сигурното си е сигурно.
Слязохме долу при апахите и заедно забързахме към нашия лагер, където нищо не се бе променило. Но тъй като съществуваше вероятност кайовите да се появят, яхнахме конете и навлязохме в откритата прерия, където спряхме да лагеруваме. Ако кайовите все пак дойдеха, нямаше да ни намерят на старото място и щеше да им се наложи да изчакат настъпването на деня, за да ни търсят. Взехме пленения индианец с нас.
Сега и на нас не ни оставаше нищо друго, освен търпеливо да изчакаме утрото. Щом се зазори, отново възседнахме конете и се върнахме в предишния си лагер. Никой не беше идвал там. После прекосихме речното корито и се намерихме в горичката. Огньовете бяха угаснали. Бяха останали само големи купчини пепел – единственият знак за голямото оживление на това място предния ден.
Заловихме се с разчитането на следите. От мястото, където бяха пасли конете им, водеше голяма обща диря на югоизток. Беше ясно, че са се отказали от мисълта да влизат в конфликт с нас; не можеха да очакват някаква полза от това, защото вече не можеха да ни изненадат.
Бяха отвлекли Сам със себе си. Това особено много развълнува Дик Стоун и Уил Паркър. И на мен ми беше жал за това мило човече и бях готов да предприема всичко за освобождаването му, всичко, което изглеждаше поне горе-долу разумно.
– Ако не го измъкнем, ще го измъчват на кола – вайкаше се Дик Стоун.
– Няма – успокоих го аз. – И ние имаме пленник, можем да ги разменим.
– Но дали те знаят това?
– Положително. Сам е достатъчно умен, за да им го каже. Както те се отнесат с него, така ще се отнесем и ние с нашия пленник.
– Но трябва да последваме индианците веднага по възможно най-бързия начин.
– Не. Няма да се оставя на тези червенокожи да ме водят за носа.
– Да те водят за носа ли? Не те разбирам.
– Накъде са се отправили според теб?
– Към селото си.
– Не позна! Към Нъгит Тсил.
– Към... Така ли мислиш, сър?
– Да. Вчера чух разговора между Сантър и червенокожите. Ще се отправят към Нъгит Тсил. Сантър отива заради златото, а кайовите – за да заловят Винету.
– Но нали обичаите им не им позволяват да пречат на погребението!
– Нямат такова намерение. Ще изчакат да свърши. Но най-напред ще се престорят, че искат да се върнат в селото си. Очакват, че това ще ни накара да се откажем от преследването. Следователно ще предположат, че ще се върнем при Винету. Щом съберат колкото може повече воини със себе си, ще направят завой и ще се насочат към Нъгит Тсил, за да ни нападнат изневиделица и да ни изколят.
– Чиста работа, няма що! Ще се погрижим обаче нещата да се развият иначе.
– Да, разбира се. Все още ли искаш да тръгнем след кайовите?
– И през ум не ми минава. Напротив, трябва да потеглим веднага обратно, за да предупредим Винету навреме. Съгласен ли си?
– Да.
– А пленника ще вземем с нас, нали?
– Естествено. Ще го вържем върху Мери. Щом с Уил Паркър свършите тази работа, ще тръгнем на път. Но преди това ще се спуснем до някоя локва в речното корито, за да напоим конете.
След половин час бяхме вече на път, като, естествено, никак не бяхме доволни от резултата на пътуването ни. При преследването на Сантър бяхме принудени да се придържаме към следите му, вследствие на което бяхме заобиколили излишно, понеже той се беше отклонил от първоначалната си посока и бе продължил под тъп ъгъл с предишната си диря. Сега реших да пресечем този ъгъл и още по обед на следващия ден спряхме пред клисурата, която водеше нагоре към горската поляна, станала арена на нападението и двойното убийство.
Оставихме конете и пленника под надзора на един апах в долината и се заизкачвахме нагоре. В края на поляната беше поставен съгледвач, който ни поздрави само с мълчаливо движение на ръката. Веднага забелязахме, че двайсетимата апахи бяха работили здравата, за да подготвят погребението на своя вожд и дъщеря му. Видях доста млади дръвчета, повалени от индианските томахавки. Те бяха предназначени за скеле. Освен това бяха натрупани няколко големи купчини камъни, които продължаваха да растат. Апахите, които бяха участвали в преследването, се присъединиха веднага към работещите. Научих, че погребението ще се състои на следващия ден.
Настрани беше построена обикновена колиба, където бяха положени двата трупа. Винету беше при тях. Съобщиха му, че сме се завърнали, и той излезе. Видът му ме изплаши.
Обикновено той беше сериозен, само понякога по лицето му се появяваше усмивка. Никога не съм го чувал да се смее на висок глас. Но въпреки сериозността мъжествено красивите черти на лицето му винаги излъчваха доброта, а изразът на сърдечност съвсем не беше чужд на тъмните му очи. Колко често ми е отправял поглед, пълен с топлота! Но днес не можех да открия у него ни следа от този израз. Лицето му бе застинало като каменна маска, а погледът му беше мрачен. Движенията му бяха бавни и тежки. Той се приближи към мен, хвърли наоколо изпитателен и скръбен поглед, леко стисна ръката ми и ме попита с израз, който ми разкъса сърцето:
– Кога се върна моят брат?
– Току-що.
– Къде е убиецът?
– Изплъзна ни се.
Трябва да си призная, че при този отговор сведох поглед към земята. И Винету гледаше надолу. Как бих желал да мога да надникна в душата му! Едва след продължително мълчание той се осведоми:
– Загуби ли моят брат следите му?
– Не. Все още не. Той ще дойде насам.
– Нека Олд Шетърхенд ми разкаже всичко!
Той седна на един камък. Последвах примера му и му разказах точно какво се бе случило. Той не ме прекъсна, докато не свърших, и след като помълча още известно време, попита:
– Значи моят бял брат не знае със сигурност дали револверът му е улучил убиеца?
– Не. Но ми се струва, че не успях да го раня.
Той кимна леко и хвана ръката ми.
– Нека моят брат ми прости въпроса, който зададох преди малко. Попитах го дали е загубил следата! Олд Шетърхенд е направил всичко възможно. Сам Хокинс ще съжалява, че е бил толкова непредпазлив. Ще го освободим колкото се може по-бързо. И Винету мисли като своя брат: кайовите ще дойдат. Само че ще ни заварят не така, както се надяват. Утре гробниците ще бъдат издигнати над Инчу-чуна и Ншо-чи. Моят брат ще присъства ли?
– Ако Винету не ми разреши да бъда тук, ще ми причини голяма болка.
– Не само че ти разрешавам, но и те моля да бъдеш тук. Може би присъствието ти ще спаси живота на много бледолики. Законът на кръвта изисква смъртта на не един бял. Но твоето око е като слънцето, чиято топлина топи твърдия лед и го превръща в живителна вода. Ти знаеш кого загубих. Бъди ми едновременно баща и сестра, моля те, Шарли!
В очите му забелязах сълзи. Той се засрами заради тях, защото бе недопустимо да показва такава слабост, отдалечи се бързо и изчезна в колибата. Днес за първи път ме нарече с малкото ми име – Карл, което и по-късно изговаряше все по един и същ начин – Шарли.
Би трябвало да разкажа за погребението, което бе извършено с всички индиански церемонии. Знам, че едно подробно описание би било съвсем на място, но когато си спомня за онези тъжни часове, и до ден днешен изпитвам толкова силна болка, като че ли всичко е било вчера. Ето защо моля да бъда извинен за недотам подробното описание.
Трупът на Инчу-чуна беше вързан за неговия кон, след което наоколо започнаха да трупат пръст, докато конят не можеше вече да се движи. После животното получи куршум в главата. Височината на натрупваната пръст продължи да се издига и най-сетне покри ездача. Най-накрая пръстта бе покрита от всички страни догоре с няколко реда камъни.
Заедно с мъртвеца останаха заровени неговият амулет и оръжия, с изключение на Сребърната карабина, която премина в ръцете на Винету като наследство.
По моя молба за Ншо-чи бе направен друг гроб. Не исках да бъде затрупана направо с пръст. Поставихме я до дънера на едно дърво в седнало положение и след това от камъни издигнахме около нея здрава куха пирамида, от чийто връх останаха да стърчат най-горните клони на дървото.
По-късно ходих няколко пъти с Винету на Нъгит Тсил. Винаги намирахме гробовете непокътнати.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания