Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Разчитане на следи...

Наистина спах здраво, докато Сам ме събуди. Паркър и Стоун също вече бяха станали. Другите все още спяха дълбоко, Ратлър също. Хапнахме по едно парче месо, пихме вода, погрижихме се и за животните си и ги яхнахме, след като Сам даде кратки указания на двамата си другари, как да се държат при всички възможни случаи. Слънцето още не беше изгряло, когато потеглихме в нашия разузнавателен поход, който криеше толкова неизвестни опасности. Моето първо разузнаване! Любопитен бях как ли щеше да завърши. А колко много пъти съм ходил по-късно на разузнаване!
Веднага се отправихме в посоката, в която бяха тръгнали двамата апахи – спуснахме се надолу по долината и заобиколихме врязаната в прерията гора. Следите все още се виждаха в тревата. Дори и аз, грийнхорнът, ги забелязах. Водеха на север, докато апахите би трябвало да се намират някъде на юг от нас. Когато се озовахме зад завоя на долината, видяхме, че голяма част от полегато изкачващата се гора е оголена – вероятно вследствие на пагубната лакомия на вредни насекоми. Следите водеха през това място нагоре. Продължихме доста през оголената гора, след което стигнахме една прерия, която, издигайки се леко, отиваше после на юг, като приличаше на доста сплескан зелен покрив. И тук можехме да следваме дирята лесно. Както забелязахме сега, апахите бяха заобиколили лагера ни. Щом се озовахме горе, на най-високата точка на “покрива”, пред нас се разкри обширна тревиста равнина, която се сливаше с южния хоризонт! Въпреки че си бяха тръгнали преди почти осемнайсет часа, следите им минаваха през равнината по права линия. Сам, който до този момент не беше продумал, поклати глава и изръмжа:
– Не ми харесва тази следа, никак не ми харесва!
– Но затова пък на мен ми харесва – обадих се аз.
– Защото си грийнхорн, нещо, което снощи се опита отново да оспориш, сър. Въобразил си младият му господинчо, че вчера съм искал да го похваля и дори да го сравня с някой прериен ловец! Как е възможно подобно нещо! Необходимо е човек да чуе само сегашните ти думи и веднага ще разбере каква личност има пред себе си. Харесва ти следата, а? Е, да, вярвам ти. Защото е толкова ясна, че и слепец би могъл да я напипа с ръце. Но за мен, стария ловец от прерията, тя е подозрителна.
– А за мен не е.
– Затваряй си човката, уважаеми сър! Не съм те взел със себе си само за да слушам глупостите ти. Когато двама индианци оставят толкова ясна следа, това поражда винаги опасения, още повече при дадените обстоятелства, понеже те напуснаха лагера ни като врагове. Много вероятно е да ни примамват в клопка, защото са убедени, че ще ги проследим.
– Каква ли ще да е тази клопка?
– Не може да се каже отсега.
– А къде ще ни я поставят?
– Там, на юг. Много са ни улеснили при преследването. Ако с това не се стремят към определена цел, щяха да се помъчат да заличат следите си.
– Хмм! – изръмжах аз.
– Какво? – попита дребосъкът.
– Нищо.
– Ами! Струва ми се, че искаше да кажеш нещо.
– Нямам такова намерение!
– Защо?
– Имам всички основания да си държа човката затворена, иначе ще си помислиш, че искам да те накарам да слушаш глупостите ми. А откровено казано, нито умея, нито имам желание да говоря глупости.
– Я не приказвай такива работи! Между приятели не бива думите да се мерят на кантар. Нали трябва да понаучиш нещо. А как ще научиш, ако не говориш? И така – какво означаваше това “хмм”, което изпусна преди малко?
– Не споделях мнението ти. Не вярвам, че ни кроят клопка.
– Аха! А защо?
– Двамата апахи се стремят да се върнат при племето си. Искат да поведат хората си колкото се може по-бързо към нашия лагер, а освен това в тази горещина се грижат и за труп. Това са две много важни причини, поради което яздят възможно най-бързо, иначе трупът ще започне да се разлага, а и ще ни изпуснат, ако се забавят. Следователно не са имали време да заличат дирите си. Според мен това е единствената причина, на която дължим тази ясна следа.
– Хмм – изръмжа Сам на свой ред.
– А дори и да греша – продължих, – пак можем да ги следваме спокойно. Докато сме в тази обширна равнина, няма от какво да се страхуваме, защото можем да забележим всеки неприятел отдалеч и да се оттеглим навреме.
– Хмм! – изръмжа той отново, като ме погледна отстрани. – Спомена за трупа. Мислиш ли, че двамата ще вземат трупа със себе си при тази горещина?
– Да.
– И няма да го погребат някъде по пътя?
– Няма. Почитали са мъртвеца извънредно много. Обичаите им изискват погребението да се извърши с необходимата индианска тържественост. Тази церемония би била още по-величествена, ако се увенчае със смъртта на убиеца. Затова те ще запазят трупа и ще побързат да пипнат Ратлър и всички нас. Това може със сигурност да се очаква от тях, доколкото ги познавам.
– Доколкото ги познаваш ли? А, значи си роден в земите на апахите?
– Глупости! Кой е казал подобно нещо?
– Ами че откъде ги познаваш?
– От книгите, за които не искаш и да чуеш.
– Хубаво – кимна той. – Да продължим по-нататък!
Не ми каза дали споделя мнението ми. Но когато от време на време ми хвърляше някой скрит поглед, по гъстата растителност, обрасла лицето му, преминаваше лека тръпка. Познавах това потръпване – винаги бе сигурен признак, че мозъкът му се опитва с големи усилия да смели нещо.
Понесохме се в галоп през равнината. Тя беше от онези степи, обрасли с ниска трева, които се намират високо горе между изворите на Канейдиън и Ред Ривър. Следата беше тройна, като че ли някой я бе направил с огромна тризъба вилица. Индианците бяха яздили един до друг, така, както бяха напуснали лагера. Положително им беше струвало големи усилия да придържат трупа изправен толкова дълго време, защото не открихме никакви признаци, които да доказват, че са взели някакви мерки, за да облекчат положението си. Но тайно в себе си си казвах, че едва ли биха издържали така още дълго време.
Сега вече Сам Хокинс сметна, че е настъпил моментът да започне обучението ми. Обясни ми как по външния вид на дирята може да се направи заключение, дали конникът е яздил ходом, в тръс или в галоп. Това можеше да се различи и запомни лесно.
След около половин час пред нас се показа гора, до която равнината като че ли свършваше, но всъщност степта само правеше завой. Докато яздехме в равнината, гората беше от лявата ни страна. Дърветата не растяха нагъсто, така че през нея спокойно можеше да премине колона от конници. Трите коня на апахите обаче се движеха един до друг и следователно не са могли да минат през гората. Беше ясно, че поради тази причина са били принудени да заобиколят, и ние последвахме със задоволство този път, защото беше открит. Предполагам, че след години, когато вече не бях грийнхорн, едва ли щеше да ми мине през ум да заобикалям гората, а щях да мина през нея, защото непременно щяхме пак да се натъкнем на дирята от другата страна на гората.
Постепенно прерията ставаше все по-тясна и по-тясна, докато се превърна в тревиста ивица и погледът не можеше да стигне вече надалеч, защото тук-там растяха отделни храсти. Скоро стигнахме до място, където апахите бяха спирали. Това беше гъст храсталак, от който стърчаха няколко високи и стройни букови и дъбови дървета. Най-напред предпазливо го обиколихме няколко пъти с конете си, докато се убедихме, че червенокожите са го напуснали отдавна. В един участък тревата между храстите беше съвършено изпотъпкана. Грижливото изследване на дирите ни показа, че тук апахите са слезли от конете и са положили трупа на земята. После са навлезли навътре в храсталака, за да отрежат дъбови клони и да ги окастрят. По земята се виждаха малки клончета и шума.
– За какво ли са им били тези клони? – Сам ме погледна изпитателно.
– Направили са носилка за трупа – отвърнах невъзмутимо.
– Откъде разбра?
– От мене си.
– Как така?
– Отдавна очаквах подобно нещо. Не е лесно да се крепи трупът изправен толкова дълго време. Затова предположих, че апахите ще потърсят начин да улеснят задачата си още при първата си почивка.
– Тази мисъл не е лоша. И такива работи ли има в твоите книги, сър?
– Дословно същия случай не съм чел. Но много зависи от начина, по който се чете. Човек наистина може да научи много неща от книгите и да приложи наученото на практика и при други подобни случаи.
– Хмм, странно! И все пак ми се струва, че тези, които пишат подобни работи, са били в Запада. Впрочем предположението ти съвпада с моето. Нека въпреки това се убедим дали е вярно!
– Струва ми се, че те не са направили носилка, каквато се поставя между два коня, а носилка, която може да се влачи след коня.
– Защо мислиш така?
– Защото разполагат само с един свободен кон. В такъв случай могат да използват само втория вид носилка.
– Правилно. Но този вид носилка оставя ужасна следа, която може да се окаже гибелна за тях. Впрочем струва ми се, че апахите са били тук снощи. Следователно скоро можем да разберем дали са почивали през нощта, или са продължили пътя си.
– Мисля, че трябва да очакваме второто, защото те имат двойно основание да бързат.
– Съвършено правилно. Но да видим!
Бяхме слезли от конете си и вървяхме бавно по следата, като водехме животните за поводите след себе си. Дирята сега изглеждаше съвсем различна. Пак беше тройна, само че имаше други очертания. Средната следа беше от конските копита, а двете крайни, изглежда, бяха издълбани от двата здрави клона на носилката, между които са били поставени напречни пръти, а трупът е бил вързан отгоре.
– Оттук нататък са яздили един зад друг – каза Сам. – Трябва да са имали някаква причина, защото мястото е достатъчно широко, за да яздят един до друг. Да проследим дирята!
Отново яхнахме конете и потеглихме в тръс. През това време непрекъснато ме занимаваше мисълта, защо апахите са продължили пътя си един зад друг. Усилено си блъсках главата и скоро ми се стори, че намерих разрешението. Затова посъветвах моя спътник:
– Сам, понапрегни зрението си! Може би скоро следата ще се поизмени и точно тази промяна апахите не са искали да забележим.
– Как така ще се измени? – озадачи се той.
– Те са направили носилката не само за да улеснят придвижването си, а и за да могат да се разделят незабелязано.
– Ама че мисъл! Да се разделят! И насън няма да им дойде тази мисъл, хи-хи-хи-хи! – изсмя се той.
– Насън – не, но в действителност.
– Тогава я ми кажи откъде имаш това хрумване! В този случай книгите не са ти добър съветник.
– Такова нещо не съм чел в тях, сам стигнах до този извод, но, разбира се, само благодарение на това, че съм чел много внимателно тези книги и съм се вживявал в съдържанието им.
– Е, и?
– Досега ти игра ролята на учител, сега пък аз ще ти задам един въпрос.
– Сигурно ще е много умен. Любопитен съм да го чуя!
– Защо изобщо индианците яздят почти винаги един зад друг? Все пак това не е заради удобството или общуването?
– Не, а за да не може някой, който открие следите им, да установи броя на конниците.
– Видя ли! Струва ми се, че и сега причината е тази.
– Дрън-дрън!
– Така е, така е. Защо иначе двамата ще яздят един зад друг, след като има място за повече от три коня?
– Изглежда, е несъзнателно или – и това може би е истинската причина – заради мъртвия. Първият от тях избира пътя. След това идва конят с трупа, а след него следва другият, който внимава да не би носилката да се разглоби или пък трупът да се развърже.
– Възможно е. Но не ми излиза от ума, че те бързат страшно много, за да ни пипнат. Пренасянето на мъртвия става бавно. Следователно много вероятно е един от тях да избърза напред, за да събере воините, колкото се може по-бързо.
– Това са фантазии. Аз казвам, че и през ум няма да им мине да се разделят.
Защо ли трябваше да споря със Сам? Можеше и да греша. Да, вероятно бърках, защото той беше опитен скаут, а аз си бях грийнхорн. Затова замълчах, но наблюдавах зорко следите.
Не след дълго стигнахме до коритото на широк плитък поток, който сега беше напълно пресъхнал. Това беше едно от онези речни корита, които се изпълват през пролетта с вода от планините, но остават сухи през останалото време. Дъното между двата ниски бряга беше покрито с огладени дребни камъчета, между които тук-там се виждаха наноси от фин пясък. Следата пресичаше речното корито.
Докато прекосявахме бавно дъното на потока, внимателно оглеждах камъните и пясъка отляво и отдясно. В случай че бях прав за намеренията на апахите, тук беше подходящото място да се разделят. Ако единият от тях продължеше пътя си нагоре или надолу по речното корито, като направляваше коня си да стъпва само по камъчетата, по които не се отпечатваха следи, той щеше да успее да изчезне, без да остави никаква диря. Другият можеше да продължи пътя си с коня и носилката зад себе си и тогава следата от тези два коня можеше да бъде взета за старата диря от трите коня.
Яздех непосредствено зад Сам Хокинс. Почти бях стигнал до отвъдния бряг, когато забелязах върху пясъка, стигащ до речните камъни, малка кръгла вдлъбнатинка, чиито ръбове се бяха разрушили. Тя беше приблизително с размерите на голяма чаша за кафе. По онова време нямах още сигурния поглед, проницателността и опита от по-късните години. Но това, което бих твърдял и доказал след години, сега поне подозирах, а именно че тази малка вдлъбнатина е оставена от конско копито, което се е подхлъзнало от камъните в по-ниско наслоения пясък. Когато стигнахме отвъдния бряг, Сам се накани да продължи по дирите. Аз обаче го задържах.
– Сам, ела с мен наляво!
– Защо?
– Искам да ти покажа нещо.
– Какво?
– Веднага ще разбереш. Само ела!
Подкарах коня си надолу по брега на изсъхналото корито. Той беше обрасъл с трева. Не бяхме изминали повече от двеста конски крачки, когато откъм песъчливото корито изскочи следата на един конник, която съвсем ясно продължаваше в тревата в южна посока.
– Какво е това тук, Сам? – попитах аз, много горд, че се оказах прав, макар да бях новак.
Очичките на Сам се смалиха още повече, като че ли искаха да се скрият в очните си кухини, а хитрото му лице се удължи.
– Конски стъпки! – отговори той учудено.
– А откъде са се появили?
Той погледна изсъхналото корито и като не забеляза по него отпечатъци, каза:
– Във всеки случай идват от потока.
– Разбира се. А кой ли може да е ездачът?
– Откъде мога да зная.
– Е, тогава ще ти кажа аз: един от двамата апахи!
Лицето му се удължи още повече – една способност, която още не бях наблюдавал у него.
– От тези двамата? Невъзможно!
– Възможно е! Разделили са се, както предположих. Ела да се върнем към нашата следа! Ако я огледаме внимателно, ще открием, че нататък е оставена само от два коня.
– Би било учудващо. Да я разгледаме. Много съм любопитен.
Върнахме се обратно и огледахме следите по-внимателно, нещо, което едва ли бихме направили, ако не беше моето откритие. И наистина, установихме, че оттук нататък са вървели само два коня. Сам се покашля няколко пъти и няколко пъти ме огледа недоверчиво от глава до пети.
– Как стигна до извода, че отделящата се следа трябва да излезе на брега на онова място?
– Забелязах следа от копито долу в пясъка, а останалото беше лесно да се заключи по нея.
– Странно! Покажи ми следата!
Заведох го при споменатото място. Тогава той ме огледа отново, но този път с още по-голямо недоверие и ме попита:
– Сър, ще ми кажеш ли истината?
– Разбира се. Или мислиш, че някога съм те лъгал?
– Хмм, изглеждаш ми искрен и честен човек, но в този случай все пак ти нямам доверие. Никога ли не си бил в прерията?
– Никога.
– А изобщо в Дивия запад?
– Никога.
– А в Съединените щати?
– Не.
– А може би си бил в някоя друга страна, където също има прерии и степи или нещо подобно на тукашния Запад?
– Не. Не съм бил!
– Тогава да те вземат дяволите; човек изобщо не може да те разбере!
– Охо, Сам Хокинс, нима това е благословията на приятел, за какъвто ми се пишеш?
– Е, не ми се сърди, когато ми кипне при подобни случаи! Но идва някакъв си грийнхорн в Запада, съвършено бос по всички въпроси, и още при първия разузнавателен поход кара стария Сам Хокинс да се черви. За да останеш хладнокръвен в такъв случай, трябва да си ескимос или гренландец, ако не се лъжа. Когато бях на твоите години, бях десет пъти по-умен от теб, а сега на тази възраст изглеждам десет пъти по-глупав. Не е ли тъжно за един уестман, който има чувство за чест?
– Не го вземай толкова присърце.
– Охо, но това ме засяга! Трябва да си призная, че ти имаше право. Как стана това?
– Стана, защото мислих последователно и направих вярно заключение, което е много важно.
– Заключение ли? Това пък как го правиш, с ключ ли?
– Не. Имам предвид “да си извадиш заключение”.
– Не го разбирам. Много ми е сложно.
– Е, направих си следния извод: когато индианците яздят един зад друг, те се стремят да направят дирите си по-неразграничими. Двамата апахи са яздили един зад друг, следователно са искали да прикрият следите си. Това ти е ясно, нали?
– Разбира се.
– Чрез този правилен извод стигнах до правилното решение. Ще ти кажа още един извод или заключение. Искаш ли да го чуеш?
– Защо не?
– Ти се казваш Хокинс. Това означава “сокол”, нали?
– Точно така.
– Тогава слушай! Соколът яде полски мишки. Вярно ли е?
– Да. Като ги хване, ги изяжда.
– Тогава ето какво гласи заключението: соколът яде полски мишки, ти се казваш Хокинс, следователно ядеш полски мишки.
Сам отвори уста, отправи ми смаян поглед, след което избухна:
– Сър, подиграваш ли ми се? Няма да позволя такова нещо! Съвсем не съм някой палячо, на когото можеш да се подиграваш заради гърбицата му. Това дяволско твърдение, че ям мишки, и то мизерни полски мишки, е тежка обида за мен. Искам удовлетворение. Какво ще кажеш за един дуел?
– Великолепно!
– Да, великолепно! Ти си следвал, нали?
– Да.
– Тогава имаш право да се дуелираш1. Ще ти изпратя моите секунданери2. Ясно ли е?
– Да. Но ти следвал ли си?
– Не.
– Тогава нямаш право да се дуелираш и в такъв случай ще ти изпратя моите терцианери или квартанери3. Ясно ли е?
– Не, не разбирам тези думи – каза той и лицето му придоби смутен израз.
– Е, след като не разбираш правилата на дуелирането и като не знаеш дори значението на твоите секунданери и моите терцианери и квартанери, тогава не можеш и да искаш от мене удовлетворение. Но аз ще ти дам доброволно удовлетворение.
– Какво удовлетворение?
– Подарявам ти моята кожа от сивата мечка.
Очичките на Сам веднага възвърнаха блясъка си.
– Но тя ще ти трябва!
– Не. Давам ти я.
– Наистина ли?
– Да.
– Хей, приемам! Благодаря, сър, много благодаря! Ех, че ще се ядосват другите! Знаеш ли какво ще си направя от нея?
– Кажи!
– Нова ловна дреха, дреха от кожата на гризли. Какъв триумф! Сам ще си я направя. Аз съм отличен шивач на такива дрехи. Я виж старата ми дреха, виж колко майсторски съм я поправял и кърпил!
Той посочи праисторическия чувал, в който бе облечен. По него кожените кръпки бяха една върху друга, така че дрехата беше придобила дебелината на дъска.
– Но – прибави той в радостта си – ушите, ноктите и кучешките u зъби ще останат за теб. Не ми трябват за дрехата, а и ти си се сдобил с тези символи на победата в борба, в която животът ти е бил в опасност. Ще ти направя от тях огърлица. Разбирам от такива неща. Съгласен ли си?
– Разбира се.
– И постъпваш правилно, защото така всеки от нас ще има на какво да се радва. Ти си наистина човек на място. Подаряваш кожата от гризли на твоя Сам Хокинс. А сега можеш да разправяш, че ям не само полски мишки, но и плъхове; няма да смутиш душевния ми мир ни най-малко. Що се отнася до книгите – все пак виждам, че те не са чак толкова лоши, както си мислех. Човек наистина може да научи много неща от тях. Не смяташ ли да напишеш и ти някоя книга?
– Може би няколко.
– За преживяванията си?
– Да.
– А ще пишеш ли и за мен в тях?
– Само за най-близките си приятели – кимнах, – така да се каже, за да им издигна писмен паметник.
– Хмм, хмм! Забележително! Издигане на паметник! И ще ме има ли и мен в книгите?
– Само ако желаеш, иначе не.
– Слушай, сър, желая! Дори те моля да пишеш за мен.
– Добре, така да бъде.
– Чудесно! Но ще трябва да ми направиш една услуга.
– С удоволствие. Каква?
– За всичко ли ще разказваш в книгите, което сме преживели заедно?
– Да.
– Тогава не споменавай, че не съм намерил следата, която се отделя тук! Сам Хокинс да не може да намери такова нещо! Ще се срамувам от читателите. Ако бъдеш така добър да го премълчиш, тогава можеш спокойно да пишеш за мишките и плъховете. Все ми е едно какво ще мислят хората за яденето ми. Но ако ме вземат за уестман, който не може да намери следата на един индианец, това би ме измъчвало страшно много.
– Тази работа няма да стане, скъпи Сам – възразих аз.
– Няма ли? А защо?
– Защото всеки от героите ми трябва да бъде описан такъв, какъвто си е в действителност. В противен случай ще бъде по-добре изобщо да не пиша за теб.
– Не, не, искам непременно да ме има в книгата! А и във всеки случай е по-добре да кажеш истината. Ако опишеш грешките ми, това ще бъде поучителен пример за читателите ти, които са глупави като мен, хи-хи-хи-хи! Но след като знам, че приключенията ми ще бъдат разказани, ще направя всичко възможно да избягвам в бъдеще подобни грешки. И така, разбрахме ли се?
– Напълно – потвърдих аз.
– Тогава да продължим напред.
– Но по коя следа? По единичната ли?
– Не, по тази тук.
– Да, тя, изглежда, е на Винету.
– Защо мислиш така?
– Един от тях е останал с трупа и се придвижва бавно – обясних аз, – а другият е избързал напред, за да събере бързо воините. Сигурно това ще стори вождът.
– Да, вярно е. И аз съм на същото мнение. Засега вождът не ни интересува. Ще последваме сина му.
– Защо?
– Защото искам да разбера дали пак е лагерувал, затова. И така, напред, сър!
Продължихме в тръс, без да ни се случи нищо особено. Местността, през която яздехме, не заслужава особено описание. Сам спря коня си едва когато до обед оставаше само час.
– Стига ни толкова – каза, – да се връщаме. И Винету е яздил цялата нощ, без да спира. Много бързат и можем скоро да очакваме нападението им, може би преди да изминат и петте дни, през които мислехте да работите още.
– Това би било лошо!
– Лошо ще е. Ако спрете измерванията и си оберем крушите, работата ще остане незавършена. Ако останем, ще ни нападнат и работата пак няма да бъде довършена. Трябва да поговорим по този въпрос с Банкрофт сериозно.
– Може би ще се намери някакъв изход.
– Не виждам какъв.
– Мисля, че трябва на първо време да помислим за сигурността си, а после, след като апахите се оттеглят, да довършим работата.
– Да, може би това ще реши въпроса – каза Сам замислено. – Да видим какво ще кажат другите. Трябва да побързаме, за да стигнем в лагера, преди да настъпи нощта.

1 Право на дуел са имали само благородници, офицери и студенти.
2 Ученици в седми и шести клас в старата германска гимназия. Сам бърка думата със секунданти.
3 Ученици в трети и четвърти клас в старата германска гимназия.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания