Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Тайната на едно сърце

Последва период на спокойствие и почивка, като за мен това време бе изпълнено с напрегната дейност. Сам, Дик и Уил се наслаждаваха на гостоприемството на апахите. Единственото занимание, на което Хокинс се отдаваше, бяха ежедневните разходки с Мери, за да може тя, както той се изразяваше, “да се научи да се възхищава на неговия финес”. Това ще рече, че животното трябваше да свикне с начина му на езда.
Аз обаче не мързелувах. Винету ме запознаваше с “индианската школа”. Често по цели дни предприемахме далечни пътувания, при които трябваше да се упражнявам във всичко, свързано с лова и битките. Пълзяхме из горите, където получих великолепни уроци, как да се приближавам незабелязано към неприятел. Винету провеждаше с мен буквално “полеви учения”. Често ми поставяше задачата да го търся. Полагаше всички усилия да заличи следите си, а пък аз се стараех също така усилено да ги открия. Колко често се е крил в някой гъст храсталак или е стоял във водите на Пекос зад стена от гъсто надвиснали растения и ме е наблюдавал. После ми посочваше грешките и ми показваше как трябва да се държа, какво би трябвало да направя и какво да не върша. Това беше незаменимо обучение, в което Винету участваше с такова удоволствие, с каквато радост и възхищение аз играех ролята на негов ученик. При това никога не ме хвалеше, но не ме и укоряваше. Майстор във всички умения и ловкости, които изискваше индианският начин на живот, той беше и майстор в предаването на тези умения.
Колко често се прибирах капнал от умора! Но за мен все още нямаше почивка, защото исках да изуча езика на апахите, а тези занимания продължаваха в пуеблото. Имах двама учители и една учителка: Ншо-чи ме запознаваше с диалекта на мескалеросите, Инчу-чуна ме учеше на диалекта на лянеросите, а с Винету изучавах диалекта на навахите. Тъй като тези диалекти са твърде близки и нямат голямо словно богатство, успях бързо да напредна.
Понякога, когато Винету ме обучаваше в околностите на пуеблото, се случваше Ншо-чи да дойде с нас. Тя не скриваше радостта си, когато се справях успешно с поставените ми задачи.
Веднъж в гората Винету ми нареди да се отдалеча и да се върна на същото място едва след четвърт час. Двамата щяха да се скрият и аз трябваше да намеря Ншо-чи. Отдалечих се доста, почаках, докато изтекат петнайсет минути, и се върнах обратно. Отначало следите на двамата бяха твърде ясни, но после отпечатъците от индианката внезапно изчезнаха. Наистина знаех, че тя има извънредно лека походка, но тук почвата беше мека, така че непременно трябваше да са останали някакви, макар и слаби следи от стъпките u. Не намерих обаче нищо, нито едно смачкано или пречупено стъбълце, въпреки че на това място имаше гъст и чувствителен мъх. Само дирята на Винету беше ясно отпечатана. Но тя не ме интересуваше, защото трябваше да намеря сестра му. Той положително се намираше нейде наблизо, за да ме наблюдава тайно.
Няколко пъти претърсих всичко наоколо, но не намерих и най-малката опорна точка. Това ме озадачи. Започнах да разсъждавам. Ншо-чи трябваше непременно да остави някаква следа, защото тук не бе възможно нечий крак да докосне земята, без да се отпечата в мекия мъх. Кракът да докосне земята ли? Аха! Ами ако Ншо-чи не я беше докосвала?
Заразглеждах внимателно следите на Винету. Бяха се отпечатали дълбоко, по-дълбоко, отколкото преди. Дали беше носил сестра си? Поради тежестта на товара следите от стъпките на Винету бяха по-дълбоки. Сега важното беше да открия следи от индианката. Трябваше да ги търся не долу по земята, а по-нависоко.
Ако Винету е минал през гората сам, тогава ръцете му са били свободни и той се е движил с лекота между храсталаците. Но ако е носил сестра си, тогава можеше да се очаква, че ще има прекършени клонки. Тръгнах по дирите му, като насочих вниманието си не към земята, а главно към храстите. И наистина! Когато е минавал между тях с товара си, той не е можел да ги разгръща внимателно. Ншо-чи не се беше сетила да стори това и така успях да забележа на няколко места пречупени клончета и повредени листа, а това бяха следи, които нямаше да останат, ако Винету беше минал сам оттук.
Следата водеше право към горска поляна и после продължаваше през нея пак направо. Положително двамата се бяха скрили в гората в другия край на поляната, като си мислеха със задоволство, че няма да се справя със задачата си.
Можех да се запътя направо към тях, но ми се искаше да направя нещо повече и да ги изненадам. Ето защо заобиколих поляната, като старателно се прикривах. Щом стигнах отсрещната страна, потърсих следата на Винету. Ако беше продължил, щях да я забележа. Ако не я намерех, тогава значи се беше скрил с Ншо-чи. Легнах на земята и се запромъквах безшумно, описвайки полукръг, като използвах за прикритие дървета или храсти. Не се виждаше никаква диря. Следователно се криеха някъде близо край поляната около мястото, накъдето водеше следата.
Тихо, съвсем тихо се запромъквах натам. По всяка вероятност и те седяха безмълвно и с острия си слух щяха да доловят всеки шум. Трябваше да бъда безкрайно предпазлив. Имах по-голям успех, отколкото очаквах. Скоро ги забелязах. Седяха близо един до друг, скрити в храсталака, с гръб към мен, тъй като очакваха да се появя от обратната посока. Разговаряха шепнешком, така че не можех да разбера думите им.
Страшно много се радвах за изненадата, която им бях подготвил, и продължавах да се промъквам към тях. Скоро ги приближих дотолкова, че можех да ги докосна с ръка. Тъкмо се канех да протегна ръка и да хвана Винету, когато думите му ме спряха.
– Да го доведа ли? – попита той шепнешком.
– Не – обади се Ншо-чи. – Той ще дойде сам.
– Няма да дойде.
– Олд Шетърхенд ще дойде.
– Моята сестра се лъже. Той учи бързо, но твоята следа изчезва във въздуха. Как ще я намери?
– Ще я намери. Моят брат ми каза, че от известно време Олд Шетърхенд не може вече да бъде заблуден. Защо сега Винету говори обратното?
– Защото днес му поставих възможно най-трудната задача. Окото му ще съумее да открие всяка следа, но твоята диря може да се разчете само с мисълта, а той не е научил още това.
– Въпреки това ще дойде, защото може да направи всичко, каквото пожелае.
Тези думи бяха произнесени шепнешком, но от тях лъхаха такова доверие и увереност, че можех да се гордея.
– Наистина, не познавам друг човек, който така лесно да се справя с всичко – кимна Винету. – Само едно нещо няма да може да направи и Винету съжалява много за това.
– Какво е то?
– Да изпълни нашето желание.
Тъкмо се бях наканил да им се обадя, но това ме накара да изчакам още малко. Значи те таяха в себе си някакво желание и не ми го казваха, защото смятаха, че няма да го изпълня. Може би сега щях да чуя за какво става въпрос, и бих могъл да им помогна.
– Говори ли вече с него моят брат Винету? – попита Ншо-чи.
– Не.
– А нашият баща говорил ли е?
– Не. Той искаше да му каже, но не му разреших.
– Не му разреши? Защо? Ншо-чи обича много този бледолик. Тя е дъщеря на върховния вожд на всички апахи!
– Да, тя е негова дъщеря, а е и нещо много повече. Всеки червенокож воин и всеки бледолик биха били щастливи, ако моята сестра пожелаеше да бъде тяхна скуоу1 , само Олд Шетърхенд не.
– Откъде моят брат Винету знае това, след като още не е говорил с него?
– Въпреки това го знам, защото го познавам. Той не е като другите бели, той се стреми към по-висши неща от тях. Няма да вземе за жена една индианка.
– Той ли ти каза това?
– Не.
– Може би сърцето му принадлежи на някоя бяла жена?
– Не.
– Сигурен ли си?
– Да. Говорихме за белите жени. От думите му разбрах, че сърцето му още не е проговорило.
– Тогава ще заговори на мен!
– Нека сестра ми не се заблуждава! Олд Шетърхенд мисли и чувства по-иначе, не както си представя моята сестра. Ако той си избере жена, тогава тя трябва да е между жените такава, какъвто е той между мъжете.
– Не съм ли аз такава?
– Между червенокожите момичета – да. Моята хубава сестра ги превъзхожда всичките. Но в случая става въпрос за сравнение с дъщерите на бялата раса. Ти какво си видяла и чула? Какво си научила? Познаваш живота на жените на червенокожите, но не знаеш нищо от онова, което трябва да научи и да познава една бяла жена. Блясъкът на златото и красотата на фигурата не привличат Олд Шетърхенд. Той се стреми към други неща, а тях няма да може да намери у едно червенокожо момиче.
Тя сведе глава и замълча. Тогава той я погали по бузата и се опита да я утеши.
– Мъчно ми е, че трябва да причиня болка на сърцето на моята добра сестра, но Винету е свикнал да казва винаги истината дори когато тя не е приятна. А може би той знае път, който може да изведе Ншо-чи до нейната цел.
Тогава тя вдигна бързо глава и попита:
– Кой е този път?
– Пътят към градовете на бледоликите.
– Ти мислиш, че би трябвало да отида там?
– Да.
– Защо?
– За да научиш каквото е необходимо да знаеш и да можеш, ако искаш Олд Шетърхенд да те обикне.
– Тогава искам да замина колкото се може по-бързо! Ще изпълни ли брат ми Винету едно мое желание? Поговори с Инчу-чуна, нашия баща! Помоли го да ме пусне да отида в големите градове на бледоликите! Няма да ми откаже, защото...
Не можах да чуя повече, тъй като тихо се запромъквах обратно. Имах чувството, че бях извършил нещо непочтено, като бях подслушал разговора между брата и сестрата. Дано само не забележат нещо! В какво изключително неудобно положение щях да изпадна! Трябваше да бъда още по-предпазлив от преди. И най-малкият шум, и най-незначителното обстоятелство можеха да издадат, че бях научил тайната на хубавата индианка, и щях да бъда принуден да напусна моите червенокожи приятели още същия ден. За щастие успях да се оттегля незабелязано. Когато вече не можеха да ме чуят, се изправих и заобиколих бързо поляната. След това пристъпих няколко крачки и извиках:
– Нека моят брат Винету дойде при мен!
Нищо не се помръдна, затова продължих:
– Нека моят брат се приближи, защото го виждам!
Нищо не се помръдна и извиках още веднъж:
– Винету седи в храстите до дивата слива. Трябва ли да дойда до него?
Клонките се размърдаха и Винету се показа. Все още не искаше да издаде сестра си и затова ме попита:
– Моят брат Олд Шетърхенд намери ли Ншо-чи?
– Да.
– Къде?
– В храстите, където ме водят нейните следи.
– Нима си видял следите u?
Беше учуден и не знаеше какво да мисли. Според него сигурно се бях заблудил по някакъв начин.
– Да – отвърнах аз, – видях ги.
– Но сестра ми внимаваше толкова много, че положително не е оставила никакви следи.
– Следите u могат да се видят, макар и да са по клоните на храстите, а не по земята. Ншо-чи не е докосвала земята с краката си, но докато си я носил, сте пречупвали клонки и сте наранявали някои листа.
– Уф! Носил ли съм я? Кой ти каза това?
– Твоите стъпки. Те са по-дълбоки, защото си станал по-тежък, следователно си носил някакъв товар. И този товар е била сестра ти, чийто крак, както забелязах, не се бе докосвал повече до мъха.
– Уф! Заблуждаваш се. Върни се пак и потърси!
– Би било напразно и излишно, тъй като Ншо-чи седи там, където беше и ти. Ще я доведа.
Прекосих поляната. Но ето че Ншо-чи се показа от храсталака и каза на брат си със задоволство:
– Нали ти казах, че ще ме намери. Ето че бях права.
– Да, моята сестра беше права. Моят брат Олд Шетърхенд може да разчита следите не само с очите си, а и с мислите си.
– О, още много неща имам да уча – махнах с ръка. – Моят брат Винету ми изказва похвала, която още не съм заслужил. Но което още не мога, ще го науча с негова помощ.
Това беше първата похвала, която чувах от устата му, и си признавам, че се почувствах горд.
Вечерта на същия ден Винету ми донесе фино изработени ловни дрехи от щавена кожа, които бяха украсени с червени индиански везани фигури.
– Ншо-чи, сестра ми, те моли да носиш тези дрехи – ми каза той. – Олд Шетърхенд трябва да има по-хубави дрехи.
Наистина имаше право. Облеклото ми изглеждаше твърде мизерно дори за индианците. В някой европейски град сигурно щях да бъда арестуван като скитник. Но имах ли право да приемам такъв подарък от Ншо-чи? Изглежда, Винету отгатна мислите ми.
– Може спокойно да вземеш тези дрехи – ми каза той, – защото аз съм ги поръчал. Те са подарък от Винету, когото ти спаси от смърт, а не от сестра му. Изглежда, че на бледоликите не се разрешава да приемат подаръци от жени?
– Може да приемат подаръци от собствените си жени или пък ако жените са техни роднини.
– Ти си мой брат, тогава Ншо-чи е твоя роднина. Но и без това подаръкът е от мен, а не от нея. Тя само го е изработила.
Когато на следното утро облякох дрехите, те ми бяха като по поръчка. Дори нюйоркски шивач не би могъл да ги ушие по-добре. Представих се в новите си дрехи на хубавата ми приятелка и похвалата ми очевидно я зарадва. След малко при мен дойдоха Дик Стоун и Уил Паркър, за да ми съобщят, че и те със Сам са получили подаръци – нови, красиво изработени лули, излезли изпод ръцете на жените от племето. Докато се упражнявах в хвърляне на томахавка в долината на реката, към мен с достойнство се приближи странна дребна фигурка, облечена в нов кожен индиански костюм, под който се подаваше чифт стари необикновено грамадни ботуши. Над костюма се забелязваше филцова шапка с плачевно провиснала периферия, която беше по-стара от ботушите; под тази периферия се показваха сплъстена растителност, прилична на брада, един огромен нос и две лукави очички. По тях разпознах моя дребен Сам Хокинс. Той се изтъпани пред мен, разкрачи широко тънките си криви крачета и ме попита надуто:
– Сър, да познаваш случайно човека, който е застанал пред теб?
– Хмм! – обадих се аз. – Я да видя!
Хванах го за ръцете, завъртях го три пъти около оста му, огледах го от всички страни и казах:
– Изглежда, че това е Сам Хокинс, ако не се лъжа!
– Да, милорд! Не се лъжеш! Самият той, цял-целеничък. Забелязваш ли нещо?
– Чисто новички дрехи!
– И аз мисля така.
– Откъде са?
– От мечата кожа, която ми подари.
– Виждам това, Сам. Но като питам “Откъде?”, искам да разбера кое лице ги е ушило.
– Лицето ли? Ах, да! Значи лицето, сър! Тази работа е малко особена. Всъщност това съвсем не е лице.
– Ами какво е?
– Личице.
– Как да го разбирам?
– Ее, не познаваш ли хубавата Клиуна-ай?
– Не. Клиуна-ай означава “луна”. Да не би да е някоя девойка или някоя скуоу?
– Тя е и двете, или по-скоро нито едното, нито другото.
– Значи баба?
– Глупости! Щом не е нито скуоу, нито девойка, тогава е вдовица. Тя е жена на един от апахите, които бяха убити при последната схватка с кайовите.
– И ти искаш сега да я утешиш?
– Никак не съм против. Хвърлил съм u око, или по-скоро – хвърлил съм u и двете си очи – кимна той.
– Но, Сам, тя е индианка!
– И какво от това? Бих се оженил и за негърка, ако не е черна. Впрочем Клиуна-ай е отлична партия.
– Защо?
– Защото умее да щави кожи най-добре от всички.
– Да не би да искаш да те ощави?
– Стига шеги, сър! Говоря сериозно. Семеен уют... разбираш ли ме? Тя има такова кръгло пълничко лице, също като луната.
– В първа или последна четвърт?
– Моля те още веднъж да не се подиграваш! Тя е пълнолуние и аз ще се оженя за нея, ако не се лъжа!
– Дано не се превърне в новолуние. Как се запознахте?
– Чрез щавенето. Заради мечата кожа попитах коя жена щави. Тогава ми я препоръчаха. Занесох u кожата и веднага забелязах, че не остана безразлична.
– Към кожата ли?
– Глупости! Към мен, разбира се!
– Това показва, че има вкус, скъпи Сам!
– Да, има вкус! О, и съвсем не е необразована! Не само ощави кожата, но и веднага направи от нея нови дрехи за мен. Харесвам ли ти?
– Цяло конте!
– Джентълмен, нали? Да, джентълмен! Взех u ума, когато u се появих в тези дрехи. Ще се оженя за нея, сър, можеш да бъдеш сигурен!
– Къде ти е старата дреха?
– Захвърлих я.
– Тъй, тъй! А по-рано казваше, че никога не би я продал!
– Това беше по-рано. Тогава нямаше още никаква Клиуна-ай. Времената се менят. Това е то!
Дребният жених в меча кожа се обърна и закрачи гордо. Необичайно големите стъпала, тънките криви крачета, а после и това лице, олеле! Приличаше на някоя мъжка Пастрана2  с орлова човка на лицето. Това беше твърде много дори и за една индианка. Не се беше отдалечил още много, когато се обърна и ми извика:
– Съвсем друго нещо е да имаш нова кожа, сър! Чувствам се възроден. Не ща и да видя вече старата си дреха. Сам отива да се сватосва, хи-хи-хи-хи!
На следващия ден го срещнах край пуеблото. Беше замислен.
– Какви астрономически мисли се въртят из главата ти, скъпи Сам? – попитах го аз.
– Защо пък астрономически?
– Защото физиономията ти изглежда така, като че ли искаш да откриеш някоя мъглявина.
– И почти е така. Мислех си, че е комета, но май ще излезе мъглявина.
– Кое?
– Тя, Клиуна-ай.
– Аха! Пълнолунието е вече мъглявина! Защо?
– Попитах я дали иска пак да има мъж. Отвърна ми “не”.
– Това не бива да ти пречи да гледаш на бъдещето с упование. И Рим не е бил изграден за един ден.
– И новите ми дрехи не са били ушити за един час. Имаш право, сър; още не съм се отказал от жененето.
Той се заизкачва по стълбата, за да посети своята Клиуна-ай.
На следващия ден оседлавах жребеца си, за да отида с Винету на лов за бизони, когато се приближи Сам и ме попита:
– Може ли да дойда и аз, сър?
– За бизони ли? Не! Сега си подгонил по-добър дивеч.
– Да, но този дивеч не се поддава на атаките ми.
– Така ли?
– Да. И предявява претенции.
– Как така?
– Пак бях при нея. Каза ми, че била ушила дрехите по нареждане на Винету.
– Значи не от любов?
– Изглежда, че не. После ми каза, че аз съм поискал от нея да ощави кожата, и ме попита какво ще u дам за това.
– Като заплащане ли?
– Да! Това присъщо ли е на любовта?
– Не знам. Нямам опит в тези неща. Децата обичат родителите си и въпреки това родителите трябва всичко да плащат за тях. Може би именно това е доказателство за взаимната ви любов с твоето Пълнолуние.
– Пълнолуние ли? Хмм! Възможно е и да е последната четвърт. И така, няма ли да ме вземете?
– Винету иска да сме само двамата.
– Тогава нищо не може да се направи.
– И освен това, скъпи Сам, само ще си съсипеш новите дрехи.
– Наистина е така. Кървавите петна никак не отиват на такива фини дрехи.
Той си тръгна, но се обърна и ме попита:
– Не ти ли се струва, сър, че старата ми дреха беше много по-удобна?
– Възможно е.
– Не само е възможно, ами е и много вероятно.
През следващите дни Сам ставаше все по-замислен и мълчалив. И ето нa, една сутрин го видях да излиза от жилището си в старите дрехи!
– Какво е това, Сам? – попитах. – Струва ми се, че беше свалил вече тази дреха, дори я беше “захвърлил”, както сам се изрази.
– Така беше.
– И въпреки това си я навлякъл отново?
– Да.
– От яд ли?
– Сигурно! Направо съм побеснял.
– Заради последната четвърт ли?
– Сега е станала новолуние. Повече не мога и не ща да виждам тази Клиуна-ай!
– Тогава предсказанието ми излезе вярно!
– Да. Стана точно така, както смяташе ти. Но се случи и още нещо, което направо ме подлуди.
– Може ли да науча какво е то?
– Да, на теб ще кажа. И така, вчера пак бях при нея. През последните дни се държеше много лошо с мен, почти не ме поглеждаше и едва ми отговаряше. И така, седя си вчера при нея и съм си облегнал главата на някакъв кол. Изглежда, косата ми се е била оплела на някаква треска. Когато станах, за да си тръгна, усетих силно дръпване по достопочтения си череп. Обърнах се и какво да видя, сър... какво да видя!
– Предполагам, че си видял перуката си, нали?
– Да, перуката ми останала да виси на треската, а шапката ми паднала на земята.
– Тогава, естествено, предишното красиво пълнолуние се е превърнало в новолуние, а?
– Напълно! Отначало стоеше и ме зяпаше безмълвно като... като... е, като човек, който няма коса на главата си.
– А после?
– После се разпищя и закрещя, като че ли нейната глава беше гола.
– И най-накрая какво стана?
– Накрая ли? Е, накрая луната се стопи. Плю си на петите и дим да я няма.
– А може би скоро ще изгрее пак в първа четвърт?
– С тази е свършено! Тя ми го каза.
– Какво ти каза?
– Да не ходя повече при нея. Странно, но иска, когато се омъжва отново, да вземе мъж, който има коса на главата си. Не е ли глупаво?
– Хмм!
– Тук няма какво да се хъмка, сър! Когато една жена се омъжва, може да u е съвсем безразлично дали мъжът u има собствена коса на главата си или перука. Ако има перука, дори е по-достойно, защото тя струва пари. А собствените коси си растат ей така, безплатно!
– Тогава аз на твое място отново бих си пуснал собствената коса, скъпи Сам!
– Уважаеми сър, да те вземат мътните! Идвам при теб да потърся утеха в моята любовна мъка и женски неволи, а ти ме посрещаш с подигравки. Как би ми се искало и ти да имаш перука, а след това и някоя червенокожа вдовица, която да те изхвърли през вратата. Много ти здраве!
Той се затича, като си придаде ядосан вид.
– Сам – извиках подир него, – още един въпрос!
– Какво?
– Къде са те?
– Кои?
– Новите дрехи?
– Изпратих u ги обратно. Не ща и да ги знам. Исках да ги нося на венчавката. Но тъй като от нея не излезе нищо, не ща да нося и дрехите. Хау!
Така завърши дружбата на моя Сам с Клиуна-ай, Червената луна. Впрочем настроението на Сам скоро се подобри отново и той ми призна, че се радвал, задето си е останал стар ерген. Никога вече нямало да освобождава от длъжност старото си палто, защото то било по-хубаво и по-удобно от всички ловни дрехи на най-добрите индиански шивачки. Сам беше просто немислим в ролята на съпруг.

1 Съпруга (индиан.-англ.).
2 Хулиа Пастрана – мексиканка, чието лице и тяло били изцяло покрити с косми.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания